Уилям Голдман
Маратонецът (29)

28.

Весел и очарован, Шел се разхождаше между евреите. Не беше и подозирал, че в света съществува пазар на диаманти като този, а той се простираше около него с цялото си еврейско богатство, от Пето до Шесто авеню, а после чак до 47-а улица.

Стиснал в ръка куфарчето си, Шел стоеше на кръстовището и се оглеждаше около себе си. Дори банката на ъгъла на 47-а улица и Пето авеню се казваше „Банка на Израел“. „Колко логично“, помисли си Шел, очевидно тя бе разположена точно тук, така че да не се налага на Избраните да пътуват много, след като са прекарали целия ден в изтощителни пазарлъци. А имената. Боже господи, какви имена: имаше Борса на диаманти и Борса на скъпоценности, и Център за диаманти и Център за скъпоценности, и Диамантена кула и Диамантена галерия, и Диамантено изложение — и всички те бяха огромни като хамбари, всеки хамбар беше пълен с малки щандове, а зад всеки щанд беше пълно с евреи, говорещи, суетящи се, привличащи клиенти. А между всички тези големи магазини за скъпоценности имаше малки магазини за скъпоценности — по-малки, но по-хубави магазини. Засега Шел само ги разглеждаше и се интересуваше именно от тях, трябваше да разбере някои неща. Всички те бяха заключени, така че трябваше да натиснеш звънеца, за да ти отворят, и постоянното звънене — зър-зър-зър — беше неразделна част от шума на улицата заедно с еврейските поздрави, младите мъже с техните малки кръгли шапчици, старите мъже с техните типични бради.

Шел щеше да се върне тук по-късно. Той излезе на Шесто авеню, нае такси и тръгна към банката. Знаеше, че вече е отворено, въпреки че все още не възнамеряваше да влиза вътре, най-вече по две причини: първо, самолетът му излиташе чак в седем вечерта и колкото по-рано вземеше диамантите, толкова по-дълго щеше да бъде с тях на улицата, а с това се увеличаваше рискът. Заради Сцила. Това беше втората причина.

Беше ли замислял Сцила план за ограбването му и дали планът бе все още в действие? Ако ролите се разменяха и той се поставеше на мястото на Сцила, със сигурност би подготвил обир — кой не би се опитал да ограби едно от най-големите съкровища на света, особено след като жертвата не можеше да се оплаче в полицията?

Безопасно ли е?

Таксито премина край Сентръл парк, после по 90-о авеню и Шел му нареди да спре на ъгъла на „Медисън“ и 91-ва улица. Банката се намираше там.

Сега Шел започна да се концентрира. Той имаше феноменална памет за шахматни комбинации, лица, носове, ръце, цветове. Помоли шофьорът да направи няколко обиколки из района, а той самият оглеждаше внимателно улиците и не пропускаше никакъв детайл. Беше направил същата обиколка преди по-малко от два часа, бе запомнил всичко и сега го сравняваше в ума си: дали жената, която седеше на слънце и говореше с друга, е още там, дали работниците, които копаеха улицата, действително приличаха на работници, дали по улицата се разхождаха все същите хора, дали пощальоните изглеждат напрегнати и нервни. Нищо не убягваше от погледа му. Нищо не пропускаше, дори и най-незначителната подробност. Винаги бе постъпвал така, защо не и сега?

Шел завърши огледа си. Беше доволен, доколкото това бе възможно в подобна ситуация. Всичко изглеждаше напълно нормално и спокойно, макар че той никога не разчиташе на „изглежда“. Когато спряха на 93-о авеню, ъгъла с булевард „Лексингтън“, той плати на шофьора и слезе. Почака, докато таксито се отдалечи, след това вдигна ръка и спря друго, с което се върна на пазара на диамантите. Той смяташе, че диамантите в банковия сейф са едно от най-големите незаконни съкровища в света, но това можеше да бъде истина или само благопожелание. Той не знаеше.

Нямаше ни най-малка представа колко струва един диамант.

О, едно време разбираше отлично тези неща, но това бе отдавна, при други обстоятелства и на друго място. Много искаше, когато види своето богатство, да може поне относително да прецени стойността му. Как ще протече остатъкът от неговия живот и колко комфортно ще може да живее, зависеше от това.

Върна се на 47-о авеню, за да си отговори на няколко въпроса. Плати на таксито и му даде бакшиш. Беше по-развълнуван, отколкото преди малко.

Тръгна по улицата към един от двата магазина, които си бе избрал предварително — „Кац“. Вратата беше заключена, но имаше звънец. Шел го натисна, звънецът иззвъня и му отключиха вратата.

А тези хора си мислеха, че Германия е ужасна страна.

— Ако обичате, искам да видя диамант от един карат — обърна се Шел към дребен евреин зад щанда.

— Защо?

— Ами защото… — смути се Шел и издаде немския си акцент, на тази улица това бе грешка и той се зачуди дали малкият човек я е забелязал.

— Защото, ако искате просто да гледате, можете да го правите по витрините. Но ако действително се интересувате, ако действително искате най-доброто, аз съм човекът, който ви трябва.

— Колко ще струва той? — запита Шел, като кимна утвърдително, защото диамантите, които му принадлежаха, бяха от най-висока класа.

— Преди да ви кажа, можем да използваме услугите на един независим експерт и, ако той не потвърди, че аз на практика ви продавам диаманта на безценица, ще си сменя тъста — засмя се продавачът.

— Моля ви, не можете ли просто да ми кажете каква е цената на един карат? — настоя Шел.

— Но чакайте, чакайте, първо искате да видите, а сега да ви кажа цената. Парите са боклук, а това, което аз продавам, е качество и когато се срещнем с експерта, той е точно над нас, ще разберете, че аз съм вашият човек, а не съм въздух под налягане. Съгласен ли сте?

Шел доста се постара да запази самообладание, в продължение на повече от тридесет години всяка негова заповед се изпълняваше на момента, а нахалството на този тиквеник просто не можеше да се търпи повече. Ти му задаваш въпроси, а той не ти отговаря.

Той се завъртя и напусна магазина. Стигна до другия, натисна звънеца, чу се звън и му отвориха.

Този пък беше боядисан в синьо. Вътре имаше двама души. Единият беше с гръб към Шел, дебел и запотен, но другият, който дойде при него, беше много изискан, с тънки мустачки и елегантен костюм.

— Да, сър.

Шел заговори на перфектен английски:

— Бих желал да ви попитам каква цена има еднокаратов диамант.

— Все едно да ме питате за цената на произведение на изкуството, например картина. Зависи от много неща — усмихна се продавачът.

— Искам да купя диамант на съпругата си за двайсет и пет годишнината от сватбата ни и затова ви питам, за да зная каква сума да приготвя.

— Ще ви кажа как варират цените според качеството, сър. Вероятно на тази улица можете да намерите еднокаратов диамант, който да струва само 350. Аз имам един, който струва 4000. Към какво ще се насочите, сър?

— Четири хиляди — отговори Шел.

— Постъпвате много умно, сър. Купувайте само най-високото качество. Това е най-добрата инвестиция, която можете да направите — цената на диамантите винаги ще се повишава, говоря за най-качествените, защото те никога не достигат, а търсенето ще продължи да нараства. Например цената на трикаратовите диаманти най-високо качество тази година е към осемнайсет хиляди, а догодина може би ще бъде двайсет и пет хиляди.

Шел кимна. Трябваше да запомни цифрата, а не му беше лесно, защото дебелият мъж, който стоеше с гръб към него, викаше по телефона:

— Арни, разбирам те. Арни! Боже мой, та ние с теб се знаем от двайсет години. За бога, зная, че тя е еврейка. И това, че иска голям камък. Но дай ми някаква идея за цената. Дванайсет? Можете ли да дадете дванайсет хиляди? Ако можете, ще ти намеря нещо, което ще я накара да закрещи от радост. Провери и ми се обади, Арни! — дебелият мъж затвори телефон, обърна се и Шел си помисли:

„Господи, господи, аз познавам този евреин, аз съм го измъчвал!“

Дебелият стана, протегна се и погледна към Шел.

Тогава не беше толкова дебел, трябва да е бил много силен, иначе нямаше да може да оцелее, вероятно е работил при Круп или Фарбен, заради силата си — Господи, колко ли от хората на тази улица бе измъчвал?

Сега дебелият се взираше в него.

Шел знаеше, че трябва да изчезва, но не можеше, просто не можеше. Винаги се беше страхувал от това — някой ден на дневна светлина да срещне своя жертва.

— Мисля, че сме се срещали — бавно каза мъжът. — Изглеждате ми познат.

— Надявам се, че е така, аз обичам изненадите — Шел подаде ръка. — Казвам се Хесе, приятно ми е.

Стиснаха си ръцете. Шел се ръкува и с мустакатия.

— Кристофър Хесе. Много ми е приятно.

Говореше отново на безупречен английски:

— Може би сте идвали в нашия магазин в Лондон, моя и на съпругата ми.

— Не, не сме се виждали в Лондон — отговори дебелият. — Вярно е, че живяхме там до средата на трийсетте. Хитлер, досещате се, ние сме евреи, но напуснахме при първа възможност, приятелите ни помислиха за истински истерици, обходихме много места, но в крайна сметка се установихме наблизо. Не бих искал да звуча като самохвалко, но мисля, че се справяме много добре — дебелият може би малко се престара, но го беше заслужил, гордееше се с това, което е постигнал. Той се поуспокои. Шел бе успял да спечели поверието му.

— Аз пък винаги съм искал да посетя Лондон — каза по-слабият.

— Посетете го непременно. Но не забравяйте, казвам се Хесе, от Ислингтън. Ще дойдете в магазинчето ми, нали? Обещавате ли?

— Разбира се. Желаете ли да ви покажем нещо? — попита едрият.

— Бих искал, но нека да доведа съпругата си, без да я предупреждавам, за да видим реакцията й. Четири хиляди е добра цена.

— Да го запазя ли?

— Да, защо не — каза Шел, усмихна се любезно и излезе.

Движеше се по улицата сред евреи, мъже и жени, стари и млади. Улиците бяха пълни с хора. Започваше да става топло. Минаваше единайсет часа. Шел смяташе да влезе в банката възможно най-късно, за да остане малко време между взимането на диамантите и полета. Така че му оставаха няколко часа да се помотае, да разглежда, да запомни Манхатън, американците заслужаваха похвала за това, което бяха направили, беше необикновено място с високите си небостъргачи и тесните си улици. Шел приближаваше Шесто авеню, когато прозвуча думата „ангел“, но може би само така му се бе сторило, но след това думата прозвуча отново. И Шел усети леко учестяване на пулса си, което не успя да успокои, защото сега вече гласът — женски и непрекъснато усилващ се — повтаряше „Белия ангел, Белия ангел“, а Шел не беше чувал своя прякор от времето на Освиенцим, и тогава той я видя, на отсрещната страна на 47-а улица, една приведена старица, приличаща на дърта вещица, която с едната си ръка се държеше за сърцето, а с другата сочеше към него и която вече крещеше с пълно гърло: „Белия ангел. Шел. Шел!“. И тя бе толкова стара, че пръстите й трепереха, но въпреки това ръката на дъртата вещица сочеше точно в сърцето му и Шел застина за момент, защото улицата започваше да реагира, и крачещите наоколо испанци продължаваха да крачат, и негрите също, защото какво значение имаше, че една луда стара жена крещи нещо, и младите евреи също не спираха работата си, но…

… но тогава един възрастен мъж с брада се обърна към нея:

— Шел? Шел е тук?

… а след това друг възрастен мъж попита:

— Къде е Шел?

След това една огромна жена с дълбок, дълбок глас каза:

— Той е мъртъв, Шел е мъртъв, всички са мъртви!

— Не е, не е! — крещеше вещицата и сочеше с пръсти: — БЕЛИЯ АНГЕЛ Е ТУК!

И сега вече 47-а улица беше близо до експлозия.

Шел тръгна към Шесто авеню бавно, толкова бавно, колкото бе способен да си наложи. Ако побегнеше, това щеше да е краят, на всички щеше да стане ясно, че той има причина да бяга, а причината е, че той действително е Шел, но той бе великият Кристиан Шел и не трябваше да изпада в паника, просто трябваше да надхитри едни евреи, а те не знаеха как изглежда той. Някои от тях знаеха — дебелият мъж в магазина го познаваше, вещицата от другата страна на улицата, която все още продължаваше да крещи, също го позна, но не и останалите. Името, естествено, го знаеха. Някои от тях си спомняха как изглежда. Но само малцина биха го познали с обръсната глава.

Освен ако не бягаше.

Спокойно, спокойно, заповяда си Шел.

Шесто авеню бе близо. Съвсем близо. Зад него обаче шумът ставаше ужасяващ. Името му се крещеше из целия диамантен пазар и всички евреи, внезапно обхванати от страх, но окуражени от числеността си, всички те се чудеха дали това може да е вярно, беше ли възможно Шел да е жив и, ако е жив, да е тук, в Америка, и дали те можеха да са тези, които да го хванат?

По-бавно, заповяда Шел на тялото си. Ти си просто турист, ти си в безопасност, нямаш причини да бързаш.

— Той се измъква! — крещеше старата вещица. — Виждате ли го? Виждате ли го?

Сега вече всички врати и прозорци около него се отваряха, всички се чудеха каква е тази шумотевица.

Шел се усмихна приятно на една едра жена, която бе излязла на вратата на бижутерския си магазин.

— Денят е прекрасен, нали? — каза Шел с възможно най-добрия си френски акцент, като си налагаше да се държи така, сякаш това, което ставаше зад него, не го засягаше.

— Каква е тази шумотевица? — запита едрата дама.

Шел сви рамене по френски маниер.

— Луди хора — обясни той.

Тя му се усмихна.

„Добре — помисли си Шел. — Ако не изпаднеш в паника, няма да загубиш играта. Така че бавно. Бавно.“

— Аз ще го спра! — изкрещя старата вещица.

Шел се обърна и се огледа, защото, ако те тръгнеха да го преследват, добре, това променяше нещата, и той видя, че вещицата се затътри да пресича улицата, като крещеше на колите: „Спрете! Пуснете ме да мина!“, а тя беше бавна и много стара, така че колите трябваше да спрат навреме, и всички спряха с изключение на една, но и това бе достатъчно, чу се почти болезнен звук от спирачки, но колата не успя да спре, преди да блъсне старицата, тя успя да се задържи за момент на крака, после падна, без да е наранена, но лежеше на земята и гласът й бе по-силен от всякога, когато изкрещя: „Глупак! Глупак! Кой ще го спре сега?“. И шофьорът изскочи от колата и започна да помага на старицата да се изправи, а Шел продължи да върви, най-накрая достигна безопасното Шесто авеню, зави с удоволствие по него и продължи да върви напред, като се отдалечаваше от истерията и виковете на 47-а улица, надяваше се, че това е вече минало, но може би не е, може би ще дойде полиция и, ако това стане, те ще изслушат разказа на вещицата и или ще й повярват, или не, но това вече не зависеше от него.

Той можеше да контролира само едно нещо: себе си. И можеше да направи само едно нещо — нещо неочаквано.

Те очакваха той да бъде въоръжен с пистолет, което не беше така и никога не е било. Преди всичко той никога не бе имал желание да се учи да стреля — щеше да става зъболекар, защо му трябваше да стреля? А когато все пак се опита, се оказа, че е невероятно лош стрелец. Мразеше шума от изстрелите. Огнестрелните оръжия имаха откат. Той никога нищо не улучваше. Това, че нямаше пистолет, обаче съвсем не означаваше, че не е въоръжен.

Той имаше своя бръснач.

Неговият бръснач — не че беше изобретил нещо ново, ножовете съществуват от зараждането на човечеството, приносът му беше в усъвършенстването на това оръжие. Неговият бръснач бе винаги прикрепен към ръката му, малко над китката, така че да се скрива под ръкава на дрехата, откъдето с помощта на просто устройство се плъзгаше, готов за ползване, в дясната му длан. Дръжката беше дебела, острието — здраво захванато в твърдото дърво. Единият ръб на острието бе толкова наточен, че беше остър като игла, а другият бе необикновено дебел, така че всичко, което трябва да направиш, е да замахнеш с ръка или да удариш и вражеският стомах се отваряше широко, или пък гърлото, в зависимост от това къде ти е по-удобно да удариш. Той предпочиташе тишината при действието с бръснача си пред ужасните гърмежи на пистолетите.

Те очакваха той да има пистолет. Също така очакваха, че той ще бяга.

И така, с едно почти плашещо спокойствие, което обхващаше тялото и ума му, той реши да остане там, където бе, тъй като те знаеха, че при първа възможност той ще се опита да напусне района, да вземе рейс, метро, такси, каквото и да е, само и само да се отдалечи оттук, нещо, което той нямаше да направи.

Шесто авеню не бе особено приятно, сградите засенчваха слънцето, така че след малко той зави и отново се насочи към Пето авеню, но преди да го достигне, видя малко площадче, окъпано в слънчева светлина, тръгна към него и възкликна очарован и безкрайно изненадан, когато видя, че там има ледена пързалка и много кънкьори се въртяха по нея, а Шел се облегна на перилата и се загледа.

Невероятно.

Подобно нещо бе възможно само в Америка. Тук, в центъра на този град, подобен на джунгла, по средата на този необикновено топъл ден хората се държаха така, сякаш бе зима. Децата се смееха и падаха, стари жени се пързаляха редом със стари мъже, хванати ръка за ръка, а в самия център имаше такива, които правеха необичайни и сложни фигури, може би бяха професионалисти, във всеки случай бяха много добри, скачаха и се въртяха, за себе си и за тълпата, и Шел забеляза, че най-добрите имат здрави и набити тела и крака, но не бяха дебели, не приличаха на дебелия мъж от бижутерския магазин, който точно в този момент хвана Шел за раменете, завъртя го към себе си и, задъхвайки се, каза: „Знаех си, че не си никакъв англичанин, мръсно копеле, убиец!“, а Шел извади своя бръснач още докато дебелият го извърташе и, когато се озоваха лице в лице, той вече замахваше, един бърз, почти незабележим жест с дясната ръка и гърлото на дебелия мъж бе внезапно и изцяло разрязано и, докато той се свличаше надолу, като вдигна ръце към шията си, Шел започна да вика: „На този мъж му прилоша, той се нуждае от помощ, лекар, повикайте лекар!“, а дебелият мъж падна върху перилата вече почти мъртъв, наоколо се събра тълпа, а по това време дебелият вече не можеше да държи ръцете си около гърлото и те се отпуснаха надолу и кръвта шурна от него, и всички хора, които се бяха струпали около него, се разпищяха и развикаха, но между тях не беше Шел, който почти тичешком се отправи към едно празно такси, защото, по дяволите с тези изненади, тъмни облаци се сбираха около него, неприятностите идваха накуп, първо, дъртата вещица, която го позна, второ, дебелият мъж, който го откри, и Шел нямаше намерение да чака третата неприятност да го потупа по рамото, важното сега беше банката, банката и диамантите, така че той каза на шофьора накъде да кара и по време на пътуването отвори куфарчето си и както седеше на задната седалка и се прикриваше зад капака на куфарчето си, той почисти бръснача си с носна кърпа, бързо го върна обратно на мястото му, сложи кърпата в куфара и го затвори, и малко след 11:30 те наближиха ъгъла на Медисън авеню и 91-а улица.

Дотук добре.

Банката се намираше на десния ъгъл. Изглеждаше, че няма нищо необикновено, но това нищо не означаваше. Шел дори имаше по-малко доверие в думата „изглежда“, отколкото във всички нейни синоними.

Ако имаше заговор, ако му бяха подготвили капан при излизането от банката, какво друго можеше да направи той? Диамантите можеха да си останат тук, вярно, но това в най-скоро време щеше да го превърне в един безпаричен беглец, което съвсем не беше за предпочитане.

Шел плати, излезе от таксито и влезе в банката.

Ключът от сейфа бе в джоба му, а номерът на сейфа бе сигурно запечатан в паметта му. Той бързо тръгна към табелата с надпис „Лични сейфове“ и, като следваше посоката на стрелката, се спусна надолу по стълбите и се изправи пред голяма заключена решетка. Видя, че оттатък има пазач. Насочи се към бюрото, разположено пред решетката. На него седеше жена на средна възраст, пълничка, но с приятно за чернокожа лице.

— Това е ключът от моята кутия — рече Шел и го показа.

Жената го изгледа подозрително.

— Мислех си, че познавам всички тук. Но, изглежда, вие сте нов. Името ви, моля?

Шел заговори английски с немски акцент. Щом познаваше всички, тя сигурно щеше да се сети за баща му, който нямаше дарба за езици и бе запазил подчертан немски акцент до смъртта си.

— Аз съм Кристофър Хесе. Имам пълномощно от баща си. Така че сейфът е на негово име — усмихна се той.

— О, старият господин Хесе! Значи вие сте негов син. Не си спомням да съм ви виждала преди. Не е много обичайно да се изпраща заместник след толкова години — тя все още го гледаше подозрително.

Защо ли сърцето му започна да бие така? Какво ли можеше да знае тя?

— Моят баща почина — обясни той.

— О, господи! Съжалявам много — тя се върна и седна зад бюрото си.

— Да, наистина жалко.

— Нямах предвид това. Разбира се, съжалявам и за баща ви, но, виждате ли, има закон как да се постъпва при смъртни случаи. При случай като вашия сейфът се запечатва, докато съдът не приключи с необходимите проучвания и процедури.

Шел стоеше и примигваше.

— Това, което се опитвам да ви кажа, е, че не мога да ви пусна до сейфа. Нямам право.

Неприятностите никога не идват сами, това е абсолютно вярно.

— Май ще е по-добре да седнете, господин Хесе.

— Но, моля ви — едва успя да продума Шел и след това се разплака, сълзите потекоха по лицето му.

— Не мога да направя нищо повече, господин Хесе. Ако ме питате, и според мен това е глупав закон, но той съществува и аз съм длъжна да го спазвам.

— Моля ви, вие прибързвате. — Шел се отпусна на стола и зарови лице в ръцете си. — Само още три седмици — започна той.

— Не ви разбирам, господин Хесе.

— Моят баща е мъртъв най-много до три седмици. Така казаха лекарите. Рак, казаха те. Аз ви умолявам. Моля ви. Той е последният от моето семейство, с ваша помощ той може да живее по-дълго, моля ви, повече от тези три седмици. — Той поклати глава и я наведе надолу.

— Но, господине, това съвсем променя нещата. След като той е просто болен, разбира се, че можете да влезете. — Тя бързо довърши административната процедура. — Джордж — каза чернокожата на пазача, — би ли завел младия господин Хесе до неговия банков сейф? — А на Шел каза: — Бихте ли дали вашия ключ на Джордж?

— Благодаря ви — отвърна Шел, подаде ключа през решетката, изчака да отключат сложната система от резета и ключалки и, когато вратата се отвори, той последва пазача.

— Искате ли да останете в самостоятелна стая, докато проверявате съдържанието на кутията?

— Да, много ви моля.

Служителят взе ключа и го пъхна в ключалката, после сложи още един ключ във втората ключалка, завъртя и двата. Вратичката на сейфа се отвори. От него той извади много голяма кутия. После двамата тръгнаха към някаква стая. Служителят влезе, остави кутията на масата. Шел благодари, пазачът кимна и излезе.

Шел се чувстваше като дете, което отваря коледните си подаръци. Взе внимателно кутията, която очакваше, че ще е тежка.

Беше лека като перце.

Той я отвори. В нея нямаше нищо, с изключение на една кутия от кафе. Една голяма кутия от кафе „Мелита“. Това бе всичко. Вбесен, Шел отвори капака на проклетата кутия.

И диамантите се разсипаха в сейфа.

Вълнението принуди Шел да седне на стола. Кутията от кафе бе пълна догоре. Той разсипа цялото й съдържание на дъното на сейфа. Звукът бе много по-силен, отколкото очакваше, затова бързо затвори капака на сейфа, в случай че влезе пазачът. Тъй като това не се случи, той отвори капака и започна да подрежда диамантите на дъното на сейфа.

Зачуди се колко ли карата бяха. Три? Вероятно повече. От тях имаше буквално много дузини, а други дузини бяха с големината на нокът на палец.

След това следваха големите.

Някои бяха по-големи от лешници, а други — едри като орехи. Погледни този — Шел не можеше да свали ръцете си от камъка — беше по-едър от бебешко юмруче — и той внезапно си припомни продълговатото мъртво лице на красива девойка, нежна и млада, и, както бе казала, братовчедка на Ротшилд, а това достатъчно ли е, бе попитала тя, това било всичко, което имала, не е ли достатъчно?

Да, скъпа моя, разбира се. Повече от достатъчно.

Сърцето на Шел се пръскаше от вълнение, защото осъзна, че това, което притежаваше, бе повече, отколкото дори бе мечтал и сънувал. Той можеше да купи Парагвай, ако поиска. Не че желае, но би могъл и… и…

Шел започна да събира диамантите, като изостави мисълта за покупка на държави. Притежаваше едно от най-огромните богатства, но каква е ползата, щом трябва да се крие в едно тропическо блато. Със сигурност имаше лекари, големи хирурзи, които можеха да му направят пластична операция, да променят лицето му, дори ръста, и очевидно това трябваше да направи, да се остави в ръцете им без значение колко ще струва; ако те снабдят с различна външност, можеш да си пиеш шампанското на континента, докато съвсем остарееш и господ те прибере. Ръцете му буквално трепереха, докато поставяше диамантите в кутията от кафе, която прибра в своето куфарче. След това повика пазача, който заключи и върна на мястото му празния сейф.

Шел изчака тази процедура, след това последва пазача до решетката, премина през нея и бе отвън, в безопасност, а черната служителка каза: „Предайте много поздрави на вашия баща, кажете му, че мисис Барстоу му ги изпраща“, Шел се усмихна и кимна с глава, изкачи се по стълбите и излезе от мрачната сграда навън, на слънчевата светлина, където още веднъж осъзна, че бедите никога не идват сами, че тези, които му се бяха случили, явно бяха малко, защото по пешеходната пътека към него се приближи един приличаш на луд младеж, един лунатик с маратонки и с голям шлифер.

И Баби му каза:

— Не е безопасно!