Уилям Голдман
Маратонецът (21)

20.

Дженуей приключи мълчаливо с прибирането на багажа.

— Още ли си там? — попита той след малко.

Баби само кимна.

— Това наистина е само едно предположение, но в нашия бизнес с течение на времето развиваш интуицията си за тези неща, чувство за начина, по който разсъждават другите. В нашата работа, когато някой от семейството пострада, автоматично приемаме, че това не е било случайно. Дейв ми разказа как са те нападнали и затова пристигна тук. Искаше да те вземе със себе си за известно време. Оставял ли е нещо?

— Ти се опитваш да ме подведеш. Вече ме попита за това. Казах ти, че не е — сопна се Баби.

— Да, разбира се. Много си умен. Неслучайно си брат на собствения си брат.

Баби стана, за да го изпрати.

— Аз живея в „Карлайл“ — подметна Дженуей. — Ние от нефтеното дружество живеем луксозно. Наблизо е, през парка. Обади ми се, щом имаш нужда от нещо. Стаята ми е номер 744/1601 — той натисна бравата на външната врата и допълни: — Слушай ме внимателно! Ще бъдеш под наблюдение на нашите хора от утре късно сутринта, дотогава ще си под опеката на полицията, но аз не съм от тези, които изпитват безгранично доверие към полицаите. Това, което трябва да направиш, е следното: да се заключиш и да не отваряш на никого тази вечер.

— Ще бъда под наблюдение?! За бога!

— Не ти казвам, че изобщо няма да можеш да излизаш. Казвам ти да стоиш тук тази нощ, докато охраната ти се поеме от мои хора, на които имам пълно доверие.

— А после? Така — ще си ходя по улиците и ще влача опашка след себе си?

— Ще ти го подберем специално за теб. Ще бъде интелектуалец, може и да е с дълга коса. Чуй ме, момче! Много години работих с брат ти. Бяхме много близки. И зная, че когато умра, непременно ще се срещнем с него в пъкъла и той ще ми издере очите, ако не съм те опазил. Така че, моля те, без много приказки.

— Щом толкова се тревожиш за мен, защо не останеш тук тази нощ? — попита Баби.

— Мисля, че бях достатъчно ясен. Как ще откриеш убиеца на брат ти, ако те не те потърсят? Да не смяташ, че имаме работа с тъпанари? Да не смяташ, че те ще нахлуят тук и ще кажат: „По дяволите, изнесъл се е!“, а ние ще изскочим от кенефа и ще извикаме: „Горе ръцете, гадни копелета!“. Ако излезеш, те ще знаят, че си излязъл, и няма да дойдат. Ако си тук, вероятно пак няма да дойдат. Рисковано е, те знаят как работим и ще предположат, че те наблюдаваме. Но ако са изпаднали в много тежка ситуация, а аз мисля, че са, тогава ще дойдат.

— Значи, с други думи, ти хем искаш да ме пазиш, хем искаш да служа като стръв. Така ли?

За първи път Дженуей му се видя уморен.

— Искам да открия убиеца. В момента нямам по-добра идея от тази. Ако ти имаш такава, кажи ми я. Ако искаш, ела с мен в „Карлайл“. Ще ти взема стая. Ако искаш, ще те изпратя на сигурно място и ще те крием там, докато цялата история приключи. Ще постъпим така, както ти искаш, само че, за бога, кажи ми какво точно искаш.

Баби изобщо не се поколеба. Хъмфри Богард също не би се поколебал.

— Не се страхувам, сър — отговори той решително. — Не се страхувам, просто проявих любопитство. Това е. Аз съм учен, а историците нямат много възможности да изживеят някакво истинско приключение. Професията ни е малко уседнала, ако се сещате какво имам предвид. Седиш си по цял ден на задника и четеш ли, четеш. И без друго не смятах да излизам утре до обяд, така че това, което искате от мен, съвпада с плановете ми, като изключим надзора от полицията.

Баби беше сигурен, че Дженуей го наблюдава внимателно, опитвайки се да познае дали той казва истината, или не. Но това не го притесняваше, тъй като той действително беше искрен. Баби се чудеше дали би бил толкова самоуверен, ако нямаше зареден пистолет в долното шкафче на бюрото, но това звучеше твърде академично. Той имаше пистолет и можеше да стреля не по-лошо от което и да е копеле.

А би било чудесно, ако предположенията на Дженуей се окажат истина и той има възможност да отмъсти толкова скоро. Само да дойдат убийците на Док, щеше да ги направи на решето и ще ги гледа как умират. Той прокара ръце по ризата си, напоена с кръвта на брат му.

— Е, добре — каза най-сетне Дженуей, — аз ще си ходя. Повтори къде живея!

— „Карлайл“, стая 744/1601, телефон 2101.

Дженуей вдигна учудено вежди.

— Да, не съм брат на брат ми току-така — рече Баби.

— Добре тогава. Заключи вратата след мен — нареди Дженуей, взе чантата на Док и излезе.

Баби заключи.

Всичко свърши.

Всички си отидоха.

Док най-много от всички.

Зазоряваше се.

Баби отиде до стола в ъгъла на стаята и седна. Сега беше вече съвсем сам. Единственият оцелял от брака между О. В. и Ребека Леви.

Той действително беше сам в пълния смисъл на тази ужасна дума. Нямаше старо семейно огнище, в което да се завърне. Този отвратителен студентски апартамент беше, както и всеки друг подобен, неговото семейно огнище сега, а това само по себе си беше достатъчно, за да те потопи в печал. Жилището беше много старо, с изпотрошени гардероби и мивка, от която течеше ръждива вода. Банята беше тясна, с малко прозорче в дъното, което не се затваряше добре, и оттам често духаше.

— Господи! Прозорчето! Проклетият прозорец, дали е затворен? — възкликна гласно Баби.

Защото ако не беше го затворил, до него минаваше аварийната стълба и те лесно можеха да се доберат до него: ще се изкачат по стълбата, ще се притаят в тъмнината, ще извадят големите си пистолети със заглушители, ще нахлуят вътре, ще го измъчват, ще го убият и ще изчезнат. Баби изтича до прозорчето и го провери. Разбира се, то беше затворено.

„Глупости — помисли си той. — Да се впрягаш за толкова нищожно нещо. Единственото, което трябва да направиш, е да поплачеш за брат си, и няма никой друг, който да стори това.“

Баби се върна на стола в ъгъла и седна. Изкашля се, искаше да заплаче. Но изобщо не се получи.

— Док! — каза той високо. — Това ще бъде моята проверка.

Защото истината, ужасната и странна истина беше, че през целия си съзнателен живот той не беше преживявал истинско приключение, а вълнението му сега го лишаваше от способността да разсъждава нормално. Боги и Кагни, те бяха имали приключения всеки ден от живота си. Също и Едуард Г.

Сега беше дошло неговото време. Томас Бабингтън Леви беше вероятно, а и да се надяваме, в опасност.

Фантастично.

Нека сега децата от терасата се опитат да го нарекат левак или тромав. Само да посмеят, те или някой друг. Може би това, което трябваше да направи сега, реши Баби, е да си вземе пистолета и да го пъхне в джоба, но така, че да се забелязва, и след това да излезе, уж за да се поразходи, и да даде възможност на гадните хлапета да зърнат пистолета и тогава, истински уплашени, те ще надзърнат иззад перилата, а водачът на бандата може би ще събере смелост да прошепне:

— Хей, господине, това не е ли… е, нали се досещате?

И тогава той, Леви, ще се обърне, ще му хвърли един поглед, най-доброто в стил Алън Лед, което може да постигне, и може би ще му каже:

— Не знам! Защо не слезеш тук, при мен, да провериш?

„Не, отговорът трябва да е по-добър — каза си Баби, — нещо наистина смразяващо. Я да помисля…“ След това се сети: „Не бързай, не се притеснявай, Дженуей каза да не си показваш носа до обяд“.

Дженуей беше побъркан. Да не би Баби да е дете.

„Не съм дете“, повтори си Леви. Той беше учен, историк, а историците имаха право на избор, с изключение на марксистите. Той беше свободен човек и можеше да излиза и да се прибира, когато си поиска, както беше правил през цялото време, откакто нае тази дупка. Не издържа ли цялото лято в апартамента на 95-а улица в Ню Йорк без нито едно произшествие, с изключение на обира, но той пък беше в парка? А ако можеш да преживееш цяло лято на 95-а улица в Ню Йорк, пък и да изкараш целия август без климатична инсталация, следва ли тогава някакъв си инспектор да те учи кое е безопасно и кое не?

Седеше в ъгъла и размишляваше до момента, в който чу как някой се опитва да отвори прозореца. Малко по-късно, когато всичко беше преминало, той реши, че бе реагирал доста добре за такъв случай. Не изпадна в паника, не извика, не побягна. Напротив, втурна се през стаята към бюрото, отвори бързо долното чекмедже, пистолетът вече беше в ръката му и, докато се изправяше, той свали предпазителя и веднага след като свали предпазителя, го насочи и се прицели точно в прозореца.

Оттатък нямаше никой.

Беше дочул само някакво проскърцване, в старите сгради това се случва често, само този път бе по-силно от обичайното, а останалото беше просто въображение. Той продължаваше да стои с насочено оръжие и лице към прозореца. Не се чувстваше глупак, но и не беше горд от постъпката си.

Усети, че е подплашен.

Сега започна да си припомня с точност мига, в който страхът го облада. Момента, в който хвана пистолета. Защото всичко това беше реалност, а реалността беше следната: бяха убили брат му и може би възнамеряваха да сторят същото и с него.

Баби започна да се изпотява.

Задушаваше се. Господи, задушаваше се. Искаше му се да поеме глътка въздух. Тръгна към прозореца, но спря. Това отвън не беше въздух. Беше просто хвърчаща мръсотия. Пък и беше много тъмно край аварийната стълба, чудесно място за спотайване на убиец.

Обливаше го пот. Езикът му пресъхна. Можеше да го разкваси само със сладолед, студен и успокояващ, пък и беше добре за стомаха. Сигурно човекът, който го продаваше долу на ъгъла, е все още там. В топлите нощи магазинчето му беше отворено до късно. Ами ако не беше отворено? Но дори и да беше затворено, пак е по-добре да отиде, отколкото да стои тук самичък, в тази стара сграда, и да насочва пистолета си към всеки случаен шум. Така че Леви скри внимателно пистолета си в най-дълбокия джоб на якето си, извади портфейла и ключа си, отвори външната врата и излезе.

Сърцето му, по дяволите, щеше да се пръсне.

Кагни никога не би се подвоумил. А Боги щеше да излезе дори невъоръжен. Но ето го него — Баби, паникьосан, пълзи надолу по добре осветените стълби, обладан от желанието да отиде да си купи сладолед.

Баби се затътри към партера. На всеки няколко крачки се заковаваше на място, внезапно се обръщаше, гледаше и слушаше внимателно, искаше да бъде напълно сигурен, че никой не е по петите му. Продължи да върви все така, без да престава със своите ексцентрични спирания и завъртания, дясната му ръка мушната дълбоко в джоба, сякаш залепнала за пистолета.

„Господи, какво ли не прави страхът“, помисли си Баби.

А само преди няколко минути — желание за приключения.

Никога повече.

Най-после стигна до изхода, поколеба се, загледа се внимателно през открехнатата врата към улицата, като се опитваше да открие полицаите.

Не видя никого.

Внимателно, с тръпнещо сърце, готов да стреля, пристъпи навън.

Беше топло циганско лято, нямаше вятър, никъде нищо не потрепваше.

— Хей, Мелендес, това е този, дето пълзи! — провикна се едно от момчетата на терасата. — Ало, инвалидчето, отдавна е време за лягане.

Баби чу, обърна се, едва удържа на изкушението да извади пистолета си и да им го демонстрира. Четиримата от групата пиеха бира, насядали на стъпалата пред къщата си. Имаше и няколко момичета. Само едното си го биваше. Май пушеха марихуана.

Един от групата, очевидно водачът Мелендес, обут в джинси и с разкопчана до кръста риза, му подхвърли:

— Хей, недъгавия, да не вземеш да гепиш някоя настинка само с това якенце, а? Да ти заемем нещо, а?

Другите се закискаха.

„Този Мелендес е май по-умен от мен“, рече си Баби и се замисли върху тъпата ситуация, в която беше изпаднал: „Къде съм тръгнал по нощите да търся сладолед с пистолет в ръка? Но все пак този шестнайсетгодишен хлапак не трябва да ме надхитри“.

— Къде се намира най-близкият магазин за сладолед? — попита Баби, като се мъчеше гласът му да звучи съвсем естествено.

— Искаш да кажеш най-близкият отворен, нали? Що не ’земеш да разбиеш този долу на ъгъла, щом си толкова отчаян — така постъпват пристрастените към яйчен сладолед — каза Мелендес и всички отново избухнаха в кикот.

Унизен, Баби тръгна обратно към дома. Беше унищожен от група испанци. Изкачи се по стълбите и закрачи бързо към апартамента си. Отключи, влезе предпазливо вътре и заключи след себе си. Извади пистолета от джоба си и най-напред огледа банята. После отвори вратата на гардероба, коленичи пред леглото и провери да не би някой да се е сврял отдолу. След това прекоси стаята, отиде до телефона и набра номера на хотел „Карлайл“, вътрешен 2101. Почти веднага чу гласа на Дженуей, висок и разтревожен:

— Ало? Какво има?

— Аз съм — смутено се обади Баби.

— Да, Том. Какво има? Говори.

— Нищо. Нищо не се е случило.

— Том, моля те, ако има нещо подозрително, обади ми се! Да не би нещо да те плаши?

— Аз исках само… Ами… Каня се да взема един душ и просто искам да ти кажа, че всичко е наред.

— Лъжеш.

Баби сякаш съзря насреща си големите сини очи с проницателния поглед на Дженуей.

— След като ти си отиде, аз се почувствах нервен, възбуден и притеснен. Просто исках да разговарям с някого. Може би съм уплашен. Ти квалифицира… — Баби млъкна и зачака отговор от другата страна на телефона, но не последва никаква реакция. — Е, мислех, че това ще прозвучи като шега — допълни той.

След кратко мълчание Дженуей попита:

— Сега уплашен ли си?

— Не. Нямаше да ти се обадя, ако не бях в състояние да говоря.

— Лъжеш.

— По-добре съм. Наистина. Не искам да си мислиш, че треперя. Скоро съвсем ще се оправя. Казвам самата истина.

— Искаш ли да дойда при теб?

— Не, сър.

— Искаш ли да те взема и да те докарам тук?

— Не, наистина не желая това.

— Не ти предлагам нищо изключително, за да се срамуваш да ми кажеш.

— Да, но ако дойдеш, те ще знаят, че не съм сам. Ако пък отида в хотела, ще знаят, че апартаментът е празен. Затова нека оставим нещата така, както са — каза Баби.

— Вероятно тази нощ няма да се опитат да дойдат, тъй като все още не знаят, че Сцила е успял да се добере до теб. Ако се върнат на местопроизшествието и като не намерят тялото, тогава ще тръгнат да го търсят, а това ще отнеме доста време. Така че, ако дойдеш тук, нищо няма да се промени. Гласът ти действително не ми харесва.

— Може би защото съм малко притеснен. Не видях отвън никакъв полицай.

Настъпи мълчание.

— Да, проверих навсякъде. Няма никой — допълни Баби.

— Ти си излизал навън!? Казах ли ти да не го правиш!

Баби усети, че Дженуей се ядоса.

— Излязох просто за секунда — оправда се той.

— Леви?

— Да, сър?

— Никой не ти е казал, че ще можеш да забележиш охраната. Казал съм на четирима души от „Дивижън“ да дойдат и да поемат охраната рано сутринта. Мислиш, че като те видят, ще ти кажат: „Здрасти, ние сме от охраната“.

— Вие подигравате ли ми се? Обаждам се, за да ви информирам за обстановката.

— Не ти се подигравам, но ако ти беше тук при мен сега, щях да ти тегля един шут по задника. Когато напуснах апартамента ти, там вече имаше един тип от полицията, беше с дълга коса и се правеше на пиян. Не харесвам начина, по който действаш. Остави всичко на мен. И ми дай няколко часа. Ще бъда у вас в шест сутринта. Навий си часовника за шест без петнайсет, защото ако дойда и кафето не е готово, животът ти действително ще бъде в опасност.

— Благодаря, г-н Дженуей.

— Не трябва — отвърна той. — Аз бях приятел на брат ти.

С това разговорът им приключи. Баби затвори телефона и започна да се разсъблича. Искаше да махне окървавените дрехи от слабото си тяло. Отиде в банята, отвори и двата крана, за топла и студена вода над ваната и зачака да се оттече ръждата. После източи ръждиво-мътната вода, запуши отново ваната и пак отвъртя крановете. Докато шуртеше водата, той се зае да се съблича, чудейки се къде да скрие пистолета си, за да се окъпе на спокойствие. Беше толкова неловък, че нищо чудно да се гръмне в оная работа, докато се протяга за сапуна. Помисли си какво ли ще бъде заглавието на първа страница на „Дейли нюз“ — „Учен, лауреат на стипендията Родос, самокастриран в банята“.

Той постави оръжието на старото му място — в чекмеджето на бюрото, върна се в банята, спря водата и отново отиде на пръсти в стаята, за да си вземе нещо за четене. Баби четеше във ваната. Доливаше си топла вода и прекарваше цели часове там, забил нос в учебниците по история. А сега какво да избере?

Той се огледа из стаята, ярко осветена с четири лампи с насочваща светлина — една до леглото си, две над бюрото и последната в ъгъла, над стола.

Обикновено там сядаше да чете.

Реши да вземе Коулъс, „1913 година“. Авторката не беше много известна историчка, но беше събрала в алманаха си купища сведения за света от онова време. А това бяха толкова интересни неща. Той ги четеше с удоволствие.

Намери чиста пижама и влезе в банята.

Дали да заключи вратата?

Баби метна пижамата на закачалката в банята и се замисли. Сърцето му заби лудо. Защо да я заключва? Никога не го беше правил. И защо му се беше втълпила в главата тая мисъл? Добре де, заключи я, така е оʼкей, нищо че досега не си имал този навик. Все пак направи го, това не означава, че си страхливец.

Понечи да влезе във ваната, но реши първо да опита водата с палеца си. Беше прекалено топла. Пусна студената вода, но изведнъж му се стори, че кранчето издаде странно висок звук, сякаш беше раздрънкано. Може би защото водата гърмеше. Гърмеше?!

Защо му се струваше, че водата, която шуртеше от крана, гърми?

Баби чакаше температурата на водата във ваната да стане по-приятна. После влезе във ваната, затвори крана, излегна се удобно, взе книгата и затвори очи.

Често това беше неговият начин да подреди фактите, а и така почти командваше книгата да му се подчинява. След като веднъж я беше прочел внимателно и я прегледа отново, сега той ще я стисне здраво и ще заповяда на фактите да се подредят в съзнанието му.

Лятото в Лондон е горещо. Има смъртни случаи. Карпентис нокаутира Уелс. Французин отстранява англичанин. Суфражетките^[1] вече се надигат и една от тях се хвърля под копитата на кралския кон на дербито и е премазана. Танцът сензация е тангото.

Баби спря за миг и се замисли, защото, макар че не можеше да танцува, той беше сигурен, че има нещо съществено в тази дейност, че има някакъв смисъл, малък, но ценен. Възможно е да сравниш танца от една епоха с нейния морал, може би не с политиката й, но положително с нейната жажда за секс, кръв и…

… и щрак.

Исусе Христе, какво е това? Баби се смръзна, само очите му шареха насам-натам. Той ясно чу звука. Какво беше това, за бога? Щракането идеше отвън, от неговата празна стая, така че какво ли можеше да е това?

Нищо, успокои се той. Може би беше някой от познатите му обичайни шумове, един от онези странни звуци, които издават старите къщи, и толкова.

Макар че този шум беше съвсем различен: като че ли някой изгася лампа. Не като че ли! Точно както, когато някой изгася лампа.

Баби се наведе над ръба на ваната и се помъчи да зърне през процепа на вратата дали светлината в стаята му е намаляла. Не можеше да разбере нищо. Така че какво толкова, той беше достатъчно голям да се грижи за себе си, особено когато нямаше за какво да се грижи.

Нищо.

Така, имаше четири лампи в стаята, така че ако имаше четири звука като този, може би тогава щеше да има повод за тревога. Но такова нещо нямаше, затова да го забравим.

Обратно към 1913 година.

Германия имаше кучешко време в опитите си да накара нейните цепелини да заработят правилно. „Бенц“ вече беше процъфтяваща автомобилна компания, а Круп бяха най-богатите сред хората, и всичко това преди нещата да започнат да се нажежават, преди мунициите да станат приоритет номер едно, или…

… или щрак.

Баби излезе от ваната и заключи вратата на банята. По този начин разплиска водата и предизвика малки вълни, така че за известно време беше трудно да чуе каквото и да било, но когато водата се успокои, той затвори очи, опитвайки се отчаяно да чуе нещо.

Никакъв звук.

Може би бяха изгасени две от лампите му, но това може да бъдат и две изскърцвания. Остана абсолютно неподвижен и въпреки че беше притеснен, той беше доста доволен от факта, че паниката му не нарастваше. Мозъкът му работеше светкавично и логично. Помисли си, че ако отвън има хора, те няма да загасят само двете лампи, а и четирите, защото им трябва пълна тъмнина, което означава да не се изпотяваш, докато не чуеш четвъртото изщракване, и ако това се случи, е, тогава…

… тогава щрак.

1913 година, изкомандва Баби. Всичко, което имаше в ръцете си, беше книгата. Русия. Той плътно затвори очите си. Русия. Спящият гигант. Цар Николай все още е на власт, но отвън управлява Распутин. Той води за носа Александра. Лекува хемофилията на един от синовете й… Ленин и нарастващите вълнения. А какво да кажем за Америка? Пари, пари! Семейство Вандербилт дават банкет, на който присъстват не само Франц Лехар, Крайслер и Елман, но и прочутият тенор Карузо. Какво ще кажете за това? Той ще си дере гърлото, за да развлича теб и няколко твои приятелчета. Не е ли вълнуващо? Как е възможно да сте толкова назад от времето? Чудно ли е, че всичко това експлодира, че най-накрая…

… най-накрая щрак.

Баби го очакваше. Той спокойно остави книгата на плочките и си каза: „Ще има и пето щракване и това ще означава, че щракването не е щракване, а скърцане. А това значи, че и четирите лампи все още светят“.

— Ще има още едно щракване — повтори гласно той.

Беше сигурен, че ще има и пето скръцване или щракване. Защото беше логично да има и ако си поставил твоя живот в ръцете на логиката, ти няма да й кажеш „чао“ при първия признак на съмнение в нейното присъствие.

Неговата позиция беше проста: ще седи тук и ще чака, докато чуе петото щракване, и когато то дойде, ще продължи заниманието си с книгата.

Ами ако не дойде? Много просто — ще си стои заключен тук, вътре, здрав и читав. Защото те строят сградите солидно. Така че нека се опитат да разбият вратата. Освен ако не са великани. Великани лесно могат да разбият вратата. Може би са наели специалист — разбивач на врати, и ако е така, те ще бъдат вътре за няколко секунди.

— Помощ — прошепна Баби.

Направи го, за да провери как ще звучи тази дума от неговата уста. Защото не беше я изричал никога преди. Като дете всеки от нас е викал за помощ, но това е означавало „спаси ме от оса или пчела, която ме преследва“, а не СПАСИ МОЯ ЖИВОТ!…

… Щрак.

Баби се излегна във ваната и благодари на бога, че стените на сградата са доста дебели и той няма защо да излиза, унижен и мокър, да обяснява на някой непознат съсед, че вероятно има някаква грешка, че не той е викал за помощ, за какво му е дотрябвало да вика подобно нещо. Не, реши Баби, това ще ядоса съседа, така че по-добре е да му каже: „О, ти също си чул тези викове за помощ, както и аз. Те дойдоха отвън, от улицата, може би тези глупави хлапета обират някого. Почакай една секунда, докато се облека, и ще излезем да видим какво става“. Вероятно това беше нещо разумно, което би могъл да кажеш на съседа си посред нощ, като се изключи, разбира се, фактът, че след петото щракване това нямаше никакво значение сега…

… сега скръц.

Баби задържа дъха си. Това беше петият звук, не щрак, но нещо, което звучеше подобно, като скръц, и ето той го чу отново…

… отново скръц.

Скръц.

Някой сваляше пантите от вратата на банята.

— Помощ! — извика Баби, но не достатъчно силно, затова извика отново: — Помощ!

И сега той действително викаше, напълни дробовете си с въздух, но точно преди да изкрещи с всичка сила, чу нещо, което наистина го уплаши. По-лошо от всичко друго.

Рок музика просто гърмеше от неговата стая. Радиото надуто до дупка, заглушаващо дори най-високия вик.

Скръц.

Скръц.

Скръц.

Скръц.

Баби изскочи като попарен от ваната и се заоглежда за нещо, с което да се отбранява. Те бяха дошли да го вземат и защо той, кучият син, използваше електрическа самобръсначка! Баща му се бръснеше с бръснач. Баби обичаше да го наблюдава как бръсне лицето си, внимавайки да не закачи мустаците. И ако беше копирал баща си и в това, сега щеше да има остър бръснач, така че, щом влезеха, щеше да ги разпори и след това, като ги направеше безпомощни, щеше да извика полицията и това щеше да е нещо.

„Не, нямаше да е нищо, остави това сега, все едно, нямаш бръснач“ — трескаво помисли Баби.

Но той имаше пистолет.

Проблемът му беше да стигне до него.

Баби се сви в ъгъла на банята, треперещ и гол, отчаяно мислейки какво да направи, но единственото, което му дойде наум, беше да се облече. Щеше да бъде ужасно унизително, ако нахлуеха вътре и той беше гол.

Бързо навлече долнището и горнището на пижамата си, закопча копчетата и пристегна шнура на панталоните.

„Сега съм по-добре“, реши Баби.

„Какво, по-добре ли?! По-добре ли се чувстваш, задник такъв! Сложи си пижамата и се чувстваш по-добре?! Измисли нещо!“

И той измисли.

— Спасете ме! — крещеше Баби. — Спасете ме, помощ, помощ!

И те усилиха музиката дори още повече, както той си и мислеше, че ще направят, и което беше добре за него, защото те трябваше да помислят, че е безпомощен и не може да направи нищо друго, освен да вика: „Господи, няма ли кой да ми помогне!“, и това беше, което искаше да ги накара да мислят, защото, докато те мислеха така, последното нещо, което щяха да очакват, беше, че той щеше да атакува тях, да отключи вратата, да я отвори широко и да скочи в тъмнината към своето бюро и, щом веднъж се добереше до пистолета, щеше да стреля, без да се цели, просто щеше да стреля, защото, когато разберяха, че е въоръжен, щяха да знаят, че са в една стая с въоръжен мъж, въоръжен и опасен и готов да убива. — Спасете ме — изкрещя Баби, като се промъкна към вратата. — Господи, помогни ми — извика, докато пръстите му се насочваха към бравата. — Господи, няма ли кой да направи нещо? — извика той отново и когато двете му ръце бяха готови, едната на дръжката на вратата, другата на ключалката, той извика за последен път, отключи вратата и широко я отвори и се втурна към бюрото.

Беше целият нащрек, изопнат като струна.

Куцият му прегради пътя, след него и огромният широкоплещест мъжага. Той го награби и го повлече обратно към банята. Баби помисли, че ще го бият и накрая ще му светят маслото. Едрият го повали на пода и загаси лампата в банята. Музиката огласяше стаята. Тикнаха Баби във ваната. Мъчеха се да го удавят. Не му достигаше въздух. Музиката все още гърмеше в стаята. Лапите на широкоплещестия го притискаха към водата. Баби се напъваше да се отскубне от тези гигантски ръце, ала не успяваше. Постепенно движенията му ставаха по-бавни. Задушаваше се. Вече нямаше глътка въздух. Сигурно тези двамата бяха убили Док.

Споменът за Док му вдъхна малко сила. Не много, но достатъчно да си покаже главата от водата и да чуе за момент гърменето на рока. Но само за момент. Гигантските ръце отново го набутаха надолу, нямаше начин да се откопчи, нищо не можеше да направи. „Значи това е да умираш“, помисли си Баби. Под водата той държеше очите си затворени. „Всъщност не е чак толкова лошо — реши той, не чак толкова лошо колкото би си помислил.“ Но след това той се задави и устата му се отвори и водата нахлу вътре, а големите ръце го бутаха надолу. Не, чак тогава Баби осъзна, че сбърка, като си помисли, че смъртта не е лоша. Изцяло сбърка. Беше по-лошо.