Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (43)

Петък, 21 декември 2007 г.

Когато се прибрах от работа тази вечер, намерих бележка.

При вида й се усмихнах. Беше оставена на площадката пред вратата ми. Навярно Стюарт бе решил, че ще имам възражения да я пъхне под вратата ми, и я беше оставил отпред, където никой, освен него нямаше да мине.

Вдигнах я, преди да започна да проверявам вратата, пъхнах я в джоба на палтото и най-после, след час и половина, вече седнала на дивана във всекидневната, я прочетох.

К., надявам се да си добре. Мислех си за теб. Искаш ли да отидем за по питие или нещо подобно в събота? С., х

„Боже, да!“ беше първата ми мисъл. Този факт сам по себе си ме разсмя. Аз да изляза за питие? С мъж, който знае за душевните ми проблеми, който ме видя да получавам пристъп на паника? Явно състоянието ми се подобряваше.

Упражнявах се да дишам дълбоко според препоръките в някои от материалите, които Стюарт ми бе разпечатал. Опитвала съм този метод и преди — миналата година — когато ставаше все по-зле и по-зле, но по онова време пристъпите на паника и мислите така се прокрадваха и ме завладяваха, че се паникьосвах още преди да предприема опити да се успокоя. След това се паникьосвах, защото не дишах правилно, и нещата ставаха още по-лоши.

Сега по-добре си давах сметка какво ги предизвиква и се надявах да има резултат. Затова всяка вечер след работа прибавях ново правило към дневния си режим. Първо проверявах апартамента, после сядах на пода във всекидневната, затварях очи и дишах. Бавно вдишвах и издишвах. Отначало го правех в продължение на три минути; нагласях кухненския часовник. Затруднявах се да си държа очите затворени толкова дълго; всеки шум ме смущаваше. Но накрая го направих успешно няколко пъти. Помогна ми стремежът към перфекционизъм, желанието да контролирам живота си; увещавах се да не си отварям очите, преди часовникът да звънне, да не извръщам глава към прозореца, ако чуя шум отвън.

Винаги така се започва. Правя нещо, което ми се струва добра идея. Да заключвам апартамента е добра идея, нали? После, един ден, по някаква причина не го правя както трябва, а това въобще не е добре, защото, ако ще правиш нещо полезно за себе, задължително е да го направиш правилно, иначе няма смисъл. След това започвам да се притеснявам и да си представям какви лоши неща ще се случат, не го ли направя правилно и се издъня, както се издънвах толкова пъти през скапания си живот.

Така при първия опит с дихателните упражнения се провалих; пробвах отново и пак се издъних. Станах и проверих апартамента три пъти, за да компенсирам неуспешното начинание.

Обзета от неспокойство се запитах дали най-добрият начин да вървя напред е да отида на лекар и да контактувам с човек от медицинския бранш. Все пак и досега се справях, нали? Бях жива, нали?

Опитах отново, преди да си легна. Този път не се получи съвсем лошо. Дори докато дишах дълбоко, се замислих за Стюарт: как държеше ръката ми, как ме насърчаваше да дишам, как седеше на студения под до мен и ми говореше успокоително, но очите му ме гледаха тревожно. Преди да се усетя, часовникът иззвъня; бях издържала три минути, без да отворя очи.

Същата нощ спах по-добре от дълго време насам.

Поставих бележката на Стюарт пред себе си, кръстосах крака и за момент се заслушах в шумовете в апартамента и извън него, после затворих очи и започнах. Вдишване. Издишване. Вдишване. Издишване. Само като си представям Стюарт до мен, ще успея, реших аз. Няма лошо, нали? Важното е да успея. Затова го вдигнах от студения, твърд под и го качих горе във всекидневната му с удобните меки дивани. Беше слънчево и топло, а светлината струеше през прозорците и озаряваше лицето му; беше поставил ръка върху рамото ми и ми говореше нещата, които ми каза и преди, но и някои други неща.

— Тук съм. Всичко е наред. В безопасност си. Сега дишай. Първо навътре, после навън. Опитай отново. Хайде. Точно така. Чудесно се справяш. Вдишай, издишай…

Пет минути по-късно отворих очи и погледнах проклетия часовник.

Бях забравила да го навия!