Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (52)

Сряда, 7 януари 2004 г.

— Здравей, красавице.

— По дяволите, Лий, заради теб щях да получа сърдечен удар!

Потънах в прегръдките му, преди да завърша изречението. Намирахме се на студения служебен паркинг. Тръгнах си по-късно и очаквах единствено мъчително прибиране вкъщи сред задръстванията, а ето че той стоеше и ме чакаше до колата. Паркингът беше зле осветен и полутъмен.

Целуна ме бавно и нежно.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— Приключих по-рано и реших да те изненадам. Да отидем някъде.

— Нека първо се приберем, за да се преоблека.

— Изглеждаш чудесно както си.

— Не, сериозно. Цял ден бях на работа. Предпочитам да се преоблека…

— Влизай.

Държеше вратата на колата непосредствено зад моята отворена.

— Тази кола ми харесва — отбелязах аз, настанявайки се на седалката. — Какво стана с твоята?

— Идвам направо от работа — отвърна той. — Тази е служебна.

— Ясно. А каква точно е службата ти?

На това, естествено, не последва отговор. Изглеждаше елегантен в тъмния костюм и тъмносивата риза; беше и гладко обръснат. Запитах се дали наистина идва право от работа, или преди това се е отбил в гимнастическия салон. Отвън колата нямаше никакви отличителни белези, та да я правят различна от другите; вътре нямаше разхвърляни компактдискове, смачкани бележки от паркинги или разрешително, прикрепено към предното стъкло.

Бяхме се отправили извън града.

— Къде отиваме?

— На по-различно място.

Докато караше, сложи ръка върху бедрото ми, но не откъсна очи от пътя. Ненадейният контакт ме накара да потреперя от вълнение въпреки умората. Побутна полата ми нагоре и стигна до голата част на крака ми. За миг си помислих, че ще продължи нататък, но той спря там, високо върху бедрото. Поставих ръка върху неговата.

— Подранихме — отбеляза след време. — По-добре да спрем за малко. Какво ще кажеш?

Нямаше предвид, естествено, да спрем да се насладим на гледката, но все пак потърси относително приемливо място. Представляваше паркинг на върха на хълма; по-нататък се простираше парк, затворен нощем, но за щастие, не бяха заключили портата. Лий подкара по тъмния път сред дърветата и стигна до оголено място, откъдето се виждаха светлините на града в долината под нас.

Той освободи предпазния колан и огледа заобикалящата ни тъмнина. Друга кола бе паркирала в ъгъла; нямаше признаци вътре да има някого, макар да бе прекалено тъмно, за да се види ясно.

Независимо от спуснатите седалки в колата не беше удобно. Накрая се озовахме отвън, облегнати върху вратата — аз с пола, навита до кръста, и събути пликчета, а той — заровил лице в гърдите ми. Рошех косата му и треперех, но не бях наясно дали от студ, или от тръпка; петите ми потъваха в рохкавата пръст.

— Не е редно да правя това — промълви той шепнешком.

— Защо не?

Вдигна глава. В тъмното едва го виждах, но усещах тялото му до своето и различавах светлите кичури, които вятърът развяваше.

— Не можах да спра да мисля за теб. Цял ден се питах колко време ще мине, преди отново да съм с теб.

— Това е хубаво, нали? — попитах и го целунах по бузата.

— Не и когато трябва да се съсредоточиш върху нещо служебно — поклати глава той. — Все едно мамя. Не постъпвам така.

— В смисъл мамиш, все едно чукаш друга ли?

Засмя се.

— Не чукам никоя друга. Само теб. Когато съм с теб, не мисля за работата си и не е редно да мисля за теб, когато съм на работа. — Отдръпна се и си оправи костюма. От джоба на сакото извади черна топка плат. — Твои са, предполагам?

Отворих вратата на колата, за да вляза на топло.

— Чакай — спрях аз. — Не бях с тези.

— Не, разбира се. Донесох ти чисти. Имах предчувствие, че ще са ти нужни.

— А какво стана с моите?

— Сигурно са някъде на паркинга — сви рамене той.

— Имаш ли фенерче? Не мога да си оставя пликчетата някъде на паркинга.

— Нямам фенер — отсече той и запали двигателя. — Да вървим. Гладен съм.

След половин час пристигнахме в прекрасна стара кръчма до реката и чакахме за маса. Седнала пред откритата камина с чаша червено вино в ръка, се топлех и бавно изучавах менюто. Лий седеше срещу мен и ме наблюдаваше с весела усмивка.

Аз първа го усетих; от него внезапно започна да се излъчва напрежение. С периферното си зрение долових как се стегна.

Вдигнах поглед: наблюдаваше някого или нещо зад мен. Инстинктивно се обърнах. Зад мен в ресторанта вечеряха сума ти хора.

— По дяволите! — изруга той под носа си.

— Лий, какво има?

— Не се обръщай — нареди ми с леден тон. В следващия миг се изправи. — Чакай тук, чу ли? Сега ще се върна.

Проследих го с поглед как се отправя към тоалетните на ресторанта. Чувствах се неспокойно. Кого видя? Друга жена ли? Независимо от указанията му се завъртях, за да виждам трапезарията. Чаках появата му. Вратата към тоалетните се отвори, но не беше Лий, а двама непознати — единият в костюм, преметнал малка раница на рамо; другият — по-възрастен — по-небрежен в облеклото, с черно кожено яке и джинси. Смееха се. Очаквах да седнат в трапезарията, но те тръгнаха право към мен. Облегнах се назад в креслото и отново потънах в менюто, докато минаваха край мен. Стигнаха до входа на кръчмата и си стиснаха ръцете. Мъжът с джинсите изчезна през вратата и се изгуби някъде в паркинга.

След няколко минути се появи Лий. Говореше по мобилния. Междувременно седна срещу мен.

— Да. Добре. Ще се видим отвън.

Затвори апарата и го пъхна в джоба на сакото.

— Лий, какво става?

— Съжалявам. Налага се да излезем и да изчакаме малко в колата.

— Какво?!

— Трябва да се срещна с един човек. Не може да го чакаме тук.

— Шегуваш се!

Наведе се напред и пъхна ключа в ръката ми.

— По дяволите, млъкни и отивай в колата! Ще дойда след минута.

С тежки стъпки се отправих към колата и затръшнах вратата, макар наоколо да нямаше никого, който да оцени степента на беса ми. Сама вътре, отворих жабката с надеждата да открия някакво обяснение на случващото се, но тя беше празна; абсолютно празна.

След няколко минути от страничната врата на кръчмата излезе Лий и тръгна към мен. Отвори и заедно с него в колата нахлу студеният нощен въздух.

Погледнах го с очакване.

— Тази кръчма е долна — обяви той весело. — Да отидем на друго място.

— Какво?

Притисна слепоочията си с пръсти, все едно му причинявах главоболие.

— Добре — примири се той, — слушай сега. След няколко минути ще се появят още коли. Ще се срещна с хората в тях и ще им обясня какво се случи току-що. С малко повече късмет ти и аз ще си тръгнем и ще идем да вечеряме в друга кръчма.

— А ако нямаме късмет?

— Тогава ще се наложи да им помогна, а ти ще се снишиш в колата. И няма да гъкнеш.

— Някога ще благоволиш ли да ми обясниш какво, по дяволите, става?

— Само да приключи тази история. Обещавам ти.

Наведе се и ме целуна в тъмнината. Отначало извърнах глава, та устните му да попаднат върху бузата ми, но той ме хвана за брадичката и ме целуна по устата. С другата си ръка, плъзнала се под сакото ми, разкопчаваше блузата.

На мястото до нас спря кола. Вътре различих три силуета, но поради тъмнината не ги видях ясно.

— Пристигнаха — осведоми ме Лий. — Ти стоиш тук, чу ли? При никакви обстоятелства не излизай от колата, разбра ли?

Кимнах. Той излезе и се качи отзад в новопристигналата кола. При отварянето на вратата лампичката в купето не светна. Напрягах се да наблюдавам фигурите вътре, но не ги различавах добре. Приличаха на хора, които обсъждат нещо, ала не чувах никакъв звук. След няколко минути четирите врати се отвориха и всички излязоха. Лий ми се усмихна и намигна. Не бях в настроение да отвърна на закачката му. Цялата компания се отправи към страничната врата на кръчмата. Влязоха. Имаха вид на приятели, тръгнали да изпият по халба бира.

В колата беше студено; чудех се дали да не запаля двигателя, за да се сгрея, или поне да пусна радиото. За миг дори ми хрумна да отпраша към вкъщи и да го оставя тук с приятелите му. Ядосвах се не толкова заради провалената романтична вечеря, колкото заради начина, по който се разпореждаше с мен. Започнах мислено да се подготвям как ще го посрещна. Точно тогава случващото се — каквото и да беше — приключи.

Страничната врата на кръчмата се отвори със замах и последва истински хаос.

Седнах по-напред на седалката, за да виждам по-добре, но мигом се дръпнах назад, защото онзи мъж с раничката се затича към колата. По петите го следваше мъж с качулка, а зад него тичаше Лий. Лий извика нещо и се хвърли към мъжа с раничката. Двамата се строполиха на земята. В същия момент вратата отново се отвори и оттам изскочиха други двама мъже.

Припомняйки си всичко, признавам, че не разбрах какво става. Едва когато видях Лий да измъква от джоба си някаква гумирана жица и да завързва ръцете на мъжа отзад, а двама от неговите хора да връщат мъжа с качулката от пътя, най-после ме осени, че пред мен се разиграва арестуване.

Лий арестува мъжа с раничката.