Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (75)

Четвъртък, 31 януари 2008 г.

Слязох от автобуса на Денмарк Хил. От другата страна на пътя, при ярко осветената болница „Кингс Колидж“, линейка с включени фарове и сирена бързаше към страничния вход за спешни случаи. Стоях до пешеходната пътека и наблюдавах линейката, докато не си дадох сметка, че е спряла кола, за да ми направи път. Отправих се към болницата „Модзли“ — красива стара сграда от червени тухли.

Наблюдавах я известно време и се питах дали е изглеждала по същия начин и преди сто години, при всички случаи с по-малко движение наоколо обаче. За последен път бях в болница, когато ме въведоха през задния вход в дъното на линейката, свита в ъгъла. Бях си обещала никога да не стъпвам отново в болница, никога да не позволя да ме отведат там. А ето ме сега, застанала пред психиатрична клиника. Щях да вляза през главния вход като нормален човек. Стига да събера сили да прекрача прага.

— Търсиш ли някого?

Беше Стюарт, облечен в риза, която определено се нуждаеше от гладене; ръкавите му бяха навити до лактите, а болничният му пропуск висеше на джобчето.

— Почти забравих как изглеждаш — отвърнах аз.

Заради обърканите му смени и моето ходене на работа не бяхме се виждали само два дни, но имах чувството, че са минали години.

— Да влезем ли вътре? — подкани ме той.

Погледнах го, после отместих поглед към входа. Виждах как хора влизат и излизат.

— Не съм сигурна.

— Да отидем другаде, ако искаш, но не разполагам с много време.

— Не. Хайде да влизаме. — Поех си дълбоко въздух. — Но не позволявай да ме задържат вътре, чу ли?

Влязохме през главния вход и поехме по безкраен коридор. Движехме се сред лекари, пациенти и медицински сестри. Най-неочаквано вляво се появи ресторант.

— Все на хубави места те водя — засмя се той.

— Съвсем добре е. Не ставай глупав.

Седнах на свободна маса, а той отиде за напитки и храна. Наблюдавах го на опашката. Тълпите хора винаги ме изнервяха, но тук се чувствах още по-зле. Болничният персонал се различаваше лесно, защото мястото му беше тук. Но другите, разглеждащи изписаното на черна дъска меню, от което всичко, освен печени картофи, беше изтрито, или се колебаеха между изсъхналите сандвичи и повехналите парчета торта, или бяха дошли на свиждане, или бяха пациенти.

Мъжът, трети на опашката след Стюарт, определено ми вдъхваше безпокойство. Беше с други хора, смееше се и разговаряше с момиче, но нещо у него ми напомняше за… Дали беше смехът? Чувах го от мястото си. Реших да се съсредоточа върху Стюарт и да наблюдавам него, но мъжът продължаваше да стои там. Беше мускулест и широкоплещест. Започна леко да ми прималява.

Обърнах стола си към стената и се опитах да мисля за други неща. Брой до шест. Всичко ще е наред. Това не е той.

— Салата със сирене или шунка? — Стюарт постави таблата пред мен и аз подскочих.

— Салатата със сирене, ако обичаш.

Подаде ми я и започна да разгъва хартията около сандвича с шунка.

— Да отидем някъде този уикенд — предложи той. — Какво ще кажеш? Например — в събота. Времето щяло да е хубаво. В неделя имам мач, ако рамото ми позволи.

В този момент мъжът зад Стюарт на опашката мина край нас. Приличаше повече на него, отколкото мъжът в кафенето в Брайтън. Погледнах го; да, направих го. Погледнах го и насилих мозъка си да забележи разликите.

Стюарт проследи погледа ми и видя как мъжът седна на няколко маси от нас заедно с придружаващите го и момичето, с което говореше преди малко. Продължаваха да се смеят.

— Това е Роб — обясни Стюарт. — Играем заедно ръгби.

— О!

Вдигнах очи и видях, че ме наблюдава изпитателно.

— Добре ли си? — попита той.

— Да.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Изглеждаш леко пребледняла.

— Винаги изглеждам бледа — опитах се да го обърна на смях аз. — Наистина — добре съм.

— Колко време ти отне проверката сутринта?

— Не обърнах внимание — свих аз рамене. Той продължаваше да ме наблюдава изпитателно. — Стюарт, наистина — добре съм. Престани.

— Извинявай.

След като се нахранихме, тръгнахме обратно по дългия коридор към входа. Първата приемна беше все още препълнена; хора влизаха и излизаха. Броях стъпките си до вратата с единствената мисъл как ще се измъкна; питах се какво ли ще предприемат, ако изведнъж хукна. Най-накрая стигнахме отвън, на студеното, и аз вдишах свежия въздух и се потопих в шума на уличното движение. Отново се почувствах свободна. Дори забравих, че Стюарт е до мен, докато не ме хвана за ръка.

Погледнах го изненадано.

— Не е подходящото място и време, знам — подхвана той, — но искам да ти кажа нещо.

Изчаках го да продължи. Погледнах към ръката му, която държеше моята. Дадох си сметка, че е нервен.

— Помниш ли, когато те целунах? А на другия ден ти казах, че не е било нищо повече от целувка. Помниш ли?

— Да.

Бях прекалено изплашена, за да го погледна в очите, и затова насочих поглед към пътуващите на юг коли и автобуси, но никой от тях нямаше да прекоси реката и да ме отведе вкъщи.

— За мен не беше просто целувка. Казах го, защото… Не знам защо го казах. Беше глупаво. Оттогава мисля за това.

Именно тогава я видях.

На горния етаж на автобус номер 68 в посока Уест Норуд. Вниманието ми привлече ярката розова барета, нахлупена върху русите къдрици. Отдалечаваше се от мен, но ме гледаше. Направо се взираше.

Беше Силвия.

Обърнах се към него.

— Какво каза? — попитах аз.