Уилям Голдман
Маратонецът (30)

29.

Шел спря. Зачака. Без внезапни движения. — Защото, след като този тук е жив, това означаваше, че неговите хора не бяха вече между живите, а това означаваше, че лудият е въоръжен, вероятно с пистолет. Шел забеляза, че десният джоб на шлифера му е издут.

Разбира се, той също бе въоръжен. Имаше своя бръснач, така че загубването на играта не влизаше в плановете му. За да победи, трябваше просто да се приближи, да бъде близо до врага. А приближи ли се веднъж, другото е проста работа. Шел се озърна, търсейки подходящо място за осъществяване на намеренията си.

— Е, какво стана? — попита Шел.

— Кажи ми само едно: къде искаш да умреш?

— О, хайде, хайде — каза Шел, но видя, че пистолетът започва да се подава от джоба на шлифера и осъзна, че това мършаво същество, което бе измъчвал на зъболекарския стол само преди няколко часа, трябва да бъде взето на сериозно. С откачените трябва да се внимава.

— Моля те, сложи пистолета обратно в джоба си. Не се подигравам с теб. Но има неща, които ти не знаеш, неща, които мога да ти обясня и да обсъдим. Искаш ли да се споразумеем?

— Кажи къде искаш да умреш? Кое място си избра? — повтори Леви много меко, гласът му сякаш идваше от друг свят, като че ли не беше човешки.

Шел не можеше да повярва на ушите си. „Този наистина иска да ме убие — помисли си той. — Не е ли абсурдно! Сега, когато държа това огромно богатство в куфарчето си, изведнъж някакво дете идиотче се появява насреща ми и иска да се възрадва на смъртта ми.“

— В парка — успя да каже Шел, като посочи входа му на една пресечка от тях. — В парка е тихо и спокойно. Можем да си поговорим — продължи Шел, но не спомена, че там ще бъдат близо, ще стоят един до друг.

Баби кимна в посока към зеленината.

— Трябва да ти кажа нещо. Искам да ме изслушаш. Ти си много млад. Искам да те посъветвам. Животът може да бъде по-хубав, когато си богат.

Баби не отвърна нищо.

— Много си млад — повтори Шел с умоляващи нотки в гласа. — Много си умен, но не си още мъдър.

— Ти уби брат ми — отговори Баби.

— Не, не е вярно. Това е лъжа. Не съм присъствал на убийството, кълна се.

— Дженуей ми каза. Елза също.

— Трябваше да бъде убит. Не съм го искал. Заклевам се, че не го исках.

— Дженуей нищо не ми е казвал, нито пък Елза. Беше просто блъф. Така че не се тревожи за мен. Ужасно помъдрях — каза ехидно Баби.

Те се приближаваха към парка.

— Убийството ми не решава проблемите — опита Шел.

— Твоите не.

— Нищо не решава.

Баби вървеше зад него.

— По-бързо — заповяда му той.

Пресякоха улицата и влязоха в парка.

— Върви напред към езерото!

Насочиха се към алеята, която се използваше от бегачите. Времето бе твърде топло за бягане. Наоколо бе тихо. От дясната си страна пътеката граничеше с гъсти храсти.

— Тук — нареди Баби.

— Трябва да ти покажа нещо! Ти трябва да го видиш!

— Влизай в храстите! — изкомандва Баби.

Шел пристъпи в тях и приклекна под един храст.

— Кутийката от кафе, погледни я, умолявам те, само я погледни, нищо повече от това!

Баби извади пистолета на баща си.

— О, господи! — извика Шел. — Умолявам те! Всеки има право на едно последно желание. Моля те!

— Молиш ли ме? — процеди Баби.

— Аушвиц беше лагер за екстремисти, не беше концлагер.

Баби освободи предпазителя на пистолета.

Шел падна на колене, като отвори куфара, сграбчи тенекиената кутийка и захленчи.

— Погледни! Трябва само да погледнеш… не искам нищо повече… моля те.

— Не искам диамантите ти. Не искам дори да те гледам как пълзиш пред мен. Искам само да те убия — а след това добави: „Господи“, защото Шел бе отворил кутията.

— Виж! Виж! Милиони. Толкова много милиони само за нас двамата. Хайде да направим сделка, нека се договорим!

Баби се поколеба, но поклати отрицателно глава.

— Поне виж какво ти предлагам, просто ела тук и погледни, помисли, умолявам те, приближи се насам, просто ела тук до мен и реши, това е последното ми желание, всеки има право на такова желание, трябва да го изпълниш.

Баби се поколеба още веднъж, след това пристъпи в храсталака и се приближи до Шел, който чакаше и чакаше и, когато Баби наближи достатъчно, бръсначът се раздвижи.

Шел не успя.

Баби стреля и куршумът от непосредствена близост се заби в гърдите на Шел, който политна назад и падна, сякаш бе подсечен, а лицето му се зарови в шумата, докато се опитваше да събере сили и да се раздвижи отново.

Баби седна удобно на земята с пистолет в ръка и заговори тихо:

— Не знам дали ще разбереш това, което ще ти кажа, но едно време, много отдавна, аз бях учен и маратонец, но учения и маратонеца в мен вече ги няма, вероятно са мъртви, но все пак си спомням, някой бе казал, че ако не се поучим от грешките си в миналото, ние сме обречени да ги повтаряме непрекъснато, добре, допуснахме ужасна грешка с хора като теб — защото публичните процеси са пълна глупост, а екзекуцията е като награда — през цялото това време трябваше да ви наказваме с болка. Това е истинската поука. Това е истинското наказание — просто болка, нищо повече от това, болка и мъчение, за какво са ни забързани адвокати, които искат да се уверят, че правосъдието е раздадено. Това би било едно спокойно и миролюбиво място, ако всички войнолюбци знаеха, че е по-добре да не започват, защото, ако загубят, това, което ги очаква, е агония. Това е, което искам да ти дам. Агония. Но не само това, което изпитваш сега, имам предвид агония завинаги, защото това е единственото наказание, което ние заслужаваме, и аз знам, че никой хуманист не би се съгласил с мен, но знам, че ти ще се съгласиш с мен, защото именно ти си моят учител, сега вече съм като теб, с едно-единствено изключение — аз съм по-добър. Защото ти ще умреш, а пред мен остава още много път.

Шел бе готов. Събрал всичките си сили, той се надигна и се спусна напред като топка, ударена от тенис ракета, като се опита да достигне Баби, който дори не помръдна, просто стреля отново, коремът на Шел се отвори и той се просна обратно на земята.

— Знаеш ли, че ми става все по-лесно? Ти си ми петият за днес. Карл беше първият. Уцелих го в окото и, ако имах достатъчно време, вероятно щях ужасно да съжалявам за това, което бях направил, но с всеки следващ ми ставаше все по-лесно. Имам чувството, че това ме забавлява. Кажи ми, с течение на времето все по-добре ли ще се чувствам? Трябва да ми кажеш, наистина бих искал да зная това.

Шел бе силен като бик и подобно на бик той направи своя последен опит. Този път Баби изчака, докато той се приближи съвсем, и тогава стреля три или четири пъти.

Шел изкрещя и се строполи и този път кръвта му шуртеше отвсякъде.

— Слабини е смешна дума — продължи Баби. — Не знам как се казва на немски, но съм сигурен, че ти знаеш. — Баби започна да говори по-бързо, защото усещаше, че Шел е близо до смъртта. — О, може би не си чел във вестниците, но са направили чудесно теологическо откритие, знаеш ли за какво става дума? Хората не отиват направо в ада или рая, първо всички отиват на едно място, нещо като чакалня по пътя, и там ще ти се случи това, което ще ти разкажа сега, защото, може би няма да повярваш, но има хора на земята, за които се знае, че са правили лоши неща на други хора, на невинни хора, и в тази чакалня невинните хора чакат, докато там дойдат и техните мъчители, и там те получават възможност за малко отмъщение. Господ казва, че отмъщението е добро за душата. Знаеш ли кой те очаква там, господин Шел? Всички евреи. Всичките. И знаеш ли какво още? Те всички имат бормашини като тази, която използва върху мен. Спомняш ли си, ти ми каза, че най-чудесното нещо било, че всеки много лесно може да се научи да ги използва по същия начин, да прави това, което правиш ти? Е, те вече са се научили и те те очакват, не знам какво мислиш ти, но аз смятам, че ще си прекараш чудесно.

На Шел му оставаха само още няколко секунди живот, но в тях Баби успя да добави:

Приятна вечност!