Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (97)

Неделя, 9 март 2008 г.

Най-сетне звъннах на полицейски офицер Сам Холандс от Отдела за домашно насилие в участъка на Камдън само за да сложа край на спора. Най-после ме свързаха с нея, но тя напълно беше забравила коя съм. Обясних за завесите, за копчето и — едва си намирах думите — подчертах, че това е типичното поведение на Лий от времето, когато бяхме заедно. Още докато й обяснявах, прозвучах глупаво в собствените си уши. Приличаше на вопъл, само и само да привлечеш вниманието към себе си. Почти очаквах да ми каже, че просто губя времето на полицията, но тя всъщност се оказа твърде пестелива на думи. Обеща да се свърже с колегата си в Ланкастър и ако има за какво да се тревожа, ще ме потърси.

Повече не ми звънна.

Същата нощ Стюарт не спа особено добре. Лежах до него и чаках да заспи, но знаех, че е буден — бях го разтревожила с моите приказки. Заслужаваше по-достойна от мен; заслужаваше не толкова объркана жена, жена, която не се държи като психопат и не е с такова обременено минало. Лежахме един до друг смълчани, без да се докосваме. Щеше ми се да бяхме поговорили още малко, но същевременно не виждах смисъл.

Не ставаше въпрос само за копче; не ставаше дори въпрос дали копчето е червено; вече бях сигурна, че е от рокля, която съм носила в друг живот, по друго време. Рокля, която първоначално бях обичала, а после — намразила. В някакъв момент след това пръстите, докосвали роклята с такова любопитство, с такова благоговение, се бяха вкопчили в копчето и го бяха въртели, докато се откъсне.

Когато се събудих на следващото утро, Стюарт вече беше облечен и готов за работа.

— Да заминем някъде този уикенд — предложи той.

— Да заминем ли?

— За кратко. Някъде извън града. Какво ще кажеш?

Прекарахме уикенда в хотел в планината. През деня ходихме на дълга разходка, ядохме прекалено много вечерта, а после цяла нощ се прегръщахме във великолепно легло с балдахин. Беше прекрасен уикенд и противно на очакванията ми не изпитах никакво желание да се занимавам с проверка на завесите.

Беше от онези уикенди, които в минали години бих описала на Силвия до най-малката подробност. Сега това, естествено, нямаше да се случи. Понякога се питам къде ли е, какво прави. Ами ако се окаже, че живее близо до мен и всеки ден минавам край къщата й? Представа нямам къде е. Вероятно, ако звънна в „Дейли Мейл“, ще я открия, но под мостовете изтече много вода и нямам представа дали съм в състояние да го направя. Много, много отдавна Силвия беше най-добрата ми приятелка, но тя е част от стария ми живот, живот, към който не съм убедена дали съм способна да се върна.

Сега имам нов живот и той е със Стюарт.

Постепенно паниката около червеното копче утихна и пътуването за уикенда ми позволи да помисля по въпроса. За мен не съществуваше рационално обяснение как е попаднало в джоба ми и затова се преструвах, че не е станало. Навярно Стюарт имаше право или дори самата аз го бях вдигнала в момент на разсеян амок; възможно беше да е и перверзен нов симптом на ОКР-то ми.

Така или иначе, когато се върнахме вкъщи обаче, се захванах с щателните проверки. Давах си труда да влизам в апартамента си всеки ден преди работа, да преглеждам и да оставям всичко подредено, а после, когато се върна, пак да проверявам, като палех лампите, щом се стъмни; стараех се да предам на жилището си вид — ако дебне отвън, — че съм си вкъщи, докато всъщност съм горе при Стюарт. Купих нов таймер и включвах телевизора, когато се прибера, като го нагласях да се изключи в единайсет вечерта. Понякога успявах да сведа проверките до три, както ме посъветва Алистър; понякога обаче проверявах повече пъти.

Колкото до чувството, че ме дебнат, то никога не ме беше напускало. Сега се натрапваше с всичка сила. На всяка улица, във всеки магазин, всеки път, когато излизах от вкъщи, усещах нечии очи върху себе си. Знаех, че е плод на въображението ми. В края на краищата той се намираше на километри далеч, нали? Дори да са го пуснали през декември, едва ли е хукнал да ме търси, или досега вече щеше да го е направил.

Една част от мен мечтаеше да е намерил друга жена; друга част желаеше обратното — за нейно добро.