Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (85)

Петък, 15 февруари 2008 г.

В петък следобед не отидох на работа — предстоеше ми първият сеанс при Алистър. Очаквах да съм по-нервна отколкото бях. Чаках в приемната на Леони Хобс Хаус и мислех за Коледата.

Клиниката беше пълна; много хора чакаха за преглед. Надявах се не всички да са за доктор Алистър. Днес нямаше и следа от Деб с халката на устната. На рецепцията на първия етаж седеше сивокоса петдесетгодишна жена. Табелката на синята й жилетка съобщаваше, че името й е Джийн.

Не ми каза нищо. Само попита за името ми. Не поглеждаше и никого в чакалнята, а седеше вторачена в монитора на компютъра си.

— Кати?

Скочих на крака и тръгнах по коридора към единствената отворена врата. На прага й стоеше Алистър.

— Влизай, влизай. Как си, скъпа? Радвам се да те видя отново.

При такова сърдечно посрещане едва ли не очаквах да ме целуне и по бузата, но за щастие и на двама ни, не го направи. В кабинета имаше два кожени фотьойла и диван. Той седна в единия. Изглеждаше добре. Направи ми знак да седна и аз.

Избрах фотьойла.

— Здравей. Лесно ли се прибра на Коледа?

— Да. Веднага хванах такси. Чудесен шофьор. Благодаря и на вас. Наистина прекарах много добре. И ми беше страшно приятно да се запознаем най-после, след като толкова бях слушал за теб от Стюарт.

Започнах леко да се притеснявам.

— Е — подхвана Алистър делово, — прегледах досието ти. Била си при доктор Пари, нали?

— Да.

— И ти е предписал антидепресант.

— Да.

— Добре, добре. И го пиеш от… Да видя… Три седмици ли?

— Горе-долу.

— Започва да действа след известно време.

— Поне не ме замайва. От това се притеснявах.

— Не е като лекарствата, които си гълтала преди. Този е много по-подходящ. Наистина трябва да ти е било много тежко. Говоря за предишното ти лечение.

Не отговорих нищо.

— Но не е редно да го коментирам. Според мен, скъпа, става въпрос за два паралелни проблема. Явно страдаш от ОКР, и то в тежка форма. Но доктор Пари е забелязал, а аз съм склонен да се съглася, че при теб се проявяват доста симптоми, характерни за ПТСР — посттравматичното стресово разстройство. Някои симптоми са общи с тези при ОКР, но има и специфични: натрапчиви спомени, кошмари, пристъпи на паника. — Продължаваше да разлиства досието ми. — Ако питаш мен, при теб са налице всичките…

— Да, така е.

— По твоя преценка по-тежки ли стават?

— Понякога са по-тежки, понякога — не. Например в началото на декември се изплаших. Имах няколко силни пристъпа на паника и седмица-две след това сънувах кошмари. И ОКР-то се засили. После за известно време нещата се нормализираха. Вечерта преди Коледа друга случка ме разстрои и нещата пак не бяха добре. В момента обаче са почти под контрол.

Алистър кимаше и се тупаше по корема, сякаш вътре има скъпоценно бебе, а не просто обилния му обяд.

— Обзема те разяждащо съмнение, нали? Идеално знаеш, че вратата е заключена, кранчето за вода е затворено, печката е изключена, но съществува съмнението. Налага се да отидеш да провериш отново и отново… — Взе лист хартия и започна да си води записки. После продължи: — Добрата новина е, че терапията, която ще ти назнача, ще въздейства и върху ОКР-то, и върху ПТСР-то. Но трябва да си склонна да работиш върху себе си и сама, вкъщи. Колкото повече работиш, толкова по-добри резултати ще има. От време на време вероятно ще има известен застой, но нещата ще се оправят, повярвай ми.

Кимнах.

— Да започнем отначало. Кажи ми каква си била като дете.

Разказах му — отначало бавно — цялата тъжна история, но така и не стигнах до момента, когато се запознах с Лий; момента, когато животът ми се преобърна. Дотам щях да стигна по-късно.

Първият сеанс продължи час и половина. Следващият щеше да е един час и така всяка седмица, освен ако не изпитам чувството, че се нуждая от помощ. Съгласих се да опитам някои неща вкъщи. Например да се подложа на някаква опасност, а после да изчакам напрежението да се разсее, без да се захващам с проверките си или ритуалите, обичайно намаляващи напрежението ми. Теоретично напрежението щеше да намалее само. От мен се искаше единствено да проявя постоянство.

Леко скептична, обещах да опитам.

На половин километър от вкъщи телефонът ми иззвъня. Улиците бяха спокойни. Мислех да отида да потичам, макар вече да се стъмваше.

— Ало?

— Здравей, аз съм. Как мина?

— Добре. И ти ли правиш същото?

— В общи линии. Не е страшно, нали?

— Не, особено ако го правиш всеки ден. Не е ли голяма скука да слушаш такива приказки?

— Не е. Не забравяй, че всеки е различен. Какво ще правиш сега?

— Ще се прибера и ще проверя всичко три пъти. Защо?

— Ще ти звънна по-късно, става ли? Ще водя татко до градинския център. Просто исках да знаеш, че мисля за теб.

— Да ти звънна аз, ако искаш? След като приключа с проверките. Съгласен ли си?

— Напълно. Ще държа телефона подръка.

Мислех за едно от нещата, за които разговаряхме с Алистър. Теория А и Теория Б. Трябваше да ги обмисля аз. Теория А: ако не проверя апартамента както трябва, някой ще проникне. Не просто някой, а Лий, а аз няма да разбера, че го е направил. Значи ще бъда в истинска опасност, ако не извърша проверката качествено. Теория Б: достатъчно е да проверя вратата веднъж. Като я проверявам отново и отново, не я правя по-сигурна. Проверявам я, защото страшно се страхувам да не съм в опасност. Двете теории си противоречат. Невъзможно е и двете да са истина. Рационалната теория, разбира се, е Теория Б. Като проверявам всичко по няколко пъти, това не ме предпазва повече, отколкото ако проверя всичко веднъж.

Дори да приема, че Теория Б е възможна, откъде да знам дали тя е вярната? Единственият начин според Алистър е да проведа научен експеримент, за да видя коя ще се окаже вярна.

Очевидно е накъде води всичко това: да проверявам по-малко, а същевременно нищо лошо да не се случи — т.е. проверките отново и отново са чисто губене на време и е редно да престана да го правя.

Не съм идиот; дори аз съзнавам, че е загуба на време, но това не ме спира да го върша.

Най-много ме безпокои обстоятелството, че този „експеримент“ не взема предвид един факт: опасенията ми не са базирани на измислена, несъществуваща опасност.

Те се основават на факта, че Лий е някъде наоколо и ме търси.

При положение че вече не ме е открил.