Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (117)

Вторник, 22 април 2008 г.

Събудих се внезапно. В един миг спях, а в следващия бях напълно будна. Сърцето ми биеше лудо.

Какво имаше?

До мен Стюарт се размърда. Прегърна ме и нежно ме притегли към себе си.

— Заспивай — промърмори сънено той.

— Чух нещо — обявих аз.

— Сънувала си.

Постави ръка на кръста ми и ме притисна. Лежах, но сърцето ми продължаваше да бие лудо. После чух шума отново. Затръшване.

Нямаше смисъл. Едва ли щях да заспя пак.

Станах от леглото, като внимавах да не го събудя отново. Облякох тениска и къси панталони. На пръсти излязох от спалнята.

Апартаментът тънеше в мрак. Погледнах към входната врата; изглеждаше наред. Отидох до прозореца и надникнах навън. Не забелязах никакво движение. Само в далечината се чуваше самолет. На фона на тъмното небе светлините му грееха като звезди.

Вече възнамерявах да си легна и отново го чух. Тупване, сякаш нещо падна на пода.

Идваше някъде от къщата… отдолу.

Хрумна ми да събудя Стюарт; нивото на напрежението ми беше високо — някъде към 70 или 80. Ръцете ми трепереха, краката едва ме държаха. Зачаках. Не последва нищо.

По дяволите. Няма да правя това до края на живота си! Ще отида да проверя!

Боса прецапах до вратата, поколебах се за миг, но я отворих. Стълбището беше тъмно, а от долните етажи долиташе течение. Изчаках сърцето ми да престане да бие така лудо. Няма от какво да се тревожа, повтарях си аз. Това е нашата къща. Тук сме само Стюарт и аз и никой друг. Иди и погледни.

Тръгнах да слизам, но оставих вратата на Стюарт отворена. Светлина идваше от входното антре на апартамента и от прозореца на площадката, иначе цареше тъмнина.

Стигнах до входната врата на моя апартамент, спрях и се заслушах. Не се чуваше нищо.

Това беше пълна глупост!

Продължих да слизам надолу. Движех се край стената, за да не скърцат стъпалата. Сега течението се усещаше по-силно.

Вече виждах входната врата; беше плътно затворена; нямаше признаци да е била отваряна.

И изведнъж — ТРАС! — съвсем наблизо.

Не беше много силно, но достатъчно, за да подскоча. Клекнах да видя през перилата вратата на апартамента на госпожа Макензи.

Тя пак беше отворена, широко отворена.

Застинала на място се взирах в тъмнината вътре. Чух шум като от затръшване на врата на шкаф, който отеква в апартамента. Вътре имаше някого.

Започнах да дишам бавно и дълбоко. Опитвах се да се съсредоточа и да помисля. Беше лудост, нямаше начин някой да е вътре. Прегърнах се през коленете и изчаках паниката да отмине. Щеше, разбира се, да е по-лесно и бързо да се кача горе, да извикам Стюарт, а аз да вляза в моя апартамент и да проверя дали всичко е наред. Стигнах обаче дотук сама и сега нямах намерение да се предам.

— Кати?

Гласът зад мен ме накара да изкрещя и да подскоча.

— Ей, аз съм… Какво… Кати, извинявай, не исках да те стресна.

Цялата треперех. Едва успях да посоча към отворената врата.

— Чух… Чух…

— Всичко е наред. Хайде — дишай дълбоко.

Освен паниката усетих, че побеснявам.

— Какво, по дяволите… Защо не каза нещо. За малко да получа инфаркт!

— Мислех, че ходиш насън — сви рамене той.

— Никога не съм ходила насън!

— Добре, а сега какво правиш?

Погледнах към отворената врата. Ако имаше някой зад нея, сигурно го бяхме подплашили.

— Чух шум. Дойдох да погледна. И виж — вратата е отворена. Аз я заключих! Заключих я и я проверих, а сега е отворена!

Той издаде неопределен звук, отмести ме от пътя си, слезе на приземния етаж и запали лампата. И двамата примигнахме и закрихме очи, за да се предпазим от ярката светлина. Вратата все още зееше черна и пуста. Виждаше се известна част от пъстроцветния килим.

Стюарт ме погледна изморено, но застана на прага и се провикна:

— Ехо? Има ли някого?

Нищо, нито звук.

Влезе вътре.

— Внимавай — предупредих аз.

След секунда светлините в апартамента светнаха. Пропълзях надолу по стълбището. Сега, на светло, всичко изглеждаше по-малко заплашително. Стюарт стоеше във всекидневната на госпожа Макензи. Стоеше до дивана й бос, по боксерки.

— Тук няма никого — обяви той. — Убеди ли се?

Все още усещах течение.

— Виж! — посочих аз.

Долната част на кухненския прозорец беше счупена. Парчета стъкло лежаха на пода. През отвора нахълтваше нощният бриз и вледеняваше краката ми.

— Не се приближавай — посъветва ме той. — Ще се порежеш.

После, пренебрегвайки собствения си съвет, се приближи до прозореца.

— По отвора има козина — съобщи той. — Явно проклетата лисица се е вмъкнала.

— Проклетата лисица, а? — иронизирах го аз. — И е използвала чук, за да разбие стъклото, така ли?

Той дойде при мен, избягвайки счупените стъкла.

— Тук няма никого — увери ме. — Да си вървим горе.

Затворихме вратата. Стюарт не ми позволи да я проверя. Езичето беше щракнало, и двамата го чухме. Качихме се горе и Стюарт си легна. Аз останах в кухнята на запалена лампа да изпия чаша чай. Ръцете ми още трепереха, но въпреки това се чувствах съвършено спокойна. Направо не вярвах, че съм го направила: да сляза долу посред нощ, да изляза от безопасното убежище, да стана от леглото на Стюарт, да мина през вратата и да сляза по стълбите.

Въпреки разбитото стъкло, въпреки очевидното нахлуване в апартамента на госпожа Макензи — и то не от някакво животно, а от човек — аз се чувствах спокойна и овладяна.

И все още бях ядосана! Не само защото се бе промъкнал след мен, не само защото ме бе провокирал да извикам и така да предупредя влезлия с взлом, а и защото смяташе, че съм го направила аз — аз съм отворила вратата на апартамента. Не ме обвини направо, но го прочетох в очите му.

Започваше да се съмнява в мен, както навремето Клер, а после Силвия, полицията, съдията, лекарите… Всички.

 

 

Не се върнах в леглото. Включих телевизора и гледах разни програми, докато започна да се развиделява. Ту гледах телевизия, ту мислех за Лий.

Мислех как е нахълтал в апартамента на госпожа Макензи, как е стоял долу, слушал е как си говорим със Стюарт в апартамента горе, слушал е как се любим. Мислех за него и за евентуалните му намерения.

Най-после съмна. По лицето ми се стичаха сълзи. Не бях паникьосана, дишах равномерно. Вече определено ми се удаваше по-лесно да контролирам паниката.

Чух Стюарт да се надига и отидох да сложа чайника да заври.

Занесох му чаша чай.

— Добре ли си? — попита той със сънен глас.

— Да.

— Извинявай. Извинявай, задето те изплаших снощи.

— Няма нищо.

— Ще звънна на компанията по поддръжката на къщата да пратят някого да оправи прозореца. А и да сложат нова брава на вратата, става ли?

— Разбира се. Ще сляза долу да се приготвя за работа.

— Отсега? — Докосна ме по ръката. — Върни се в леглото…

— Часът е почти седем. Ще се видим довечера.

Целунах го. Той се обърна, за да дремне още пет минути, а аз го оставих. Тръгнах надолу към моя апартамент. Потребността да започна да проверявам още напираше, но вече съумявах да се въздържа. Вместо да оглеждам прозорците, вратите и завесите, проверих други неща.

Ако Стюарт, Алистър или който и да е ме беше попитал защо проверявам, нямаше да мога да обясня. Никой друг нямаше да забележи нещата, които забелязвах аз — малките знаци, че Лий е бил тук. Вратата беше заключена точно както я оставих, но това не означаваше нищо. Не бях в състояние да обясня откъде знам, че е бил тук в мое отсъствие.

Просто знаех.