Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (38)

Четвъртък, 18 декември 2003 г.

Дори не чух кога се е звъннало на вратата, но изведнъж забелязах, че Маги е станала от масата, а когато се върна, Лий я придружаваше.

— Здравейте — поздрави той. — Извинявайте за закъснението.

Последва миг — само миг — на шокирано мълчание, докато всеки го претегляше: тъмносив костюм, руса коса, ясни сини очи, топла усмивка. В следващия момент всички момичета заговориха едновременно.

Силвия скочи от мястото си начело на масата и обгърна врата му с ръце. Докато всички чакаха или да го целунат, или да му подадат ръка, аз седях на мястото си, защото бях в неизгодното положение да съм от вътрешната страна на масата. Най-после той се настани до мен, целуна ме, намигна ми и прошепна: „Извинявай“.

Сякаш цялата горях. Не го бях виждала от близо седмица и неведнъж си го бях представяла мъртъв в някоя канавка; бях се чувствала самотна и сама, преследвана и наблюдавана. Но сега изведнъж всичко беше наред: моето привлекателно, секси гадже се върна, а аз почти бях забравила колко прекрасен е той.

Всички се бяха отпуснали. Луиз щастливо разказваше за времето, когато от смях Клер си подмокрила пликчетата в „Куинс Хед“ и се наложило да ги суши на духалката в тоалетната; Стийв разказваше на Лий каква кола си е купил наскоро, а аз сияех. Всички бяха впечатлени от вида му — така привлекателен, спокоен и овладян; от начина, по който им се усмихваше и се извини за закъснението; от факта, че бе намерил време да купи бутилка вино за Силвия, а за Маги — букет дългостеблени бели рози. Той седеше до мен, насочил цялото си внимание към Стийв, а дясната му ръка под масата лежеше върху бедрото ми.

Чух мобилния ми да бибитка в чантата и го извадих, защото мислех, че е закъсняло съобщение от Лий.

Силвия бе изпратила съобщението.

Очите му наистина ли са с този цвят, или е с лещи?

Веднага й отговорих.

Такива са.

Погледнах я. В другия край на масата тя бъбреше щастливо с Макс, а той най-после започваше да се успокоява и да губи лилавите оттенъци по лицето си, резултат от всякакъв вид стрес.

Бузите на Клер се зачервяваха.

— Няма ли да спреш за малко, Клер? — изгледа я Сам изпитателно. — Не смяташ да повториш изпълнението си от онази вечер в „Чешър“, нали?

— Не ставай лош — нацупи се Клер. — Но това ме подсети: не си им казал какво стана с Джак в „Чешър“, нали?

— Боже, беше много смешно.

— Разкажи им — настоя Клер, а после, без дори да направи пауза, за да си поеме въздух, продължи: — Джак беше в „Чешър“ и добре се беше почерпил. Разбра, че е на път да повърне…

— … както и ти правиш — отбеляза Ленън.

— … и хукна към мъжката тоалетна — подхвана Сам, защото на Клер й беше трудно да се овладее. — При бързането рязко отворил вратата на една кабинка и нахълтал. Добре де, но някакъв нещастник вече седял на тоалетната чиния. Когато Джак отворил вратата, си глътнал езика. Проблемът обаче бил, че не можел да се въздържи…

— Или е бил прекалено намотан, за да съобрази, че тоалетната не е празна… — намеси се Клер, докато по бузите й се стичаха сълзи.

— И повърнал в скута на горкия човек…

— Боже, никак не е смешно…

— Явно в онзи момент си е дал сметка и си е помислил: „Чакай. Току-що повърнах върху непознат. Ако аз бях на негово място, страшно щях да се вкисна“. И тогава сметнал нападението за най-добрата защита — фраснал човека в лицето и избягал от тоалетната…

Сега всички, с изключение на Чарли, се смееха.

— Боже — възкликна Клер. — Трябва да отида до тоалетната. Сега ще се върна.

— Искаш да кажеш — подхвана Чарли сериозно, — че е повърнал върху краката на непознат, а после го е фраснал без никаква причина?

— Нещо такова — отвърна Сам, бършейки сълзите си.

— Някой ще ми подаде ли соса? — помоли Чарли невъзмутимо.

— Чарли, голямо си дърво — отбеляза Луиз.

— Определено съм те виждал някъде, Лий — смени темата Стийв. — Да не сме се срещали по работа или нещо такова?

— Не вярвам. Но понякога стоя пред входа на „Ривър“ — отвърна Лий. — Вероятно оттам…

— Възможно е. Видя ли вече новото заведение? За „Ред Дивайн“ говоря. Доста е впечатляващо. Бяхме там в петък.

— Не. Не ходя много по клубове, честно казано. Прекалено често съм виждал какво става след това.

— Браво на теб — избоботи Макс от отсрещната страна на масата. — Същото повтарям на тези тук. Крайно време е да пораснат и да харчат парите си за разумни неща или още по-добре: да ги вложат в нещо.

— О, млъкни, дърт мърморко — прекъсна го Маги шеговито. — Не обръщайте внимание на дядото, момичета. Забравил е какво е да се забавляваш.

— Много добре умея да се забавлявам, благодаря.

— Кръстословиците и програмата на Радио 3 — това са ти забавленията.

Хапвахме и си приказвахме; ръката на Лий доста често се плъзваше под масата и докосваше бедрото ми. Беше топла, тежка и приятна.

Когато се нахраних, я намерих под масата и я стиснах. Той ме погледна въпросително. Очите му наистина бяха много красиви, изразителни. Другите, потънали в приказки, не ни обръщаха внимание.

— Беше ли в къщата ми днес? — прошепнах аз в ухото му.

— Бях на работа — отвърна той озадачен. — Защо?

— Някой е разменил местата на вилиците и ножовете.

Погледна ме, сякаш питаше: „Защо, за бога, би го направил?“, но същевременно в очите му играеха закачливи пламъчета.

— За да се пошегуваш ли го направи?

— Просто исках да знаеш, че те пазя, това е всичко.

Усетих как страните ми пламват. Нямах представа защо изведнъж се почувствах толкова неуютно.

— Да ми беше оставил бележка — възнегодувах аз.

— Нямаше да е толкова забавно — отвърна той усмихнат и ми намигна.

Допих си виното и се засмях на някаква шега на Силвия.

Палецът на Лий галеше нежно ръката ми и ме побиваха тръпки.

— Лий? — обадих се аз тихо.

— Да?

— Не го прави пак, моля те.

— Какво да не правя?

— Не ми размествай нещата, ако обичаш.

Лицето му леко помръкна, но той кимна. После пусна ръката ми. Повече не я потърси под масата.