Уилям Голдман
Маратонецът (6)

5.

Леви седеше в библиотеката и работеше над американската история от 1875 година. Разбира се, не точно върху тази година: датите бяха излишни. Баща му беше писал: „За педантичния историк датите са божества, но за истинския са незначителни подробности, те служат само за напомняне и нищо друго. Не казваш например на оцелелия от «Титаник»: «Кажи ми точния час, когато се случи това», а питаш: «Как се случи? Ти как се чувстваше тогава?». Ето това е работата на истинския историк — да направи миналото актуално за настоящето и да въздейства емоционално на онези, които не са били още родени…“.

„Америка през 1875 — помисли си Леви — хайде да видим, хайде да видим.“ Преди час той беше прехвърлил нещо за Великобритания, а преди това чете за Италия и Франция. По немска история беше слаб, но това беше така, защото немците го отегчаваха, нямаха чувство за хумор; сякаш в началото. Той беше се разпоредил: „Така, да накараме да се върти Земята, всички русоляви да вървят в Скандинавия, всички чучела в Полша, да се изчистят всички присмехулници от Германия“, 1875, 1875 година, мислеше си Леви. Гангстерът Туид влезе в затвора в Ню Йорк Сити, което означава, че по това време много като него се навъртаха наоколо. Големите Гангстери, всеки град си имаше своя Дик Дели, тогава се появи и Християнската лечителска църква, нейната представителка Мери Еди^[1], със своето лечение с ядки, а кога беше първото дерби в Кентъки? По същото време се бе провел и първият телефонен разговор, тогава и Кастър бе издухан от лицето на земята при Литъл Биг Хорн^[2]. „Добре — мислеше си Леви, първият телефонен разговор, Кастър беше пометен от света по същото време. Мелвил беше на около петдесет години и все още неизвестен. Марк Твен на около четирийсет, а бе известен. Джо Пулицър беше все още дете, а кравата на госпожа О’Лири за малко не унищожи целия Чикаго. Нека си спомним и за откритията: на изток Ремингтън се блъскаше да открие пишещата машина, а Глидън — бодливата тел, Томас Алва Едисън измисли грамофона, Бисел направи подочистачка. Какви чудесни времена! Страна на новатори и откриватели, една напориста страна — това беше Америка, само че ние всъщност не знаехме това, а и не искахме да го знаем, защото да бъдеш твърд и напорист означава да поемаш отговорност, да бъдеш водач, а ние бяхме твърде заети с ежедневието, за да поемем тази роля.“

Леви се облегна на стола и си даде малка почивка. Добре се справи с Америка. Наистина, разгледа нещата отгоре-отгоре, но, по дяволите, той не беше специалист по миналия век, само искаше да прегледа някои неща. Живееше в друго време, беше съвременно момче, можеше да пропусне някоя и друга дата. Важното е да познаваш света и да знаеш какво се е случило на всеки 25 години или на всеки сто. След това е лесно, без проблем можеш да запълниш празнините. Така смяташе баща му. Не беше нужно да знаеш всичко подробно, а само най-важното. Това беше логично. Баща му обичаше логиката. Леви също.

На масата вляво настъпи някакво вълнение. Едно момче и едно красиво момиче се побутваха и се кикотеха. Леви ги погледна. Ето защо учеше именно тук — обичаше да наблюдава хората.

Лъжец!

Обичаше да наблюдава момичетата.

„Има няколко готини мацета в колежа и някой ден ще си сваля едно от тях“, помисли си Леви.

Някой го гледаше.

Той се дръпна и видя Бизентал надвесен над него, професорът прегледа купчината книги пред Леви и каза:

— Твоят театър никого не може да измами. Видях те и ти флиртуваше!

— О, не, сър! Просто така ви се струва. Работя извънредно много.

— Ако искаш да работиш пълноценно, трябва да си сложиш тук преграден параван.

— Не успях да се вредя — отвърна Леви.

— Аз също съм учил тук. Много е удобно да наблюдаваш момичетата.

— Вие сте се заглеждали по момичетата?! — възкликна Леви.

— Зная какво си мислиш в момента — рече Бизентал. — Познавам този поглед. Веднъж шофирах по Бродуей и спрях на един светофар, там беше спрял и един мой студент, изгледа ме тъпо и ми каза: „Нима вие шофирате?“. Не забравяй, че и ние, преподавателите, сме хора, Леви. Опитай се да го проумееш. И върху какво така неуморно работиш?

— Америка през 1875 година.

— И не си забравил да прочетеш Глидън, нали?

— Не, сър.

— А имаш ли представа кой е той?

— Онзи, дето е измислил бодливата тел — каза Леви и си помисли: „Хей, кучи сине, ти му направи впечатление — трябва да си го отбележиш в календара“, а след това попита: — Какво ще кажете за телефоните и Кастър?

— Нямаш ли предвид Кастард, Леви? — погледна го Бизентал.

— Не, не, имам предвид Джордж Армстронг Кастър — идиота. Става дума за първия телефонен разговор: когато Кастър го размазали индианците, точно тогава се провел и първият телефонен разговор. Какво съвпадение. Не е ли това добро сравнение за онагледяване на Америка? Мисля, че е фантастично! — отвърна Леви.

— Баща ти ми казваше. „Остави романтиката за поетите“ — Бизентал хвърли поглед към часовника си. — Наближава седем. Трябва да съм у дома за вечеря. Ще си тръгнеш ли с мен? — Той завъртя показалеца си и продължи: — Не се притеснявай, вземи си записките. Ще походим до улица „Ривърсайд Драйв“.

Леви последва Бизентал. „Не бива да ме смята за глупак — си каза той, — но се хващам на бас, че никога не би поканил близнаците Риордан да му правят компания.“

— Бих те поканил на вечеря, Леви, но моята жена е ужасна готвачка, макар че иначе е вярна съпруга и добра майка. Манджите й са не само боклук, но и никога не са в достатъчно количество. Необходимо ли е да добавям, че не се забавляваме кой знае колко много вкъщи?

Излязоха от библиотеката и тръгнаха към Бродуей и 116-а улица. На ъгъла имаше книжарница с разлепени на витрината плакати с образите на Че Гевара, Бет Мидлър и Кенеди.

— Къде беше, когато той умря? — попила Бизентал.

— Кенеди ли? — рече Леви и го последва, пресичайки улицата. — Бях в училищния стол, едно момче влезе и каза: „Кенеди е убит“, а момчетата отвърнаха: „Това заглавие ли е?“, и всички се засмяха, докато не се вгледахме в глупавото лице на това момче и не разбрахме, че то не се шегува.

— Не те питам за Кенеди. Питам те за баща ти.

— Бях някъде наоколо — каза Леви.

Забавиха крачка и се спуснаха към улица „Ривърсайд“.

— Искам да споделя нещо с теб — заговори Бизентал.

— Да, сър?

— Искам да ти призная една голяма тайна, Леви. Разбира се, това, което ще ти кажа, може би ще помрачи кариерата ми, но няма значение. Сега ще ти съобщя нещо, от което може би ще се учудиш. Забележи, Леви — падам си страшно по бейзбола. Не само по Метс, Доджърс, Арон или Мей, а по всички и всичко за бейзбола. Направо полудявам. Всяка неделя влизам в банята и се заключвам със спортните вестници. Правя се, че се къпя, докато прегледам всичко от край до край и се осведомя за резултатите. Вманиачил съм се, мисля, че съм най-големият бейзболен запалянко на земята. И знаеш ли какво правя, когато се играе важен мач, а аз трябва да преподавам по това време?

— Не, сър.

— Имам една секретарка. Тя работи при мен от трийсет години. Чудесна секретарка! Дал съм й едно малко радио и след всяко отбелязване на точка, когато съм в час, влиза в класа с много тъжно изражение на лицето и казва: „Мога ли да ви кажа нещо отвън, професор Бизентал?“. А аз отговарям: „Точно сега ли? Не виждате ли, че съм зает?“. Тя ме отвежда в някой ъгъл и ми шепне на ухото: „Окланд взима преднина с две точки“. Аз се връщам при моите студенти и те умират от щастие, че се връщам при тях, за да продължа много важната материя, която им преподавам.

Поеха по „Ривърсайд Драйв“.

— Баща ти почина на тринайсети март. Мисля, че беше тогава. Бях в клас. Секретарката ми влезе, това се случи преди петнайсет години. Изглеждаше много разтревожена, помислих си, че не може да е нещо, свързано с бейзбола, защото сезонът още не беше започнал. Отидох при нея, а тя ми каза: „Той почина“, и излезе от стаята. Върнах се на мястото си и казах на студентите: „Трябва да излезете. Отивайте си всички“. Те си тръгнаха. След един час секретарката ми донесе палтото и шапката. Попитах я от какво е починал. „От мозъчен кръвоизлив“, отговори тя. „Добре — отвърнах аз, — добре, че не се е мъчил дълго.“ Знаех, че напоследък страдаше много и подозирах, че това не беше мозъчен кръвоизлив. На другата сутрин прочетох във вестниците, че се е самоубил. Къде беше ти по това време?

— Бях у дома, долу в хола. Бях десетгодишен. Имах много за учене и той ми помагаше. Понякога, когато бе трезвен, ме обучаваше, а той, както ви е известно, знаеше всичко от всяка една област. Написах нещо и, смятайки, че добре съм си свършил работата, не му я показах веднага. Оставих листа за след вечеря. Изведнъж чух изстрела. Той беше горе в стаята си. Не го видях, беше паднал на пода до леглото и кръвта се стичаше на вадички. Всичко се беше боядисало в червено. Не зная колко дълго съм стоял, загледан в малките червени рекички. После отидох до телефона и извиках полиция. Когато свършиха, аз ги помолих за пистолета. Исках да ми дадат неговия пистолет, когато свършат с разследването. Те ми заявиха, че не дават пистолети на малки деца. Аз обаче съм много голям инат, винаги съм искал да имам пистолет и сега той е у мен. Брат ми ми го даде. Тогава той беше на двайсет години. И полицаите му го предадоха, а той ми го подари. Аз тренирам с него.

Спряха пред луксозна сграда с портиер пред вратата. Бизентал му махна, за да ги остави сами.

— Защо тренираш? — попита той.

— Не зная. Тогава се надявах, че Маккарти е все още жив и все някъде ще го намеря. Не бях нито много могъщ, нито много як, за да се боря по друг начин с него. А сега вече пазя пистолета просто защото е мой, защото беше на баща ми, всъщност и аз не знам защо. Лека нощ, професоре.

— Том?

„Господи! Той ме нарече Том“ — помисли си Леви.

— Когато попитах за цитата от „Локсли Хол 60 години след това“, защо не се обади? По лицето ти личеше, че го знаеш.

— Уплаших се — призна Леви.

— Аз умея да плаша хората. Доста съм работил върху това. Моята дъщеря ме нарича Ебенезер.

Леви погледна професора. Нещо го притесняваше. „Той е потиснат“, помисли си Леви.

— Искам да знаеш, че плаках много, когато той умря — каза изведнъж Бизентал.

— Този ден беше тежък за всички ни — промърмори Леви.