Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (96)

Петък, 11 юни 2004 г.

Отдалечих се с колата от къщата, но не смеех да погледна назад.

Слънцето вече светеше ярко на безоблачно синьо небе; въздухът беше хладен, но не студен. Очертаваше се прекрасен ден, фантастичен ден. В края на улицата дадох десен мигач и завих. Усетих как у мен се надига ликуване и бях готова да се разсмея от облекчение. Бях трупала паника в себе си прекалено дълго.

Стигнах до службата и влязох през задната врата, за да не се налага да поздравявам охраната. Извадих куфара от скривалището. В страничния му джоб бяха щатските ми долари, паспортът с тримесечната виза и другите документи за пътуването. Офисът беше празен; друг щеше да се нанесе следващата седмица. Извлякох куфара навън с надеждата в момента охраната да не зяпа в мониторите за видеонаблюдение и никой да не ме види и да се запита защо отново съм тук.

Първата точка от плана мина гладко.

Когато се качих на магистралата, вече пеех. Пресякох две кръстовища и поех към жп гарата. На следващата улица имаше гараж за продажба на коли втора употреба. Паркирах срещу входа на двора. На седалката до мен лежаха талонът на колата и застраховката. Предварително попълних документ, че продавам колата, и бях оставила мястото за името на бъдещия собственик празно. До тези неща оставих бележка.

За когото представлява интерес.

Моля, грижете се добре за тази кола. На мен не ми е необходима повече.

Благодаря.

Оставих ключовете на таблото. Надявах се, че който я намери, няма да се обади в полицията.

Извадих куфара от багажника и тръгнах към входа на гарата. Купих си билет за Лондон, платих в брой и отидох на перона. Влакът щеше да пристигне след пет минути. Щеше ми се вече да пътувам, макар да знаех, че най-вероятно Лий още спи в леглото. Исках да съм далеч от него, исках да побягна и да не се обръщам назад.

Отначало влакът беше препълнен; слизаха хора, но нови се качваха. Исках да се отпусна, да чета книга, да приличам на нормален човек. Седях и гледах през прозореца как ниви, поля и селца прехвърчат край мен. Всяка гара ме отвеждаше все по-далеч и по-далеч от стария ми начин на живот и по-близо до свободата.

Седмица по-рано той се прибра късно. Минаваше единайсет часа. Вече не очаквах да се появи. Ще бъда в безопасност поне до събота, помислих си. Но той дойде и си отвори със своя ключ. Гледах програма за Ню Йорк и звукът от отварящата се и затваряща се входна врата ме накара да подскоча. Без да се замислям, изключих телевизора.

Вонеше на алкохол. Осъзнах, че не ме чака нищо приятно.

— Какво правиш? — настойчиво попита.

— Каня се да си лягам. Искаш ли да ти приготвя питие?

— Достатъчно пих.

Строполи се на дивана до мен. Беше облечен в същите джинси и суичър с качулка, с които тръгна за работа преди два дни. Прокара морно ръка през челото си.

— Снощи те видях в града — обяви с предизвикателен тон.

— Нима? — И аз го видях, но не възнамерявах да си призная. — Излязох да пийна нещо със Сам. Казах ти. Не помниш ли?

— Да, добре…

— Ти не беше ли на работа?

Копнеех да му кажа да ме остави на мира и да спре да ме следи.

— Бях, но ви видях да отивате от „Чешър“ в „Друид“. Явно добре се забавлявахте. Кой беше оня тип?

— Кой тип?

— Типът с теб. Онзи, дето те беше прегърнал.

Насилих се да си припомня.

— Нямам спомен да ме е прегръщал, но типът с нас беше гаджето на Сам.

— Ела тук.

Отвори широко ръце. Стиснах зъби и се приближих. Прегърна ме силно и притисна лицето ми към суичъра. Миришеше на кръчми, застояла храна и алкохол. Ръката му отметна косата от лицето ми и той ме целуна. Направи го доста недодялано.

След минута попита:

— Онази работа ли ти е дошла?

За миг ми мина през умна да кимна, но нямаше да доведе до нищо добро, затова отвърнах:

— Не.

— Тогава защо си толкова недружелюбна?

— Не съм недружелюбна — постарах се тонът ми да е безгрижен. — Просто съм уморена.

За да прозвучи по-убедително, се прозях.

— Вечно си уморена — промърмори той.

Отново се почувствах на кръстопът: или да го оставя да получи каквото иска, или да се противопоставя и да рискувам пак да ме набие. Когато е пиян както сега, не приемаше „не“ за отговор, а аз не исках да започна работа в Ню Йорк със синини по лицето.

— Не съм прекалено уморена обаче — насърчих го с усмивка.

Поставих ръка върху чатала му и го разтърках; започнах да разкопчавам колана му.

Въпреки всичко накрая ме наби. Чука ме, а аз се постарах да не ме боли много, като се преструвах, че ми е приятно. Знаех какво ще последва, когато по време на акта започна да ме шамаросва по дупето. Отначало започна леко, но постепенно ударите се учестиха и станаха по-силни. Накрая извиках. Напоследък това го освобождаваше. Можеше да ме чука с часове, особено, ако е пил, а ерекцията му ту се появяваше, ту спадаше, докато не откриеше начин да ме нарани. Хапеше ме, скубеше ми косата, докато не се разпищя, и в момента, когато доловеше неподправената нотка на болка в тона ми, стигаше до оргазъм.

Измъкна се бързо от мен и ме обърна; очите му сияеха от удоволствие. Кожата на задника ме заболя от протриването върху килима.

Питах се какво ли ще предприеме. След толкова много наранявания не очаквах повече изненади, но той ставаше все по-изобретателен и по-изобретателен и измисляше нови и нови начини да ме унижи.

— Не ме удряй по лицето — помолих аз тихо.

— Какво?

— Недей по лицето. Прекалено много въпроси ми задават в службата.

Ухили се злорадо и за миг си помислих, че ще направи точно това — ще ме удря нескончаемо по лицето, докато потече кръв. Разплаках се, макар да мразех да вижда сълзите ми.

— Така ли?

Кимнах и извъртях глава, защото не издържах повече да го гледам. Той обаче хвана брадичката ми и започна сякаш да търси място.

— Не, Лий, моля те…

— Я млъквай! Така е добре. Ще ти хареса.

Докато ме чукаше, дъхът ми секна. Така силно ме притискаше, че очаквах всеки момент да изгубя съзнание.

После, докато все още ме чукаше, леко се надигна и смекчи натиска. Единственият начин да го спра, бе да се предам. Разпищях се с всички сили, а по страните ми потекоха сълзи. Почти видях смъртта; ужасена, не можех да спра да пищя. Затова продължих.

Той не се опита да ме спре; не запуши устата ми с ръка, а ме остави да пищя. След няколко минути стигна до оргазъм, измъкна се от мен и се изпразни върху лицето ми.

Сега, вече във влака, пред очите ми се стелеше красивата природа, но на мен почти ми призля от погнуса.

После той се надигна, със залитащи стъпки отиде до тоалетната долу, изми се в мивката и се качи горе, за да се строполи на леглото. Изчаках да го чуя, че хърка, изпълзях на четири крака и все още ридаеща, отидох да си взема душ. Слава богу, синините този път бяха само по тялото.

В девет часа влакът стигна до Кру. Чух по високоговорителите да съобщават следващите гари, а после и предупреждението:

— Заради проблем в Нънитън влакът ще закъснее половин час.

Половин час?! Погледнах часовника, макар да знаех колко е часът. Всичко беше наред. Имах на разположение два часа, освен трите часа за регистрация преди полета, каквото е изискването на „Хийтроу“. Стига да няма повече забавяния, щях да стигна навреме.

Исках да поспя, но се чувствах прекалено напрегната. Кога най-после ще мога да се отпусна? Дали ще стане в самолета? Или когато пристигна в Ню Йорк? Най-вероятно, когато узная, че е напуснал Ланкастър или е минала година, без да ме потърси.

Въобще някога ще бъде ли възможно да се отпусна отново?