Уилям Голдман
Маратонецът (17)

16.

Беше малко преди единайсет часа, когато двамата влязоха в парка „Ривърсайд“ и се насочиха към базата за лодки. Широкоплещестият плешив мъж тръгна след другия — с черния шлифер, който явно водеше. Водачът рече предупредително:

— И бъди внимателен.

— Трябва винаги да си говорим на английски. По-безопасно е — отвърна едрият.

— Както искаш. Сега си гледай в краката, защото тук е много тъмно.

— Не обичам да правя срещите си на такива места. Нашите вестници непрекъснато сипят информация за разни обири, изнасилвания и убийства из парковете на Щатите.

— Сцила го избра. Той определя паролата и мястото. Той си пада по парковете.

— Глупаво е — рече едрият.

— Страх ли те е?

— Това би ли те учудило?

— Да.

— Свикнали сме със страха. Даже тогава, когато сме били победители. По-умните винаги се страхуват. Веднъж забравиш ли страха, забравяш и смъртта, а това може бързо да те отведе в гроба.

Те достигнаха базата точно в 23 часа. След това се обърнаха в посока към града и започнаха да броят пейките, за да стигнат до тази, край която трябваше да се състои срещата. След пет минути вече седяха и гледаха реката Хъдзън. Плешивият с широките рамене от време навреме се оглеждаше. Навик. Бяха заобиколени от дървета, храсти и сенки, но не се долавяше никакво движение.

— Колко е часът? — попита плешивият.

— Петнайсет минути вече минаха — отговори другият. — Ти нямаш ли часовник?

— Имам, но те попитах, за да проверя дали е точен.

Появи се някаква старица, която явно ситнеше към вкъщи.

— Не мисля, че тя би трябвало да излиза сама по това време — каза едрият.

— Мисля, че това не е никаква бабичка. Сигурно е полицай. Те обикновено така се маскират — рече по-дребният.

— О, Америка, Америка! — въздъхна плешивият.

Замълчаха, докато бабата не изчезна от погледа им.

— Колко е часът? — попита отново плешивият.

— Единайсет и двайсет и пет.

— Сцила закъснява! Може би се опитва да ме ядоса.

— Сцила никога не закъснява — чу се глас зад тях.

Двамата се обърнаха едновременно.

Гласът на Сцила се чуваше, но самият той бе в сянка.

— Наблюдавам ви откакто сте тук и трябва да призная, че много се забавлявам — продължи той.

— Ела тук! — каза плешивият.

Това беше заповед, но си остана неизпълнена.

— Преди да кажете паролата? — гласът на Сцила звучеше учудено. — Какво пренебрежение към етикета — къде остана респектът към традициите?

— Ако някой се опита да плува тук, може и да умре — ядосано рече плешивият, като посочи към Хъдзън.

— Ако щете вярвайте, но съм забравил продължението на паролата — каза Сцила и щракна с пръсти.

— Има много начини да умреш. Е, сега вече сме готови. Ела при нас — отвърна плешивият.

— Добре, но ако съм мошеник, грешката е ваша.

Широкоплещестият плешив мъж се загледа в сянката и изръмжа:

— Твоето поведение ме дразни. Държа да го знаеш — каза плешивият и вероятно щеше да продължи, но Сцила го прекъсна:

— Не ми давай наставления за моето държание след всичките лайна, които забъркахте.

— Ти много добре знаеш защо стана така.

— Ние имахме делови отношения, така беше, но това, което вършите, по дяволите, няма нищо общо с бизнеса.

— Но има общо с доверието — плешивият се вторачи сърдито в Сцила. — Въпросът е: мога ли да ти имам доверие?

— Не можеш, а трябваше — каза Сцила. — Сега обаче аз не мога да ти имам доверие, защото тъкмо ти си наел Чен да ме убие. Ти вече се опита да ме ликвидираш, така че недей да дърдориш глупости от рода на: мога ли да ти вярвам.

Плешивият омекна:

— И сега какво ще правим? Не мога да се бия с теб, след като Чен не успя. Няма смисъл отново да правя опит. Твърде стар съм вече за такива работи.

Плешивият млъкна, защото ножът блесна в ръката му в мига, в който произнесе думата „смисъл“. Това беше кодовата дума, че трябва да го очистят.

За да се попречи на един блестящ майстор да се изяви по най-добрия начин, не трябва да направите много. Това учудва повечето хора, но въпреки това е вярно. За да попречите на крошето на известен боксьор да ви достигне, не е необходимо да го нокаутирате. Дори не е необходимо да влизате в допир с ръката му. Достатъчно е едно обикновено бутване на лакътя, за да пропусне крошето целта си, така че не беше необходимо мъжът в черния шлифер да направи много — просто да хване ръцете на Сцила за момент, един кратък момент наистина, но това беше достатъчно.

Сцила, разбира се, видя острието, видя нещо и веднага разбра, че плешивият ще се опита да го убие, но това не го притесни. Сцила съзнаваше също, че не обърна достатъчно внимание на човека в черния шлифер, но допусна това, защото знаеше, че няма начин врагът да го превъзхожда в случай като този, когато нещата опират до сила и майсторство.

Беше напълно прав, но в същото време грешеше.

Мъжът в черния шлифер нямаше намерение да доказва превъзходство над него, просто искаше да го забави малко, като хвана здраво ръцете на Сцила за време, колкото да си поемеш дъх. Но това беше достатъчно. Сцила се освободи, разбира се, и огромните му ръце се спуснаха бързо, за да защитят корема.

Но твърде късно, твърде късно. Ножът потъна в него Нож ли беше това? Сцила беше пробождан и преди, но никога с нещо подобно, никога с оръжие, което да навлезе толкова дълбоко за толкова кратко време. Чувстваше се като статуя, направена от крем, острието, скалпелът или каквото и да беше, го прониза под пъпа с такава скорост и сила, че Сцила успя само да изпъшка и ръцете му се отпуснаха от изненадата.

И тогава острието започна своето пътешествие нагоре.

Сцила не беше предполагал, че плешивият е толкова силен, защото, без значение колко остро беше острието, голяма мощ беше необходима, за да разрязваш мускулите и плътта, а плешивият прокара острието нагоре през тялото му.

Сцила се обля в кръв.

Плешивият продължаваше да го разрязва мълчаливо.

Сцила започна да пада.

Плешивият отстъпи назад, измъкна острието и изчезна в мрака, последван от мъжа с шлифера, още преди Сцила да падне на земята. Плешивият много често се беше сблъсквал със смъртта и знаеше, че противникът му е мъртъв или ще умре всеки момент.

— Много лошо се получи — каза пътьом плешивият.

— Ти направи това, което трябваше.

— Да, но отсега започва противното.

Човекът в шлифера знаеше за какво става дума.

Сцила лежеше на брега. Беше запознат с анатомията на човека и знаеше, че умира. С него беше свършено, смъртта му беше абсолютно сигурна. Мислеше си къде да умре — до Хъдзън или на някое друго място.

Беше гадно място за умиране. Беше влажно и имаше много плъхове. Мисълта, че може да го наядат плъховете, го вбеси. „Ядосвай се! Ядосвай се още, ядът може да концентрира силите ти, ядът може да те надигне!“ Той наложи на все още функциониращия си мозък да мисли за това, колко тъпо е да се оставиш да те хванат изотзад. Само почакай новината за неговата смърт да достигне „Дивижън“: Големият Сцила, пречукан от един стар глупак и от един аматьор.

— О, господи! — изстена Сцила и се повдигна.

Стисна юмруци, после обхвана с две ръце тялото си и се опита да се задържи на крака. Щеше да бъде ужасно трудно да върви. Просто невъзможно. Не, няма нищо невъзможно!

Той беше Сцила — скалата. Не можеше да се предаде току-така.