Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (10)

Неделя, 16 ноември 2003 г.

Дори преди да го зърна, знаех къде ще бъде.

Седеше в кафенето и четеше „Таймс“; изглеждаше привлекателен с разкопчаната на врата бяла риза, току-що взел душ.

Поколебах се и се запитах дали е добра идея да се спра и да поздравя в момента, когато той вдигна поглед от вестника. За секунда не се усмихна, а остана вторачен в мен. Запитах се какво ли се крие зад погледа му. Имах чувството, че е начало на нещо; повратна точка. Предоставяше ми се възможност да се отдалеча, но не го направих.

Той ми се усмихна, а аз прекосих фоайето и застанах до него.

— Здрасти — промълвих, като мислено отбелязах колко неубедително звуча. — Видях те в плувния басейн.

— Знам — отвърна той. — И аз те видях. — Сгъна вестника и внимателно го остави до чашата си с кафе. — Какво ще пиеш?

Да си тръгна вече не ми се струваше вариант.

— Чай, моля.

Докато той се изправяше, седнах на мястото срещу него; сърцето ми биеше лудо. Колкото и да се бях приготвяла в съблекалнята след душа точно за такъв случай, явно не беше достатъчно.

След няколко минути той се върна с малък поднос с чайниче, чаша и каничка мляко.

— Казвам се Лий — представи се и ми подаде ръка.

Вдигнах поглед и се взрях в чифт прекрасни сини очи.

— Катрин — отвърнах аз.

Ръката му беше топла, а ръкостискането — стегнато. Часове по-късно, вече легнала в леглото, още усещах аромата му върху дланта си.

Фактът, че не намерих за какво да приказвам, почти ме разсмя; при нормални обстоятелства човек трудно съумява да ме накара да млъкна. Исках да го попитам дали му е било приятно да плува, но ми се стори глупаво; исках да попитам дали е необвързан, но реших, че ще е прекалено директно; интересуваше ме дали ме е чакал нарочно. Исках да задам всички тези въпроси, но знаех отговора им — „да“, „да“ и „да“.

— Питах се как ли се казваш — сподели той. — Опитах се да отгатна, но въобще не налучках.

— Ако не приличам на Катрин, на какво приличам?

Той не бе отклонил очи от моите нито за миг.

— Вече не си спомням. Сега, като знам, че си Катрин, всяко друго име ми се струва съвсем неподходящо.

Погледът му ме смущаваше и усетих как се изчервих. Съсредоточих се върху наливането на чая и бавно го разбърках, добавих малко мляко, после — още малко, докато го докарам съвсем точно на цвят.

— Е — подхвана той, като си пое дълбоко въздух, — не си ли идвала в „Ривър“, откакто те видях там, или съм имал лош късмет и съм те пропуснал?

— Не, не съм ходила. Бях заета с други неща.

— Разбирам. Семейни ли?

Разпитваше, за да разбере дали аз съм необвързана.

— С приятели. Нямам семейство. Родителите ми загинаха, докато бях в университета, а съм едно дете.

— Лоша работа — кимна той. — А всички мои близки живеят в Корнуол.

— Оттам ли си?

— От селце до Пензанс. Изнесох се оттам при първа възможност. Селцата са потискащи понякога. Всеки знае всичко за теб.

Последва нова кратка пауза. Аз я наруших.

— Значи работиш в „Ривър“?

Той се ухили, допи кафето си и отвърна:

— Да, само в „Ривър“, три пъти седмично. Замествам един приятел. Ще вечеряш ли с мен по-късно?

Въпросът му ми дойде като гръм от ясно небе; изразът в очите му издаде вълнение, което не се бе прокраднало в гласа му.

Усмихнах му се и отпих от чая, преди да отвърна:

— Да, би било чудесно.

Изправих се с визитната му картичка и телефонния му номер в джоба на сакото си. Усетих как погледът му ме проследи, докато стигна до вратата. Обърнах се да му махна. Още ме гледаше; сепна се, но успя да ми се усмихне.