Метаданни
Данни
- Серия
- Бейб Леви (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Marathon Man, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любов Георгиева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми(2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- VeGan(2023)
- Допълнителна корекция
- NMereva(2023)
Издание:
Автор: Уилям Голдмън
Заглавие: Маратонецът
Преводач: Любов Жонкова Георгиева
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „ЖАР“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: ДФ „Балкан прес“ — София
Редактор: Анна Иванова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Слав Даскалов
Коректор: Росица Йорданова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15173
История
- —Добавяне
Преди началото
Всеки път, когато шофираше през Йорквил, Розенбаум се ядосваше по принцип. Източната 86-а улица беше последното скривалище на немците в Манхатън и колкото по-бързо швабските бирарии се превърнеха в жилищни блокове, толкова по-добре. Не защото той беше засегнат лично от войната — цялото му семейство живееше в Щатите от 1920 година — но шофирането по улиците, изпълнени с немски говор, го вбесяваше.
Особено Розенбаум.
Всичко го вбесяваше. Ако някаква несправедливост някога си позволеше да пропълзи неканено през границите на неговия свят, той я хващаше и смачкваше с цялата жлъч на своето седемдесет и осем годишно тяло. Всичко го вбесяваше: големите камиони, пътуващи до Джърси; чернилките го дразнеха, сега — повече от всякога, с идеите си, че са като всички останали; привържениците на Кенеди също го вбесяваха, комунистите, порнофилмите, порносписанията, покачващата се цена на пастърмата — за каквото и да се сетите, Розенбаум започваше да скърца със зъби.
Беше особено възбуден през днешния септемврийски ден. Бе топло и той закъсняваше, шофирайки към Нюарк, където неговите единствени живи приятели се събираха за седмичната си игра на карти в старческия дом. Там го чакаха трима едва кретащи старци, калпави играчи и калпави хора, но те все още можеха да вдишват и издишват, когато си поискат, а като достигнеш седемдесет и осем, и това значи много.
Те също не обичаха много Розенбаум — игрите неизменно завършваха със скандали и груби изрази — но той въпреки това отиваше там, защото беше открил, че това е най-добрият начин да преживее някак си четвъртъка, този двайсет и четири часов период, който също го вбесяваше — просто ей така. Имаше една песен, в която се казваше: „Съботната вечер е най-самотната вечер от седмицата“, а в друга се казваше: „Понеделник, понеделник, какво направи ти с мен?“, но Розенбаум знаеше, че трябва да се пази от четвъртъка. Всичко най-лошо в неговия живот се беше случило в четвъртък. Беше се оженил в четвъртък, двете му деца умряха в четвъртък, с разлика от години, но и двете в четвъртък — кой може да си представи някога, че ще надживее децата си? Какъв ужас! Розенбаум пушеше по три кутии цигари на ден в продължение на петдесет и пет години, а синът му никога не беше даже и дръпнал от цигара. И кой, мислите, че пипна големия рак? Той се поразмърда върху седалката си — всичко лошо беше свързано с четвъртък.
Осемдесет и шеста улица беше задръстена от коли.
„Гимбъл Ийст“. Откакто проклетата „Гимбъл Ийст“ пресичаше 86-а, човек не можеше да има никакво доверие в тази улица. Тя беше неговата любима улица, защото можеше да се прекоси лесно градът, десет пъти по-бързо, отколкото по 72-а, във всеки случай само туристите избираха 72-а. Ако искате да почувствате, че действително шофирате, трябва да изберете 86-а улица, но „Гимбъл Ийст“ я пресече и я задръсти. Никой не пазаруваше по „Гимбъл Ийст“ освен чернилките — какво щеше да се случи, ако някой евреин беше намерен мъртъв на „Гимбълс“? Но това не беше „Гимбълс“. „Гимбълс“ беше 34-а улица, идваща от Месус, а това нещо тук се опитваше да се нарече „Гимбъл Ийст“ — за Розенбаум бе най-досадно да се движи по „Гимбъл Ийст“.
Той не зави по 86-а, но вместо по нея се изкачи по Първа към 87-а, преди да завие наляво. Като число 87 го разгневи. Първото изследване на жена му струваше 87 долара. Само да отиде на хирург и той да види направената вече снимка и да научат новината.
— Със сигурност виждам бучка на лявата гърда на жена ви — започна лекарят.
А Розенбаум, ядосан от глупостта на доктора, се обърна към побледнялата си съпруга и каза:
— Виж, какво щастие да дойдем на преглед при такъв гений! Ние му казваме, че имаш бучка на лявата гърда и след като получава тази информация, той ни уверява, че ти действително имаш бучка.
Той се обърна към лекаря, младо петле, може би женено за изрусена шикса[1].
— За бога, разбира се, че има бучка на лявата гърда, вие сте лекар с такава специалност, не съм дошъл да ви питам за израстъка на лицето й, наречен нос, между другото не зная дали учите за тези неща по медицина.
— Вашият съпруг е много забавен човек — каза докторът на жена му, а тя отвърна уморено:
— Но не и за мен.
Осемдесет и седма улица не изглеждаше толкова натоварена. Той зави по Втора без всякакви препятствия, успя да хване зелената светлина на светофара, на Трета улица трябваше да спре за малко, за да се сменят светлините, и нетърпеливо натисна клаксона два пъти, преди проклетият светофар да му се подчини и да смени светлините си, после наду газта и се понесе към „Лексингтън“. Всички казваха, че е ужасен шофьор, дори и семейството му, но те не разбираха нищо. За трийсет и пет години нямаше нито един акт за нарушение. Само няколко малки глоби, одрасквания, около четири пъти се беше стигало и до сбивания, но нека всичко да върви по дяволите — дали критикуващите са били кадърни за нещо друго, освен да го критикуват и да му причиняват мъка.
Когато стигна ъгъла на 87-а улица и „Лексингтън“, Розенбаум започна да се сърди на себе си. Светлината беше червена, което не беше чак толкова страшно — всеки може да преживее червената светлина, но колата пред него, колата, която беше спряла пред светофара, беше един проклет фашистки фолксваген и, което беше по-лошо, колата чакаше, смърдейки, точно по средата на платното, така че той не можеше да мине покрай нея, когато светне зелена светлина, и да я остави след себе си.
Розенбаум натисна няколко пъти клаксона, докато мърмореше под носа си, но какво можеше да се очаква от един разбрицан фолксваген? Той самият караше шевролет още преди войната. Ако наистина познавате колите, ако не искате да си дадете парите на вятъра, купете си шевролет. Който не кара шевролет, е бедняк.
Светофарът светна зелено, но фолксвагенът не тръгна.
Розенбаум отново натисна клаксона, този път по-силно, но колата отпред не помръдна, блокираше пътя му. Той чуваше как моторът се дави.
— Изтегли се встрани — провикна се Розенбаум. — Завий наляво!
Най-сетне фолксвагенът започна да пълзи по страната откъм „Гимбъл Ийст“. Розенбаум потегли, опитвайки да се изравни, но фолксвагенът не можеше да се измести от средата на 37-а улица. След това, без да предупреди, моторът се задави, колата отново спря и запуши напълно Розенбаум. Той се наведе от прозореца на колата, натискайки клаксона, и се провикна с цяло гърло:
— Хайде, давай, размърдай се! Какво, по дяволите, става с теб? Ти, гадна отрепко, отмести си колата или аз ще те отместя!
От фолксвагена се чу една дума:
— Langsamer.
— По-бавно, по-бавно, успокой се. Преведи го от немски.
Розенбаум започна да се поти обилно не само от горещината, но и от възбуда.
— Не ми казвай по-бавно, ти, тъпа швабо! Хайде по-бързо!
Старецът от фолксвагена си подаде главата от прозореца на колата, погледна назад и се опита да размаха старческия си юмрук към Розенбаум.
— Langsamer — каза той отново.
Видът на човека вбеси Розенбаум. Беше стар, на умиране, със сини очи като всички шваби. Един грохнал, изкуфял старец, тръгнал без посока из Манхатън, беше престъпление да го пуснеш зад волана.
Миг след второто провикване „по-бавно“ Розенбаум просто седна и се изпоти. После тръгна с шевролета си към фолксвагена и го сбута. Почувства се страшно добре, отново се дръпна няколко фута назад, тръгна напред и отново го сбута, но този път по-силно. От много години не се бе чувствал така, все едно че се намираше на боксов ринг с някой непознат. Защо? Намираше се: а) в Йорквил, б) на 87-а улица, в) зад „Гимбъл Ийст“, г) задръстен, д) от фолксваген, е) каран от един мръсен шваба — любител на смрадливо сирене, ж) който го накара да закъснее за карето на карти в четвъртък, з) което беше нахално, защото в шевролета не беше инсталиран еркъндишън, при това беше след пладне, по средата на септември, температурата беше 92° по Фаренхайт, и) и непрекъснато се покачваше.
Розенбаум сбута другата кола за трети път, отхвърли я на няколко фута, но изведнъж тя потегли напред по посока на парка. Розенбаум в първия момент се изненада, но после пришпори колата си, бързо го настигна и се приготви да премине вдясно, защото сега той знаеше целта на живота си — всичко се свеждаше до това да изпревари проклетия фолксваген, да мине отпред и да намали скоростта… до п… ъ… л… з… е… н… е.
Но нищо такова не се случи — когато Розенбаум отиде надясно, същото направи и фолксвагенът, когато отиде наляво, и фолксвагенът направи същото, изведнъж на 87-а улица между двете коли се обяви негласна война. Това беше добре дошло за Розенбаум, защото ако някой ден колата марка „Шевролет“ не успееше да обърне тази малка вносна играчка, може би щяха да я спрат от производство.
Много хора във Франция говорят за вятъра мистрал и лудостта, която обхваща хората при неговото появяване, в Калифорния всеки ходи по-леко, когато задуха вятърът „Св. Ана“[2]. В Манхатън се повява също такъв вятър, никой не знае името му, но той съществува. Когато топлите дни се превърнат в истински горещини и вятърът долита от запад, носейки всички комари от блатата при Джърси към реката Хъдзън — може би състоянието на старците се дължеше на климата, само господ знае дали това е нещо съществено, защото сега светлините на светофарите пред Парк авеню току-що се смениха от червени на зелени и шевролетът потегли, но фолксвагенът водеше с футове преднина, като че ли нямаше смисъл от всичко това, но този удрящ се дивак никога, никога не трябваше да го задмине, те двамата връхлетяха на пресечката на 87-а и Парка, гувернантките сграбчиха децата, излезли с тях на разходка, многобройните минувачи се озъртаха безпомощно и търсеха с очи някой полицай, те тръгнаха към Медисън авеню, фолксвагенът започна да издъхва, докато шевролетът препускаше и фучеше, и това бяха те, двама старци, с обща сума на годините сто и петдесет, обявили си война само защото при „Лексингтън“ фолксвагенът намали скоростта си, тези неща се случват в големите градове по всяко време, наистина, но те отминават, отминават и може би това нещо също щеше да отмине, ако не беше Хънсикър.
Хънсикър правеше своите доставки, той мразеше Осемдесет и седма улица, защото беше тясна, но обичаше да ходи в квартала по работа, защото след Осемдесет и седма се намираше Осемдесет и осма улица. Там в кафенето „Лексън-Хил-Дели“ работеше Айлийн и всяка седмица в продължение на една година Хънсикър закусваше и пиеше кафе там, защото Айлийн беше работлива, хубавичка в главата, беше преживяла и един развод. Тя обичаше да се шегува с него, понякога се протягаше през тезгяха и разрошваше косата му, но още не беше излизала с него след работа. Първият й съпруг бил голям тиранин, разказваше тя, и един брак й стигал.
— Но аз съм различен — отговаряше Хънсикър. — Всичките си дяволи оставям в клуба по боулинг. Различен съм, прочел съм всички бестселъри — „Любовна история“ например, „Кръстникът“. Изпитай ме, ако искаш.
Но Айлийн не се умилостивяваше.
Тъкмо й разказваше „Един път не е нито един път“, последния бестселър на Джеки Сюзън, и беше постигнал някакъв напредък, когато стана катастрофата.
Хънсикър помисли, че някой е блъснал камиона му, веднага излетя като луд навън към ъгъла на Осемдесет и седма улица и още преди да стигне мястото, той усети топлината, непоносимата горещина, защото, когато гори камион, може да изпепели дори и тухла, и там се чуваха писъци отвсякъде на жени и деца: когато стигна на Осемдесет и седма, пламъците ближеха сградата, където беше разтоварил, а Хънсикър навлезе в този ад, като се опитваше да разбере какво се е случило, но не остана дълго там. Изглежда, че се бяха блъснали две коли и при удара бяха връхлетели върху неговия камион, никой не знаеше, за бога, колко души бяха загинали.
Леко обгорен, Хънсикър се върна в кафенето, обади се в пожарната и в полицията. После седна на бара и зяпна тъпо пред себе си, докато Айлийн мълчаливо му наливаше кафе. Той отпи една глътка и в този момент тя почувства, че й става мил, заобиколи тезгяха, седна до него и започна да бърше лицето му с чиста кърпа. Тази вечер за първи път излезе с него. Отидоха на кино, а след два-три дни Хънсикър си каза, че катастрофата му е донесла щастие.
Провървя не само на Хънсикър, но и на Биби — млад цветнокож, току-що навършил двайсетте, който искаше да стане фотограф и който се беше запътил към парка по времето на катастрофата. Той беше единственият фотограф, който снимаше там, снимките излязоха прекрасни. Вестник „Дейли Нюз“ закупи от него цял куп и ги отпечата на първа страница, а после му предложиха щатно място, така че и той нямаше от какво да се оплаче.
А дали катастрофата донесе късмет на потърпевшите? Някой би казал, че не беше голяма загуба. Розенбаум беше хаплив човек, седемдесет и осем годишен, доста капризен и опак, шофьорът на фолксвагена беше по-възрастен, някъде към осемдесет и две, вдовец, имаше един син, когото не беше виждал от доста дълго време. Нищо не ги свързваше, освен кръвната им връзка, всяка емоция между тях беше отишла по дяволите, единственото, което ги свързваше, беше някакъв бизнес, нищо друго.
Вдовецът беше емигрант, надживял бе всички роднини и приятели, нямаше врагове. Всички го наричаха Курт Хесе, макар че това не беше истинското му име. На шофьорската му книжка пишеше Курт Хесе, и по паспорт се наричаше така; лекарите и пощальоните го наричаха г-н Хесе, бръснарят му го наричаше г-н Х; децата от квартала му благодаряха, когато ги черпеше с бонбони в парка, обичаше да го прави за тях; дори и сестра му, когато беше жива, го наричаше Курт. Наистина, той носеше това име много дълго време, така че ако някой попиташе за името му изведнъж или просто изтичаше пред него и извикаше: „Кажи си името!“, той без колебание щеше да изрече Хесе и нямаше да се чувства лъжец.
Неговото истинско име беше Каспар Шел, но двайсет и осем години бяха изминали, откакто беше с това име, и понякога, заспивайки, се чудеше дали това бе той самият, или бе дал възможност на някой друг да живее вместо него.
Той почина на място. Убит бе от удара, а не от огъня. Огънят само затрудни разпознаването.
Целият инцидент стана за по-малко от три минути, а Розенбаум се мъчи не повече от пет секунди. Между другото това беше все пак щастлив завършек на една трагедия.