Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (123)

Неделя, 23 май 2010 г.

Сам Холандс ме чакаше отвън.

— Добро утро — поздрави тя, докато се настанявах до нея в колата. — Хубав ден за тайнствена разходка. Къде отиваме?

— В Сейнт Албанс.

Подкара към главния път.

— Наистина съм ти благодарна, Сам. Сигурно имаш по-приятни занимания, за да запълниш свободния си ден.

— Я ми повтори: значи получи писмо?

Чакаше ме, когато вчера се върнах от пазар. Нищо не подсказваше каква неприятна изненада съдържа; беше в обикновен плик, с името и адреса ми, напечатани отпред, марка и пощенско клеймо. Прочетох го на Сам.

Скъпа Катрин,

Много мисля за теб. Исках да ти кажа, че съжалявам за всичко, което се случи. Наистина съжалявам и имам подарък за теб, който може да оправи нещата.

Или в индустриалната зона на север от Сейнт Албанс. Хангар 23 е вдясно. Паркирай пред него и заобиколи сградата. Отзад има пусто място с дървета. Проследи линията, която образуват дърветата, и в края и ще намериш какво съм ти оставил.

Надявам се да направиш това последно нещо за мен и да го приемеш като знак за моето извинение.

— Това ли е всичко?

— Какво?

— Писмото свършва някак внезапно. Който започва със „Скъпа еди-коя си“, обикновено завършва с „Поздрави от еди-кого си“ или „С обич“…

Бяхме на магистрала 1 и пътувахме към магистрала 25. Движението в обратна посока беше по-натоварено от нашето. Прехапах устни.

— Кати…

— На следващата страница има още няколко изречения. Лични неща.

— Какви точно лични неща?

— Не е нещо съществено, наистина.

— Кати, това не е само писмо. Това е веществено доказателство. Наясно си, нали?

— Да изчакаме да видим за какво става дума. Може да е нещо несъществено.

— Стюарт какво казва по въпроса?

— Тези два дни отсъства. Замина на голяма конференция в нова болница в Белгия.

Тя не откъсваше очи от пътя и изрази неодобрението си, като стисна устни. Накрая щях да й покажа писмото, трябваше да го направя. Но още не бях готова.

— Как ти се струва цялата тази история? — попита Сам.

— Не знам… Така поставен въпросът, не ми звучи добре.

— И на мен. Радвам се, че ми звънна.

— Питам се дали е капан.

— Е, още е зад решетките, така че няма да ни чака там. Днес сутринта звъннах в затвора.

— Писмото не е пратено от затвора.

— Забелязах. Явно е накарал някого да го изнесе незаконно. Ще отбележа това в доклада си.

Слязохме от магистралата и чухме сателитния навигатор на Сам да ни насочва със спокоен тон да завием наляво при следващата отбивка и да продължим напред два километра.

— Как е Стюарт?

— Добре е. И двамата сме добре.

— Как е да си омъжена?

Засмях се, преди да отговоря.

— Не е по-различно от преди. Пък и не е минало много време. Само пет месеца.

— Няма ли вече бебе?

— Още не. Да не би на теб да са ти се приискали деца?

— На мен не, но Джо настоява. Ще се оженим догодина.

— Сам, не си ми казала!

— Заедно сме от десет години. Време е.

— Направи ли ти предложение?

— Още не.

— Тогава ти му направи. Заслужава си. Ще ни поканиш ли на сватбата?

— Разбира се. Ще поканя и Силвия.

— Тя много ще се зарадва.

— Е, пристигнахме.

Индустриалната зона беше пуста. Минахме край лавка за храна със спуснати кепенци. Половината хангари бяха свободни; номер 23 не правеше изключение.

Сам паркира колата отпред.

— Виж там — подсказа тя.

Отстрани на хангара се виеше обрасла с бурени и плевели пътечка.

Сам тръгна по нея.

Отзад наистина се откриваше пустеещо място.

— Сега накъде? — зачудих се аз.

Вдигнах ръка да предпазя очите си от слънцето и погледнах към дърветата, които беше описал. Именно тогава видях нещо червено да проблясва на фона на кафеникавата земя.

— Виж — посочих аз.

Нещо червено се вееше като знаме. Приближихме го; мърдаше, сякаш е живо. Вече знаех какво е, но независимо от това се шокирах да го видя. Усетих сълзите в очите си и те закапаха, преди да успея да ги спра. Все едно виждах стар приятел и същевременно беше кошмарно.

— Какво е това? — учуди се Сам.

— Роклята ми.

Независимо от оръфаните й краища и многото лекета по нея, я разпознах.

— Само това ли? Стара рокля?

Беше вързана към стара ръждива лопата, забита в земята. Струпаните наоколо камъни създаваха впечатление за гроб.

— Не, това е някакъв маркер — отвърнах аз.

Тя го видя секунди след мен. В дъното на канавката вятърът развя кичур черна коса. При по-внимателно вглеждане отдолу се забелязваха бели кости.

— По дяволите! — изруга Сам и грабна мобилния си телефон.

— Мисля, че се казва Наоми — промълвих аз.

От задния джоб на джинсите измъкнах втория лист.

— Сам, добре е да видиш това.

Съжалявам за стореното на Силвия и на възрастната жена, която живееше под теб. Те бяха само средство, за да стигна до теб. Трябва да разбереш, че никой и нищо няма да ме спре да те намеря, Катрин. Оставям ти този подарък като знак, че съм готов на всичко. Нищо няма да ме спре. Колкото и дълго да отнеме, ще те чакам. Един ден ще бъда свободен, ще те намеря и ще бъдем заедно.

Чакай ме, Катрин.

С обич,

Лий