Уилям Голдман
Маратонецът (31)

След края

Ченгето се носеше към езерото, беше много едро, пистолетът бе в ръката му, и изглеждаше дяволски печен.

Всъщност беше паникьосан.

Нямаше още 24 години, работеше като полицай от по-малко от година и точно си мислеше за свои неща на ъгъла на 90-а улица и Пето авеню, когато чу странен звук, може би нещо като далечна експлозия, като тези, които предизвикват нарочно, за да потушат бушуващ пожар. С други думи, нещо, което нямаше да ти създаде притеснения в тази горещина, когато едвам влачиш тежката си униформа. Втората експлозия го накара да помисли, че може би желанието му се разминаваше с действителността, а когато чу третата, бе сигурен в едно: това бяха изстрели от пистолет.

Така че се затича към парка, изглежда, че изстрелите се чуваха откъм езерото, и той се насочи натам.

Наближи езерото и видя едно момче.

— Хей — подвикна му той, — ти чу ли да се стреля?

Момчето кимна.

— Оттук — каза то и посочи към храста.

Младият полицаи се наведе и надникна в храсталака.

— Хей, там под храстите лежи човек. Не изглежда да е много топъл.

— Струва ми се, че е така, защото е мъртъв — рече момчето.

— Добре — отвърна полицаят и изведнъж осъзна няколко неща: 1) момчето не беше момче, а младеж на около 25 години, обут с маратонки и дълъг шлифер, 2) на земята до него лежеше пистолет, 3) младежът се намираше от другата страна на оградата около водохранилището, т.е. от вътрешната страна, следователно е прескочил оградата, нещо, което беше забранено, табели с тази забрана бяха поставени навсякъде. — Ей, ти не би трябвало да си там вътре!

— Няма да се бавя дълго.

Младото ченге приближи внимателно оградата.

— Хубав пистолет — каза той, като се опитваше гласът му да звучи нормално. — Твой ли е?

— На баща ми — отговори Баби.

Младото ченге започваше да се вълнува все по-силно. Никога досега не беше му се случвало да се занимава с убийство. Е, беше хващал проститутки и дребни пласьори на наркотици, но никога не бе имал шанса да се занимава с нещо действително сериозно и може би сега му бе провървяло.

— Ти случайно да си го използвал?

— Искаш да кажеш, дали съм извършил убийството? — отвърна младежът.

— Да, нещо такова — смънка полицаят.

Баби кимна. Полицаят насочи пистолета си към него и освободи предпазителя.

— Без подозрителни движения — заповяда той.

— Добре де. Искам само да довърша тук една работа.

— Но какво правиш? — полюбопитства ченгето.

Момчето просто стоеше до водата, държеше в ръка нещо, приличащо на кутии от кафе, и хвърляше във водата нещо, което приличаше на камъчета или топчета.

— Абе, останаха ми още съвсем малко за изхвърляне — промърмори Баби. — Преди малко бяха къде-къде повече.

Той хвърли още няколко във водата, като се чудеше дали ченгето ще му позволи да потича около водата, докато изхвърли останалите. Вероятно само това би го ободрило малко. Баби погледна към ченгето. Сигурно е, че ще му откаже, пък и това едва ли ще му помогне да се чувства по-добре, само сънят може да му помогне, но надали някой ще го остави да се наспи скоро, не и след като избухне вестта за това, което се случи. Само бог знае накъде щеше да го отвее вятърът, но по дяволите, всичко това ще предизвика страхотен отзвук, направо взрив, това е абсолютно сигурно. Той или щеше да свърши в затвора, или щеше да се превърне в най-големия герой след Сони Тъфс.

Баби хвърли още няколко във водата и се загледа в разширяващите се кръгове, които те оставиха по водната повърхност.

— Хей, горещо е, хайде да тръгваме — подвикна ченгето.

Баби кимна, отърва се от празната кутия и захвърли във водата последните, които бяха останали в ръката му:

Цоп… Цоп… Цоп… Цоп…