Уилям Голдман
Маратонецът (3)

2.

Когато Сцила влезе в бара на аерогарата, веднага забеляза човека с тупето^[1] и за миг се почувства неловко, не знаеше какво да прави, защото последния път, когато се срещнаха, и двамата, макар и за кратко, положиха големи усилия да се убият.

Наистина, това се беше случило в Брюксел по време на работа, а тук беше международното летище в Лос Анджелис и не се срещаха по служба, летенето дори можеше да се счита за удоволствие, но това не можеше да промени осезаемо проблемите на Сцила, а именно: как да обясниш на човека, който скоро си се опитал да унищожиш, че сега не си на работа и се интересуваш от нещо не така смъртоносно, каквото е един разговор. Не можеш просто ей така да го подминеш, кимайки с глава, или да подхвърлиш:

— Как си? Как вървят нещата?

Защото беше повече от вероятно да получиш нежелана дупка в слепоочието, преди да си довършиш изречението — толкова бърз беше Маймуната с пистолета.

Маймуната сега работеше за арабите — Либия или Ирак, или някои като тях — Сцила не можеше да ги различава една от друга — а може би работеше за тях по времето, когато се срещнаха в Брюксел. Веднага, щом се върна в „Дивижън“, Сцила изиска досието на Маймуната, знаейки, че папката ще бъде доста дебела — службата „Дивижън“ се гордееше с това, че може да събира подробни сведения за всеки.

Не че Маймуната винаги беше враг. Той пътуваше по целия свят и зависеше от някой понякога, шест години беше работил за англичаните, после за французите. След това се опита да работи на свободна практика, но не успя особено; всъщност това не се удава почти на никого, с изключение на непостижимия и загадъчен господин С. Л. Чен. След като се отказа от самостоятелната практика, Маймуната отново се развихри — Бразилия, там беше за кратко време, после замина набързо за Албания, това беше, преди да започне новия си бизнес с арабите.

Сцила тръгна към дребния мъж с тупето, седнал сам в края на бара. Проблемът беше как да му се представи или да го заговори по най-безопасен начин, защото беше много рядко за двама като него и Маймуната да воюват един срещу друг и да останат живи. Въпреки че Маймуната беше по-нисък и неугледен от Мики Руни, за повече от десетилетие той беше на абсолютно световно ниво с всякакъв вид огнестрелно оръжие, докато Сцила бе като Чен — те двамата убиваха с ръка — с дланта нагоре, с дланта надолу, с дясна ръка, с лява, нямаше никакво значение.

Единственото логично нещо, което Сцила можеше да направи, беше да намери друг бар. Рисковете не го притесняваха, но винаги гледаше да избегне неочакваните ситуации. Той отстъпи няколко крачки назад от мястото си, спря се, защото, по дяволите, искаше да си поговори с Маймуната. Често не ти се отдава такава възможност, откакто Сцила беше влязъл в този бизнес. Маймуната беше едно от малкото имена, превърнали се в легенда. Сцила дойде след него и поколението на Брайтън, Тренч, Фиделио — всички напуснали бизнеса по принуда. Ликвидирани.

Изведнъж Сцила се раздвижи. Той беше изключително пъргав за човек с неговите размери, особено при стартиране: не беше твърде бърз по принцип, но самата бързина не значи нищо, пъргавината и реакциите означават всичко. Веднъж беше чул един треньор да пита друг за способностите на млад играч: „Как е той с пъргавината?“.

Фразата изплува в главата му: той не знаеше дотогава, че човек може да бъде бърз и бавен едновременно. Сцила се понесе покрай столовете по протежение на бара и когато се приближи достатъчно, завъртя се и връхлетя в гръб на дребния човек, като го притисна с яките си ръце на мястото му. Всичко това приличаше на среща между ротарианци, които не са се виждали отдавна и сега си разменят тайнствени поздрави, докато Сцила не прошепна: „Мир, Ейп^[2]“, последвано от съюзяващото „Аз го нямам“.

Сцила седна на съседния стол, удивен от бързината, с която Маймуната оцени ситуацията: това, което го правеше ненадминат в стрелбата с пистолет, не беше прицелването, което беше много добро, а това, че неговият куршум вече беше във въздуха, докато противникът все още се прицелваше.

— Това притеснява ли те? — попита Сцила.

— Какво? Да си невъоръжен? Ни най-малко, а теб?

Сцила не отговори. Ръцете му с преплетени пръсти вече лежаха на бара. Ейп се загледа в тях.

— Ти никога ли не ходиш въоръжен? — попита той.

Сцила само сви рамене.

— Ръцете са по-добро оръжие — рече Ейп. — При близък бой няма място за сравнение. Ако имах твоя ръст, и аз щях да си служа с ръцете.

Сцила веднага си помисли за Чен, който беше по-нисък дори и от Ейп, слабичък, тежеше под 60 килограма. Той никога не би споменал неговото име пред Ейп, не беше и необходимо. Маймуната го направи. Сцила се усмихна. Нямаше представа каква бе школата на Ейп, къде е бил обучаван и в коя страна, но каквато и да беше, тя не бе по-различна от неговата. Разбира се, всички те, хората от този бизнес, знаеха един за друг, защото всеки бе прочел досието на противника си. Понякога това означаваше всичко, в друг случай — нищо. Понякога дори четяха мислите си и това беше един от подобните случаи.

— Причината Чен да убива така майсторски и с двете си ръце е тази, че е проклет китаец. Това е в кръвта на китайците, както танцът при негрите — рече Ейп и се загледа в остатъка от уиски в чашата си. — Това би трябвало да е смешно, но не се получи, нали?

Преди Сцила да успее да проговори, дребният продължи:

— Сега може би мислиш, че съм сандък, пълен с предразсъдъци?

— Ейп!

— Погледни тази глупава перука! Тупе! Не ми стои добре. Още едно, моля! — каза Ейп на бармана.

Барманът кимна и отиде да донесе една бутилка шотландско уиски.

— Дай ми тройно.

Барманът кимна отново и започна да налива.

Сцила си поръча, както обикновено:

— Уиски, моля, с много лед и много сода.

Той си помисли, че Ейп е твърде смел, щом си поръчва тройно. Тройните бяха опасни: езикът ти се движи бавно, както и мозъкът и реакциите. Всичко това беше истина, така че, естествено, не можеше да говори за него. Потърси друга посока на разговора.

— Перуката ти е хубава — каза Сцила.

— Хубава?! Господи, днес тук е доста ветровито и не мога да я задържа на едно място. Ту идва напред, ту отива назад. Не е ли много смешно? — той отпи от чашата си, после призна:

— Понякога аз самият съм много смешен. Наистина, Сцила. Аз съм един комедиант.

— Вярвам ти.

— Ни най-малко.

— Това притеснява ли те? — попита Сцила.

— Не — рече Ейп, замълча и добави. — Притеснявам се и още как!

Сцила реши да не му отвръща.

— Знаеш ли как избрах прозвището си? Попитаха ме: „Как би искал да се наречеш?“. Бях абсолютно плешив на двайсет и две години. Отвърнах им: „Ще ме наречете Маймуната“. Така си го избрах — от пиесата на онзи американец О’Нийл „Рошавата маймуна“. Кажи ми, не е ли смешно?

Сцила се усмихна. Може би защото така беше по-възпитано, а може би защото Ейп не се отпускаше да разкрива пред хората своите тайни. Ейп не говореше нито един език перфектно и не можеше да се разбере народността му, но като каза „американеца О’Нийл“, той явно искаше другите да мислят, че е американец.

— Знаеш ли, мисля си за перуката — рече Сцила. — Много е удобна. Е, не си чак толкова красив, колкото Франк Синатра, но вероятно и не пееш като него.

Ейп се засмя:

— Имаше един преди теб, казваше се Фиделио, беше полудял да открие къде съм роден. В свободното си време се ровеше из разни досиета, а аз се забавлявах, като говорех с различни акценти.

От всички тези легендарни герои Сцила най-много обичаше Фиделио — онзи, който си падал по музиката и като дете свирел на цигулка. Разбира се, не станал цигулар, но в „Дивижън“ се говореше, че бил тъй добър в занаята, както и като цигулар.

— Познаваш ли Фиделио, а? Фиделио? — попита Сцила.

— Да, познавам го. Та аз го „пенсионирах“.

— Нима? Никога не съм знаел това. В досието ти не пише такова нещо. Сигурно е било почти невъзможно — каза Сцила, но не продължи, защото щеше да бъде глупаво.

Ейп надигна пак чашата си и се загледа в питието.

— Щастлив съм, че седна до мене, Сцила — каза Ейп. — Когато влезе, имах чувството, че ще тръгнеш към мен.

Той погледна картината зад бара, после посочи с чашата си към главния вход.

— Няма да повярваш, но само дето не ти махнах да дойдеш, когато те видях.

— А защо не го направи? — попита Сцила.

Ейп отпи отново от уискито и не отговори. Помълча малко, после рече:

— Това ми е второто. Не мисли, че съм пиян. Не ти махнах, по простата причина че не обичам да се набивам в очите на хората. Този принцип го спазвам още от малък.

— Не трябваше да го казваш — отвърна Сцила.

Нещо ставаше с Ейп. Нещо го притесняваше, сякаш го режеха отвътре с нож.

— Ще ми разкажеш ли за Фиделио? — отново поде Сцила.

— Ще ти разкажа. Не съм забравил, не съм пиян.

Каквито и да бяха тези страдания и болки, които изпитваше Маймуната в момента, те рано или късно щяха да излязат наяве. Сцила реши да изчака. Той започна да му говори как навремето в Брюксел двамата останаха живи. Тази среща беше съвсем случайна. Очевидно и двамата вървяха по следите на един и същ фалшификатор на паспорти и внезапно налетяха един на друг в стаята, където лежеше неговият труп. Ейп стреля. Сцила замахна към него с дясната си ръка, но ударът му не беше точен и не удари шията, а рамото на Ейп, което се оказа изненадващо здраво и мускулесто. Ейп опита с още един изстрел, но вече залиташе, и това беше по-скоро предупреждение, отколкото опит да го убие. След това всичко приключи, оттеглиха се по различни пътища.

— Защо не уцели с първия изстрел? — попита Сцила. — Не че имам нещо против, предполагам ме разбираш.

— Не бях пиян. По това време все още бях въздържател. Беше преди година.

— Петнайсет месеца — поправи го Сцила.

Ейп кимна с глава.

— Сенките… сенките унищожават точността. Прицелих се в главата ти, а улучих стената. Ако се бях прицелил в сърцето, щеше да е по-различно.

— За сенките — вдигна тост Сцила.

Ейп играеше с чашата си.

По високоговорителя съобщиха, че самолетът за Лондон ще закъснее. Ейп изпсува и отпи голяма глътка уиски.

— Аз също отивам в Лондон — каза Сцила и опипа в джоба си билета за първа класа. — Никога не съм пътувал с компания. Летя си по дванайсет часа, ей така, за нищо… както винаги. Не мога да чета сериозни неща в самолета, само списания или биографията на Хеда Ламар.

— Пътувам втора класа — рече Ейп и Сцила усети, че той се ядоса.

— Може би за прикритие?

Ейп поклати глава отрицателно.

— Може би е станала някаква грешка?

Ейп отново поклати глава.

Сцила реши, че е най-добре да не пита повече. То и нямаше нищо за питане. Когато се върши работа като тяхната, се пътува в първа класа. Винаги. Няма вноски за пенсионен фонд и планове за пенсиониране, никой няма гарантирана сигурност. Първата причина, заради която може да пътуваш втора класа, е за прикритие — това отговаря на измислената ти за конкретния случай биография. Втората и последна друга причина е, за да ти покажат, че рейтингът ти пада и вече не си им нужен. Когато това се случи, пенсионирането е въпрос на време. Само че, разбира се, не ти е позволено да се пенсионираш. Просто не ти дават право да избираш.

Въпреки това на Сцила му се стори ужасно грозен фактът, че изпращат такъв герой легенда да пътува във втора класа.

„О, господи, дайте му задача, в която той не може да оцелее, нека поне да си отиде със слава, той е заслужил това“ — помисли Сцила.

— Направих добра кариера — каза Ейп. — По-добра от много други.

— Ти „пенсионира“ Фиделио!

— И Тренч. И за това не знаеше, нали? Очистих ги и двамата. В една година. Тогава сенките не съществуваха за мен. — Ейп отпи от уискито. — Знаеш ли какво си мислех, преди да дойдеш?

Сцила поклати глава.

— Искаш ли да ти кажа?

„Не искам — помисли си Сцила, — не искам да слушам от една легенда разказа за нейното минало величие“, а гласно продължи:

— Щом искаш да говориш, говори.

— Мислех си, че никога не съм имал жена, без да съм й заплатил за това; дете, което да е знаело името ми, и че нито една от моите перуки не ме е правила достатъчно привлекателен.

— Сантиментални глупости — каза Сцила, надявайки се, че това ще подейства.

Дребният мъж замълча, а после изведнъж се засмя гръмогласно.

— Да те вземат дяволите, Сцила! Как само го рече!

Сцила поклати глава и го подкани:

— Хайде, ще ми разкажеш ли за Фиделио, иначе ще ида в книжарницата и ще си купя „Спомените на Лана Търнър“.

— Ще отида за малко до клозета да се облекча. Може би знаеш от досието ми, че имам разни проблеми със стомаха — каза дребният човек, като скочи от високия стол и се измъкна от бара в безспорно добро разположение на духа.

В досието на Ейп имаше информация и за здравословното му състояние: слаби бъбреци, проблеми с дебелото черво, преди години беше прекарал тежка операция.

Когато Ейп изчезна от погледа му, Сцила реши да смени билета си и да пътува втора класа — това не беше травматизиращо, ако ти си този, който взема решението. Вероятно неговото решение беше също като приказките на Ейп сантиментална глупост, но ако имаше нещо интересно в историите на Фиделио и Тренч, никога нямаше да има по-добра възможност да го научи.

Сцила се върна, зае отново мястото си зад бара и зачака завръщането на Ейп. Довърши бавно уискито със сода. Но другият стол остана празен.

Сцила си поръча ново уиски. И отпи едра глътка. Очевидно нещо беше ужасно не наред. Отпи отново. „Не е твоя работа да се месиш там, където не трябва“, помисли си Сцила. Той поседя самотен на бара и отново отпи едра глътка уиски. Може би големината на последната глътка предопредели следващите му действия, защото той никога не пиеше много, преди да е заключил вратата, а човек положително не може да постигне уединение в бар на аерогара, което означаваше, че той се поддава на нетърпение, което значеше, че той наистина искаше да чуе историята на Фиделио, което значеше, че той трябваше да направи нещо, вместо да седи, затова Сцила стана и тръгна към мъжката тоалетна.

Табелката върху вратата на тоалетната гласеше: „Молим за извинение, има повреда в канализацията. Молим, използвайте помещението в дъното на коридора зад ескалатора. Благодарим“. Табелката беше залепена на вратата, а надписът беше с мастило, написан на ръка. Сцила кимна с глава и се замисли, после си спомни, че ескалаторът е доста далече, и си обясни защо дребният човек с перуката закъсняваше.

Беше на половината път към бара, когато се сети, че бележката може би е фалшива. Сцила изтича обратно. Може би думата „помещение“ му се беше видяла странна и затова реши, че е фалшива. Знаеше, че бележката е фалшива, също както знаеше, че вратата е заключена — той я бутна леко.

Беше заключена, но заключените врати никога не са били проблем за Сцила, той си имаше причина да ги отваря, и бръкна в джоба на панталоните си. Всички говореха за шперцове, дори писателите пишеха в книгите си за тях, но Сцила смяташе, че те не вършат работа, освен ако нямаш стотина с различни форми и размери. Истината беше в кукичките и той винаги носеше в себе си една, а и нищо повече не ти трябва, ако имаш дарбата да отваряш брави. Извади от джоба си ножче, малко, с две остриета и съвсем обикновено, като се изключи, че беше изтънил още малко острието, което завършваше с малка, почти незабележима кука, а това беше достатъчно. Пъхна безшумно острието в ключалката, напипа внимателно механизма на бравата, натисна острието и вратата се отключи.

Залитайки като пиян, Сцила влезе в мъжката тоалетна и се насочи с несигурна стъпка към писоарите. Там откри двама души, единият беше кавказец, техник, облечен в работен комбинезон, който оправяше тръбите, а някакъв негър, изглежда портиер, чистеше и влачеше подире си огромен чувал, в който пъхаше боклуци.

— Мартинитос са убийци — извика Сцила на негъра, докато пускаше студената вода.

— Мартинитос са убийци — извика той на техника.

— Абе, я се разкарай оттук! — каза техникът, приближавайки се към Сцила. — Тръбите още не са нагласени.

Сцила се извърна към него с празен поглед и затвори кранчето.

— Не прочете ли бележката? — попита негърът.

— Каква бележка? — каза Сцила, ужасно учуден. — Пишеше мъжка тоалетна, разбира се, че прочетох табелата, винаги чета табелата, не искам да вляза в другата тоалетна и купчина жени да се разпищят.

Той поклати глава, погледна се в огледалото, отвори пак кранчето и се наплиска със студена вода.

Техникът затвори кранчето, а негърът отиде да провери дали бележката е още на вратата.

— Мартинитос са убийци!

— Не трябва да пускате водата, господине. Съжалявам, но не трябва.

Техникът беше тъй учтив и мил, че Сцила се чудеше кой е очистил Ейп — той или негърът. Дали бяха араби или врагове на арабите? Но за Ейп това вече нямаше никакво значение. Сега той си почиваше кротко в чувала. Сцила беше сигурен в това.

— Съжалявам — рече Сцила и той действително съжаляваше.

Сега вече не мислеше за Фиделио, нито за Тренч, макар че би било интересно да чуе и за него. Но това трябваше да се случи. Ейп е знаел много добре. Сцила искрено съжаляваше, една буца заседна на гърлото му.

След малко черният се върна и съобщи:

— Бележката е все още там.

Техникът погледна негъра.

— О, онази хартийка ли? Това не е табела, какво пишеше на нея? — попита Сцила.

— Че тези помещения са затворени — отговори техникът. — Да се ползват другите.

Сцила имаше желание да се надсмее над своята собствена хитрост — никой не нарича тоалетните „помещения“. Да, той беше умен, умен. Двамата го зяпаха как се държи за писоара и се чудеха да го пуснат ли да си върви, или не. „Тук почива Сцила, несполучил за първи път, докато мислел за правоговора.“ Беше застанал до писоара и не помръдваше, изкушаваше се да тръгне, ако го помолеха за това. Беше сигурен, че ще го направят, защото не им влизаше в сметките; те просто си бяха свършили работата и нямаха претенции към него. А и той също нямаше работа с тях, защото имаше други задачи. Нямаше нужда да се прилага сила; нямаше за какво. Сцила знаеше това, но когато яростта го задейства, се учуди най-вече от факта, че той започна пръв.

Защото забеляза перуката на Ейп, паднала в единия ъгъл на тоалетната. Мръсните копелета бяха сварили дребния човечец в момент на облекчение — и бяха очистили легендата със смъкнати гащи. „Исусе, те трябваше да го изчакат!“ И когато двамата престанаха да се гледат и погледнаха към него, Сцила тръгна първо към техника не защото беше най-близо, а защото носеше тежък френски ключ и може би това беше оръжието му.

Той се спусна напред със свити в юмрук ръце и повали техника с удар под челюстта, негърът беше лесен, тъй като не подозираше с кого си има работа: когато се приготви за нападение с дясната си ръка, Сцила го удари с лявата, изви ръката му към рамото и врата, чу се звук на счупени кости и негърът се простря близо до техника.

— Защо не изчакахте, а? — повтори Сцила.

Техникът се опитваше да каже нещо, мъчейки се да си поеме дъх, вероятно никога вече нямаше да може да говори така, както до този момент, а негърът мигаше, гледаше зашеметено, мъчеше се да намести рамото си и правеше опити да отговори.

— Сега ще ви събуя гащите, какво ще кажете, а? А после ще ви накарам да клекнете. А после ще ви убия. Ще ви убия! Това ще ви хареса ли?

— Но такава беше заповедта — отвърна негърът. — Не ни убивай. Не ни бяха казали, че той е твой приятел.

— Ти знаеш ли кой съм?

— Сега вече знам. Ти си Сцила.

Сцила ги огледа, искаше му се да приключи с тях. Яростта все още го душеше, не беше проблем да ги убие. Но щеше да рискува после, докато се измъкне.

— Недей ни убива — повтори негърът.

Техникът продължаваше да пъшка.

— Доколкото знам, никога не си му бил приятел — добави чернокожият.

— Да, така е — отвърна Сцила. — Така е.

Яростта му полека-лека се уталожи. Действително те никога не са били приятели, дори нямаха общи познати. Само работеха в един и същ бранш, практикуваха една и съща професия. Каква беше тя?

Изведнъж той се наведе над двамата, ръцете му бяха готови да убиват. Искаше да ги сплаши и успя. Видя го в очите им, почувства го в мислите им, в този миг те наистина бяха сигурни, че ще умрат.

— Запомнете това от мен — каза Сцила с треперещ глас, — винаги оставяйте нещо на човека, някаква малка възможност. Разбрахте ли? Може да е много малка, колкото косъм, но му я дайте. Разбрахте ли ме?

— Да — рече негърът.

Сцила провеси ръцете си още по-ниско.

— Разбрах! — извика негърът, но той вече знаеше, че няма да умрат. Знаеше го и техникът.

Когато разбра, че са си научили урока, Сцила се изправи, излезе от тоалетната и се върна в бара, където си поръча още едно уиски. „Колко глупаво се получи! Сега ще се разчуе“, помисли си Сцила. Тези двамата ще подадат рапорт. Техните шефове ще се свържат с „Дивижън“ и ще докладват, че Сцила се е държал невъзпитано. По-лошо, че се е намесил. И, разбира се, „Дивижън“ щеше да отрече твърденията им.

Ще отхвърлят обвиненията, но занапред ще си имат едно на ум за него. Ще работят с него, разбира се; той все още е ценен, не е за изхвърляне. Но ще го наблюдават. Ще бъдат по-внимателни и предпазливи, ще се чудят защо се е държал така, какво му се е случило, за да има такова поведение, може ли да му се вярва както в миналото. И още при следващото провинение ще…

„Не трябва да има следващо провинение“, си помисли Сцила.

Арабите, които бяха наели чернокожия и техника, а може би не бяха арабите, също щяха да го наблюдават внимателно. Трябва да пазят хората си и нищо чудно да се опитат да го пипнат, когато е толкова уязвим, може да му счупят рамото, да запушат устата му. Или, ако действително са много ядосани, да счупят гръбнака му, да го оставят инвалид за цял живот.

„Не трябва да ставам уязвим“, реши Сцила.

Хубаво си го беше намислил и преди, но защо избухна в тоалетната и не сдържа нервите си? Защо при вида на захвърлената в ъгъла на клозета перука той изпадна в дива ярост?

„Защото… — мислеше Сцила, — защото…“, беше му трудно да го формулира. „Защото човек би трябвало да умре при някой, който го обича. Ето това беше. Какво можем да поискаме от живота, ако не една прилична смърт? Това желание невъзможно ли е? Вероятно!“

— Сметката — каза Сцила и плати питиетата — своите и на Ейп.

Преди да тръгне към самолета, се отби набързо в тоалетната. Бележката беше изчезнала. Сцила отвори вратата, влезе бързо вътре, огледа наоколо. Перуката също я нямаше.

Сцила кимна с глава, беше удовлетворен. Те не бяха избягали веднага след него. Бяха останали и почистили навсякъде до най-малките подробности. Може би бяха добри момчета.

„Добри момчета?“ — помисли си Сцила и бързо напусна тоалетната. Ядосваше се на себе си. Преди няколко минути щеше да ги убие, а сега в главата му кръжаха съвсем други мисли. Той стигна до гишето на Пан Ам и се нареди на опашката.

— Искам да умра при някой, който ме обича — рече Сцила.

— Какво казахте? — попита го една възрастна дама, която се беше наредила пред него.

„О, господи, мисля на глас!“ Сцила й се усмихна. Имаше чудесна усмивка, мила, излъчваща сигурност. Жената също му се усмихна, преди да се обърне настрани.

„Ако продължаваш така, скоро ще те пратят да пътуваш във втора класа“ — помисли Сцила. И при тази мисъл се разтрепери целият.