Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (49)

Неделя, 23 декември 2007 г.

Пак бе неделя и беше облачно, тоест като цяло се очертаваше добър ден; по-късно можех да отида да потичам.

Точно в момента обаче всичко ми се струваше пълна гадост.

След като ме остави да стърча пред апартамента и се качи горе, изпитах чувството, че съм се държала като пълна глупачка. Съзнавах го някак вяло, защото още ми беше топло и приятно от двете чаши вино (две чаши, боже мой!), но същевременно сега, в мрачното и ветровито декемврийско утро, мислех само как щастливо му обясних за пребиваването ми в психиатрична болница — неведнъж, а два пъти — и как той застина, когато го целунах, как се отскубна от пръстите ми, които го бяха сграбчили, и побягна колкото бързо успяха да го понесат краката му нагоре по стълбите.

Какво, по дяволите, си въобразявах, че правя? Положително бе доловил какво отчаяние излъчвам. И защо да не ме смята за побъркана? Та нали не бях в състояние да се измъкна от апартамента, без да проверя всичко четирийсет пъти? Сега не бях само побъркана, сега бях отчаяна побъркана, изпитваща такава потребност от мъжко присъствие, че се нахвърля на първия мъж, който й е засвидетелствал някакво внимание през последната година. И за да са още по-лоши нещата, този мъж бе психолог; ако някой беше наясно какво е побъркан човек, това беше той.

Влязох в апартамента и се погледнах в огледалото. Лицето ми беше мокро от несъзнателно пролетите сълзи, докато ме бе целувал. Под сълзите бузите ми бяха огненочервени. Не приличах на току-що целувана жена, а на току-що зарязана жена.

И в известен смисъл точно това се беше случило.

Ала в малко по-положителен план всичко това представляваше огромно разсейване от обичайните ми грижи. Снощи ми се беше разминало само с една проверка на апартамента. Една!

Не успях да заспя обаче. Часове наред лежах будна и си припомнях какво ми каза той и какво му казах аз. Опитвах се да анализирам всяка думичка, с която — според моето въображение — ми каза колко ме харесва, но сега всичко ми се струваше неправдоподобно, защото можеше да бъде изтълкувано и по друг начин: той не е готов за връзка (точно такива бяха думите му), същото важи и за мен (също го каза) и е получил тежък удар от годеницата си. От подтекста на всичко това разбирах, че има нужда от моята компания и е доволен да е с мен, защото щом никой от нас не е готов за връзка, значи той е в пълна безопасност да прекарва известно време с мен, понеже няма да му се нахвърлям. Всичко това ми го обясни съвсем ясно, и то преди да му се нахвърля в буквалния смисъл.

По дяволите!

В три сутринта станах от леглото, включих отоплението и останах да треперя по нощница цели десет минути, докато пиех чай. Постепенно топлината започна да прониква в мен и реших да опитам номера с дишането. Защо не, в края на краищата? Нямах какво друго да върша.

Този път доста се постарах да го направя, без да мисля за Стюарт. Ако сега се замислех за него, рискувах нещата да се развият по-зле, а не по-добре. Естествено, че колкото повече се стараех да не мисля за него, толкова по-невъзможно ставаше. Стоях загледана в тавана, слушах боботещата тишина в ушите си, питах се дали и на него му е трудно да заспи. В такъв случай значи лежеше и се чудеше какво ли да ми каже, като ме види следващия път. О, здравей. Е, вярно, отвърнах на целувката ти, но всъщност с по-голяма охота бих си обръснал веждите, отколкото това да се повтори. Нали не възразяваш да не ми се нахвърляш в бъдеще? Сърдечно ти благодаря.

Стигнах дотам да си изнеса строга лекция: Няма да допусна това да ми пречи. Ще се възстановя от ОКР. Ще ставам по-добре с всеки изминал ден. Възстановявам се, защото мога да го направя. Той просто ми посочи пътя. Не той ми помага да се оправя. Аз се оправям сама.

И пак се впуснах в дълбоко дишане. Този път се справих добре. Но само за три минути и с облекчение чух звъна на часовника. Ала след това се почувствах по-спокойна, върнах се в леглото и когато навън най-после започна да се развиделява, заспах.

Събуждайки се сутринта, за миг си спомних единствено как ме целуна, колко вкусен, колко силен и топъл беше и колко безопасно се чувствах. После обаче тутакси си припомних подробностите и ми призля. В осем си изпих чая и реших да проявя храброст, като отида да потичам. Облякох спортен екип, обух маратонки, погледнах облаците през прозореца и се запитах защо ли не завали. Направо ще ме довърши, помислих си, и напълно го заслужавам. Да тичам половин час под дъжда — или още по-добре в лапавица — е точно каквото трябва да ми се случи.

Проверих апартамента три пъти. Е, не беше лошо, но не беше и добре за през уикенда. С голяма безопасна игла закопчах ключа към вътрешната страна на джоба на анцуга, отново проверих вратата и най-после поех.

Оказа се по-ветровито, отколкото предполагах, а маршрутът ми до парка означаваше да ме бие в лицето през по-голямата част от пътя. Докато стигна до входа, вече не си усещах лицето. В парка се впуснах в спринт чак до върха на хълма; дишах учестено, докато гърдите ме заболяха. На върха си поех въздух. Пред погледа ми се ширна панорама чак до реката. В небето се гонеха облаци и с всяка минута ставаше все по-тъмно и буреносно.

Поех надолу по хълма, направих пълна обиколка на парка и стигнах до входа точно когато закапаха едри ледени капки дъжд. Запитах се дали да не потърся подслон под тентата на затвореното кафене, но понеже не обичам да се мотая около парка повече от необходимото, особено в такъв полумрак, когато не виждаш кой се приближава, продължих да тичам.

Докато стигна до Талбот Стрийт дъждът естествено утихна. Бях мокра до кости, косата ми стърчеше във всички посоки от влагата и потта, а страните ми горяха от студа.

Наближавах към къщата, когато входната врата се отвори. Излезе Стюарт. Прекалено зает да проверява дали е заключил правилно, отначало не ме забеляза. За миг се запитах дали да не се шмугна зад колоните на съседната къща.

Оказа се прекалено късно.

— Здравей — поздрави той така жизнерадостно и дружелюбно, че се стреснах.

— Здрасти — отвърнах аз, като съжалявах, че не бях тичала малко по-бързо, та да си вляза вкъщи, преди той да излезе.

— Отивам да купя нещо за закуска. Искаш ли да дойдеш?

— Трябва да се преоблека — извиних се.

— Добре — съгласи се той, поглеждайки мокрия анцуг. — Иди и си сложи сухи дрехи. Като си готова, се качи. Яйца и бекон устройват ли те?

— Прекрасно — уверих го аз.

Ухили ми се и мина край мен.

— Стюарт… — промълвих аз.

Обърна се; още държеше ключовете в ръка.

— Исках… да ти благодаря за снощи. Задето… не влезе и ми отказа. Извинявай. Мисля, че виното ме замая.

— Не съм ти отказвал — отвърна той объркан.

— Какво? — попитах аз смаяна на свой ред. — Не ми ли отказа?

Пристъпи към мен и сложи ръка върху рамото ми, както направи снощи, за да ме успокои.

— Не, не съм. Просто не се възползвах от ситуацията.

— Не е ли същото?

— Не, въобще не е същото. Никога не бих ти отказал.

Усмихна ми се, а сърцето ми заби лудо. Не беше от тичането.

— Ще се видим след малко — подхвърли той и пое към Хай Стрийт.

Стоях загледана след него, докато не изчезна зад ъгъла.