Уилям Голдман
Маратонецът (19)

18.

Полицаите действаха някак смешно.

В началото — не, обаче по-късно Баби имаше чувството, че са полудели. Вършеха неестествени неща. А може би и в началото е било така, но той не е забелязал.

Баби седеше в ъгъла. Когато брат му издъхна, той повика полицията. Първо дойдоха двама, после още трима. Започнаха да си говорят нещо. След това някой от тях се опита да му зададе въпрос, ала той не разбираше нищо от техния разговор, нито какво точно го питаха. Седеше си ей така — безмълвен и отпуснат на стола. На стола в ъгъла. Ръцете му висяха надолу.

И мислеше.

Остана сам, съвсем сам. Това бе единствената му мисъл. Навремето бяха четирима — мама, татко, Док и Баби. Майка му почина при автомобилна катастрофа, когато беше на шест години, и дори не си я спомняше ясно. Баща му беше сложил нейни снимки върху пианото и библиотеката.

Но това, което я уби, не беше всъщност автомобилната катастрофа. Трябваше да посочат нещо като причина за смъртта, нейната кола в действителност се блъсна в дърво и тя загина тогава, но това, което всъщност я погуби, беше скандалът, унижението, на което беше подложен баща му. Баби обаче си мислеше, че тя не е умряла, а е някъде там, във Флорида. Във Флорида с Кенеди и Маккарти и ФБР. Когато някой умреше от неестествена смърт, се разнасяха разни слухове, че всички тези убити или загинали са ги видели във Флорида. „Но защо именно там?“, се чудеше Баби. Кенеди беше убит във Флорида. Пак там Сталин и неговите комунисти направиха покушение над Рузвелт, но не успяха. Понякога му се искаше да напише статия на тази тема. Ако беше параноик и се занимаваше с изследователска работа, можеше да напише нещо и за Бермудския триъгълник. Голям смях щеше да падне.

Той намери баща си мъртъв точно така, както бе казал на Бизентал. Оттогава бяха изминали вече петнайсет години. Но понякога му се щеше да извика: „Грешката беше твоя, ако не се беше замотал с онова домашно и беше стоял до него, той никога нямаше да го направи!“.

Когато го разказваше на Бизентал, той не допълни или не посмя да каже цялата истина: че докато пишеше, чуваше нервните стъпки и псувните на баща си, но го беше страх да отиде при него. Страх го беше, да не би да влезе и баща му да се държи грубо с него. Ако тогава не го беше толкова страх, сега баща му щеше да е жив. В това време Док беше на училище. Той винаги си идваше направо вкъщи след часовете. Единственият предмет, който Док мразеше, беше химията. Когато се върна вкъщи и видя баща си мъртъв, той се развика:

— Това е заради проклетия час по химия! Ако бях избягал, нямаше да се случи!

Не беше никак лесно. Док постоянно повтаряше, че той е виновен за смъртта на баща си. Баби обаче знаеше, че виновни бяха той и неговата домашна работа. Нямаше нищо по-смешно от това да гледаш как спорят двамата кой е по-виновен.

Ето че сега нямаше с кого да спори. Баби погледна чаршафа, с който покриха брат му. Определено имаше някой отдолу, но това не можеше да бъде Док. Баби рядко мислеше за собствената си смърт, но когато това се случеше, в представите му винаги Док беше този, който го полагаше в земята. Док беше толкова голям и силен и никога не се разболяваше, а при него беше точно обратното: ако имаше грип в Синсинати, а Баби беше в Кливланд, непременно го хващаше. Без съмнение: когато Баби умре, Док ще е този, който ще се грижи за детайлите — всичко да бъде, както трябва, да върви без проблеми и да бъде хубаво.

Полицаите отново се разприказваха. Това, което успя да дочуе от разговора им, беше, че не е било обир, защото са намерили портфейла му в него. След това шефът им се насочи към телефона.

И може би точно тогава нещата започнаха да стават някак особени.

Първо не го питаха нищо. После го разпитаха за някои неща — кой е, откъде е. Баби се напрягаше и едва-едва скалъпваше по някое изречение, не че не искаше да говори, но просто думите не идваха на езика му. Те явно разбираха състоянието му и задаваха съвсем кратки въпроси. Шефът им продължаваше да говори по телефона. Баби не можеше да разбере какво става около него. Непрекъснато си повтаряше: „Става дума за брат ти, съсредоточи се!“. Но не успяваше да го направи.

Изведнъж откъм коридора се чу гласът на Елза. Полицаите не я пускаха да влезе. Баби стана и си проправи път към нея.

— Моля, отместете се — обърна се той към един полицай.

— Ти затвори телефона, без да ми кажеш нищо. Не знаех какво се е случило. Чаках да ми се обадиш отново. Не можах да издържа повече и пристигнах — каза задъхано тя.

— Док умря — каза Баби. Ето, след толкова много години той издаде тайната, каза „Док“ дори без да го осъзнае. Та това беше добре. За тайна са необходими двама. — Брат ми умря, убит.

Елза не знаеше как да реагира. Баби го разбра, като я видя как само клатеше глава.

— Да, истина е. Не ми ли вярваш? Много съм разстроен и уморен, Елза.

— Сигурен ли си?

— В какво да съм сигурен? В това, че той е мой брат или че са го убили? — Баби загуби контрол над себе си и се развика.

— Съжалявам. Притесних се за теб. Веднага ще си тръгна.

Баби само кимна.

— Какви ли не неща се случват тук, в този град — убийства, обири — каза Елза. — Как е станало? Да не би да е катастрофирал?

— Катастрофира майка ми — рече Баби.

Думите му я объркаха. Сянка на тревога мина по прекрасното й лице. Внезапно Баби избухна в истеричен смях. Чувал беше за една жена, която загубила детето си, и половин час след неговата смърт реагирала по същия начин. Било смях от мъка.

Когато той започна да се смее, Елза се обърка още повече. Той се смя дотогава, докато по израза на лицето й не усети, че тя го смяташе за превъртял.

— Не откачам — каза той.

Елза кимна мълчаливо.

— Обичам те — продължи Баби. — Не, не те обичам. Обичах те допреди малко. Ще те обичам след малко, но точно в този момент съм смазан.

Тя се приближи, залепи устни върху връхчето на показалеца си, после го допря до неговите устни. Обърна се и забърза надолу по стълбите.

Пет минути след това се появи първият инспектор. Старшият полицай отиде при него и заговори нещо със страхопочитание.

Баби се беше свил отново в ъгъла на стаята и ги наблюдаваше оттам.

Инспекторът отви тялото на Док, погледна лицето му и кимна. После отиде на телефона и се обади на някого.

„Слушай внимателно! Слушай!“, заповядваше си Баби и се напрягаше да се съсредоточи. Но единствените думи, които успя да дочуе, бяха: „Да, сър, тук съм с няколко полицаи“. Инспекторът затвори телефона. Баби го огледа — беше на около трийсет години, добре сложен, явно спортен тип. Но ако се вгледаше човек по-внимателно в него, щеше да забележи, че не беше нищо особено — просто човек, който се грижи за себе си, но нищо по-специално не се усещаше в погледа му.

Вторият инспектор, който дойде, беше друга работа — по-възрастен, около четирийсетгодишен, по-нисък, нито слаб, нито пълен, но с жив поглед. Очите му бяха пъргави и сини, а косата толкова руса, че когато беше застанал зад лампиона, Баби го сметна за плешив.

Вторият инспектор клекна и направи подробен оглед на трупа. Баби отмести поглед встрани и се зазяпа в найлоновото пликче с малки пластмасови животинки, с които си играеше, когато беше много изморен. Реши, че ако положи достатъчно усилия, може да си вземе някоя от тях, така че през следващите няколко минути не гледаше към полицаите, а само слушаше.

— Трябва да е било засада, шефе — каза първият инспектор.

Баби го позна по гласа, той се беше обадил по телефона преди малко.

— Това, или че ги е познавал — отвърна русият инспектор. Това вероятно беше неговият глас, въпреки че Баби не можеше да се закълне. Но в гласа му имаше властност, която той мразеше, звучеше като човек, който счита, че е винаги прав.

— Какво да правим по-нататък? — попита шефът на полицаите.

— Можете да си вървите — нареди русият инспектор.

— Добре — отговори полицаят.

Баби се зачуди как може да се нарежда на полицаите по такъв начин, но си намери едно хипопотамче в плика и го завъртя в ръце.

— Линейка? — попита русият.

— Да. Поръчах я, преди да дойда — отвърна по-младият. — Трябва да са вече долу. Да ги поканя ли да се качат?

— Да, веднага.

Баби погледна първия инспектор, който тръгна да посрещне линейката. Русият стрелна с очи Баби, но се върна да поогледа трупа още веднъж. Баби се заигра като дете с хипопотама.

Трима повдигнаха Док. Първият инспектор и още двама. По белите им престилки не можеше да се познае от коя болница идват, но това едва ли имаше някакво значение, когато си стигнал дотук.

Док си отиваше.

Положиха го на носилка. После понесоха носилката във въздуха. Белите престилки вършеха своята тежка работа под водачеството на първия инспектор.

Баби не искаше отново да губи контрол. „Не, не, сега не бива да излизаш извън себе си! Не трябва да се размекваш! Ще го направиш по-късно, когато тези копелета си отидат“, заповяда си той.

Док си отиде.

— Искаш ли да те почакам? — попита младият инспектор.

Русият завъртя глава.

Баби гледаше подир младия — как си тръгва, как хлопва вратата. После отвори найлоновото пликче и си взе едно бухалче. Бухалчето беше много красиво, толкова красиво, че чак ти се искаше да ти заговори: „У-ху, у-ху, у-ху!“

— Май трябва да си поговорим. Ужасно ли ще бъде?

Баби вдигна очи към русия инспектор. Той взе стола от бюрото, сложи го срещу Баби и седна.

Баби сви рамене. Той не искаше да говори с Елза, за какъв дявол му трябваше сега да говори с този арогантен кучи син.

— Знам, че моментът не е подходящ.

— Точно — почти го прекъсна Баби. „Страхотно откритие, дайте на гения бонбонче“ — само дето не си струваше усилието, така че Баби просто сви рамене отново.

— Знам колко привързан беше към брат си.

— Ти знаеш, а? Ти знаеш това, така ли? Исусе, как знаеш това? Как изобщо знаеш нещо за нещо?

— Не, не знам… Съжалявам, аз просто се опитвам да навляза в нещата.

— Какви неща? Какво, по дяволите, става тук? На какво, по дяволите, си командир?

Инспекторът сега наистина беше в отстъпление.

— Откъде знаеш, че съм командир на нещо? — пробва се той.

— Оня подлизурко, дето беше с другия инспектор, те нарече така. Аз го чух.

— О, това ли? Флотски приказки. Бях командир във флота — най-високия ранг, до който съм стигнал. Същото е както със сенатора или вицепрезидента — когато са напуснали поста си, все още ги наричат така. Не зная защо, вероятно от респект. „Сенаторе“ или „Добро утро, господин вицепрезидент“.

— Лайна — каза Баби.

Настъпи продължително мълчание. Тогава другият каза:

— Добре, прав си, това са глупости. Но виж, и ти не ги свърши кой знае какви, бих казал, а е важно да се поправим. Забрави за командирския състав, ще ти обясня всичко. Името ми е Питър Дженуей. — Той протегна ръка с ослепителна усмивка. — Но те ме наричат Джен — всички мои приятели.