Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (22)

Петък, 28 ноември 2003 г.

Влязох в кафене „Парадайз“. Силвия вече ме чакаше на маса в ъгъла с чайник чай и двойно еспресо пред себе си. Седеше до запотен прозорец и въобще цялото заведение беше топло, влажно и ухаеше на току-що изкъпано неделно утро.

— Закъснях ли?

— Не ти поръчах поничка — целуна ме тя ентусиазирано по двете бузи. — Оставих сама да избереш с какъв пълнеж предпочиташ. Има с ябълки и канела…

— Ще взема и за двете ни от тях, искаш ли? — предложих аз.

„Парадайз“ беше като стар приятел. Преди години Силвия, аз и трите момичета, с които живеех в една къща по време на следването в университета, се срещахме тук веднъж месечно, бъбрехме за живота си, пропилявахме следобеда, докато пием кафе и унищожаваме купища храна. Карън и Лесли обаче се преместиха; Карън отиде в Канада да преподава в университета в Торонто, а Лесли — в Дъблин при родителите си. Миналата година Силвия се скара грандиозно със Саша и тя вече не посещава сбирките. Понякога ми пишеше имейли, но се сдоби с гадже, което й стана годеник, и двамата се преместиха в друга къща; животът на Саша постепенно се промени и вече не беше онзи, който споделяхме заедно.

Затова сега се срещах само със Силвия. Работеше като журналист в регионалния вестник на Ланкастър, но отчаяно копнееше да се измъкне от досадната провинция и да се премести в Лондон. Винаги съм си мислила, че тя би се чувствала добре в Лондон. Прекалено жизнена и дръзка беше за Ланкастър и се открояваше с русата си коса и обсипаните с изкуствени скъпоценни камъни дрехи.

— Приличаш на човек, който има новина — отбелязах аз.

Силвия се въртеше неспокойно на стола, а не беше в стила й да пристига първа за срещата.

— Още не — отвърна тя тайнствено. — А каква е тази история за появата на нов мъж? Едно пиленце ми каза, че си била на вечеря с мъж в костюм.

Пиленцето беше Маги, съквартирантка на Силвия, след като завършихме. Обличаше се винаги в черно, само понякога добавяше нещо бяло и обичаше да клюкарства.

Установих, че продължавам да се усмихвам широко.

— Е?

— По дяволите, Силвия, нищо не мога да скрия от теб, а?

Силвия нададе радостен писък.

— Знаех си! Как се казва? Къде го срещна? Бива ли го в леглото?

— Боже, ужасна си!

— Хайде, знаеш, че изгаряш от нетърпение да ми кажеш.

Отпих няколко глътки чай, а Силвия ме гледаше с очакване.

— Казва се Лий, срещнах го в „Ривър“ и третото не е твоя работа!

— А поразителен ли е?

Извадих си мобилния телефон от чантата и превъртях менюто, за да стигна до единствената снимка, която му бях направила. Излиза от банята, препасан само с пешкир през кръста; косата му е влажна, а синините по тялото му са поизбелели; има похотливо изражение.

— Боже, Катрин. Наистина е страхотен! Как така не го забелязах първа?!

Да, и аз се чудя, помислих си и определено изпитах самодоволство.

Малка бръчка се появи между грижливо оформените вежди на Силвия.

— От какво са тези синини? Да не е борец? Или каскадьор.

— Представа нямам. Държи се тайнствено.

Това възбуди любопитството на Силвия.

— Така ли? В какъв смисъл тайнствено?

— Представа нямам с какво се занимава. Цъфна на прага ми една нощ с вид на човек, който се е бил, а после е скочил от кола в движение. Не ми обясни какво е станало.

— Беше ли вкиснат?

— Не.

— Боже, той е гангстер.

— Не вярвам — засмях се аз.

— Или наркопласьор?

Поклатих глава.

— Тогава защо не ти казва какво се е случило?

— Нямам представа, но му вярвам.

— Вярваш на човек, който се бие, а после не споделя какво се е случило?

— По отношение на всичко друго беше честен с мен.

— Нима? Откъде знаеш?

Силвия беше съвършено права. Лий, изглежда, работеше, но явно с ненормирано време и често изчезваше за по няколко дни. Не познавах никого от приятелите му и от близките му; фактът, че живееше в Корнуол, беше изключително удобен, ако мога така да се изразя; дори не бях ходила в апартамента му.

— Ако го познаваше, щеше да знаеш. Той казва всичко с очите си.

Силвия се запревива от смях и даже леко ме ритна под масата.

— Я се стегни — успя да ме посъветва най-после тя. Завъртя последната глътка кафе в чашата и ме погледна изпод дългите си мигли. — Добре, явно е време да ме запознаеш — обяви. — Защо не го доведеш на прощалното ми събиране?

— Какво прощално събиране?!

Видимо се вълнуваше и не издържаше повече да пази тайната; очите й сияеха от радост.

— Намерих си работа в „Дейли Мейл“. Започвам от януари.

— Стига бе! Сериозно ли?

— Да! Напускам този град. Най-после.

Искрено очарована, прегърнах Силвия, а тя подскачаше от удоволствие. Другите посетители на кафене „Парадайз“ — възрастна двойка и неколцина студенти — ни наблюдаваха с недоумение, а Айрин зад бара ни изгледа неодобрително.

Значи така, помислих си аз. Оставам в Ланкастър, докато всичките ми най-стари приятелки се пръсват по света. Ако не беше Лий и аз щях да се замисля за бягство.

— Кажи ми сега по-подробно за събирането.