Честър Хаймс
От любов към Имабел (25)

Глава двадесет и пета

Господин Клей беше полегнал за следобедната си дрямка, когато Джексън пристигна. Предната врата беше отворена и той влезе, без да почука. Смити — другият шофьор — и някаква жена си шушукаха в полумрака на параклиса.

Джексън отвори тихо вратата на канцеларията и кротко влезе вътре. Господин Клей лежеше на кушетката, обърнат с лице към стената. Облечен във фрак, с дълга бухнала сива коса, разпиляна над завивката, и суха като пергамент кожа, която се открояваше на тъмната стена, той приличаше на избягал от музея експонат, особено на слабата светлина на лампиона, непрекъснато запален до предния прозорец.

— Ти ли си, Маркъс? — попита той неочаквано, без да се обръща.

— Не, сър, аз съм, Джексън.

— Носиш ли ми парите?

— Не, сър…

— Така си и мислех.

— Но ще ги върна до последния цент, господин Клей… и ония петстотин долара, дето ги взех назаем, и двестате аванс от заплатата. Не се безпокойте за това, господин Клей.

— Можеш да предявиш иск в районния съд за парите, които са ти измъкнали ония гангстери.

— Иск? В районния съд ли?

— Да. Те са притежавали осем хиляди долара. Но само ти да го знаеш, Джексън, само ти.

— Да, сър, разбира се.

— И още нещо, Джексън…

— Да, сър?

— Докара ли ми катафалката?

— Не, сър, не знаех дали може. Оставил съм я пред станцията.

— Иди да я докараш! И бързо се връщай, защото те чака работа.

— Значи ще ме вземете отново на работа, господин Клей, така ли?

— Че аз никога не съм те гонил. Трудно се намира добър човек като теб.

— Да, сър. Ще устроите ли погребение на брат ми, господин Клей?

— Та нали това ми е работата, Джексън. Това ми е работата. Каква застраховка е имал?

— Все още не зная.

— Разбери, Джексън, и ела да се уговорим.

— Да, сър.

— А как е твоята мулатка?

— Добре е, господин Джексън, но в момента е в затвора.

— Много лошо, Джексън. Но все пак така поне знаеш, че не те мами.

Джексън се насили да се засмее.

— Вие все се шегувате, господин Джексън. Знаете, че тя няма да направи такова нещо.

— Не, поне докато е в затвора — каза господин Клей в полусън.

— Ще отида дотам и ще се опитам да я видя.

— Добре, Джексън. Свържи се с Джо Симпсън и му кажи да плати гаранцията — ако не е много голяма.

— Да, сър. Благодаря ви, господин Клей.

Кантората на Джо Симпсън се намираше на Ленъкс Авеню, съвсем наблизо. Двамата с Джексън поеха към центъра, към административната сграда.

Когато помощник-прокурорът Лорънс научи, че Имабел си е осигурила парите за освобождаване под гаранция, той изпрати да повикат Джо Симпсън. Гробаря и стенографът си бяха отишли и Лорънс беше сам в стаята си.

— Джо, искам да знам кой плаща гаранцията на тази жена.

Симпсън го погледна изненадано.

— Ами господин Клей.

— Боже господи! — възкликна Лорънс. — Какво е това? Какво става тук? По какъв начин го държат така? Открадват му парите, разбиват катафалката му, използуват го как ли не, а той се е разтичал да им плати гаранциите и да ги измъкне от затвора. Искам да зная защо.

— Двама от тия хубавци са имали осем хиляди долара в себе си, когато са ги убили.

— Какво общо има това?

— Ами аз мислех, че знаете как става, господин Лорънс. Парите отиват за погребенията им. А ще ги погребва господин Клей. Те направо са му осигурили клиентела.

 

 

Джексън беше в другото крило на сградата и чакаше в преддверието, когато тъмничарят изведе Имабел от килията й. Той въздъхна и се засмя едновременно и я пое в прегръдките си. Тя се притисна към дебелия му корем и изранените й устни се сляха с неговите в потна целувка.

После тя се отдръпна и каза:

— Миличък, трябва час по-скоро да отидем при оная стара сврака и да си поискаме отново стаята, за да има къде да спим довечера.

— Всичко ще бъде наред — отвърна той. — Пак съм на старата работа. И при това господин Клей даде парите за гаранцията ти.

Тя продължи да го държи на разстояние и го погледна право в очите.

— Пак си на старата работа? Това не е ли прекрасно?

— Имабел — подхвана той и я погледна глупаво. — Искам да ти кажа, че много съжалявам, задето изгубих куфара със златната руда. Но направих всичко, което беше по силите ми.

Тя се изсмя високо и стисна силните му дебели ръце.

— Не се безпокой, миличък. За какво ми е някакъв си стар куфар, пълен със злато, когато имам теб?