Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (25)

Понеделник, 3 декември, 2007 г.

Вече цяла седмица не съм на себе си, ден след ден. Виденията от миналото са кошмарни, а това означава, че не извършвам качествено проверките. Така е от случката с Робин. Нужно ми е време, за да изкарам всичко това от съзнанието си; после, на някакъв етап, отново ще съм в състояние да проверявам нормално и да закъснявам за работа само с половин час, а не с три.

Честно казано, не съм сигурна дали като се прибирам и чета за ОКР, постъпвам правилно. Медицинските термини ми напомнят за болницата, а аз се старая въобще да не мисля за там; и без това не помня кой знае колко от онзи период. Все едно всичко се е случило на някого другиго; все едно бях заспала, когато всичко стана прекалено трудно, за да го понеса, и по някое време преди около година и половина се пробудих — постепенно — обзета от неясно чувство, че съм още жива и все пак трябва да продължа да слагам единия крак пред другия, да се движа напред, а не назад. Можех, разбира се, да спра с проклетото четене и да започна да правя нещо конструктивно.

Чувам как Стюарт се връща късно вечер. Понякога ми се струва, че докато лежа, чакам да чуя стъпките му по стъпалата отвън. Той се старае да не вдига шум, когато се качва, но честно казано, винаги бих го чула. Чувствам се в по-голяма безопасност, когато го чуя да минава, защото знам, че долу входната врата е заключена както трябва. След като той мине, вече съм в състояние да заспя. Понякога се прибира след полунощ, сигурно изтощен.

Днес се улових, че на път за вкъщи минавам край библиотеката. Всички светлини вътре бяха запалени, а вратите се отвориха автоматично, когато минах край тях, все едно ме канеха да вляза. Избягвам подобни места — обществени места, но нещо ме застави да вляза. Край масите седяха студенти, неколцина бяха на интернет терминалите, двама от персонала подпечатваха книги и шепнеха високо.

Поразгледах наоколо и стигнах до раздел „Психология“. Сред заглавията потърсих нещо за маниите и неадекватното поведение. Попаднах на книгата, препоръчана ми от Стюарт, и прокарах пръсти по обложката.

Тук беше тихо; измъкнах том за стреса и отворих на съдържанието. Въобще не звучеше радостно. Зад гърба си чух шум и погледнах през рамо. Така както стоях между етажерките, не виждах никого.

Оставих книгата на място и отидох до края на прохода. Двама души работеха над отворени учебници. Около тях имаше разпръснати бележници, маркери, записки. На служебното гише сега стоеше само един човек — жена с къса коса и невероятно дълги обици. Отмяташе книги, които някакъв мъж й връщаше през плота.

Зърнах руса коса, снажна фигура, тъмносиня риза и уверена, целеустремена походка. Беше той!

Усетих как ми прималява; скрих се зад етажерките; сърцето ми биеше лудо. Прималяването не отмина, а последва причерняване и помещението започна да се върти пред очите ми. Дори не усетих как тупнах на пода.

Вероятно няколко секунди след това съм отворила очи и видях библиотекарката и още няколко души надвесени над мен. Опитах се да се изправя бързо, но главата ми се въртеше и се чувствах дезориентирана.

— Стой тук. Добре си, чу ли? Само секунда.

Говореше ми един от студентите: светлокос и прекалено млад, за да е с такава дълга брада.

— Искате ли да извикам линейка? — попита библиотекарката. — По това време вечер нямаме лекар на разположение и се опасявам, че…

— Добре съм, наистина. Извинявайте. Просто ми прималя.

Отново се опитах да се надигна. Този път младият мъж ми помогна. Бяха придърпали стол зад мен. С благодарност седнах.

— Наведи глава. Това ще помогне.

Огледах се за русия мъж, доколкото успях, преди студентът да постави ръка на тила ми и да натисне главата ми надолу. От мъжа нямаше и следа.

— Яла ли си? — попита студентът.

— Лекар ли сте? — обади се библиотекарката.

— Спасител съм. Учил съм „Първа помощ“ — отвърна той. — Тя просто припадна, това е. Дай й минута и ще се съвземе. Имам шоколад в чантата — обърна се той към мен. — Искаш ли малко?

Библиотекарката отвори уста да каже нещо, най-вероятно свързано с правилото да не се яде в библиотеката.

— Благодаря — промълвих аз. — Ще се оправя. Вече се чувствам по-добре.

Тя видя каква опашка се е извила пред гишето и забърза натам. Аз останах със студента. Имаше сламеноруса коса, накъдрена като на африканец, и брада, достатъчно голяма да побере храна, за да се нахрани четиричленно семейство.

— Казвам се Джо — представи се той дружелюбно и ми подаде ръка.

Стоеше приклекнал до стола ми насред раздел „Психология“.

— Кати — отвърнах аз и стиснах ръката му. — Благодаря, Джо. Съжалявам за случилото се. Попречих ти да учиш…

— Няма нищо. И без това заспивах.

Изправих се. Той веднага застана до мен, сякаш очакваше пак да припадна.

— Добре ли си?

— Да — уверих го аз. — Благодаря.

Дарих го с най-лъчезарната си усмивка.

— Изглеждаш по-добре — установи той. — Но наистина се строполи доста здраво…

— Е, време е да си вървя — кимнах аз.

— Разбира се. Но внимавай.

— И ти. Чао. Пак благодаря.

На излизане от библиотеката се усмихнах на жената зад гишето.

Свежият въздух ми подейства по-добре. Знаех, че не е той мъжът, когото видях. Фигурата му не беше същата, косата му имаше друг цвят. Беше изрусена, а не естествено руса като неговата.

Виждам го навсякъде и непрекъснато. Не може да е той; знам го — той е на стотици километри зад решетките на затвора. Продължава обаче да ме преследва и постоянно ми напомня, че няма да успея да избягам от него. Как ще избягам, когато постоянно е в главата ми?

На път за вкъщи, където щях да започна с проверката, извадих мобилния си и изпратих съобщение на Стюарт.

Здрасти. Благодаря за материалите за ОКР. Дано не се преуморяваш от работа. К.

Минаха няколко минути. При завоя към Талбот Стрийт пристигна отговорът.

Никакъв проблем. Дано са били от полза. Яде ли ти се супа? С.

Погледнах фасадата на къщата и вдигнах поглед към най-горния етаж. Там всички прозорци светеха. На долния етаж светеха само лампите в трапезарията ми. Неговите прозорци изглеждаха далеч по-подканващи от моите. Изпратих му отговор:

След малко се прибирам вкъщи. Дай ми половин час. К.