Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (19)

Събота, 24 ноември 2007 г.

Пристъпът на паника ме връхлетя точно в четири сутринта. Опитах се да спя, но естествено, не успях. Лежах в леглото и мислех за всичко случило се, като същевременно се стараех да не мисля за това. Изложих се на опасност, като излязох. Усещах апартамента точно толкова осквернен, колкото и себе си, макар да се бе случило на улицата. Долавях присъствието му навсякъде. Само едно нещо вероятно щеше да ми помогне да се почувствам по-добре, затова станах и започнах да проверявам.

Първата серия от проверки не потуши паниката и си дадох сметка, че е така, защото все още се чувствам омърсена от него. Съблякох се гола и напъхах всички дрехи в черна найлонова торба. Изсипах съдържанието на дамската си чанта върху плота в кухнята и мушнах и чантата в торбата; поставих торбата отвън, на площадката.

Влязох в банята и се изтърках от главата до краката, като се стараех да премахна усещането за Робин върху мен. Накрая кожата ми се зачерви порядъчно. Търках си зъбите, докато не си разкървавих венците, направих си гаргара, облякох чисто долнище на анцуг и тениска.

И отново проверих апартамента; не даде резултат. Половин час по-късно, докато още стоях върху тоалетната чиния и опипвах глупавия прозорец в банята, който дори не се отваря, си дадох сметка, че още се усещам мръсна. Именно стичащите се по бузите ми сълзи замърсяваха топлата ми плът.

Отново се съблякох. Чистите дрехи, които преди малко бях извадила от дрешника и облякла, натиках в коша за пране.

Отново застанах под душа. Стоях там трийсет минути и оставих водата да облива кожата ми; смъдеше ме от яростното търкане преди това; опитвах се да се насиля да го възприема като знак, че съм чиста.

Нищо не остана, повтарях си аз. Той изчезна; няма и следа от него. Него го няма.

Все още се усещах мръсна, взех четката и антибактериалния сапун и отново започнах да се търкам. Този път, когато приключих, в канала изтичаше розова вода. Това пробуди спомен за нещо неясно, болезнено като стара рана.

Седях на ръба на ваната, завита с поредната чиста хавлиена кърпа, прекалено уморена, за да започна отначало, но знаех колко е важно да го направя.

Все още загърната с хавлията, най-после приключих за пореден път и облякох чисти дрехи от дрешника. Пристъпът беше от лошите; не можех да се справя с него. Изпитвах изключително силно желание отново да проверя всичко, само още веднъж да го направя както трябва, за да съм сигурна — абсолютно сигурна — че апартаментът е безопасен.

Беше ми студено, треперех, а дрехите на гърба ме драскаха; от тях ме сърбеше и въобще не се чувствах уютно.

Направих единственото, което можех: отново застанах до вратата на апартамента и започнах отначало.

В седем и половина, вече капнала физически, нямах сили да продължа. За момент туширах паниката, като си приготвих топла напитка. Седнах трепереща на дивана и държах чашата с чай, очаквайки всеки момент тя да ме връхлети отново, но все пак полагах усилие да я прогоня. В този безбожен час по телевизията не даваха нищо сносно, но се улових, че със сухи очи гледам повторението на някакво състезание за интелигентност; кожата по цялото тяло ме смъдеше. Колкото и да е странно, звукът на гласовете ми действаше успокоително. Надявах се това да ме измъкне.

Постепенно треперенето понамаля, умората ме заля и аз се унесох за кратко. В следващия миг сепнато се събудих от вой на сирени.

Състезанието беше приключило и сега течеше един от онези безкрайни полицейски сериали с непрекъснато виещи сирени. По телевизията е, повтарях си аз, но беше прекалено късно; намерих някак дистанционното и изключих апарата.

Сгуших се в ъгъла на дивана. Стараех се да дишам тихо, за да чуя дали няма някакви шумове из апартамента. Треперенето се беше усилило и бях настръхнала от главата до петите.

Сън ли беше, или наистина е влизал тук? Виждах единствено него: цялата му тежест върху мен; притискаше ме така, че не можех да помръдна. Представих си как белезниците, вече охлузили кожата около китките, сега раздират наранената ми кожа. Дъхът му с мирис на алкохол нахлуваше в отворената ми уста.

Това не е истинско; той не е истински…

Отворих очи. Стори ми се, че виждам лицето на Робин: той беше някъде тук и се криеше. Чакаше отново да заспя.

Дневната светлина вече беше ярка, когато най-после треперенето и сълзите започнаха да утихват. Чувствах се разнебитена, напълно изтощена и прекалено уплашена, за да заспя отново. Насилих се да се изправя и да се протегна. Пак ме обзе доста силно желание да започна да проверявам апартамента, но бях прекалено уморена и схваната; едва се движех.

Изкуцуках до кухнята. Сега треперех по-скоро от студ, а не от паника. Включих централното отопление и сложих чайника да заври.

Градинката пред кухненския ми прозорец сивееше пуста и тъжна; единственото цветно петно беше тревата. Дърветата стърчаха оголени, а загниващите кафяви листа стояха струпани по ъглите при градинската стена. Вятърът брулеше най-горните клони на дърветата; ако можех да ги чуя, сигурно щях да кажа, че въздишат шумно. Свирката на чайника наруши тишината; очите ме боляха; усещах ги сухи, все едно никога вече няма да се разплача. Навън изглеждаше студено; прозях се.

Занесох чая в спалнята и дръпнах завесите изцяло, за да виждам от леглото как върховете на дърветата се люлеят на вятъра.

Наблюдавах как клоните се накланят, как танцуват, а над тях сивите облаци се гонят весело по небето; върховете на дърветата ми махаха, както съм легнала нещастна и охлузена върху кувертюрата.

От мен се искаше само да остана жива.