Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (80)

Понеделник, 5 април 2004 г.

Днес майка ми щеше да навърши шейсет и пет години. Често съм се питала каква ли щеше да е, ако беше жива. Щяхме ли да излизаме да хапнем заедно, щях ли да я глезя, да й предлагам да пътуваме през уикендите. Питах се дали щяхме да сме добри приятелки, дали щях да й звънвам, когато просто ми хрумне, за да си побъбрим или за да потърся утеха, да чуя приятелски глас.

Липсваше ми.

Ако беше останала, допускам, че животът ми щеше да протече по друг начин. Ако и двамата ми родители не бяха загинали, докато бях последна година в университета, навярно нямаше да се държа, както бях се държала; вероятно нямаше да се напивам всяка вечер, да спя с когото ми падне, да пробвам наркотици, да се будя в непознати къщи и да се питам къде съм и какво съм правила предишната нощ. Сигурно щях да завърша с по-висока диплома, вече да съм на ръководен пост в компания или международна организация, вместо да завеждам „Човешки ресурси“ на завод за фармацевтични продукти.

Едва ли щях да отида онази вечер, на Хелоуин, в „Ривър“ с ярка червена сатенена рокля, с открито сърце, готово да бъде разбито. Може би нямаше да облека онова сако, в чийто джоб беше бележката за чая, който купих в кафенето на гимнастическия салон. А дали щях да оставя бележката в джоба, който той можеше да претърси и да намери, като по този начин узнае как отново да ме открие. Нищо чудно да ми се разминеше и никога повече да не го видех.

Може би щях да се спася.

А дори и сега, ако мама и татко бяха живи, може би щяха да намерят начин да ме откъснат от него. Щяха да усетят, че е опасен. Щях ли да ги послушам? Вероятно не.

Ако мама беше жива, навярно досега щях да съм омъжена за някой грижовен, стабилен, честен мъж, да имам дете или две, а дори и три.

Няма смисъл да разсъждавам какво е могло да бъде. Днес започвам да отвръщам на удара, реших аз. Стигах обаче до това решение всеки ден, докато той не се появеше в къщата ми, не влезеше и не обърнеше нещата така, че отново всичко да е под негов контрол.

Днес обаче щеше да е по-различно.

Бях получила имейл от Джонатан Болдуин. Спомних си кой е, макар и не веднага. Преди четири години заедно изкарахме едномесечен курс в Манчестър. Той изглеждаше прям и ентусиазиран; смеехме се заедно и помнех, че обещах да поддържаме връзка, но това никога не стана. Ненадейно ми изпрати имейл в службата да пита как съм. Откривал клон на консултантската си агенция в Ню Йорк и се интересуваше дали съм работила с някого, когото бих препоръчала. Отговорих, че ще си помисля и ще му съобщя. За мен това беше нещо като знак. Запитах се дали Ню Йорк ще се окаже отговорът.

Когато се върнах от работа, Лий ме чакаше вкъщи.

Не на верандата, както правеше някога, не. Беше вътре в кухнята и приготвяше вечеря. Някога постъпваше така и аз бях доволна. Днес, когато отворих вратата и долових миризмата на готвено, ми идеше да побягна. Но с побягване нямаше да стигна доникъде.

Той влизаше, когато си поиска, идваше и си тръгваше, когато го устройва. Сетих се как доскоро това ме радваше. Но сега исках собственото си пространство, да заключвам входната врата след себе си и да знам, че никой няма да влезе в мое отсъствие. Казах му, че искам пространство — добре си го спомням; помолих го също да ми върне ключа и да ме остави на мира, а той си тръгна, без да оспорва решението ми.

Когато мислех за това, ми се струваше странно как така е позволил да се измъкна толкова лесно, но и бях голяма глупачка — огромна глупачка — да го потърся отново. Може би тогава щях да се спася. Не биваше да му се обаждам; напротив — трябваше да го избягвам напълно, да започна отново да се виждам с приятелите си. Щях да бъда свободна.

Но не го направих.