Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (110)

Неделя, 13 юни 2004 г.

Не спах много. Беше ми ужасно студено, никоя поза не ми беше удобна, цялото тяло ме болеше. Най-после навън започна да се развиделява. Реших, че все пак малко съм спала, но нямах спомен.

Тихо си поплаках за човека, в който се бях превърнала. Бях загубила желание да се боря. Исках да се предам, копнеех всичко да е свършило. Адски се срамувах от себе си.

А сега, сякаш нещата не бяха достатъчно отвратителни, мислех единствено за Наоми.

 

 

— Наоми ли? — попитах аз.

— Беше служебна задача. Източник. Беше омъжена за човек, когото преследвахме. Спечелих я на наша страна. Придумах я със сладки приказки да работи за нас. Щеше да ни захранва с информация, та да успеем да го заловим. — Погледна кокалчетата на ръката си, разкърши пръсти и се усмихна. — Беше най-красивата жена, която съм виждал. По замисъл трябваше да я обработвам, но вместо това я чуках и се влюбих в нея. Те не знаеха. Мислеха, че правя онова, за което ми се плаща. След първия път обаче се оказа, че не съм в състояние да се контролирам. Щях да напусна работа, да й купя къща на километри далеч. Някъде, където тя да бъде в безопасност и недосегаема за онази отрепка, съпруга си.

— Какво стана? — попитах шепнешком.

Погледна ме, сякаш бе забравил за присъствието ми. Сви ръка в юмрук и погледна побелелите кокалчета.

— Тя ме прецакваше, независимо че спеше с мен. През цялото време, докато ме захранваше с информация относно неговите замисли, всъщност ми беше казвала каквото той й е наредил.

Облегна се на стената и въздъхна тежко. После се извърна и стовари юмрук върху вратата; и втори път.

— Не мога да повярвам, че бях такъв глупак. Вярвах на всяка нейна дума.

— Може да се е страхувала прекалено много от съпруга си — предположих аз.

— Но това е нейна грешка, нали?

Замислих се известно време, преди да попитам:

— Какво стана с нея?

— Последва въоръжен грабеж, точно както очаквахме, но в съвършено друга част на града. Седяхме в паркираните коли като идиоти, докато поредният бижутер се прости със стока за четвърт милион лири, а на асистентката му пробиха главата с бейзболна бухалка. Тъкмо се питах какво се е объркало и получих съобщение от Наоми — искала да ме види. Отидох на уреченото място, отворих вратата на колата, а вътре седеше нейният старец. Беше му изключително забавно. Бил съм си изиграл ролята, увери ме той. И двамата ме бяха прецакали до краен предел. — Сви колене и постави наранената си ръка върху тях. Изглеждаше спокоен. — Седмица по-късно тя ми се обади. Плачеше и обясняваше, че живее под напрежение, била изплашена. Питаше дали наистина съм готов да я отведа от него. Казах й да си опакова багажа и да ме чака на обичайното място.

— Помогна й да избяга ли?

Той се изсмя.

— Не. Прерязах й гърлото и я оставих в канавка. Никой не съобщи, че е изчезнала, никой не я потърси.

Стана, протегна се, все едно току-що ми е разказал приказка за лека нощ, отвори вратата и ме остави сама, след като загаси лампата и стаята потъна в мрак.