Уилям Голдман
Маратонецът (22)

21.

Баби се събуди. Мокър до кости, по пижама, здраво завързан за един стол, сам — и, какво ще кажете за това — жив.

Той премигна и се огледа. Искаше да разбере къде е. Стаята не беше нещо особено, малка стая с голи стени, но ярко осветена. Това беше неестествено. Нямаше нищо особено, което да привлече вниманието му, освен може би стола, за който беше вързан. Той можеше, да се вдига и сваля назад, подобно на шезлонгите. Баби откри това, когато понечи да се облегне. Ръцете и краката му бяха завързани здраво. Пижамата му беше мокра.

Стаята нямаше прозорци, но беше ясно, че нощта още не е преминала. Малко време беше изтекло от момента, когато те го похитиха. Безспорно той беше жертва, безпомощна жертва в ръцете на садисти.

Но, по дяволите, той дишаше.

„Господи, трябва да се въведе международна седмица на дишането веднъж в годината. Да кажем, в края на есента. Тогава всички ще вървят по улиците и ще дишат дълбоко“, мислеше той.

Баби беше замаян, зашеметен, но все пак съществуваше. Земята се въртеше и той заедно с нея, нямаше причини да се оплаква.

Зад гърба му се чуха гласове.

— Събудил се е — рече куцият и се наведе над него.

Отекнаха бързи стъпки — огромният широкоплещест мъж се приближи от другата страна и също го огледа. Носеше цял куп сгънати бели хавлиени кърпи.

— Подай ми ги — каза куцият.

Онзи се протегна през стола над Баби.

— Дръж му главата, не трябва да мърда. Това е най-важното — продължи куцият и гласът му изведнъж стана тих, премина почти в шепот.

Вероятно защото зад тях се чуха енергични крачки.

Баби погледна натам, без да се помръдва. Тези типове нахълтваха точно така, както действаха полицията и Дженуей, когато дойдоха след смъртта на брат му.

Но този път не се появи Дженуей, а един напълно плешив мъж с широки яки рамене. Той прекоси стаята и се приближи. Очите му бяха много сини, напомниха на Баби за Бизентал. Мъжът носеше в едната си ръка навита на руло хавлиена кърпа, а в другата — голяма черна кожена чанта. Той направи жест, от който стана ясно, че иска да му донесат една от ярко светещите лампи.

Когато куцият му я подаде, плешивият рече:

— Безопасно ли е?

Баби не беше подготвен за такъв въпрос.

— Кое да е безопасно? — промълви той.

— Ти знаеш.

— Кое?

— Безопасно ли е?

— Не зная за какво говорите.

Тонът на плешивия не се промени:

— Безопасно ли е?

— Не мога да отговоря дали нещо е безопасно, или не, ако не зная за какво питате, така че питайте нещо конкретно и аз ще ви отговоря, ако мога.

— Безопасно ли е?

— Не зная. Не ме ли разбирате, като ви говоря? Кажете ми какво имате предвид.

— Безопасно ли е? — повтаряше плешивият като навита машина.

Това приличаше на прословутото китайско мъчение с капките, чукащи по главата.

— Да — каза Баби. — Безопасно е, абсолютно безопасно. Повярвайте ми. Отговорих ви. Сега вече знаете.

— Безопасно ли е? — продължаваше оня.

— Но какво наистина искате? След като не ви харесва отговорът с „да“, ще ви отговоря с „не“ — не е безопасно. Бъдете много внимателни.

— Безопасно ли е? — поде отново плешивият.

— Не зная за какво питате.

След този отговор плешивият започна да прави някакви жестове на едрия и Баби почувства как гигантските ръце притиснаха главата му. Куцият доближи лампата.

Тогава плешивият остави черната кожена чанта на пода, разтвори навитата на руло бяла хавлиена кърпа и Баби видя как в нея заблестяха комплект зъболекарски инструменти. Едрият разтвори със сила устата на Баби, а плешивият вкара вътре зъболекарско огледалце, после взе друг инструмент и като се концентрира, без да примигва, започна да работи.

„О, господи! Той се кани да ми почиства зъбите“, помисли си Баби.

Това беше лудост. След малко сложиха в устата му и сонда. Плешивият направи щателен оглед на зъбите, като почукваше тук и там и проверяваше пломбите.

„Какво ли ще стане, ако го попитам дали зъбите ми са в ред?“, каза си Баби и го досмеша. После се почуди колко ли е таксата. Естествено, че му се прииска да се разсмее.

Но, разбира се, не беше много комично.

Да се ходи на зъболекар беше доста страшничко, макар че в последно време в чакалните на кабинетите пускаха приятна музика. Предлагаха различни упойки. Независимо от това зъболекарите вселяваха страх. Всичко беше толкова примитивно. С нищо не можеха да спрат болката.

Зъболекарят означаваше страх точно както във филма „Психо“, например сцената под душа. Има винаги нещо безумно страшно да се къпеш с дръпната пред теб завеса, същото чувство изпитва човек, когато отиде на зъболекар. Никога не знае какво може да му се случи.

„Господи, страх ме е — мислеше си Баби, — трябва да се опитам да скрия това от него.“ Той отново се вгледа в сините очи, мислейки, че не трябва да показва, че го е страх. „Той все още не ме е наранил, но има време да го направи, първо да прегледа устната ми кухина. Сега отново ще започне прегледа, използвайки сонда, но борави с такова внимание, че не се усеща болка.“ А Баби беше прекрасен пациент — той например предпочиташе да издържи всичко без упойка, защото мразеше инжекциите и часовете на излизане от упойката. По-добре няколко неприятни минути, отколкото всичко това. А то действително беше много неприятно. Плешивият мъж човъркаше много внимателно, отделяйки развалената част от зъба. Зъбът беше четвърти преден, горен. Както си седеше така при този лунатик зъболекар, Баби не знаеше много неща, но в едно беше сигурен, че плешивият е страхотно сръчен.

Пръстите му бяха силни, работеха уверено и много бързо, движеха се спокойно и в същото време бързо, докато чистеше зъба. Завързан здраво за стола, Баби можеше да наблюдава сините му очи, концентрирането му беше невероятно. Не мигаше; нищо не отвличаше вниманието му. Човъркането продължаваше и продължаваше. След няколко минути плешивият широкоплещест мъж спря, извади друг инструмент, прегледа устната кухина щателно и за по-продължително време:

— Безопасно ли е? — попита той.

Гласът му както и преди беше спокоен, търпелив, готов на всякакъв отговор, но Баби повтори отново:

— Казах ви вече, не зная, кълна ви се!

Отговорът му при всички положения щеше да бъде един и същ; но още не беше се доизказал, когато широкоплещестият плешив мъж взе една сонда с тънък като игла връх и я напъха направо в нерва на зъба.

Главата на Баби отскочи от болка.

Никога досега не беше изпитвал такава внезапна пронизваща болка и неговият писък беше толкова спонтанен, че накара плешивия мъж да махне сондата от устата му, а другият запуши с длан устата му, така че писъкът стана приглушен, сякаш плачеше дете.

— Безопасно ли е? — каза отново плешивият. Гласът му звучеше търпеливо и внимателно.

От очите на Баби бликнаха сълзи, той не можеше да ги спре, бяха дошли просто ненадейно.

— Не зная — започна той.

Отново настъпи пауза, този път широкоплещестият разчекна устата му, а другият заби сондата още по-дълбоко в нерва.

Баби започна да губи съзнание, но преди да стане това, онзи извади сондата от зъба, така че Леви не припадна. Плешивият го погледна мило и загрижено със сините си очи. Той разбираше тази болка; знаеше колко ще издържиш и колко няма. Отново се пресегна към хавлиената кърпа и взе някакво малко шишенце.

— Това е карамфилово масло — каза той и сложи малко върху пръста си, едрият отвори насила устата на Баби, така че плешивият допря пръста си с карамфиловото масло до зъба на Леви.

„О, господи, това копеле ще ме убие“, помисли си Баби.

Нищо такова не се случи.

Щом плешивият постави пръста си върху дупката, болката започна да изчезва.

— Не е ли чудесно? Това е просто карамфилово масло, а какъв невероятен резултат има.

Баби облиза пръста и сложи езика си върху болния зъб. Зъболекарят се засмя, взе още от маслото и го втри по вътрешността на устата, направи го с вещина, успокояващо и болката изчезна.

Баби започна да диша нормално.

— Животът ти може да стане по-лек, стига само да пожелаеш — каза зъболекарят, изчаквайки куцият да избърше потта от челото на Баби. Той вдигна шишенцето с карамфиловото масло, за да го вижда по-добре Леви:

— Успокоение на болката.

После взе сондата:

— Силна болка и мъчение.

Той взе кърпата от куция и попи потта на Баби.

— Ти си умен младеж, можеш да различиш светлината от тъмнината, топлината от студа. Със сигурност би предпочел нещо друго пред моите мъчения, така че — помисли, преди да ми отговориш: безопасно ли е?

— Господи, но…

— Ти не помисли достатъчно дълго, избърза. Няма да повтарям въпроса: разбира се, досега си се сетил за какво става дума. Когато си готов, просто отговори.

Сините очи зачакаха.

Баби поклати глава:

— Не… не… мога… да… задоволя… любопитството ви… защото… не зная… Господи… недейте…

Едрият разтвори устата му и пъхна отново тънката сонда в зъба.

„Господи — помисли си Баби, — та той ще я тикне чак в мозъка ми!“ И тогава вече не можа да издържи, отпусна се и почти изгуби съзнание. Отвързаха го и той дочу инструкциите на зъболекаря:

— Карл, пренеси го в другата стая и му дай амоняк, вземи със себе си и карамфиловото масло — свести го, побързай.

— Мислите, че той знае нещо? — попита куцият.

— Разбира се, че знае — отвърна зъболекарят. — Но е много голям инат.

Настъпи голяма пауза. След малко Баби дочу едни от най-лошите думи в живота си:

— Следващия път ще трябва наистина да го заболи много.

Тогава големият широкоплещест Карл го вдигна. Баби отвори очи и гледаше, докато го пренасяше от стаята без прозорци долу към един обширен хол. Апартаментът беше доста голям. Карл отвори вратата и го тръшна на едно легло в най-далечния ъгъл на хола и тикна под носа му амонячните кристали, Баби отвори очи, закашля се така, че дълго време не можа да спре, искаше му се да се измести встрани, но Карл не му разрешаваше, не можеше да се отърве от тази миризма на амоняк и когато най-после отвори широко очи, Карл каза:

— Вземи това — подаде му шишенцето с карамфиловото масло, капна няколко капки върху пръста му и Баби уморено го постави върху зъба си, опитвайки се отново да успокои болката. Той облиза зъбите си с език, топлина заля езика му и малко поуспокои болката, после подаде пръста си на Карл, за да му капне още; докато Карл вършеше това, Баби имаше възможност да се съсредоточи и да напрегне мисълта си, главата го болеше, тази мисъл се отнасяше за живота му, колко непостоянен беше той, какво несигурно и неравно съществуване, качвания и слизания, преди няколко минути беше чул най-ужасните думи през своето съществуване, новината, че плешивият щеше скоро да го убие от болка, мъченията щяха да продължат, това, което е било досега, е детска игра или просто загрявка, но не след дълго той успя да види с очите си едно от най-великите видения, които някога някой е виждал в такъв трагичен момент, защото в този миг зад Карл, влизайки тихо през вратата, пристъпяше Дженуей с най-хубавия нож в ръката.