Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (105)

Петък, 28 март 2008 г.

— Как върви? — попита Алистър, когато влязох в кабинета му.

— Добре — отвърнах аз.

Подадох му листа. Попълвах го старателно цяла седмица: вляво — описание на потребностите си да правя проверки според важността им; вдясно — списък какво съм отбягвала. Започнахме с лявата колонка. Бях оценила със скала до 100 колко ще се разстроя, ако не извърша определен ритуал. Най-ужасяващото — да не проверя входната врата на къщата — имаше оценка 95. Най-безобидното — да не проверя прозореца в банята — 40. При нещата, които бях отбягвала — многолюдните места бяха оценени с 65, полицията — с 50, а червеният цвят, естествено, след случилото се неотдавна беше оценен най-високо — с 80. Следваха действията, извършвани под строг ред. Например необходимостта да не пазарувам на нечетни дати, да се храня в определени дни и други подобни забрани не изглеждаха така зле, както в миналото. Всички бяха получили по 20. Срещу броя на изпитите в определен ред чаши чай обаче бях написала 75.

Беше ми възложена задачата да върша възможно по-често неща, от които най-малко ме е страх. До първоначалната оценка бях отбелязала колко съм се разтревожила, след като съм се подложила на подобно изпитание.

Алистър прегледа списъка и кимна. Приличах на ученичка, която показва домашното си на учителя.

— Добре, много добре… — промърмори той.

— Напомня ми на епизода от „Хари Потър“, където превръщат с магия в нещо смешно онова, което най-много ги плаши — отбелязах аз.

— Да, наистина. Или пък за Хамлет.

— Хамлет?

— „… Защото няма нищо, добро или лошо, което да не е направено такова от нашето мислене“^[1]. Както и да е. Разкажи ми за някои от нещата, които опита.

Поех си дълбоко въздух.

— Гледам някои полицейски програми по телевизията. Първоначално избрах игрален филм, но успях да гледам и документален, в който някои от кадрите бяха заснети от задната седалка на полицейска кола.

— И?

— Мина благополучно. Бях се подготвила да изключа телевизора, но не го направих. Дишах дълбоко, докато гледах, и накрая дори ми стана интересно. Постоянно си повтарях, че не е истинско. Очаквах да сънувам кошмари, но ми се размина.

— Звучи чудесно. Пробвай се отново да гледаш нещо подобно и дори се опитай да ти достави удоволствие. Третирай го като всяка друга телевизионна програма.

— Добре…

— А проверките?

— Изоставих проверката на прозореца в банята. Прескачам го, когато започна ритуала вкъщи.

— И как мина?

— Изненадващо леко.

— Радвам се да го чуя.

Истина беше. Бях подминала вратата на банята. Повтарях си, че няма начин оттам да се влезе. В края на краищата глупавият прозорец дори не се отваряше. Когато обаче приключих с проверката на всичко останало, се почувствах странно и после дълго време гледах вратата на банята. През цялото време си мислех, че всичко с прозореца е наред; не се отваря. Най-накрая напрежението ми намаля и вече не се чувствах така зле.

Като видях, че напредвам, това ми подейства мотивиращо. Нямах търпение да се прибера вкъщи и да опитам с нови неща; този път — по-трудни.

Сеансът ни почти приключваше. Алистър взе отново списъка ми.

— Помисли си дали не си пропуснала някои детайли при изброяването.

— Кои например?

— Ти помисли. Кой е най-големият ти страх? Наистина най-големият.

Замислих се, но отначало не знаех за какво говори. После осъзнах, ала не желаех да го произнеса. Усетих как напрежението ме завладява. Сърцето ми заби лудо, ръцете ми се разтрепериха.

— Тук си в пълна безопасност. Опитай се да ми кажеш.

Гласът ми долетя от много далеч:

— Лий…

— Точно така. Ще трябва да се справиш и с този страх, иначе преодоляването на другите става малко безсмислено. Според мен колкото по-рано се захванеш с този страх, толкова по-добре. Всички други са породени от най-големия, нали? Ако се справиш с Лий, ще прогониш и другите. Логично е, нали?

— Да — отвърнах аз. Наистина звучеше логично. Ако не се страхувах от Лий, нямаше нужда да проверявам вратата или да върша другите глупави безсмислени проверки, които запълваха деня ми. Звучеше повече от очевидно. — Страхът ми обаче не е неоснователен, нали? — попитах аз. — Знам, че проверката на чекмеджето с приборите е загуба на време, но щом ме е страх от Лий, това е самозащита.

Алистър кимна, ала добави:

— И все пак помисли над това, за което говорим. Съществува Лий, но съществува и мисълта за Лий. Най-вероятно сега той е някъде на север и въпреки това мисълта за него разстройва всекидневието ти. Мислиш за него, представяш си, че е наоколо, въобразяваш си как ще нахлуе в дома ти. Именно мисълта за него, създаденият образ за неговата вездесъщост е изворът на всички лоши неща. Точно с това трябва да се справим.

Започна да ме боли главата.

— Не те тласкам да отидеш да откриеш истинския Лий и да се конфронтираш с него, а после да изчакаш напрежението да намалее. Налага се да преодолееш самата себе си.

— Но как? Какво да направя?

— Като оставиш мислите за него да те спохождат и да избледняват. Позволявай си да си спомняш. Остави напрежението да те завладее, изчакай го да отшуми, а после — преди да е изчезнало напълно — помисли отново за него. Когато си вкъщи, си представяй, че влиза в стаята. Представи си, че заставаш пред него. После остави напрежението да отшуми. Това са само мисли, Кати. Остави ги да те навестяват и да си отиват.

Като го слушаше, човек би си помислил, че е много лесно.

— Ще опиташ ли?

— Какво?! Сега ли?

— Да опитаме заедно сега. Но по-важно е да го правиш сама, вкъщи. Отначало помоли Стюарт да седи при теб, ако искаш. Но не го използвай, за да ти дава увереност. Сама трябва да се опиташ да се справиш с това.

— Не съм убедена, че ще успея.

— От теб зависи, разбира се. Помисли си какво ще ти е, ако не се страхуваш от Лий. Заслужава си да се опита, нали? Ако го направим сега, вероятно ще ти е по-лесно, когато си сама вкъщи. Тук поне няма да се изкушиш да започнеш да проверяваш вратата. Какво ще кажеш?

Не му отговорих.

— Първо прецени колко ще те разстрои мисълта за Лий. Да използваме твоята система. Колко лошо си представяш, че ще бъде по скала от нула до сто?

— Само да помисля за него ли? Деветдесет.

— Добре, да опитаме.

Затворих очи, без да съм сигурна какво ще направя и дали няма да се проваля. Не ми беше трудно да си представя Лий. Той и без това непрекъснато витаеше в мислите ми, нищо че се съпротивлявах. Този път не ги прогоних. Представих си моя апартамент. Седя на дивана и гледам назад, към вратата. Чакам. Представям си как вратата се отваря и Лий застава на прага.

Усетих страха да ме залива като вълна. Сърцето ми заби лудо, сълзи потекоха от очите ми.

— Точно така — насърчи ме Алистър. — Остави ги да дойдат, не ги спирай.

Представих си как ме приближава. Лий, какъвто беше винаги: привлекателен, с къса руса коса, с лек тен дори през зимата; очите му са по-сини от лятното небе. Мускулите на ръцете и гърдите му потрепват. Идва, застава до дивана и ме поглежда. Дори ми се усмихва.

Изчаках. Напрежението вече беше по-малко, отколкото когато започнах да мисля за него. Очаквах експериментът да приключи със силен пристъп на паника, но далеч не се оказа толкова лошо.

— Кажи ми какво си представяш — подкани ме Алистър.

— Лий е в апартамента ми. Стои при мен.

— Това е добре. Сега искам да си представиш, че си тръгва. Качи го в кола и го накарай да си тръгне.

Успях. Той се обърна, намигна ми — нямах никаква представа откъде дойде това — и затвори вратата след себе си. Отидох до прозореца и проследих с поглед как се качва в сребристата кола, затваря вратата и заминава. Представих си как се връщам на дивана и включвам телевизора.

Отворих очи.

— Как беше?

— Успях — уверих го аз.

— А напрежението? Силно ли беше, докато мислеше за него?

— По скалата — седемдесет. Или осемдесет…

— Чудесно. Видя ли? Ще се справиш. Началото е обнадеждаващо.