Уилям Голдман
Маратонецът (11)

10.

— Студено ли ти е? — попита Леви.

Елза поклати отрицателно глава.

Те седяха на скалата край езерото в Сентръл парк. Под тях лодката се полюшваше от вечерния вятър. Леви знаеше, че тя не казва истината, защото той беше с пуловер и му беше студено, а тя нямаше, но просто искаше да избегне неудобството му. Започваше да захладнява и проклетият зъб го наболяваше. Винаги когато застудяваше, той му правеше тези номера. Беше преден зъб и Леви го покри с езика си. Време беше да си ходят. Седяха тук вече около час, откакто слънцето започна да залязва, беше толкова хубаво, че той не искаше да бъде този, който пръв ще наруши това изживяване.

— Сега не е толкова студено — каза Елза и го прегърна.

Леви я целуна нежно. В първите дни беше по-груб в любовта си, защото мислеше, че тя ще иска от него да прояви мъжеството си; момиче с такъв чар може би харесваше точно това в мъжете и той искаше тя да го сравни с тях. Но тя се срамуваше и след две-три прегръдки той разбра, че тя го искаше такъв, какъвто е просто казано — нежен. Той обичаше да се прегръща и целува, но най-приятно му бе да се държат за ръце. Може би звучеше твърде романтично и сладникаво за тези, които бяха под трийсетте. Не че сексът не му беше приятен; Леви вече беше правил секс, но с Елза още не. Сексът беше хубаво нещо и оргазмите фантастични, но все още заради малкия му опит сексът при него беше примитивен, получаваше се нещо доста грубо и бързо, затова, когато ставаше дума за правене на любов, той никога не избързваше. Понякога дълбоко в себе си мислеше, че вероятно щеше да стане добър любовник, и ако беше малко по-красив, можеше да прекарва ваканциите си като бик за разплод, но той не беше красавец, но и това не го притесняваше особено.

Елза докосна бузата му:

— Имаш красиво лице — прошепна тя.

— Всички го казват. Дори когато вървя по улиците, ми го заявяват съвсем непознати хора — отвърна Леви.

Тя се усмихна в тъмното и леко прокара език по устните му.

— Много си изобретателна. Моля те, направи го пак, защо не го направиш?

Тя го направи отново.

— Милосърден съм, съжалявам много бездомните и оскърбените. Добро момче съм и ти имаш късмет с мен.

Тя обви ръце около него и той почувства, че цялата трепери.

— Хайде да си тръгваме. Замръзнала си съвсем. Трябва да върнем и лодката.

— Остави ме, нека да замръзна. Много ми е хубаво така. Говори ми — прошепна тя.

Леви я целуна по шията.

— Преди да ме попиташ дали ми е студено, ти ми разказваше за баща си. Той беше ли известен? Омир Вергилий?

— Старият О. В.? Не беше толкова прочут, колкото Ан-Маргарет или Дони Озмънд например, но за историк беше доста известен.

— Омир Вергилий — какво ужасно име! Да кръстиш детето си така.

— Работа на дядо ми. Той е нарекъл всичките си деца с подобни имена. Сменил и много професии, бил е учител, директор на училище, мияч на бутилки, готвач. Навремето в Охайо не е имало много евреи, повярвай ми. Той е обичал гърците и другите древни. Един от моите чичовци, който не е между живите, се казваше Херодот — не искам да кажа, че го погуби името му, но то и не му помогна кой знае колко много в живота.

— Баща ти също ли е починал?

— Да. Съвсем внезапно от кръвоизлив в мозъка.

Тя го гледаше в мрака.

— Какво има — попита той.

— Нищо — отвърна тя.

Той се засуети. Не знаеше какво да прави, не казваше истината за смъртта на баща си. Тя не можеше да знае нищо. По това време не е била в Щатите, пък и баща му не беше чак толкова известен.

Тя го целуна силно, внезапно стана и разпери ръце. Баби я гледаше. Жестът й беше някак си неестествен и тромав, но дори и непохватна, Елза беше красива.

Нещата престанаха обаче да бъдат красиви. В мига, когато Елза извика „Хайде“ и тръгна към лодката, от храстите изневиделица изскочи някакъв мъж. Накуцвайки, той застана зад гърба на Елза, запуши устата й и я събори на земята.

Леви ги гледаше, стори му се, че пред очите му се разиграва улична сцена. Всичко стана толкова бързо, че той не успя да се намеси своевременно, а само гледаше, там беше тя, неговата приятелка, биеше я един куц дивак.

— Хей! — извика той й тръгна след тях, но беше твърде късно, защото от храсталаците изскочи още един, по-едър, спусна се към него и го удари с юмрук в лицето.

Леви се олюля, от носа му рукна кръв, но все пак не падна на земята. Носът му беше счупен. Куцият бе завлякъл Елза в храстите и се опитваше да я ограби, извади портмонето от чантата й. Леви извика:

— Дай му го!

Но едрият не позволи на Леви да довърши изречението си и тутакси го срита в стомаха. Леви изстена и се свлече на колене върху скалата, помъчи се да се надигне, като се подпираше на ръце. И в този миг другият го ритна в лицето, после го замъкна в храстите и започна да бърка по джобовете му, търсеше портфейла. Леви искаше да се защити и точно в това бе грешката му. Беше твърде глупаво от негова страна, защото веднага получи ритник в гърба… По соления вкус в гърлото си чувстваше как кръвта му продължава да тече.

Не биваше да стоят толкова до късно в парка, само скитниците отиваха там да пренощуват, той лежеше, без да се помръдне, докато нападателят се опитваше да вземе портфейла му, но не беше толкова лесно, намираше се в задния му джоб, който бе закопчан, и крадецът не можеше да го издърпа бързо, затова го принуди да застане на колене, удари го по счупения нос, Леви започна да се дави от потеклата отново кръв, чуваше как тя вика в храсталаците и ако този кучи син й беше направил нещо, той щеше…

— Щеше какво?

— Нищо — не можеше да направи нищо — ако те искаха да я изнасилят.

Той беше безпомощен, дори и ако искаха само да я поизплашат, той бе безпомощен, носът му беше счупен, ребрата пукнати и те можеха да си правят, каквото си искат, той беше безпомощен…

Безпомощен, тази дума премина през кръвта и прониза мозъка му и така му подейства, че Леви събра сили и ритна широкоплещестия едър мъж, ритникът беше успешен, защото врагът изпищя и това беше победа, не можеше да се отрече, че беше победа, но за съжаление тя не продължи дълго, защото тъкмо когато Леви се мъчеше да се изправи на краката си и да иде при Елза, едрият мъж го нападна отново и го удари по лицето. Леви се олюля и изпадна в безсъзнание.

Когато дойде на себе си, видя куция и едрия надвесени над него, куцият държеше портмонето на Елза, а другият — неговия портфейл.

— Ако кажете на полицията, ще се разправим с вас. Знаем имената и адресите ви от портфейлите — заплаши ги куцият.

Елза плачеше.

— Ако го направите, следващия път ще бъде по-лошо. Разбрахте ли, по-лошо.

Леви още лежеше.

После те си отидоха.

Леви бавно запълзя към Елза.

— Какво ти направиха? Да не би да са те…

Тя поклати отрицателно глава, разбираше за какво я пита. Онова, което ги свързваше най-силно, бе способността да се разбират дори и с поглед.

— Не, взеха само портмонето ми — отвърна тя. — Не се тревожи, добре съм.

Леви я прегърна.

— И двамата сме добре — едва успя да отбележи той.

Той не искаше да я пусне, но когато започна да я цапа с кръвта си, разбра, че не можеше да постъпи иначе.