Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (59)

Вторник, 25 декември 2007 г.

Качих се отново горе. Още преди да вляза в апартамента, чух гласове. Вратата зееше отворена — това би ме побъркало, но нали не беше моят апартамент?

Стюарт се суетеше в кухнята. Затворих плътно вратата след себе си, насочих се към него по коридора, а той спря насред изречението и ме погледна.

Завих зад колоната и там най-после видях Алистър Ходж.

— Ха! Ти трябва да си небезизвестната Кати! Много съм слушал за теб. Как си, скъпа?

— Добре, благодаря. Приятно ми е да се запознаем.

Протегнах ръка, а той ми подаде чаша вино. Мигом си помислих, че ще трябва да приемам нещата непринудено.

— Ела и седни до мен, скъпа, и да видим дали ще намерим празнична музика.

Хвърлих поглед към Стюарт през рамо, докато Алистър ме отвеждаше в пространството, отредено за всекидневна. Той ми се усмихна, намигна ми и отново се захвана с готвенето.

Алистър, добре сложен мъж с преждевременно побеляваща коса като мен, имаше огромен корем, който напираше под памучната риза и висеше над колана на кафявите му панталони. Независимо от обиколката на талията изглеждаше пъргав и с лекота се надигна от дивана, за да отиде и да подбере още компактдискове от колекцията на Стюарт.

— Стюарт, момчето ми, нямаш много коледни песни.

— Виж дали не дават по телевизията — подсказа Стюарт.

— Признавам, че и аз нямам — подметнах аз.

— Колко жалко. Въобще не се чувствам коледно, ако няма коледни песни.

Започна да прехвърля каналите. Най-после попадна на хор от момчета, които пееха като ангелчета с широко отворени уста.

Почувствах как бузите ми пламват, макар да бях изпила само половин чаша вино.

— Как е рамото ти? — подвикна Алистър.

— По-добре. Вече се оправям.

Алистър се наведе съзаклятнически към мен.

— Каза ли ти какво се случи?

— Ритнал го пациент — отвърнах аз.

— О, значи не знаеш цялата история. Трябваше да се досетя. Той е нещо като герой, нашият доктор Ричардсън. Усмирил пациент, който проявил агресия към медицинска сестра. Съборил мъжа на пода…

— Преувеличава — прекъсна го появилият се изневиделица Стюарт и започна да допълва чашите ни.

— … и го държал прикован, докато не пристигнала помощ.

Погледнах Стюарт.

— Обикновено не е толкова опасно — обясни той. — Повечето ми пациенти са прекалено нещастни. Не намират сили дори да се помръднат. Обикновено не попадам на побойници.

Алистър вдигна вежди. Гледах ту единия, ту другия.

— Хайде, Ал, стига сме говорили за работа. Кати едва ли държи да чуе всички ужасни подробности.

— Каза ли ти за наградата си?

— Не — отвърнах аз.

Стюарт изръмжа недоволно и се върна в кухнята.

— Дадоха му наградата „Уейли“ за изследванията му при лечението на депресия при млади хора. Той е първият психолог от Великобритания, който я получава. В отделението се гордеем изключително много с него. Добре, добре. Ще млъкна по въпроса за момента. Бях сигурен, че не си й казал, Стюарт. Затова го споменах.

— В едно отделение ли работите? — попитах аз.

— Не, вече не. Аз съм в Центъра по натрапчиви разстройства и травми. В съвсем друга сграда съм. Стюарт е в клиниката по депресия, поема и спешни случаи. Започна обаче работа при мен. Бляскав специалист е.

— Чувам те — провикна се Стюарт откъм кухнята.

— Знам, момчето ми, затова говоря такива ласкави неща.

Алистър се загледа в концерта, който излъчваха от Кингс Колидж, Кеймбридж, а аз отидох да проверя дали Стюарт се нуждае от помощ при готвенето.

— Да помогна с нещо?

— Не. Всичко е под контрол.

Накрая все пак ме натовари със задачата да подредя масата, достатъчно малка за двама, да не говорим за трима. Отворих нова бутилка вино, защото изпихме първата. Алистър беше донесъл ръчно направени пакетчета с късмети. Разпределих ги по местата и пак седнах при него.

По едно време вече почти припадах от глад, а уханията от кухнята ме опияняваха.

Стюарт обяви:

— Готов съм!

Вечерята беше изумителна. Стюарт беше приготвил еленски бут в гъст зеленчуков сос, печени картофи с пащърнак и йоркширски пудинг. Месото буквално се топеше в устата. От изпитото вино ми стана топло и се почувствах леко опиянена.

Захванахме се с късметите, смяхме се на находчивите послания, пихме още вино и накрая към шест вечерта изядохме десерта, макар всички да бяхме преяли солидно. Алистър се вземаше допълнително от всичко; със Стюарт се споглеждахме и се усмихвахме, все едно споделяме наша си шега.

Накарах Стюарт да седи на дивана, докато ние с Алистър раздигаме и измием съдовете. Той обаче не се задържа дълго там. Само след няколко минути се настани до кухненската маса, за да ни наблюдава и да участва в разговора. Щастливо описвах на Алистър какво е да работиш във фармацевтичната индустрия и да набираш персонал за бъдещ склад. Звучеше ми скучно в сравнение с отделенията за душевноболни, но те и двамата ме слушаха внимателно. Стюарт наряза малко еленски бут и го зави във фолио, за да го даде на Алистър за вкъщи.

Когато всичко беше разчистено, направих чай. Отдавна се бе стъмнило, а заваля и дъжд, който гневно се изсипваше върху прозореца. Хубав ден да си стоиш у дома.

— Обядът беше възхитителен. — Алистър си погали корема, все едно е трофей.

— Радвам се — отвърна Стюарт, — макар обедното време отдавна да мина.

Алистър се бе настанил самодоволно на дивана помежду ни.

— Няма да се бавя още дълго — увери ни той и ми намигна съзаклятнически. — Сигурно двамата предпочитате да останете насаме.

Усетих как бузите ми пламват, а Стюарт се прокашля.

— Ние сме просто приятели — вметнах бързо аз.

— Естествено — съгласи се Алистър с широка усмивка.

— Днес автобусите редовни ли са? — попита Стюарт небрежно.

— Малко по-нарядко са — отвърна Алистър. — Не е честно, защото е редно хората да се придвижват лесно, независимо дали е Коледа, или не.

— Ще успееш ли да се прибереш вкъщи?

— А? О, сигурно. Предполагам…

Последва дълга пауза.

— Май е най-добре да си вървя — обявих ненадейно аз.

Изведнъж изпитах ужасното чувство, че по някаква причина Стюарт се старае да се освободи от Алистър. Изпихме три и половина бутилки вино и стените на стаята вече се поклащаха плавно. Ами ако се строполят върху нас? Сетих се как предишната нощ спах на дивана му, завита с неговата завивка и облечена в неговите дрехи.

— Какво те чака утре, Ал? — попита Стюарт в поредния си опит.

— Боже, лудо наваксване с писмените доклади. Трупат се като лавина.

— Тогава не е хубаво да закъсняваш.

— А? — Алистър го погледна. — О, да, разбира се. Наистина е време да си вървя. Боже, колко ли е часът? — Изправи се изненадващо бързо. — Е, скъпа, очаквам да се видим в най-скоро време, нали?

— Да, предполагам…

— Направо нямам търпение…

С пламнали страни намерих палтото му, а Стюарт му подаде чантата. Увери го, че следващата седмица ще се видят и ще пият кафе, за да обсъдят някои случаи. Преди да се усетим, Алистър стоеше извън вратата, а Стюарт тръгна да го изпраща до долу. Аз пристъпвах от крак на крак в кухнята, като внимавах да не се подхлъзна.

Чувах гласовете им да долитат от входното антре.

— Превъзходен обяд, Стюарт. Направо първокласен… Благодаря за поканата…

— За мен беше удоволствие, наистина…

— И разбрах — сниши глас Алистър, но не достатъчно, за да не го чуя — какво имаш предвид за Кати. Тя е истинско съкровище, повярвай. Много е готина. Много по-готина от Хана. Добре си се справил, приятел. Браво на теб. Точно така трябва…

Чу се захлопването на вратата, после — дръпването на резето. След секунди чух Стюарт да се качва, вземайки по две стъпала наведнъж.

Бях застинала на място, а сърцето ми биеше лудо.

— Добре ли си? — попита той.

— Чувствам се… леко пияна… Не знам точно…

Гледаше ме с поглед, изпълнен със съмнение.

— Струваш ми се страшно пребледняла изведнъж. Ела да седнеш.

— Не — възпротивих се аз. — Ще се прибирам вкъщи.

— Сигурна ли си? Остани още малко.

— Не.

— Кати, какво има? Мислех, че…

— Не!

Хукнах към вратата и се подхлъзнах на ламинирания под в антрето. Успях обаче да сляза по стълбите, като се държах за парапета. Справих се с ключа, отключих вратата и я затръшнах зад себе си. Сърцето ми биеше лудо.

Часове по-късно, след като проверих апартамента, взех душ и се настаних удобно на дивана, изпратих съобщение на Стюарт.

Извинявай за поведението ми. Благодаря за обяда. К., х

Чаках нетърпеливо отговора. Получих го едва след половин час. Само три думи; повече, отколкото заслужавах, но все пак…

Няма защо. Наистина.