Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (112)

Неделя, 13 юни 2004 г.

През по-голямата част от деня ме остави сама. От време на време се питах дали не е излязъл, но тогава чувах шум някъде из къщата и си давах сметка, че е тук. Затръшна се врата. На гаража ли? Какво правеше той?

Известно време прекарах до прозореца унесена в мечти някой да ме види. Погледнах към градината на съседите. Така ми се искаше да излязат, та да затропам по прозореца. Пробвах да почукам по стъклото с белезниците, но се разнесе ужасен шум и се изплаших Лий да не дойде. Пък и беше безсмислено. Наоколо нямаше никого, освен него.

Времето се бе променило и сега беше ветровито и дъждовно. Приличаше повече на октомври, отколкото на юни. Седях опряла гръб на стената и го чаках да се появи. Погледнах охлузените си китки и зачервените места, където металът отново се впиваше. Ако ги мърдах прекалено, отново щях да си разраня кожата, затова седях неподвижно. Трите пръста на дясната ми ръка така и не се прегъваха, отокът обаче беше спаднал малко. Радвах се, че не разполагам с огледало. Дясното ми око продължаваше да е наполовина затворено.

По смрачаване усетих как умората и жаждата ме повалят. Легнах и се завих с одеялото. Явно бях заспала, защото когато отворих очи, той стоеше над мен и независимо от счупения ми нос надуших нещо.

— Стани — нареди със строг, но не ядосан тон.

Насилих се въпреки болките в крайниците и седнах. На пода, благодарение на светлината от антрето, видях пакетче пържени картофки и кофа с вода. Не миришеше на белина. Потиснах желанието си да потопя глава в нея и да я изпия цялата.

Той се извърна, излезе и заключи вратата след себе си.

— Благодаря — провикнах се аз с дрезгав глас.

Наведох се над кофата и жадно пих.

След няколко минути отново легнах на пода и се завих с одеялото. Замислих се за Наоми и се запитах колко ли още време ми остава.