Уилям Голдман
Маратонецът (23)

22.

Баби се досети, че не трябва да поглежда нито към Дженуей, нито към Карл, защото ако едрият се вгледа в очите му, ще усети, че има някой на десет фута зад него и ако той се обърнеше навреме, с Дженуей беше свършено, защото, макар че той имаше нож в себе си, Карл щеше да реши двубоя с помощта на голямата си сила.

— Моля те, дай ми още — промърмори Баби, като се опитваше да гледа към матрака, върху който се беше проснал по корем. — Дай ми още — повтори Баби и протегна трепереща ръка.

Вместо да му подаде шишенцето, Карл хвърли в лицето му амонячните кристали. От миризмата им Баби започна да се задушава и отново се задави. Вонята беше толкова силна, че той направо излетя от матрака. Беше му адски зле, но успя да види как Дженуей тихо пристъпва напред. Оставаха му още осем фута, а може би и седем. Напредваше тихо и ловко като котка.

„Не гледай нататък!“, заповяда си Баби. Обърна се на хълбок и се подпря на лакътя си.

— Не, не, дай ми шишенцето. Много ме боли — примоли се той.

Този път Карл се подчини, взе шишенцето с карамфиловото масло и капна на пръста му. Баби постави пръст в устата си и започна да разтрива наранения зъб. Болката в устата му беше стихнала, но той трябваше да задържи вниманието на Карл. Нямаше понятие какво правеше в този момент Дженуей. Защо се бави?

Баби не можа да се сдържи и хвърли бърз поглед назад, Дженуей беше близо, но не достатъчно, за да нанесе удар. Изминал бе доста голямо разстояние, без да предизвика и най-малък шум. „Ходи като индианец“, помисли си Баби, докато продължаваше да трие с пръст болния си зъб, което създаваше необичайни звуци.

Оставаха му още три фута.

Той приближаваше все повече.

— Дай ми още малко, моля те — примоли се още веднъж Баби. Но този път, може би превъзбуден от очакването, го каза по-високо и стрелна с очи Дженуей.

Тогава се случи това, което не трябваше.

Карл се обърна, видя Дженуей и като нададе предупредителен вик, се извъртя с учудваща бързина, а огромните му ръце бяха готови за нападение.

Карл обаче се оказа безпомощен.

Баби никога не беше виждал човек да действа с бързината на Дженуей, защото само с едно светкавично движение той достигна Карл, с лявата ръка обви гърлото му, завъртя го и като използва бедрото си за опора, го повдигна леко от земята.

И тогава Дженуей замахна с дясната си ръка.

Баби видя всичко. Видя безпомощното изражение на Карл, когато дясната ръка нанесе удара. Карл изкрещя като пеленаче и се свлече надолу, а дръжката на ножа стърчеше от тялото му точно там, където беше разположено сърцето.

Дженуей сграбчи Баби, повдигна го и го повлече през стаята през тесен дълъг коридор, отвори някаква врата и го избута по стълбите към улицата.

— Бягай! — извика Дженуей, като видя, че в коридора се появи куцият с пистолет в ръка. Но Дженуей го изпревари, защото вече и в неговата ръка имаше пистолет, и той стреля, после стреля отново, а Баби вече се спускаше по стълбата, като се придържаше за парапета. Той чу зад себе си виковете на куция, които престанаха след третия изстрел на Дженуей, който бързо го настигна и го изведе на улицата. Беше все още тъмно, нямаше жива душа. Баби нямаше представа къде се намира. Къщата, от която излязоха, беше в съседство с някаква работилница, но това бе всичко, което успя да види, защото Дженуей го влачеше след себе си по улицата, без да се интересува от неговите препъвания и залитания, докато стигнаха до някаква кола. Дженуей отвори вратата с трясък и му извика:

— Влизай бързо вътре. На задната седалка. Легни!

Баби се подчини, но не можеше да се движи бързо и Дженуей буквално го натика в колата, като му извика:

— Легни направо на пода! Стой мирно, не мърдай!

Баби послушно легна на пода. Дженуей затвори вратата, запали и потегли с такава скорост, че колата сякаш полетя в нощта.

— Всичко е наред. Сега слушай, без да ме прекъсваш — каза Дженуей на Баби, който беше започнал да задава въпроси и просто не можеше да спре:

— Мога ли да се изправя? Всичко наред ли е? Колко е часът? Къде се намираме? Какво се случи? Как така знаеше къде да дойдеш и да ме спасиш? Беше много мило от твоя страна, благодаря ти.

— Единственото нещо, за което те помолих, е да не ме прекъсваш, а ти правиш точно това.

— Никой досега не ми е спасявал живота. Просто искам да съм сигурен, че ти знаеш колко съм ти благодарен.

— Ето, отново — каза Дженуей. — Сега, ако отговоря на всичките ти въпроси, ще можеш ли, по дяволите, да ме изслушаш, докато свърша?

— Ще направя всичко възможно. Да.

— Добре. Що се отнася до изправянето, отговорът е не, не знам всичко за операцията, която те провеждат, и колкото по-малко ти се вижда главата, толкова по-голяма е вероятността тя да остане на раменете ти. Намираме се на 50-о западно авеню, Западното шосе, близо до Хъдзън, тук има гаражи, складове за месо и прочее и е напълно пусто през нощта. Часът е около четири сутринта и аз те спасих, защото бях там, когато това се случи, и това, което искам в замяна, не са твоите благодарности, а твоето мълчание, Леви, мълчание — разбираш ли ме, искам да си затвориш устата, можеш ли да се справиш с това?

— Да, сър — каза кратко Баби, свит на пода.

„Не бил толкова лош този Дженуей. Веднъж да го опознаеш… — мислеше си Леви. — Е, вярно, че е разглезено да претендираш, че винаги ти си правият, но когато някой те спаси от мъчения и смърт, подобни дреболии бързо се забравят.“

Дженуей взе поредния завой почти на две колела, колата направо летеше и гумите свиреха в мрака.

— Добре, сега да започнем. Първият от двамата се казва Франц Карл. Той е като цирей. Това е единственото хубаво нещо, което може да се каже за него. Смяташе, че е голям мъжага, и обичаше да кара хората да страдат, изтезаваше ги, най-вече жените. Би трябвало да стане пазач в затвор в южните щати — мразеше негрите. Може би така си е представял рая — да седи, да пие бира и да измъчва по някой друг негър, когато му доскучае. Бог ми е свидетел, че не беше цвете за мирисане. Вторият, когото застрелях, беше Петер Ерхард, братовчед на Карл и негов шеф. Просто друга разновидност цирей. Къщата, откъдето избягахме, беше тяхна, не лична собственост, но те живееха там. Казали са им да живеят там и те това и правеха. Заповядай им да направят нещо не много сложно и считай, че е свършено. Това беше тяхното най-голямо постижение — да изпълняват прости инструкции и поръчки за разни цели.

— Какви цели?

— Млъкни! Чувал ли си някога за Йозеф Менгеле или за Кристиан Шел?

Не получи отговор.

— По дяволите. Леви! Отговори ми!

— Съжалявам, Дженуей. Мисля, че ме беше предупредил да си мълча.

— Предупредих те, но сега задавам директен въпрос — каза ядосано Дженуей и направи остър завой. Колелата изсвириха.

— Менгеле или Шел? Не.

— Господи! — извика Дженуей. — Смятах те за по-печен, що за историк си тогава, за бога? Не си ли чувал за други немци освен за Хитлер?… Чувал ли си за Хитлер тогава?

— Чувал съм за Мартин Борман — рече Баби.

— Борман е отдавна мъртъв. Някои вестникари мислят, че е още жив, но не са прави. Шел и Менгеле са все още живи. Навремето те са завеждали експерименталния блок в Освиенцим. И те са единствените останали живи.

На Баби му се искаше да се намести удобно на задната седалка, но не биваше. Той лежеше долу и когато колата се удряше в някои камък, подът й се забиваше като юмрук в лицето му.

— Причината да останат живи е много проста — били са по-умни от останалите — продължи Дженуей. — Викаха им „Ангели близнаци“. Менгеле го наричаха Ангела на смъртта, а Шел — Белия ангел, защото имаше хубава побеляла коса. Менгеле е професор и е най-умният от всички.

Дженуей профуча през някаква дупка и колата отхвръкна.

Баби извика.

— Какво? — попита Дженуей.

— Нищо, нищо. Продължавай. Казваш, че тези типове, които ти току-що уби, работят за двамата близнаци.

— Не. Те работят за Шел. Просто са част от неговата ведомост. Не знаеш ли колко богати са нацистите?

— Не. Да не би да са милионери?

— Можеш направо да го кажеш — милионери са. Защото през август 1944-а те трябваше да заплатят петстотин милиона, за да ги допуснат в Аржентина. Тези хора плячкосаха цял континент. Когато през 1945-а Гьоринг се самоуби, намериха у него колекция от картини, откраднати от евреите, на стойност двеста милиона долара. Така че, като си помислиш и за другите колекции и милиони, те си играят с милиарди.

Колата се удари в някаква бабуна.

— Исусе! — извика Баби.

— Наистина невероятно, нали? Менгеле беше богат по рождение, докато Шел трябваше сам да спечели богатството си. Той беше протеже на Менгеле отчасти заради ума си, отчасти заради външността си. Менгеле не харесваше външността си, защото мислеше, че прилича на евреин или циганин. То така си беше. Половината от своите експерименти направи, защото отчаяно му се искаше да промени външността си, но така и никой не разбра защо се опитваше да присади цици на мъжете или ръце на гърбовете на хората.

— Не успя — каза Баби.

— Прав си, опитите бяха неуспешни, но мога да те уверя, че дяволски се е потрудил. Да оставим сега Менгеле, защото нас ни интересува Шел. Казах ти вече, че Шел беше по-беден, но в Освиенцим той направи големите пари. Започнал, естествено, със злато, а след това се разпространил слухът, че може да бъде подкупен, че може да се спасиш, ако му платиш достатъчно, и от време на време той действително пускал по някой, колкото да поддържа жив слуха. А тези нещастни евреи събирали всичко, което имали, опитвали се да се срещнат с него, с най-богатите. Той действително се срещал, договаряли се, прибирал им всичко — диаманти, злато и прочее, а след това ги убивал. И двамата, и той, и Менгеле, имаха абсолютна власт в експерименталния блок и не можеш да обвиниш никого, че се е доверявал на Шел, като имаш предвид какво е правил проклетият Менгеле, убеден, че ако положи достатъчно усилия, може да създаде хора от идеално чиста раса със сини очи. Това е същността на моя разказ, Том.

— Добре, но тогава какво иска той от мен и как ме е открил?

— Бащата на Шел почина внезапно преди около две седмици каза Дженуей.

— Така ли?

— Помниш ли, като ти казах, че Шел забогатя със злато и диаманти. Той търгуваше и превръщаше всичко в диаманти. Никакви пари, никакви картини, само диаманти — всички, до които можеше да се добере. Никой не знае колко диаманти е имал. През 1945-а Шел успя да изведе баща си от Германия и да го доведе тук.

— Довел го е в Америка?

— Да, в Ню Йорк. Сестра му живееше в Йорквил и той се засели при нея под чуждо име. Тя почина, но той остана… Той остана и ТЕ останаха.

— Те?

— Ами… диамантите на Шел. Той беше оставил всичките си проклети диаманти на баща си, а при него имаше само толкова, колкото да живее в Южна Америка. Диамантите стояха тук, защото така искаше Шел — ако един ден го заловят, богатството му да е в безопасност и той да може да го използва, за да откупи свободата си. Живееше в Аржентина, а след като Перон отиде в затвора, Шел замина за Парагвай и остана там. Баща му имаше сейф в банката. Когато на Шел му трябваха пари, той просто изпращаше послание до баща си. Имаха изградена цяла куриерска система. Диамантите се изпращаха там, където пазарната им цена беше най-висока. Примерно в Швейцария и Западна Германия. Когато се продадяха, парите се обръщаха в парагвайска валута и се изпращаха на Шел и така животът си продължаваше, операцията се повтаряше отново, когато му притрябваха пари. Всичко вървеше добре, докато един ден стареца не го блъсна кола. Разбираш ли, никой няма достъп до сейфа в банката, освен собственика и неговия пълномощник, а пълномощникът е точно за такива случаи — неочаквана смърт. А Шел беше пълномощник на баща си. Сега неговите хора се опитват да установят, дали е безопасно Шел да се вмъкне с фалшива самоличност в Щатите за ден-два, за да си вземе диамантите. Безопасно ли е това, или — ако не е, каква е степента на риска? Това им е проблемът. Лично аз мисля, че той трябва да дойде — друг избор няма, не може да изостави съкровището си.

„Безопасност“ — повтаряше си наум Баби. „Безопасност“, а след това попита:

— Преди малко ти каза, че Шел започнал „естествено“ със злато, защо „естествено“?

— Ами много ясно защо — когато е избивал евреите, е вадил коронките от зъбите им. Шел е зъболекар.

— Той е тук, в Щатите, Дженуей. Вече е пристигнал — каза Баби и измъкна глава изпод седалката.

Дженуей се обърна и за миг погледна Баби, а после отново се загледа напред и продължи да шофира.

— Не, не вярвам — каза той след малко. — Щяхме да чуем за това.

След малко добави:

— А ти си скрий главата долу.

След още малко:

— Какво те кара да мислиш така?

— Защото този тип, който почти не ме уби, беше зъболекар, не беше нито Карл, нито Ерхард. Той непрекъснато ми повтаряше едно и също нещо: „Безопасно ли е? Безопасно ли е?“.

— А как изглежда? Със сини очи и посребрена коса?

— О, господи, да, очите му са сини, невероятно сини, но е напълно плешив.

— Това, по дяволите, нищо не означава, може да си е обръснал главата. Продължавай — в гласа на Дженуей се долови вълнение и Баби почувства как то се увеличава.

— Той е абсолютен професионалист. Има огромен опит в мъченията — знаеше точно кога съм на път да припадна, знаеше точно какво ще направя още преди да съм го направил.

— И този въпрос „Безопасно ли е?“, той означава „Безопасно ли е за мен да взема диамантите, безопасно ли е за мен, Кристиан Шел, да отида в банката?“ — защото, след като вземе диамантите, всеки, който го ограби, ще се сдобие с ужасно много пари, петдесет милиона, може би пет пъти по петдесет милиона, и то без да плаща данъци. — И Дженуей продължи с голямо вълнение: — Кучият син, копелето е тук и е безкрайно уплашено да предприеме следващия си ход — Дженуей вече почти крещеше. — И аз на негово място щях да съм безкрайно уплашен, защото, след като напусне банката с проклетото си съкровище, той е безпомощен — не може да отиде при ченгетата и да се оплаче, че е бил ограбен.

— Все още не мога да разбера какво искат от мен — каза Баби.

— Съвсем ясно е. Този мръсник мисли, че брат ти е казал нещо, преди да издъхне.

— Та какво общо има Док с Шел? — възкликна Баби.

— Нашата работа е по-особена. Например понякога продаваме наши тайни на други страни, защото знаем, че те са им известни. Шел остана жив, защото продаваше свои бивши приятели нацисти. Така че когато щеше да има хайка за залавяне, му го съобщавахме предварително и той се измъкваше. Около хиляда нацисти бяха изправени пред съд, а той предаде вероятно от трийсет до петдесет от тях. Брат ти беше връзката с Шел. Ерхард получаваше диамантите от бащата на Шел, предаваше ги на брат ти, а той ги отнасяше в Европа по време на някое от многобройните си пътувания. В Единбург. Там имаше един човек, собственик на антикварен магазин, който винаги извършваше продажбите. От години се носеха слухове, че той мами Шел, сещаш се как — продаде диаманти за половин милион, а даде четиристотин и петдесет хиляди, но беше толкова добър в познаването на пазара и за това къде може да се вземе най-високата цена, че запази тази работа и винаги той извършваше продажбите. Пък и, както ти казах, приказките за присвояването на част от сумата бяха само слухове, без доказателства. След това той предаваше парите на куриера, който ги отнасяше на Шел в Парагвай. В общи линии това беше операцията.

Дженуей взе поредния завой и увеличи скоростта.

— Том, ще те попитам нещо и, моля те, кажи ми истината, без значение колко трудно ще е това за теб.

— Ще ти кажа всичко.

— Престани да защитаваш брат си, очевидно е, че точно това правиш. Брат ти трябваше да умре веднага от подобна рана, спомни си, че аз разбирам от рани и че разгледах трупа. Очевидно е искал ужасно много да те види и с невероятни усилия е успял да стори това само поради една причина — искал е да ти каже нещо, нещо изключително важно. Няма смисъл да извърши този подвиг, само за да ти каже „Баби“ няколко пъти и да умре. Добре. Сега е моментът. Кажи ми, това е най-важното: какво ти каза?

Баби лежеше неподвижно на пода на колата:

— Казах ви всичко. Кълна се.

— Може би ще се сетиш нещо, дори да не ти изглежда важно, кажи го, брат ти е мъртъв, не е необходимо да го прикриваш вече, а и, повярвай ми, каквото и да ми кажеш, няма да ме шокира. Хората в нашия бизнес говорят ужасни неща: чувал съм, че е много опасен, че е двоен агент, че е крадец, че е хомосексуалист. Каквото и да си помислиш, чувал съм го и съм убеден, че той е чувал още по-лоши неща за мен. Довери ми се. Сега имаме работа с един ужасен нацист и можем да се опитаме да преплуваме всичката кръв, която той е пролял, и никога да не стигнем до другия бряг. За бога, какво ти каза?

— Нищо…

— По дяволите! — извика Дженуей, почти скочи върху спирачките и колата спря.

Баби политна и си удари главата.

Бяха се върнали там, откъдето тръгнаха. И пред същата къща ги очакваха и двамата — и Карл, и Ерхард.

— Не успях да го накарам да проговори — каза Дженуей, като излизаше от колата. — Той вече принадлежи на Шел!

— Неее! — изкрещя Баби. — Нали ги уби!

— Много си доверчив, малкия — каза Дженуей. — Това ще те погуби някой ден.

И след това се усмихна:

— Този ден дойде.

Карл се протегна и докопа Баби. Той не можеше изобщо да се съпротивлява. Три минути по-късно Баби беше завързан отново за стола.