Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (26)

Петък, 5 декември 2003 г.

Петък вечер е и всичките ми приятели са из града, напиват се, флиртуват, викат, танцуват… Махат на непознати, превиват се от смях, когато един младеж се опитва да прескочи кофата за боклук на Маркет Скуеър и така се засилва, че пада по лице… Обикалят от бар на бар, подкрепят се с ръце и се опитват да не изглеждат толкова пияни, колкото са. Всъщност вече са доста подпийнали… Водят сериозни разговори в тоалетните и придържат разплакана приятелка, а тя е разстроена, защото той вече не я харесва; те пък я уверяват, че той е свиня и не я заслужава… Отново си оправят грима, струпани пред осветеното с неонова лампа огледало, стъпили на хлъзгавия мокър под, понеже поне една мивка е запушена от хвърлените вътре книжни кърпички… В края на вечерта някоя държи неизбежно косата на друга, докато тя повръща… Най-често това е Клер. Катастрофално не носи на алкохол. Истинско щастие, че този път въобще стигна до тоалетната, за разлика от горкото непознато момиче, седнало на стъпалата отвън с подгънати под странен ъгъл крака, със следи от разтекъл се туш за мигли по лицето, а чантата му виси около врата… Прибират се вкъщи хванати под ръка, защото вече нямат пари за такси; ако не е зима, по това време щеше да се развиделява, но не усещат студа, защото преливат от водка и приятелски чувства една към друга…

Аз обаче не излязох тази вечер; останах вкъщи с Лий. Той се появи на прага ми в седем вечерта с три торби продукти и керамична купа. Изгони ме от кухнята и седях на дивана, обгърнала колене, докато отпивах от изстуденото бяло вино, което донесе, и го слушах как припява с радиото насред целия шум от затръшващи се врати на шкафове и потропването на посуда.

Съобщи ми, че не е на работа до следващия вторник. Мислех си какъв дълъг уикенд се очертава пред нас — едно наистина обещаващо приключение; мислех къде можем да отидем заедно, как ще заспивам в обятията му, ще се събуждам, а той още ще е до мен. Потрепервах от предчувствия…

Доста често кухненската врата се отваряше и той за пореден път изнасяше я прибори, я хляб, я малки купички с неидентифицирано съдържание, от които стърчаха лъжички.

— Нещо да правя?

— Стой тук и бъди красива.

Замислих се за момичетата. Отидоха на откриването на „Ред Дивайн“ — клуб в преобразуван параклис. Най-после го откриха, независимо от оплакванията на богомолци, които не проумяваха, че ако не бяха спрели да посещават службите там, мястото все още щеше да е християнски оазис в центъра на града, а не заведение с три бара, облицовани с кожа сепарета и място за специални гости. Новите собственици искаха да го нарекат „Ангели и демони“, но градските съветници поне в това отношение проявиха неотстъпчивост. За богомолците имаше бонус: местният вестник съобщи, че всички оплакали се получават безплатен пропуск за откриването.

Нямах търпение да видя как са го преобразили. Надявах се следващия уикенд да се случи.

Вратата към кухнята се отвори за пореден път; отново нахлу топъл въздух, шумът от радиото и ароматът на нещо топло и вкусно.

Той дори не беше зачервен. Изглеждаше напълно овладян и контролираше ситуацията. Тананикаше си, докато подреждаше лъжиците за сервиране и остави огнеупорната поставка по средата на масата.

— Наистина ли не мога да помогна с нищо?

Приближи се до мен, наведе се и ме целуна. Плъзнах ръка през врата му и го придърпах към себе си, но той се измъкна.

— Не ме разсейвай. Почти съм готов.

Отново се загледах с широка усмивка в телевизионната програма. Устата ми беше пълна със слюнка.