Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (53)

Понеделник, 24 декември 2007 г.

През този ден всичко страхотно се обърка; крехкият ми свят се срина.

Свърших работа в четири. Бях насред кампания за набиране на персонал за изграждащото се в индустриалната зона ново складово помещение за продукцията на фармацевтичната компания, в която работех. Щяхме да открием склада през април и вече бяхме набрали почти целия управленски състав. Оставаше да се погрижим за бригадирите и изпълнителите. Предвиждахме повечето да са от околните райони. Обявите във вестниците щяха да излизат през първите шест седмици на новата година. В случай че не набавим достатъчно персонал чрез тях, щяхме да се обърнем към агенциите за трудова заетост.

Взех метрото до Кингстън Стрийт, на четвърт километър от вкъщи. Избрах заобиколния път отзад, за да проверя завесите, после щях да изляза на Талбот Стрийт и да стигна до входната врата. Съзнателно си наложих да пътувам с метрото два последователни дни по един и същи маршрут и да огранича проверките, доколкото ми е възможно. Сутрин начинанието ми отнемаше по един час — определено много по-добре, отколкото досега.

На няколко крачки от входната врата чух вик зад гърба си и се обърнах сепнато. Видях Стюарт да тича по Талбот Стрийт към мен.

— Рано си приключил — констатирах аз.

— Да, слава богу. Ти как си?

— Добре, благодаря.

Последва пауза. Питах се как ще проверя входната врата в негово присъствие.

— Е, ще дойдеш ли за по питие?

— Какво? Сега ли?

— Да, сега.

— Каня се да…

— Хайде, ела сега. Хайде.

Във входното антре на къщата ми позволи да проверя вратата веднъж, докато ме чакаше нетърпеливо.

— Тук за теб има бележка — посочи той масичката в антрето.

Стиснах зъби, раздразнена от прекъсването. Ако продължи да ми говори, проверката ще отнеме цяла нощ.

— Остави ме да свърша тук и тогава ще погледна.

Разбира се, точно когато приключвах с проверката, вратата на апартамент номер едно се отвори и госпожа Макензи се появи по пеньоар и чехли.

— Ти ли си, Кати?

— И аз — обади се Стюарт.

— О, чудесно е, че сте двамата. — Изгледа ме изпитателно, както правеше винаги, свареше ли ме да проверявам вратата. След това се размърда. — Е, ако стоя и ви зяпам цял ден, нищо няма да свърша.

Влезе си в апартамента и със Стюарт се спогледахме.

— И с теб ли постъпва така? — попита той шепнешком.

Кимнах и добавих:

— Не споменавай Коледа пред нея. Не обича празника.

— Разбрах. Допуснах тази грешка миналата седмица. Ето ти бележката.

Представляваше листче с предварително напечатано „Докато те нямаше“ и на него се мъдреше моето име. Сред квадратчетата, на които да отбележиш за какво става дума, беше изписано името „Сам Холандс“, номер на мобилен телефон, на стационарен и съобщение: „Моля звънете при първа възможност“.

Стюарт ми я връчи, преди да осъзная за какво става дума, и естествено, на този етап, при толкова прекъсвания, въобще не успях да проверя вратата както трябва. Налагаше се да започна всичко от самото начало.

— Вратата е заключена, Кати — промълви той внимателно, забелязал изражението ми. — Нали няма да стоим тук цяла нощ? Да отидем да пийнем по нещо при мен.

— Не мога да я оставя така.

— Напротив — можеш. Хайде.

— Защо внезапно се разбърза така?

— За никъде не бързам — увери ме той.

Беше толкова спокоен, толкова невероятно овладян, че усетих как се напрягам.

— Защо не си вървиш и не ме оставиш да довърша?

— Няма да поощрявам ОКР-то ти.

— Какво? — прихнах аз неволно.

— Кати, не е нужно да те убеждавам. Сама ще овладееш състоянието си. Ако се включа в рутинните ти проверки, пък било то и само като присъствие, няма да си мотивирана да работиш срещу тях.

— По дяволите, не се дръж като шибан психолог.

— Напротив, точно така ще продължа. Работният ми ден приключи и бих искал да се качим горе с теб още сега, за да пийнем нещо. Затова — идвай.

Накара ме да се кача по стълбите пред него. Още стисках бележката в ръка. Не погледнах обратно към входната врата. На първия етаж спрях и хвърлих поглед към вратата на моя апартамент. Изпитвах изключително силно желание да вляза и да започна проверката.

— Хайде, Кати, не спирай — подкани ме Стюарт.

Вече беше изкачил половината стълби до горния етаж.

— Трябва да вляза и да звънна на този човек… — погледнах листчето, — на Сам Холандс.

— Звънни от моя телефон — предложи той.

Понеже не помръднах, Стюарт се върна и застана до мен.

— Апартаментът ти е обезопасен, защото си го проверила сутринта — обърна ми внимание той. — Нали е така?

Преди да успея да възразя, той ме хвана за ръка.

— Хайде да се качваме.

И изведнъж се оказа, че мога да се движа.

Апартаментът на Стюарт беше по-топъл от моя и светъл — всички лампи бяха запалени. Той включи фурната и започна да се суети из кухнята.

— Чай ли ще пием или вино? — попита.

— Вино — отвърнах аз. — Да го отворя ли?

Подаде ми бутилка от хладилника, а аз намерих чаши в шкафа.

— Най-добре да звъннеш на Сам Холандс — посъветва ме той. — За да не забравиш.

С бележката отидох във всекидневната на Стюарт, седнах на дивана и я погледнах изпълнена с напрежение. По това време на вечерта не си заслужаваше да пробвам стационарния номер. Най-вероятно беше на офис. Набрах мобилния. Звъня доста продължително. Накрая отговори женски глас.

— Детектив сержант Сам Холандс на телефона.

Детектив сержант ли?

— Ало? Обажда се Кати… Кати Бейли. Оставили сте ми съобщение.

— Изчакайте за момент, моля.

Чуха се приглушени шумове, гласове в далечината, все едно детектив Холандс притискаше слушалката към рамото си.

Пулсът ми започна да се учестява, а устата ми — да пресъхва. Прилошаваше ми. Какво, по дяволите, иска полицията? Едва ли е за нещо добро.

— Извинявайте, госпожице Бейли. Кати, нали? Благодаря, че отвръщате на позвъняването ми.

Нови приглушени шумове.

— Работя в отдела за домашно насилие към полицейския участък в Камдън. Търся ви във връзка с Лий Брайтман.

— Да? — едва успях да прошепна аз.

— Всъщност е превантивно позвъняване. Исках да ви уведомя, че Лий Брайтман ще бъде освободен от затвора в петък, двайсет и осми февруари.

— Нима?

Чух собствения си глас да идва от много, много далеч.

— Да, опасявам се. Съобщил е на кой адрес ще бъде в Ланкастър. Според мен няма защо да се безпокоите, че ще налетите на него на улицата. Колега от Ланкастър ни се обади, за да ни каже подробностите и да ви уведомим.

— Той знае ли… Знае ли къде съм?

— Не и ако вие не сте му съобщили адреса. От нас определено няма да го научи. Уверена съм, че няма да се отдалечава, Кати. Безсмислено е да се безпокоите. Ако нещо ви притеснява, просто ни звъннете — или на този номер, или на другия. Разбрахте ли ме?

— Благодаря — едва успях да промълвя и затворих.

Седях и чаках; усещах как паниката ме връхлита като вълна. Не си спомням, но май я чаках, когато чух шума — високо и ясно простенване. За миг се запитах откъде идва. И останала без дъх, си дадох сметка, че аз го издавам. Облегнах се назад на дивана и се опитах да се смаля до неузнаваемост, да потъна; исках да изчезна.

Винаги различавам подобни моменти като изключително опасни. Страхът, който обсебва живота ми, се извисява до нови върхове и съществуването ми се превръща в безсмислено усилие, в огромно предизвикателство.

Но в момента всичко беше в мъгла. Видях седналия до мен Стюарт, цялата стая се люлееше, все едно има земетресение. Усетих как ръцете му ме обгърнаха и го чух да ми казва нещо. Дишай ли беше? Не помня детайлите. Отблъснах го секунди преди да ми прилошее; той грабна кошчето за боклук и го сложи пред мен, а аз не спирах и не спирах да повръщам.

После се чуваше само моето запъхтяно дишане; усещах как потрепервам и за нищо на света не съумявах да се контролирам. Пръстите ми изтръпнаха, но беше прекалено късно; подът стремглаво приближаваше към мен.