Уилям Голдман
Маратонецът (12)

11.

Док,

Не мисля, че ще ти изпратя това писмо, затова и имам сили да го напиша, но ако го изпратя, помни, че това не съм аз, искам да кажа, че съм на себе си, не съм оглупял или нещо такова.

Док,

Бях нападнат в гръб, пребиха ме, не се тревожа особено — не, глупости, вбесен съм от това, че грешката беше моя, случи се в Сентръл парк след залез-слънце, само един идиот, умопобъркан може да бъде там по това време.

Но, разбери, аз не бях сам. С Елза седяхме на една скала, след като я бях возил на лодка, защото тя никога не беше се возила, а искаше много да се повози, по дяволите, беше хубав ден, мога да кажа супер, и ние се повозихме, беше прекрасно, после седнахме на скалата до езерото и тогава се появи този куц мъж, както си седях, този кучи син сграбчи Елза и започна да я влачи към храстите, мисля, че ще убия това копеле, никой няма право да закача момичето ми…

… и не можах да го спра. Не можах да направя нищо! — защото другият беше голям, с огромни рамене, ей такива, кълна се, не си въобразявам, човекът беше професионалист, той ме преби, никога не съм бил бит така преди, той знаеше къде точно да си постави коленете, къде точно да ме удари, зная, че и Елза е бита и може би по-лошо, всичко, което искам, е просто веднъж в живота си да бъда герой, и този човек взе портфейла ми и едва не ми изкара вътрешностите, не ме е грижа за проклетата болка или за кръвта…

… а за това, че бях безсилен…

… идиотски безсилен…

… Док, исках да го убия.

Заклевам се, че ако имах нож, щях да го намушкам или ако имах граната, щях да го вдигна във въздуха, и тогава щях да довърша куция със собствените си ръце.

Аз съм либерал, историк съм и никога преди това не съм имал желание да нараня някого, не съм пожелавал дори да страда Ричард Никсън, а сега искам да убивам, плаша се от това чувство.

Продължавам, след като отидох за пет минути да си наплискам лицето със студена вода, целият съм подут и в рани, щипе ме, всичко, за което мисля, е отмъщението, искам да отмъстя на тези двамата, задето ме унижиха, накараха ме да се чувствам безпомощен, дано никога никой не се почувства така, и то пред момичето, което обича, знам, че тя си е мислела „защо той не ме спаси“, по дяволите, искам да отида на курсовете на Чарлз Атлас и на всички други, които са измислени, и да стана силен и тогава да усетя гърлата на тези двамата в ръцете си.

Док, тук има една група непълнолетни престъпници, които живеят в къща с веранда през няколко къщи оттук, не искам да кажа, че са много забавни, не са като онези от Уестсайдска история, тези биха те обезобразили за нищо. И когато тази вечер се връщах у дома, поначало те винаги ми се подиграват, не ме е грижа, мислят ме за смотльо, и какво от това, и тази вечер, когато се прибирах целият в кръв, мислех си, че ще им вдъхна респект, а те знаеш ли какво направиха? Едното каза:

— Кой го направи? Някое джудже или момиче?

И те всички се засмяха, разбираш ли, защото могат да се отбраняват, те биха направили моите нападатели на пух и прах и наистина, мисля, че моята диплома стои над всичките техни, взети заедно, но в случая за какво са ми моите знания?

Ще ти изпратя това писмо, защото искам да те попитам какво би казал татко за това? Мисля, че ще ми каже, че всяко нещо е от полза, ако искаш да ти бъде от полза, всички дела са от полза, независимо дали страдаш от тях, или не, истинският историк никога не е доволен от това, което има. Животът му преминава в постоянно търсене.

Каква е ползата от импотентността, а, Док?

Отговори ми.