Дийн Кунц
Шепоти (7)

7.

Страхувайки се, че хората от нощната смяна във винарната ще го видят, а те знаеха, че е покойник, Бруно не се приближи много до фабриката. Вместо това той паркира на около километър и половина до шосето и тръгна пеша през лозята към къщата, построена от него преди пет години.

Проблясвайки слабо през разкъсаната тук-там парцалива облачна покривка, студената бледа луна хвърляше достатъчно светлина, за да огрее пътя му през лозята.

Хълмовете мълчаха. Въздухът бе изпълнен със слабата миризма на разтвор от син камък, с който бяха пръскали през лятото против плесен. Чувстваше се и свежият аромат на озон след бурята, който бе разнесъл миризмата на медния сулфат. Вече не валеше. А и преди не бе валяло кой знае колко — дъждът само бе понапръскал тук-там. Земята беше само омекнала и влажна, но не и кална.

Нощното небе беше просветляло в сравнение с преди половин час. Зората още не се бе разпукнала, но на изток небето розовееше.

Когато стигна поляната, Бруно се сниши до храстите и започна да се взира в сенките около къщата. Прозорците бяха тъмни и пусти. Никакво движение. Не се чуваше никакъв шум, освен мекия шепот и свиренето на вятъра.

Той приклекна и остана скрит зад храстите в разстояние на няколко минути. Боеше се да тръгне, боеше се, че тя го очаква вътре. Но най-накрая с разтуптяно сърце той се насили и изостави сравнително удобното прикритие на храстите. Изправи се и приближи входната врата.

В лявата си ръка държеше фенерче, но не го запали. В дясната държеше нож. Беше готов да скочи и да го забие и при най-малък шум. Но нямаше никакъв друг шум освен този от собствените му стъпки.

Вече при входа, Бруно остави фенерчето на земята, извади ключ от джоба на якето си и отключи вратата. После взе фенерчето, отвори вратата и я задържа с крака си, запали фенерчето и влезе в къщата тихо и забързано. Държеше ножа насочен напред.

Тя го чакаше в антрето.

Може би се бе върнал навреме, за да предотврати пъкления й план.

Той застана в средата на хола с фенерче и нож в двете си ръце, отпуснати покрай тялото му. Олюля се. Беше изтощен и объркан. Зави му се свят.

Беше един от онези мигове, в които изпитваше непреодолимата нужда да поговори със себе си, да сподели своите чувства със себе си, да разреши проблемите със себе си и да проясни съзнанието си. Но вече никога нямаше да може да се допита до себе си, защото той беше мъртъв.

Мъртъв!

Бруно започна да трепери… и заплака.

Беше сам и уплашен и много объркан.

Цели четиридесет години той се бе представял за обикновен човек и доста сполучливо минаваше за нормален. Но вече не можеше да го прави. Той бе наполовина мъртъв. Загубата беше твърде голяма за него, за да може да я преодолее. Вече не вярваше в себе си. Без себе си, към когото можеше да се обърне, без другото си аз, което да му дава съвети и идеи, Бруно вече нямаше възможност да издържи на тази шарада.

Обаче кучката беше в Сейнт Хелена. Някъде в града. Той не можеше да подреди мислите си, не можеше да се овладее, но знаеше едно нещо: трябваше да я намери и убие. Трябваше да се отърве от нея веднъж завинаги.

* * *

Малкият пътнически будилник беше навит да звънне в седем часа в четвъртък сутринта.

Тони се събуди един час преди това. Събуди се стреснат, понечи да седне в леглото, осъзна къде се намира и отново се отпусна назад върху възглавницата. Той лежеше по гръб в тъмното, взираше се в изпъстрения със сенки таван и се вслушваше в ритмичното дишане на Хилари.

Беше се изтръгнал от съня, за да избяга от един кошмар, изпълнен с жестоки и мрачни представи: морги, гробници, гробища и ковчези — един сън, който беше пропит и тегнеше от мрак и смърт… ножове… изстрели… кръв… червеи, излизащи от стените и изпълзяващи от изцъклените очи на трупове… възкръснали мъртъвци, които говореха за крокодили. В съня животът на Тони бе изложен на опасност пет-шест пъти, но всеки път Хилари заставаше между него и убиеца и всеки път тя умираше заради него.

Този сън ужасно го разстрои.

Тони се боеше да не я загуби. Обичаше я. Обичаше я повече, отколкото би могъл да й каже с думи. Той говореше с лекота и не че нямаше желание да изрази словесно чувствата си, но просто му липсваха думите, които биха могли точно да предадат дълбочината и качеството на онова, което чувстваше към нея. Тони смяташе, че такива думи не съществуват. Всички, които той знаеше, бяха груби, тежки, безнадеждно неточни. Ако някой му я отнемеше, животът му, разбира се, щеше да продължи… но никак нямаше да е лек, нямаше да има щастие, а само много болка и скръб.

Тони се взираше в тъмнеещия таван и си казваше, че сънят му не си струва тревогата. Това не беше поличба или някакво предсказание. Беше само сън… просто лош сън. Нищо повече от сън…

В далечината се чу влак. Разнесоха се две дълги изсвирвания — студен, самотен и протяжен звук, който го накара да дръпне завивката чак до лицето си.

* * *

Бруно реши, че Кейтрин може да го чака в къщата, която Лио бе построил.

Той излезе от дома си и тръгна напряко през лозята. Взе ножа си и фенерчето.

При първите бледи зари, когато небето бе все още синьо-черно, а долината се гушеше в избледняващия нощен мрак, Бруно тръгна към къщата върху скалата. Той не се придвижи чрез лифта, защото за да се качи на него, трябваше да отиде до втория етаж на винарната, където в един ъгъл се намираше долната станция на линията. Бруно не смееше да се покаже, защото според него сега всичко наоколо гъмжеше от шпионите на Кейтрин. Той искаше да се промъкне до къщата незабелязано и единственият начин, по който можеше да го направи, беше да използва стълбите, издълбани в отвесната скала.

Бруно се заизкачва бързо, взимайки по две стъпала наведнъж, но преди да стигне много далече, забеляза, че осторожността е особено важна. Стъпалата се ронеха. Те не бяха поддържани така добре, както лифта. Десетилетия наред дъждът, вятърът и летните горещини бяха оронили част от хоросана, който крепеше цялата конструкция. Малки камъчета и парчета от буквално всяко от триста и двадесетте стъпала се отронваха изпод краката на Бруно, търкулвайки се към основата на скалата. На няколко пъти той едва не загуби равновесие и за малко да падне назад или настрани. Перилата бяха изгнили и разрушени. Липсваха цели участъци. Ако се спънеше или се подпреше на парапета, той нямаше да може да го спаси. Обаче Бруно започна да напредва по-бавно и предпазливо, следвайки криволичещата стълба. Не след дълго той се изкачи на върха.

Прекоси моравата, която беше обрасла с плевели. Десетките розови храсти, които някога бяха старателно поддържани и оформяни, сега бяха пуснали трънливите си пипала навсякъде и образуваха гъста и бодлива маса, върху която нямаше цветове.

Бруно се вмъкна в ронещата се викторианска къща и претърси мухлясалите, прашни и обвити с паяжини стаи, които миришеха на плесен, развила се върху килимите и пердетата. Къщата бе претъпкана със старинни мебели, стъклени статуетки, орнаменти и много други неща, но в нея нямаше нищо зловещо. Жената отново не беше тук.

Бруно не знаеше дали това е хубаво, или лошо. От една страна тя не се бе нанесла и не бе поела управлението в негово отсъствие. Това бе хубаво и той си отдъхна. Но от друга страна… къде, по дяволите, беше тя?

Объркването му бързо нарастваше. Способността му да мисли логично го бе напуснала още преди няколко часа. Не можеше да се довери и на петте си сетива. Понякога му се струваше, че чува гласове и той тръгваше из къщата да ги търси, само за да осъзнае след малко, че всъщност чуваше собственото си мърморене. От време на време миризмата на плесен сякаш се сменяше от аромата на любимия парфюм на майка му. Ала миг по-късно отново миришеше на плесен. А когато погледнеше познатите картини, покриващи стените още в детството му, Бруно не беше в състояние да схване какво точно показваха те. Формите и цветовете не му говореха нищо. Взорът му немееше и пред най-обикновените рисунки.

Той застана пред една картина, за която знаеше, че е пейзаж с дървета и диви цветя, но Бруно не ги виждаше. Само си спомняше, че трябва да са там. Сега виждаше само петна, накъсани линии, цапаници, безсмислени форми. Той се опита да не изпада в паника. Казваше си, че особеното му състояние на объркване и дезориентиране са просто резултат на това, че не беше спал цялата нощ. За кратко време беше изминал огромно разстояние и умората му беше обяснима. Очите го боляха, бяха зачервени и пареха. Клепачите му тежаха. Навсякъде го болеше. Вратът му беше схванат. Имаше нужда само от сън. Когато се събудеше, главата му щеше да е бистра. Така си говореше Бруно. В това трябваше да повярва.

Тъй като претърсваше къщата от горе надолу, той се озова на най-горния етаж — голямата стая със скосения таван, където бе прекарал такава голяма част от живота си. Под ярката бяла светлина на фенерчето той видя леглото, в което бе спал през годините, преживени в тази къща.

Неговото аз беше вече на леглото. Неговото аз лежеше, затворило очи, сякаш спеше. Разбира се, очите му не бяха само затворени, а зашити и бялата роба не беше просто бяла пижама, а погребалната плащеница, която Аврил Танертън му беше облякъл. Защото неговото аз бе мъртво. Кучката го беше намушкала и го бе убила. Неговото аз беше студено и мъртво като камък от миналата седмица.

Бруно бе твърде изтощен, за да даде воля на скръбта си и яростта си. Той отиде до голямото легло и легна в своята половина до своето собствено аз.

Неговото аз миришеше. Миришеше на някакъв лютив, химически разтвор.

Чаршафите под него бяха на петна и влажни от някаква течност, която излизаше от тялото.

Бруно нехаеше за оплесканата половина от леглото. Неговата половина беше суха. И макар неговото аз да не можеше вече да говори или да се смее, той се чувстваше добре за това, че е близо до себе си.

Бруно протегна ръка и се докосна. Докосна студената, твърда, скована длан и я взе в своята.

Част от болезнената самота го напусна.

Разбира се, Бруно се чувстваше непълен. Никога повече нямаше да се усеща цял, защото половината от него бе мъртва. Но като лежеше така до своя труп, все пак не се чувстваше съвсем самотен.

Оставяйки светлината на фенерчето да се процежда в тъмната таванска стая с капаци на прозорците, Бруно заспа.

* * *

Кабинетът на д-р Никълъс Ръдж беше на двадесетия етаж в един небостъргач, разположен в сърцето на Сан Франциско. Очевидно, мислеше си Хилари, архитектът никога не е чувал неприятния термин „земетръсна зона“, или пък е сключил някакво споразумение със самия дявол. Едната стена на кабинета на Ръдж беше изцяло стъклена, разделена на три огромни секции от две вертикални, стоманени подпори. От прозореца се откриваше гледка към терасовидния град, залива, великолепния Голдън Гейт Бридж и последните виещи се пипала на нощната мъгла. Усилващият се тихоокеански вятър разкъсваше сивите облаци на парчета и с всяка минута синевата на небето завземаше нови територии. Изгледът беше грандиозен.

До противоположната стена на кабинета, срещу прозореца и около кръгла, ниска масичка от тиково дърво бяха наредени шест удобни стола. Очевидно в този ъгъл се провеждаха сеанси на групова терапия. Хилари, Тони Джошуа и докторът седнаха там.

Ръдж беше приветлив и внимателен човек, притежаващ способността да накара събеседника си да се чувства най-интересната и очарователна личност, каквато той не бе срещал цяла вечност. Той беше плешив точно така, както сочеше клишето — като билярдна топка, като бебешки задник, като яйце, ала имаше добре оформена брада и мустаци. Беше облечен в костюм с жилетка и вратовръзка, а от джобчето му се подаваше подходяща на цвят носна кърпичка, но видът му не бе нито сив и невзрачен, нито контешки. Изглеждаше изискан, надежден и все пак носеше се с такава лекота, сякаш бе облякъл екипа си за тенис.

Джошуа сбито предаде фактите, за които докторът бе споменал, че иска да чуе. Той също изнесе кратка реч (тя се стори на Ръдж доста забавна) за това как един психиатър е задължен да пази обществото си от пациент с налудничавата мания да убива. В разстояние на четвърт час Ръдж чу достатъчно, за да се убеди, че да настоява за запазването на тайната между пациента и лекаря в този случай не е нито разумно, нито оправдано. И отвори пред тях медицинското досие на Фрай.

— Макар че, да ви призная — рече Ръдж, — ако само един от вас бе дошъл тук с тази невероятна история, аз не бих й обърнал внимание. Щях да си помисля, че просто имате нужда от моята лекарска помощ.

— Ние също се спряхме на възможността и тримата да сме си изгубили ума — каза Джошуа.

— И я отхвърлихме — додаде Тони.

— Е, ако вие тримата не сте наред — вметна Ръдж, — нека поне да сме четирима, защото аз също ви повярвах.

През последната година и половина, както обясни Ръдж, той бе виждал Фрай всичко осемнадесет пъти насаме в петдесетминутни сеанси. След първия преглед, когато Ръдж забелязал, че пациентът му е дълбоко разстроен от нещо, той го подтикнал да идва при него поне веднъж седмично, защото смятал, че проблемът е твърде сериозен и не може да се повлияе от един сеанс в месеца. Но Фрай не приел идеята за по-чести посещения.

— Както ви казах по телефона — добави Ръдж, — мистър Фрай беше разкъсван от две желания. Искаше помощта ми, желаеше да изучи проблема си до основи. Но в същото време той се боеше да разкрие пред мене някои неща… боеше се и от това, което щеше да научи за себе си.

— Какъв беше проблемът му? — попита Тони.

— Хм, разбира се самият проблем — психологическият възел, който предизвикваше безпокойствието, напрежението и стреса му — се криеше в подсъзнанието му. Ето защо той се нуждаеше от мене. Ние евентуално бихме могли да открием този възел и дори да го развържем, ако лечението се окажеше сполучливо. Но ние никога не стигнахме толкова далече. Така че аз не мога да ви кажа какво не беше наред с него, защото наистина не зная. Но мисля, че вие всъщност ме пипате кое е онова нещо, което е довело Фрай при мене и какво го е накарало да осъзнае, че има нужда от лекарска помощ.

— Да — отвърна Хилари. — От тук поне можем да започнем. Какви бяха симптомите му?

— Най-обезпокояващото обстоятелство, поне от гледна точка на мистър Фрай, беше един непрекъснато повтарящ се кошмар, който го ужасяваше.

Върху масата имаше касетофон, а до него — две купчини касети: в едната бяха четиринадесет, в другата — четири. Ръдж се наведе над масата и взе една от четирите касети.

— Всички мои консултации са записани и се пазят в сейфа — рече докторът. — Това са касетите със сеансите на мистър Фрай. Снощи, след като говорих по телефона с мистър Райнхарт, аз прослушах някои откъслечни пасажи от записите, за да видя дали ще успеете да ме убедите да ви представя картона му и си помислих, че ще е по-добре да чуете оплакванията на Бруно, изречени от него самия.

— Отлично — възкликна Джошуа.

— Тази първа касета е от съвсем първия сеанс. В началните четиридесет минути Фрай не каза почти нищо. Беше много странно. Външно изглеждаше спокоен и самоуверен, но аз виждах, че е изплашен и че се опитва да скрие истинските си чувства. Той се боеше да говори пред мене. Почти стана, за да си отиде. През последните десет минути той ми каза защо е дошъл при мене, но дори тогава му теглех с ченгел думите от устата. Тук е част от разговора.

Ръдж пъхна касетата в гнездото и включи касетофона. Когато чу познатия гърлен и хрипкав глас, Хилари усети как кожата по гърба й настръхна.

Фрай заговори пръв:

— Имам един проблем.

— Какъв проблем?

— Нощем.

— Да?

— Всяка нощ.

— Искате да кажете, че не можете да спите добре?

— Това е само част от проблема.

— Не можете ли да ми обясните по-подробно?

— Сънувам един сън.

— Какъв сън?

— Кошмар.

— Един и същ всяка нощ?

— Да.

— Откога е така?

— Откакто се помня.

— Година? Две години?

— Не, не! Много повече.

— Пет години? Десет?

— Поне тридесет… а може да е и повече.

— Сънувате един и същ лош сън в разстояние на повече от тридесет години?

— Точно така.

— Но едва ли всяка нощ.

— Напротив, винаги, без изключение.

— За какво става въпрос в съня?

— Не зная.

— Недейте да криете.

— Не крия.

— Вие искате да ми кажете.

— Да.

— Затова сте тук. Така че, кажете ми.

— Искам, но просто не зная какъв е сънят.

— Как може да го сънувате всяка нощ в продължение на тридесет и повече години, и да не знаете какъв е?

— Събуждам се с вик. Винаги зная, че съм се събудил заради съня. Но никога не бях в състояние да го запомня.

— Тогава как знаете, че винаги е един и същ?

— Просто зная.

— Това не е добър отговор.

— Добър за какво?

— Добър, за да ме убеди, че сънят е винаги един и същ. Ако сте толкова сигурен, че той наистина е един и същ, повтарящ се кошмар, то вие сигурно имате по-сериозни причини да мислите така.

— Ако ви кажа…

— Да?

— Ще помислите, че съм луд.

— Никога не използвам думата „луд“.

— Така ли?

— Така.

— Хм, всеки път, когато сънят ме буди, аз се чувствам така, сякаш нещо пълзи по мене.

— Какво е то?

— Не зная. Изобщо не мога да си спомня. Но се чувствам така, като че ли нещо се опитва да влезе в мене… побутва краищата на клепачите ми, опитва се да отвори очите ми. Усещам го как се движи по дрехите ми. То е в косата ми… навсякъде и пълзи и лази…

В кабинета на Никълъс Ръдж всички бяха вперили очи в касетофона.

Гласът на Фрай бе все още хрипкав, но сега в него се долавяше див ужас.

Хилари почти виждаше едрия мъж с изкривеното от ужас лице и широко отворени, шокирани очи… бледите му страни и студената пот по челото…

Касетата продължаваше да се върти.

— Само едно нещо ли лази върху вас?

— Не зная.

— Или пък са няколко?

— Не зная.

— Какво изпитвате?

— Направо… е ужас… повдига ми се.

— Защо това нещо иска да влезе във вас?

— Не зная.

— И казвате, че винаги се чувствате така след сън?

— Да… за една-две минути.

— Чувствате ли и друго извън усещането, че нещо лази по вас?

— Да. Но не е чувство, а звук.

— Какъв звук?

— Шепоти.

— Искате да кажете, че се събуждате и си представяте как някакви хора ви шепнат?

— Точно така… шепнат, шепнат, шепнат — навсякъде около мене.

— Кои са тези хора?

— Не зная.

— Какво шепнат?

— Не зная.

— Имате ли чувството, че те се опитват да ви кажат нещо?

— Да, но не мога да ги разбера.

— Имате ли някаква теория… предчувствие? Можете ли да направите предположение?

— Не мога да чуя добре думите, но зная, че ми казват лоши неща.

— Лоши ли? В какъв смисъл?

— Заплашват ме… мразят ме…

— Шепоти, които ви заплашват.

— Да.

— Колко време траят?

— Колкото и… лазенето… и пълзенето.

— Горе-долу минута?

— Да. Налудничаво ли ви звучи?

— Повярвайте ми, мистър Фрай, чувал съм далеч по-странни истории от вашата.

— Непрекъснато си мисля, че ако знаех какво ми казват шепотите, и ако знаех какво пълзи по мене, аз щях да мога да разбера какъв е сънят ми. А веднъж като зная, може би вече няма и да го сънувам.

— Почти по същия начин възнамерявам да подходим към проблема.

— Ще ми помогнете ли?

— Ами, до голяма степен зависи и от това до колко вие искате да си помогнете.

— О, искам да прогоня това нещо! Наистина искам!

— Тогава вероятно ще успеете.

— Живея с него вече толкова дълго… но изобщо не можах да свикна. Изпитвам ужас преди да си легна… Всяка нощ. Просто изпитвам ужас.

— Били ли сте на лечение преди?

— Не.

— Защо не?

— Страхувах се.

— От какво?

— От това, което… може би ще разберете за мене.

— Защо се боите?

— Може да е нещо… злепоставящо.

— Вие не можете да ме злепоставите.

— Обаче мога да злепоставя себе си.

— Не се тревожете за това. Аз съм ваш лекар. Тук съм, за да ви изслушам и да ви помогна. Ако вие…

Д-р Ръдж извади касетата от касетофона и каза:

— Повтарящ се кошмар. Това не е кой знае какво изключение, но кошмар, последван от халюцинации за допир и звук вече не е обикновено оплакване.

— И въпреки всичко — обади се Джошуа, — той не ви се видя опасен?

— О, господи, не! — възкликна Ръдж. — Той просто беше уплашен от един сън и то бе разбираемо. А фактът, че някои усещания от съня оставаха за кратко време и след събуждането му, означаваше, че кошмарът навярно представляваше някое особено ужасно и потиснато преживяване, скрито дълбоко в подсъзнанието. Но кошмарите общо взето са здравословни, защото са нещо като психологически отдушник. Фрай не показа никакви признаци на психоза. Не проявяваше склонност да смесва елементи от съня си и действителността. Той правеше ясно разграничение, когато говореше за това. Личеше, че съзнанието му ясно различава кое е кошмарът, и кое действителният свят.

Както бе седнал на стола, Тони се наведе напред и попита:

— Възможно ли е той да не е бил толкова сигурен в действителността, но да не го е показал пред вас?

— Искате да кажете… Възможно ли е да ме е заблудил?

— Възможно ли е?

Ръдж кимна.

— Психологията не е точна наука. А ако трябва да сравняваме, психиатрията е още по-малко точна. Да, би могъл да ме заблуди, особено след като го виждах само веднъж месечно и нямах възможност да наблюдавам промените в настроението и промените в личността, които биха били видни при ежеседмични контакти.

— В светлината на това, което току-що ви каза Джошуа — обади се Хилари, — имате ли чувството, че Фрай ви е заблудил?

Ръдж се усмихна замислено.

— Така изглежда, нали?

Той взе втора касета, която бе превъртяна до един предварително избран момент от разговор между Фрай и него, и я пъхна в касетофона.

— Никога не сте споменавали майка си.

— Какво за нея?

— Точно това ви питам.

— Вие сте неизчерпаем на въпроси.

— При някои пациенти почти не ми се налага да питам. Те просто се откриват пред мене и започват да говорят.

— Така ли? И за какво говорят?

— Много често говорят за майките си.

— Сигурно е отегчително за вас.

— Много рядко. Разкажете ми за майка си.

— Казваше се Кейтрин.

— И?

— Нямам какво да кажа за нея.

— Всеки има да каже по нещо за майка си… и за баща си.

Настъпи мълчание, което трая почти минута. Лентата се навиваше на другата страна и се чуваше единствено съскането й.

— Аз просто го изчаквам — обади се Ръдж, за да обясни мълчанието. — След малко ще започне.

— Доктор Ръдж?

— Да?

— Мислите ли, че…?

— Какво има?

— Мислите ли, че мъртвите си остават мъртви?

— Питате ме дали съм религиозен ли?

— Не. Имам предвид… дали мислите, че един човек може да умре, а после да възкръсне от гроба си?

— Като дух?

— Да. Вярвате ли в духове?

— А вие?

— Аз попитах пръв.

— Не. Не вярвам в тях, Бруно. А ти?

— Не съм решил още.

— Виждал ли си дух някога?

— Не съм сигурен.

— Какво общо има с това майка ти?

— Тя ми каза, че ще… се върне от оня свят.

— Кога ти го е казвала?

— О, хиляди пъти! Винаги го казваше. Казваше, че знае как става… и че ще ме следи и след като умре. Заявяваше ми, че ако ме види да се държа зле и да не живея по нейните изисквания, тя щяла да се върне от оня свят и да ме накара да съжалявам.

— Ти повярва ли й?

— …

— Бруно?

— Нека да говорим за нещо друго.

— Господи! — възкликна Тони. — Ето откъде му е дошла идеята за възкръсването на Кейтрин. Тази жена му го е втълпила още преди да умре!

Джошуа се обърна към Ръдж.

— Какво, за бога, се е опитвала да прави тя? Що за взаимоотношения са имали тези двамата?

— Това бе основното в проблема му — каза Ръдж. — Но ние така и не можахме да го разкрием. Продължавах да се надявам, че Бруно ще започне да идва всяка седмица, но той упорито отказваше… а после умря.

— Повдигнахте ли отново въпроса за духовете в по-нататъшните сеанси? — попита Хилари.

— Да — отвърна докторът. — Още на следващия сеанс той пак заговори за това. Каза ми, че мъртвите си оставали мъртви и само децата и глупаците мислели иначе. Каза още, че нямало такива неща като духове и зомбита. Бруно желаеше аз да зная, че той не е вярвал в приказките на Кейтрин за нейното възкръсване.

— Но той ви е излъгал — каза Хилари. — Всъщност Фрай й е повярвал.

— Очевидно да — отвърна Ръдж и сложи третата касетка.

— Докторе, каква религия изповядвате?

— Възпитан съм в католицизъм.

— Вярващ ли сте все още?

— Да.

— Ходите ли на църква?

— Да. А ти?

— Не. Ходите ли на тържествената служба всяка седмица?

— Почти всяка седмица.

— Вярвате ли в рая?

— Да, а ти?

— Да. А какво ще кажете за ада?

— Ти какво мислиш, Бруно?

— Ами, щом има рай, трябва да има и ад.

— Някои хора разправят, че земята бил адът.

— Не. Има друго място в пламъци и тъй нататък. А ако има ангели…

— Да?

— Трябва да има и дяволи. Библията ни казва, че има.

— Можеш да бъдеш добър християнин без непременно да вярваш дословно във всичко, което е казано в Библията.

— Знаете ли различните белези, по които се познават дяволите?

— Белези ли?

— Да. Когато например някой мъж или някоя жена сключи споразумение с дявола, то той ги белязва. Или пък ако ги обсеби по някаква причина, той ги дамгосва, както ние дамгосваме добитъка.

— Вярваш ли, че наистина можеш да направиш сделка с дявола?

— Хъ? О, не. Не, това са измислици — пълни глупости! Обаче някои хора вярват. Много хора… намирам, че те са интересни. Психиката им ме привлича. Чета много за окултизма, за да добия представа какъв тип хора вярват в подобни неща. Искам да схвана модела, по който са устроени мозъците им. Разбирате ли ме?

— Ти говориш за белезите, които дяволите оставят върху хората.

— Да. Просто наскоро четох за това. Нищо съществено.

— Разкажи ми.

— Хм, вижте, предполага се, че има стотици дяволи в ада. Може би хиляди. И всеки един от тях би трябвало да има свой собствен знак, който той поставя върху хората, чиито души иска. Например в средните векове са вярвали, че червен белег, подобен на ягода, върху лицето е дяволски знак. Или пък кривогледството… а също и трета гърда. Някои хора се раждат с три гърди — не е чак толкова рядко срещано явление. Казват също, че имало и друг белег — цифрата 666. Това бил знакът на главатаря на дяволите — сатаната. Неговите хора имат цифрата 666 дамгосана на главата, за да не се вижда под косата. Искам да кажа, така мислят искрено вярващите. И близнаците… това е друг знак на дявола.

— Близнаците са творение на дявола?

— Разбирате ли? Не казвам, че вярвам във всичко това. Не вярвам. Това са просто глупости. Просто ви обяснявам в какво вярват някои смахнати.

— Разбирам.

— Ако ви отегчавам…

— Не. Намирам го толкова интересно, колкото и ти.

Ръдж спря касетофона.

— Искам да направя само една забележка, преди да го пусна отново. Подтиквах го да говори за окултизма, защото си мислех, че за него той е само интелектуално занимание, начин да подкрепи духа си и да го заздрави, за да може да се справи със собствения си проблем. Със съжаление признавам, че му повярвах — според думите му, той не приемаше окултизма сериозно.

— Но го е приемал — възрази Хилари. — Приемал го е сериозно.

— Така изглежда. Но по онова време аз мислех, че той просто си упражнява мозъка, подготвяйки се да разреши проблема си. Ако Фрай можеше да намери начин да обясни очевидно нерационалните мисловни процеси на съвсем отнесените хора — най-върлите окултисти, то тогава той би бил готов да намери обяснение и са съвсем лекия намек за нерационално поведение в собствената си личност. Ако можеше да си обясни окултистите, щеше да бъде лесно да бъде разтълкуван и сънят, който Бруно не можеше да си спомни. Аз поне мислех, че точно това се опитва да прави той. Но бях в грешка, по дяволите! Само да беше идвал по-често.

Ръдж отново пусна касетофона.

— Ти каза, че близнаците са дело на дявола.

— Да. Не всички близнаци, разбира се. Само някои специални видове близнаци.

— Като например?

— Сиамските близнаци. Някои хора мислят, че това е знакът на дявола.

— Да, разбирам накъде може да избие такова суеверие.

— Понякога еднояйчни близнаци се раждат с було^[1] на главата. Това се случва рядко. Може единият да е така, но е голяма рядкост главите и на двамата да са покрити с було. Когато това стане, човек може да е съвсем сигурен, че тези близнаци са белязани от дявола. Поне така мислят някои хора.

Ръдж извади касетата от касетофона.

— Не съм сигурен как този отрязък от лентата ще ви послужи, предвид онова, което ви се е случило, но след като се говори за двойник на Бруно Фрай, стори ми се, че ще искате да чуете разговора ни за близнаците.

Джошуа погледна към Тони, после към Хилари и каза:

— Но ако Мери Гюнтер наистина е имала две деца, защо Кейтрин е взела само едното? Защо да лъже, че е имало само едно дете? Няма смисъл.

— Не зная — отвърна Тони. — Както казах и преди, историята ми се виждаше твърде подредена.

— Имате ли удостоверението за раждане на Бруно? — попита Хилари.

— Още не — отговори Джошуа. — В нито един от сейфовете му нямаше такъв документ.

Ръдж взе последната касета от сложените встрани на голяма купчина и каза:

— Този е последният сеанс, който съм провел с Фрай. Само преди три седмици. Най-накрая той се съгласи да ми разреши да опитам да го хипнотизирам, за да му помогна да си припомни съня. Но Бруно много внимаваше да не каже нещо повече. Не пожела да ми обещае, че няма да ограничава въпросите ми. Нямах право да го питам за нищо друго, освен за съня. Откъсът, който съм избрал за вас, започва в момента след като той е изпаднал в транс. Върнах го назад във времето, но не много назад… само до предната нощ. Потопих го отново в съня му.

— Какво виждаш, Бруно?

— Майка ми… и себе си.

— Продължавай.

— Тя ме дърпа.

— Ти къде си?

— Не зная. Но съм малък.

— Малък?

— Малко момче.

— И майка ти те принуждава да отидеш някъде?

— Да. Тя ме дърпа за ръката.

— Накъде те дърпа?

— Към… вр… вратата. Вратата! Не й позволявай да я отвори! Не… Не!

— Няма, няма! Хайде, успокой се! Разкажи ми за вратата. Накъде води?

— Към Ада.

— Откъде знаеш?

— Тя е в земята.

— Вратата е в земята?!

— За бога! Не й позволявай да я отвори! Не й давай пак да ме блъсне долу! Не! Не! Не искам пак долу!

— Отпусни се! Не се безпокой. Няма причина да се страхуваш. Само се отпусни, Бруно. Отпусни се! Спокоен ли си?

— Д-да.

— Добре. А сега бавно и спокойно и без никакви емоции ми кажи какво става след това. Ти и майка ти стоите пред някаква врата в земята. После какво става?

— Тя… тя… отваря вратата!

— Продължавай.

— Тя ме блъска.

— Продължавай.

— Блъска ме… през вратата.

— Продължавай, Бруно.

— Тя я затръшва… заключва я.

— Заключва те вътре?

— Да.

— Какво друго?

— Само тъмнина. Черна.

— Но все пак сигурно виждаш нещо?

— Не, нищо.

— После какво става?

— Опитвам се да изляза.

— И?

— Вратата е твърде тежка и здрава.

— Бруно, това всъщност само сън ли е?

— …

— Само сън ли е, Бруно?

— Това сънувам.

— Но не е ли също и спомен?

— …

— Майка ти заключвала ли те е в тъмна стая, когато си бил дете?

— Д-да.

— В мазето ли?

— В земята. В онази стая, в земята.

— Често ли го е правила?

— През цялото време.

— Веднъж в седмицата?

— По-често.

— Наказание ли беше това?

— Да.

— За какво?

— За това че… не се държах… и не мислех… като един.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше наказание за това, че не съм един.

— Един какво?

— Един. Един! Просто един! Това е всичко. Просто един!

— Добре. Ще се върнем на този въпрос по-късно. Сега продължаваме, за да разберем какво става после. Ти си заключен в онази стая и не можеш да отвориш вратата и да излезеш. Какво става след това, Бруно?

— С-с-страх ме е!

— Не! Не те е страх! Ти си много спокоен, отпуснат и изобщо не те е страх! Нали така? Не се ли чувстваш спокоен?

— Ами… да.

— Окей. Какво става, когато се опитваш да отвориш вратата?

— Не мога да я отворя. Така че аз само стоя на най-горното стъпало и гледам надолу в тъмното.

— Има стълби, така ли?

— Да.

— Накъде водят?

— Към Ада.

— Ти слизаш ли надолу?

— Не! Аз просто… стоя там и… слушам.

— Какво чуваш?

— Гласове.

— Какво казват?

— Те са само… шепоти. Не мога да ги разбера, но те… идват… стават все по-силни. Идват все по-близко! Качват се по стълбите! Сега са толкова силни!!!

— Какво казват?

— Шепоти. Навсякъде около мене.

— Какво ти казват?

— Нищо. Просто няма смисъл.

— Вслушай се по-внимателно.

— Те не говорят с думи.

— Кои са те? Кой шепне?

— О, господи! Слушай! Господи!

— Кои са те?

— Не са хора. Не, не! Не са хора!

— Не са ли хора тези, които шепнат?

— Махнете ги! Махнете ги от мене!!!

— Защо бръскаш кожата си с ръце?

— Те са по цялото ми тяло!

— Няма нищо върху теб, Бруно.

— Навсякъде по мене са!

— Бруно, не ставай! Чакай…

— О, боже мой!

— Бруно, легни на кушетката.

— Господи, господи, господи, господи!

— Заповядвам ти да легнеш на кушетката.

— Господи, помогни ми! Помогни ми!

— Чуй ме, Бруно. Ти…

— Трябва да ги махнеш! Трябва да ги махнеш!!!

— Бруно, всичко е наред. Отпусни се. Те си отиват.

— Не! Има дори повече!!! Ах, ах, ах!!! Не!!!

— Отиват си. Шепотите стават по-меки и по-тихи. Те са…

— По-силни! Стават по-силни!!! Вече са рев от шепоти!!!

— Успокой се. Легни и бъди…

— Пъхат се в носа ми! О, господи!! Устата ми!!!

— Бруно!

От касетата се разнесе странен, приглушен звук, който не спираше…

Хилари обгърна тялото си с ръце. Изведнъж в стаята стана студено.

Ръдж наруши мълчанието.

— Той скочи от кушетката и изтича до онзи ъгъл. Клекна там и покри с длани лицето си.

Зловещият, хриптящ, задавен звук продължаваше да се носи от касетофона.

— Но вие сте го извадили от транса — обади се Тони.

Лицето на Ръдж побледня при спомена.

— Отначало си помислих, че той ще остане там, в съня. Никога преди не беше ми се случвало такова нещо. Много съм добър в лечението чрез хипноза. Много ме бива. Обаче си помислих, че съм го загубил. Трябваше ми не малко време, но най-накрая той започна да ми отговаря.

От касетата продължаваше да се чува тежко дишане, задавен, хъхрещ звук.

— Това, което чувате — обясни Ръдж, — е Фрай. Той вика. Толкова е уплашен, че гърлото му е свито от спазъм, толкова е ужасен, че е изгубил гласа си. Опитва се да извика, но не може да излезе нито звук.

Джошуа се изправи, наведе се и изключи касетофона. Ръката му трепереше.

— Мислите, че майка му наистина го е заключвала в тъмна стая?

— Да — отвърна Ръдж.

— И там вътре е имало още нещо?

— Да.

Джошуа прекара длан през бялата си гривеста коса.

— Но, за бога! Какво би могло да бъде то? Какво е имало и онази стая?

— Не зная — отвърна Ръдж. — Очаквах да науча в някой следващ сеанс, но тогава го видях за последен път.

* * *

В самолета на Джошуа, докато летяха на югоизток към Холистър, Тони каза:

— Разбирането за тази история се променя.

— Как? — попита го Джошуа.

— Ами, от начало гледах на нея само в черно-бели краски. Хилари беше жертвата, Фрай беше злодеят. Но сега… някак… навярно Фрай също е жертва.

— Зная какво имаш предвид — рече Хилари. — Като прослушах онази касета… стана ми мъчно за него.

— Хубаво, че ви е мъчно — обади се Джошуа, — само не забравяйте, че той е дяволски опасен.

— Но не е ли мъртъв?

— Мъртъв ли е наистина?

* * *

Хилари беше написала сценарий, в който част от действието се развиваше в Холистър, тъй че тя знаеше нещо за града.

Повърхностно погледнато, Холистър приличаше на стотици други малки градове в Калифорния. В него имаше няколко хубави улици и няколко лоши… нови къщи и стари къщи… палми и дъбове… олеандрови храсти. Тъй като тук бе най-сухата част на щата, имаше много повече прах, отколкото на други места, но тази особеност се забелязваше само когато беше наистина ветровито.

Обстоятелството, което правеше Холистър по-различен от другите градове, бе онова нещо, което беше под него: възсяданията. Повечето населени места в Калифорния бяха разположени върху или близо до възсядания на земните пластове, които от време на време се приплъзваха, предизвиквайки земетресение. Ала Холистър не беше само върху едно възсядане. Той се намираше върху едно рядко срещано множество от възсядания — десетина или дори повече, както големи, така и малки, включващи седловината Сан Андреас.

Холистър беше град в движение. Той бе раздвижван всеки ден в годината от поне едно земетресение. Разбира се, повечето от трусовете бяха някъде по средата или в долната част на скалата на Рихтер. Градът никога не бе сриван до основи, но тротоарите бяха напукани или изпочупени. Някоя пътека можеше да е равна в понеделник, малко издадена във вторник и отново почти равна в сряда. В някои дни имаше серии от земни потръпвания, които разклащаха леко града само с малки прекъсвания от по час-два. Но хората, живеещи в Холистър, рядко усещаха тези леки трепети така, както живеещите високо горе в скиорските райони на Хай Сиера не обръщаха почти никакво внимание на бурите, донасящи само три-четири сантиметра сняг.

През годините посоката и наклона на някои улици в Холистър бяха променени вследствие на вечното движение на земята. Някога прави улици, бяха сега леко извити или тук-там издълбани. В магазините за хранителни стоки полиците с продуктите бяха наклонени назад или пък бяха покрити с телени мрежи, за да не позволят на бурканите и консервите да падат на пода и да се чупят всеки път, когато земята се размърдваше. Някои хора живееха в къщи, които постепенно хлътваха в нестабилната земя, но потъването беше толкова бавно, че в тях изобщо нямаше уплаха или паника и ти не си търсеха други места за живеене. Просто замазваха пукнатините в стените, рендосваха и изчукваха вратите си и изобщо правеха всевъзможни приспособления.

Случваше се някой жител на Холистър да пристрои по някоя стая към къщата си, без да разбере, че пристроената част е върху едно възсядане, а основната сграда е върху друго. В резултат на това след няколко години новата стая се придвижваше бавно и решително с упоритостта на костенурка на север, юг, изток или запад, в зависимост от възсядането, а останалата част на къщата оставаше на едно място или тръгваше бавно в обратна посока — незабележим, но мощен процес, който в крайна сметка откъсваше пристроената стая от основната сграда. Под мазетата на някои къщи имаше засмукващи дупки — бездънни ями, които непрекъснато се разпростираха под къщите и един ден щяха да ги погълнат, но междувременно гражданите на Холистър живееха и работеха над земята. Мнозина биха се ужасили да живеят в град, където (както се изразяват някои от жителите) човек можеше да си легне вечер „и да слуша как земята си шепне сама на себе си“. Но поколения наред добрите хора в Холистър си бяха вършили работата с положително отношение към нея, което бе достойно за възхищение.

Това бе неповторимият калифорнийски оптимизъм.

Рита Янси живееше в една ъглова къщичка на тиха улица. Беше малък дом с голяма тераса при входа. Пътеката до вратата бе оградена с бордюр от есенни, бели и жълти цветя.

Джошуа натисна звънеца, а Хилари и Тони застанаха зад него.

Вратата отвори възрастна жена. Сивата й коса бе свита на малък кок. Лицето й бе сбръчкано, а сините й очи живи и умни. Усмивката й бе сърдечна. Беше облечена в синя домакинска роба с бяла престилка и практични старовремски обувки. Като избърса ръцете си с кърпата за съдове, тя каза:

— Да?

— Мисис Янси? — попита Джошуа.

— Аз съм.

— Казвам се Джошуа Райнхарт.

Жената кимна.

— Предполагах, че ще дойдете.

— Аз трябва на всяка цена да говоря с вас — рече Джошуа.

— Приличате ми на човек, който или трудно се предава, или изобщо не се предава.

— Ще опъна палатка точно на верандата ви, ако не получа онова, за което съм дошъл.

Рита Янси въздъхна.

— Няма да е необходимо. Мислих много за тези работи, откакто вие ми се обадихте вчера и ето какво реших — вие нищо не можете да ми направите. Абсолютно нищо. Аз съм на седемдесет и пет години, а на тази възраст не захвърлят току-тъй жени в затвора. Така че нямам нищо против да ви кажа за какво става въпрос, защото ако не го сторя, вие ще продължавате да ме тормозите.

Тя отстъпи назад, отвори широко вратата и те влязоха вътре.

* * *

В таванската стая на къщата върху скалата, върху голямото легло Бруно се събуди с вик.

В стаята бе тъмно. Батериите на фенерчето се бяха изтощили, докато той бе спал.

Шепоти…

Навсякъде около него.

Меки, отекващи, дяволски шепоти.

Като пляскаше с длани лицето, врата, гърдите и ръцете си, опитвайки са да отпъди омразните неща, които пълзяха по него, Бруно падна от леглото. Но на пода сякаш имаше още повече от тези блъскащи се и стрелкащи се неща — много повече, отколкото на леглото… хиляди и хиляди… и всичките шепнеха, шепнеха, шепнеха… Той заплака жално, издавайки нечленоразделни звуци. После похлупи с длан носа и устата си, за да не позволи на онези неща да се шмугнат вътре в него.

Светлина!

Снопове светлина!

Тънки ивици светлина като свободно развети, фосфоресцентни нишки пронизваха мрачната атмосфера на стаята. Не бяха много нишки, не беше много светлина, но все пак бе нещо — много по-добре, отколкото нищо.

Бруно се завтече към онези тънки паяжини светлина толкова бързо, колкото можа, като непрекъснато бръскаше нещата от себе си. Напипа прозореца, но отвън той бе покрит с капаци. Светлината се процеждаше през тесните процепи на капаците.

Бруно застана до прозореца, олюлявайки се, и заопипва в тъмното за бравата на прозореца. Когато намери дръжката, тя не можа да се превърти — беше силно ръждясала.

Като викаше неистово и истерично се шляпаше с длани, Бруно се запъти, препъвайки се, обратно към леглото. Успя да го намери в непрогледната чернота, хвана нощната лампа, която стоеше върху шкафа, отнесе я до прозореца, удари с нея като с прът и стъклото на прозореца се разби на парчета. Той захвърли лампата встрани, напипа резето от вътрешната страна на капака, натисна го с дланта си, разклати го и ожули единия си пръст, когато резето изскочи от гнездото си. С един удар Бруно отвори капаците и заплака от облекчение, когато светлината нахлу в стаята.

Шепотите замряха.

* * *

Гостната на Рита Янси (тя я наричаше гостна, защото не обичаше съвременните версии на тази дума, които не бяха така цветисти) беше почти пародиен стереотип на гостна, в която милите възрастни женици като нея прекарваха последните години от живота си: басмени перденца, ръчно направени и избродирани драперии по стените с вдъхновяващи писания по тях, оградени от дребни цветенца и птиченца, се срещаха почти навсякъде — безмилостно излагащи на показ наличие на добра воля, добро настроение и лош вкус. Изтърбушена тапицерия, сгъваеми столове. Върху миниатюрна масичка бяха натрупани броеве на „Рийдърс Дайджест“^[2], кошница, пълна с кълбета прежда и игли за плетене. Килим на цветя, покрит с пътеки в подходящ десен — също на цветя. Ръчно тъкани халища бяха постлани върху седалките и облегалката на дивана. Стенният часовник цъкаше кухо.

Хилари и Тони седнаха на дивана — на крайчеца, сякаш се бояха да не измачкат халищата, ако се облегнат назад. Хилари забеляза, че множеството статуетки и украшения бяха безукорно избърсани и излъскани. Тя имаше чувството, че Рита Янси ще хукне за парцал, веднага щом някой посегнеше към тези драгоценни съкровища.

Джошуа седна в креслото. Тилът и ръцете му се отпуснаха върху калъфи. Мисис Янси се настани на очевидно любимия си стол. Тя сякаш бе приела част от неговата природа, както и той от нейната. Възможно е, мислеше си Хилари, човек да си представи как мисис Янси и столът се срастват в едно органично-неорганично същество с шест крака и добре изчеткана плюшена кожа.

Старицата взе едно синьо-зелено одеяло, сгънато върху поставката за крака, разгъна го и покри скута си с него.

За миг настъпи пълна тишина. Сякаш и часовникът престана да тиктака, като че ли времето бе спряло, и те всички са бяха вкаменили изведнъж и бяха пренесени заедно със стаята посредством някаква магия на далечна планета и поставени като експонати в отдела по „Земна антропология“ на някакъв извънземен музей.

Тогава Рита Янси заговори и онова, което тя каза, напълно разби домошарската представа на Хилари за нея.

— Ами, ясно е като бял ден, че няма смисъл да го усукваме. Не искам да прахосам целия си ден за тази дяволски глупава история. Нека да минем направо на целта. Искате да знаете защо Бруно Фрай ми е плащал по петстотин долара на месец. Плащаше ми, за да мълча. Даваше ми пари, за да си затварям устата. Майка му ми плащаше също толкова пари всеки месец в продължение на тридесет и пет години, а когато тя умря, Бруно започна да изпраща чековете. Трябва да призная, че това здравата ме изненада. В наши дни е доста необичайно един син да плаща такава сума, само за да запази името на майка си… и особено след като тя вече е хвърлила топа. Но той плащаше.

— Нима искате да кажете, че сте изнудвали мистър Фрай и майка му преди него? — попита Тони изумен.

— Наречете го както искате. Купено мълчание, изнудване или каквото желаете.

— От казаното до тук — рече Тони, — вярвам, че в съда ще го нарекат изнудване и нищо друго.

Рита Янси му се усмихна.

— Мислите ли, че думата ме притеснява? Смятате ли, че се боя от нея, и че отвътре всичко ми трепери? Нека ви кажа, синко, че на младини са ме обвинявали и за по-сериозни неща. „Изнудване“ ли е думата, която искате да използвате? Добре, нямам нищо против. Тогава нека бъде изнудване. Няма да украсявам истината. Но разбира се, ако сте толкова глупави и настоявате да изправите една стара жена в съда, тогава няма да използвам същата дума. Ще кажа просто, че съм направила голяма услуга на Кейтрин Фрай преди много време и че тя е настоявала да ми плаща за това всеки месец. Вие нямате никакви доказателства за противното, нали? Преди всичко това е и една от причините, поради които пожелах да ми се плаща всеки месец по малко. Искам да кажа — изнудвачите обикновено правят един удар и бягат, отнасяйки големия залък, който човек може лесно да проследи. Но кой ще повярва, че изнудвач ще се съгласи на скромно месечно заплащане по сметка?

— Нямаме никакво намерение да завеждаме дело срещу вас — увери я Джошуа. — И изобщо не се интересуваме от възстановяване на сумата, която ви е изплатена. Осъзнаваме, че това би било безполезно.

— Хубаво — рече мисис Янси. — Защото здравата щях да се боря, ако се бяхте опитали.

Тя приглади одеялото върху скута си.

Трябва добре да я запомня тази жена, помисли си Хилари. Всяка подробност! От нея ще излезе чудесна героиня в някой филм един ден: Баба с подправки. Оцет и лек мирис на гнило.

— Искаме само малко информация — каза Джошуа. — Има проблеми с имота, а те задържат плащанията. Трябват ми отговорите на няколко въпроса, за да побързам с цялостното уреждане на нещата. Вие казахте, че не желаете да прахосвате целия си ден за тази „дяволски глупава история“. Е, аз пък не желая да прахосвам цели месеци, за да уредя имуществените въпроси на Фрай. Единственият ми мотив да дойда тук, е да получа информацията, която ми е нужна, за да мога пък аз от своя страна да приключа с тази глупава история.

Мисис Янси се втренчи в него, после в Хилари и Тони. Очите й бяха нетрепващи, умни, преценяващи. Най-накрая тя кимна с явно доволство, като че ли бе прочела мислите им и бе останала доволна от тях.

— Мисля, че мога да ви вярвам. Добре, задайте въпросите си.

— Очевидно — подхвана Джошуа, — първото нещо, което искаме да знаем, е какво е имало между вас и Кейтрин Фрай, за да се налага тя и нейният син да ви платят почти четвърт милион долара за последните четиридесет години.

— За да разберете по-добре — започна мисис Янси, — ще трябва да чуете малко и от собствената ми история. Виждате ли, когато бях млада по времето на най-голямата криза, аз се оглеждах за всякакъв вид работа, та да мога да свържа двата края. Реших, че нито една от тези работи не ми предлагаше повече от едно мизерно оцеляване и живот, изпълнен с лишения. Всички работи, освен една. Разбрах, че единствената професия, която ми предлагаше шанса да спечеля истински пари, беше най-старата от всички професии. Когато бях осемнадесетгодишна, започнах да работя като такава. По онова време в смесена компания наричаха такива като мене „жени с леко поведение“. Днес вече не се церемонят много. В наши дни можете да използвате която проклета дума ви хрумне.

Кичур сива коса се бе изплъзнал от кока й. Мисис Янси го махна от лицето си и го затъкна зад ухото си. После продължи.

— Когато става въпрос за секс — „стария сърбеж“, както го наричаха по мое време, изненадана съм от това колко по-различно е днес.

— Искате да кажете, че сте била… проститутка? — попита Тони, давайки израз на изненадата на Хилари.

— Бях изключително красиво момиче — каза гордо мисис Янси. — Никога не съм работила по улиците, баровете, хотелите или други подобни места. Бях служителка на една от най-фините и елегантни къщи в Сан Франциско. Ние обслужвахме само хора от отбраното общество. Само най-хубавите мъже. Винаги имаше поне десет момичета, а често стигахме и до петнадесет, но всяка една от нас беше изключително красива и изтънчена. Направих добри пари, както очаквах. Но когато станах на двадесет и четири години, аз разбрах, че можех да спечеля много повече пари, създавайки собствена къща за развлечения, отколкото като служителка в чуждо заведение. Тъй че аз си основах своя къща с много чар и похарчих за нейното преобзавеждане почти всичките си спестявания. После си създадох постоянен състав от прелестни и изискани млади жени. През следващите тридесет и шест години аз работех като мадам и къщата ми беше доста елегантна и шик. Пенсионирах се преди петнадесет години, когато бях на шестдесет, защото исках да дойда тук, в Холистър, където живеят дъщеря ми и съпругът й. Исках, знаете ли, да бъда близо до внучетата си. Внучетата направиха старините ми много по-приятни и смислени, отколкото очаквах.

Хилари се облегна назад, но вече не се боеше, че ще измачка халището, което покриваше дивана.

— Всичко това е много интересно — рече Джошуа, — но какво общо има то с Кейтрин Фрай?

— Баща й редовно посещаваше заведението ми в Сан Франциско — отвърна Рита Янси.

— Лио Фрай?

— Да. Много странен мъж. Аз самата никога не съм била с него. След като станах мадам, почти не работех на легло — бях заета с ръководенето на заведението. Но слушах всичките истории, които момичетата разказваха за него. По приказките им излизаше, че той е първокласен мръсник. Обичаше жените да бъдат покорни и раболепни. Харесваше му да ги обижда, да ги нарича с мръсни имена, докато ги ползваше. Държеше строго на дисциплината, ако разбирате какво имам предвид. Имаше някои извратености, които му харесваха и плащаше висока цена, за да има правото да ги върши с моите момичета. Както и да е, през април на 1940-та година дъщерята на Лио, Кейтрин, почука на прага на моето заведение. Никога не бях я виждала преди това. Дори не знаех, че той има дете. Беше ми споменавал за нея обаче. Бе я изпратил при мене, за да роди тайно бебето си.

Джошуа премига.

— Нейното бебе?!

— Тя беше бременна.

— Бруно е бил нейно бебе?

— Ами Мери Гюнтер? — попита Хилари.

— Никога не е имало такава жена като Мери Гюнтер — отвърна старицата. — Тази история служеше само за прикритие и беше измислена от Кейтрин и Лио.

— Знаех си! — възкликна Тони. — Всичко беше прекалено подредено! Адски гладко и подредено!

— Никой в Сейнт Хелена не знаеше, че тя е бременна — каза Рита Янси. — Тя носеше няколко ластични колана. Няма да повярвате как се беше опасало клетото момиче! Беше ужасно! Още отначало, когато не й дошъл мензисът, много преди да й се издуе коремът, тя започнала да носи все по-стегнати и по-стегнати колани — слагала ги един върху друг. И беше гладувала, опитвайки се да задържи килограмите си и да не наддава на тегло. Истинско чудо беше, че не бе пометнала детето и че не бе умряла.

— И вие я прибрахте? — попита Тони.

— Няма да седна да се преструвам и да ви разправям, че съм го направила от добро сърце — рече мисис Янси. — Не понасям стариците, които се правят на „чиста вода ненапита“, като всички онези стари жени от партиите бридж в църквата, където ходя понякога. Кейтрин не ми влезе в сърцето или нещо такова. И не я прибрах, защото се чувствах задължена към баща й. Не му дължах нищо. Дори не го харесвах. А пък и той бе вече покойник от месец и половина, когато Кейтрин се появи. Прибрах я по една-единствена причина и не бих се преструвала, че е заради нещо друго — тя носеше три хиляди долара, за да си плати стая, храна и лекар. Тогава това бяха доста пари — много повече, отколкото са днес.

Джошуа поклати глава.

— Не разбирам. Всички я мислеха за студена жена — студена като риба. Мъжете не я интересуваха. Нито пък си имаше любовник, за когото ние да научим. Кой е бащата?

— Лио — отвърна мисис Янси.

— О, боже мой! — прошепна Хилари.

— Сигурна ли сте? — попита Джошуа.

— Напълно — отвърна старата жена. — Той започнал да върши гадости с дъщеря си още когато тя била на четири години. Принуждавал я да върши с него орален секс, когато Кейтрин била малко дете. По-късно, когато пораснала, той правел всичко с нея. Всичко!

* * *

Бруно се надяваше, че един хубав сън през нощта ще проясни замъгления му мозък, ще измие объркването и дезориентацията, които го тормозеха снощи и рано тази сутрин. Но сега, застанал пред счупения прозорец на таванската стая, огрян от светлината на бледата октомврийска утрин, той чувстваше, че самообладанието му не е по-добро, отколкото преди шест часа. Мозъкът му агонизираше от хаотични мисли, съмнения, въпроси и страхове. Хубави и лоши спомени се гърчеха като червеи в главата му. Различни представи се сменяха и преливаха една в друга като малки топчета живак.

Бруно знаеше какво не е наред с него. Той беше сам. Съвсем сам. Беше само половин човек. Разкъсан на две. Ето, това не беше наред с него. Откакто убиха другата му половина, той ставаше все по-нервен и неуверен в себе си. Той вече нямаше онзи източник на енергия, както когато и двете му половини бяха живи. И сега, опитвайки се да преживява криво-ляво само като половин човек, той не беше в състояние да се справи. Дори най-незначителните проблеми започваха да му се виждат неразрешими.

Бруно се обърна с гръб към прозореца и с тежки стъпки се запъти към леглото. Коленичи на пода до него и сложи глава върху трупа, върху гърдите му.

— Кажи нещо! Кажи ми нещо! Помогни ми да реша какво да правя. Моля те, моля те, помогни ми!

Ала мъртвият Бруно нямаше какво да каже на този, който все още бе жив.

* * *

Гостната на мисис Янси.

Тиктакащият часовник.

Един бял котарак дойде откъм трапезарията, влезе в спалнята и скочи в скута на старицата.

— Откъде знаете, че Лио се е гаврил с Кейтрин? — попита Джошуа. — Сигурен съм, че той не ви е казвал подобно нещо.

— Не — отвърна мисис Янси — но Кейтрин ми каза. Тя беше в ужасно състояние: почти обезумяла. Очаквала баща й да я доведе при мене, когато наближило времето й да ражда, но точно тогава той умрял. Кейтрин останала сама и била ужасена. Поради онова, което бе сторила на себе си — коланите и диетата, раждането беше дяволски трудно и болезнено. Извиках лекаря, който прави седмичния преглед на момичетата ми. Знаех, че той ще се заеме с Кейтрин и ще бъде много дискретен. Той беше сигурен, че бебето ще се роди мъртво. Смяташе също, че има голяма вероятност и Кейтрин да умре. Тя имаше силни болки и агонизираше в продължение на четиринадесет часа. Никога не съм виждала някой да изтърпи такива болки, каквито тя изтърпя. Кейтрин бълнуваше почти през цялото време, а когато идваше на себе си, тя непрекъснато ми говореше за онова, което баща й бе направил с нея. Мисля, че се опитваше да пречисти душата си. Като че ли се боеше да умре с тази своя тайна и ми се изповядваше, гледайки на мене като на свещеник. Баща й я насилил да върши с него орален секс наскоро след смъртта на майка й. Когато се преместили в къщата на скалата, която предполагам, е доста изолирана, той буквално се заел с обучението й да му бъде робиня в секса. Щом пораснала достатъчно, той имал сношения с нея. Отначало взимал предпазни мерки, но след като живели години така, веднъж той се изпуснал и тя забременяла.

Внезапно Хилари бе обхваната от мощен импулс да дръпне китеника от дивана и да се сгуши в него, за да отпъди мразовитите тръпки, които я полазваха. Въпреки честите побоища и заплахи, въпреки физическите и психическите мъчения, които търпеше, докато живееше с Ърл и Ема, тя знаеше, че е имала късмет, загдето не е била насилвана сексуално. Хилари предполагаше, че Ърл е бил импотентен. Само неспособността му да извърши полов акт я бе спасила от това крайно падение. Поне този кошмар й беше спестен. Обаче Кейтрин Фрай бе потопена изцяло в него и неочаквано Хилари почувства някаква близост с тази жена.

Тони сякаш усети какво ставаше с нея, защото взе ръката й и я стисна нежно и успокояващо.

Мисис Янси погали белия котарак и той замърка тихо и хрипкаво.

— Има нещо, което не разбирам — обади се Джошуа. — Защо Лио не е изпратил Кейтрин при вас, веднага щом е разбрал, че тя ще има дете? Защо не ви е помолил да й уредите аборт? Сигурен съм, че сте имали необходимите контакти.

— О, да — отвърна мисис Янси. — В моя бизнес е необходимо човек да познава съответните лекари, които биха свършили такава работа. Лио би могъл да уреди това чрез мене. Не съм сигурна защо не го направи, но предполагам, че е защото се е надявал Кейтрин да роди момиченце.

— Не ви разбирам — рече Джошуа.

— Нима не е очевидно? — учуди се мисис Янси, почесвайки белия котарак по бялата гушка. — Ако му се родеше внучка, след няколко години Лио щеше да започне да я обучава, както е сторил и с Кейтрин. Тогава щеше да има и двете — свой собствен мъничък харем.

* * *

Тъй като не можа да изтръгне отговор от другото си аз, Бруно се изправи и се заразхожда безцелно из стаята, вдигайки праха от пода. На млечнобялата светлина, струяща от прозореца, се виждаха стотици малки прашни вихрушки.

Не след дълго той забеляза щангите — всяка тежеше по двадесет и пет килограма. Те бяха част от един сложен комплект от тежести, които Бруно използваше шест дни в седмицата без изключение в периода от двадесет до тридесет и пет годишната си възраст. Повечето от тези спортни съоръжения — лостовете, по-големите щанги и уредите за развиване на коремната преса бяха в мазето. Ала той винаги държеше в стаята си резервни щанги, за да ги използва в свободните си мигове, когато за да убие скуката, добавяше по още някой милиметър към огромните бицепси на раменете си или мускулите на ръцете си.

Бруно вдигна щангите от пода и започна да работи с тях. Огромните му рамене и силни ръце скоро навлязоха в познатия ритъм и не след дълго той започна да се поти.

Преди двадесет и осем години, когато за първи път Бруно изрази желание да вдига тежести и да стане културист, майка му сметна, че идеята е чудесна. Продължителните и убийствени тренировки с щангите му помагаха да изгаря сексуалната енергия, която току-що бе започнал да набира. А пубертетът му беше доста мъчителен. Тъй като не се осмеляваше да показва демоничния си пенис пред момиче, усилените тренировки с вдигане на тежести щяха да го ангажират изцяло, да грабнат въображението и чувствата му, което иначе би направил сексът. Кейтрин даде съгласието си.

По-късно, когато Бруно натрупа огромни мускули и се разви като великолепен културист, тя започна да се безпокои дали бе постъпила разумно като му бе позволила да стане толкова силен. Изпитвайки страх, че той иска да развие тялото си само за да се нахвърли срещу нея, Кейтрин се опита да му отнеме щангите, но когато той избухна в сълзи и започна на колене да я моли отново да си помисли, тя разбра, че няма защо да се бои от него.

„Как ли би могла да мисли иначе?!“, питаше се Бруно, докато вдигаше щангите към раменете си, а после ги спускаше обратно надолу. Нима не беше разбрала, че винаги ще е по-силна от него? В крайна сметка не друг, а тя държеше ключа за вратата в земята. В нейна власт беше да отключи тази врата и да го накара да слезе в тъмната дупка. И нямаше значение колко мощни бяха неговите бицепси и трицепси, докато Кейтрин държеше този ключ, тя винаги щеше да е по-силна от него.

Точно по това време, когато тялото му започваше да се развива, тя му каза за първи път, че знае как да възкръсва от мъртвите. Кейтрин искаше той да знае, че след смъртта си тя щеше да го наблюдава от другата страна. Беше се заклела, че ще се върне, за да го накаже, ако държанието му беше неприлично и започнеше да показва пред хората дяволското си наследство. Тя го бе предупредила хиляди пъти, че ако той се държи зле и я принуди да възкръсне от мъртвите, то тя щеше да го хвърли в дупката в земята, щеше да заключи вратата и да го остави там завинаги.

Но сега, докато вдигаше щангите в прашната таванска стая, Бруно се запита дали заплахата на Кейтрин е била недействителна. Наистина ли притежаваше тя свръхестествени сили? Можеше ли в действителност тя да възкръсва от мъртвите? Дали не лъжеше, защото се боеше от него? Страхуваше ли се, че той ще стане голям и силен… и тогава ще й откъсне главата като на пиле? Не беше ли историята за връщането от оня свят само някаква жалка застраховка срещу идеята, че ако я убиеше, той щеше да се отърве от нея завинаги?

Тези въпроси нахлуваха в съзнанието му, ала той не можеше да ги задържи достатъчно дълго, за да може да ги изучи и да им отговори. Откъслечни мисли профучаваха като електрически искри през изключващия му вече мозък. Всяко съмнение биваше забравено само миг след като се появеше.

В противовес на това всеки страх, който се зародеше, не изчезваше, а напротив оставаше в тъмните ъгли на неговото съзнание. Той си помисли за Хилари-Кейтрин и последното й възкръсване, и се сети, че трябва да я намери.

Преди тя да го открие.

Бруно започна да трепери.

Той изпусна една от щангите и тя се стовари с трясък на пода. После другата. Дъските на пода изпращяха.

— Кучка такава! — процеди през зъби Бруно страховито и гневно.

* * *

Белият котарак близна ръката на мисис Янси и тя каза:

— Лио и Кейтрин бяха измислили сложна история, за да обяснят появата на бебето. Те не искаха да признаят, че то е нейно. Ако го стореха, то те трябваше да посочат и някой мъж, някой млад ухажор. Старецът не даваше друг да я докосне. Само той. Тръпки ме побиват. Що за човек би насилил собственото си малко момиченце? И той, мръсникът, започнал, когато Кейтрин била едва на четири години! Била съвсем малка, за да разбира какво става! — Мисис Янси поклати побелялата си глава в знак на потрес и скръб. — Как може голям мъж да се възбуди толкова от едно бебе? Ако аз правех законите в тази страна, всеки мъж, който извършеше подобно нещо, щеше да бъде кастриран… или дори по-лошо. По-лошо, да! Казвам ви, направо ми се повръща!

— Но защо просто не са казали, че Кейтрин е била изнасилена от някой сезонен работник или някой непознат скитник, минаващ от там? — попита Джошуа. — Не е било необходимо Кейтрин да изпрати непременно някой невинен мъж в затвора, за да подкрепи версията си. Тя би могла да даде в полицията напълно фалшиво описание. И дори съвсем случайно полицаите да откриеха някого, който да съвпадне с това описание — някой нещастник без алиби… хм, тогава тя би могла да каже, че не е той. Никой не би я принуждавал непременно да осъди някого.

— Точно така — намеси се Тони. — Повечето случаи на изнасилване от този род никога не биват разкрити. Полицаите биха се изненадали дори, ако Кейтрин потвърдеше за някого, че е същият човек.

— Аз разбирам защо тя не е казала, че са я изнасилили — обади се Хилари. — Щяла е да изтърпи безкрайни унижения и конфузии. Мнозина мислят, че всяка изнасилена жена сама си го е търсила.

— Зная това — заяви Джошуа. — Аз съм този, който твърди, че повечето ни сънародници са идиоти, магарета и тъпаци. Помните ли? Обаче Сейнт Хелена винаги е бил град с по-широки разбирания. Жителите му нямаше да обвиняват Кейтрин за това, че е била изнасилена. Поне повечето не биха го направили. Може би щеше да й се наложи да се справи с един-двама грубияни и с известна доза притеснение и смущение естествено, но в крайна сметка всички щяха да й съчувстват. И ми се струва, че този начин би бил много по-лесен за нея, отколкото да се опитва да накара всички да повярват в някаква си заплетена лъжа за Мери Гюнтер… а после през цялото време да се тревожи, че трябва да поддържа тази лъжа.

Котаракът се обърна по гръб в скута на мисис Янси и тя го почеса по корема.

— Лио не желаеше да обвинява никого за бременността на дъщеря си, защото това би довело ченгетата в къщата му — отвърна старицата. — А той изпитваше уважение към тях. Лио беше авторитарен тип мъж и мислеше, че полицаите са много по-добри в работата си, отколкото всъщност бяха. Страхуваше се да не би да надушат нещо нередно в каквато и да е история за изнасилването, която той и Кейтрин биха съчинили. Той не искаше току-тъй да привлича вниманието върху себе си. Боеше се до смърт, че полицаите ще открият истината. Лио нямаше намерение да рискува да попадне в затвора заради гавра с дете и кръвосмешение.

— Кейтрин ли ви каза това? — попита Хилари.

— Да, както споменах и преди, тя бе живяла през цялото време със срама от насилието на Лио над нея и сигурно си е мислила, че ще умре при раждането. Искаше да разкаже на някого, на когото и да е, през какви мъки бе минала. Както и да е, Лио е усещал, че ще бъде в пълна безопасност, ако Кейтрин скрие напълно бременността си и успее да заблуди всички в Сейнт Хелена. После щели да представят бебето като незаконно родено дете на някоя закъсала приятелка на Кейтрин от дните в колежа.

— Значи баща й я е накарал да носи коланите — рече Хилари с много по-голямо съчувствие към Кейтрин, отколкото мислеше, че е възможно, когато за пръв път влезе в гостната на мисис Янси. — Той я е подложил на тези мъки, за да запази себе си. Било е негова идея.

— Да — отвърна Рита Янси. — Тя никога не му се бе противопоставяла. Винаги правила онова, което той й казвал. И този път не било по-различно. Кейтрин се подчинила за всичко: за коланите и за диетата, макар че те й причинявали ужасно много болка. Направила го, защото се бояла да му се противопостави, което никак не е чудно като се има пред вид факта, че повече от двадесет години Лио посветил на това да прекърши характера й.

— Тя е посещавала колеж — обади се Тони. — Това не е ли бил опит да спечели свободата си?

— Не — отвърна мисис Янси. — Колежът бил идея на Лио. През 1937-ма година той отишъл в Европа за седем или осем месеца с цел да продаде последните си акции на стария континент. Усетил приближаването на Втората световна война и не желаел да има замразен капитал в Европа. Лио не желаел да вземе и Кейтрин със себе си. Подозирам, че е искал да съчетае работата с удоволствието. Той беше силно сексуален тип. А както чувам, някои от европейските публични домове предлагат всякакви откачени удоволствия — точно такива, каквито на него му харесвали. Мръсен стар пръч! Кейтрин щяла да му пречи. И Лио решил, че тя трябва да отиде в колеж, докато той е извън страната. Уредил й да отседне у едно семейство в Сан Франциско — познати на Лио. Те притежавали компания, която била дистрибутор на вино, бира и ликьор в района на Залива. Едни от стоките им били продуктите на „Шейд Трий Виниърдс“.

— Но той е поел доста голям риск като я е оставил да се изплъзне от надзора му — обади се Джошуа.

— Очевидно той не е бил на същото мнение — рече мисис Янси, — и се оказал прав. През всичките тези месеци в негово отсъствие тя нито веднъж не направила опит да се освободи от неговото пагубно влияние. Кейтрин не казала на никого за нещата, които той правел с нея. Тя дори и не помислила да каже на някого. Кейтрин била прекършена душа, казвам ви! Заробена! Това е точната дума. Била е заробена, но не като работник в плантацията, а психически и емоционално. Когато Лио се върнал от Европа, той я накарал да напусне колежа. Взел я със себе си обратно в Сейнт Хелена и тя не се възпротивила. Не е можела да му се противопостави. Просто не е знаела как.

Стенният часовник отбеляза часа — два отмерени тона. Звуците отекнаха меко в тавана на гостната.

Джошуа седеше на крайчеца на стола си. В този миг той се дръпна назад, докато главата му отново докосна калъфката облегалката. Беше пребледнял, а около очите му имаше тъмни кръгове. Бялата му коса вече не беше пухкава, а хилава и безжизнена. За краткото време, през което Хилари бе прекарала с него, той сякаш бе остарял с години. Изглеждаше напълно изцеден.

Тя знаеше как се чувства той. Фамилната история на Фрай беше обезпокояващо мрачен разказ за нечовешкото отношение на човек към човека. Колкото повече се ровеха в този хаос, колкото по-потискащи факти откриваха. Сърцето нямаше как да не откликне, а духът униваше след всяко грозно разкритие.

Говорейки сякаш на себе си, за да подреди мислите си, Джошуа каза:

— И така те са се върнали в Сейнт Хелена и са подновили извратената си връзка от там, откъдето са я били прекъснали. После станала белята, тя забременяла и никой нищо не е подозирал в Сейнт Хелена!

— Невероятно! — възкликна Тони. — Обикновено една проста лъжа е най-доброто решение, защото никога не можеш да се объркаш. Но историята за Мери Гюнтер е така дяволски заплетена! Пълно изопачаване на истината. Трябвало е да жонглират със стотина топки едновременно. И все пак, справили са се без нито един фал.

— О, съвсем не! Имало е един-два фала.

— Какви например?

— Ами, например… когато тръгнала от Сейнт Хелена, за да дойде при мене и да роди детето си, Кейтрин съобщила на хората, че Мери Гюнтер я е уведомила за бебето — то се било родило вече. Сега, това е било глупаво! Наистина глупаво. Кейтрин казала, че отива в Сан Франциско, за да вземе детето. Казала, че в съобщението си Мери споменала за това колко е прекрасно бебето, но пропуснала да спомене дали е момче или момиче. По този трогателен начин Кейтрин се опитала да се прикрие, защото е нямало как да знае пола на детето си преди то да се роди. Тъпа работа! Трябвало е да постъпи по-умно. Това е била единствената й грешка — да каже, че детето се е родило преди да тръгне от Сейнт Хелена. Ох, зная, че е била с напълно разбити нерви! Зная, че не е можела да мисли трезво. Не би могла да е психически стабилна жена след всичко, което й бе причинил през годините Лио… Това, че беше бременна и че е трябвало да го крие под коланите, после смъртта на Лио и то във време, когато тя най-много се нуждаеше от него… всички тези неща я бяха довели до нервна криза. Тя не беше съвсем в ред и не е могла да го измисли както трябва.

— Не разбирам — рече Джошуа. — Защо да е било грешка, като е казала, че бебето на Мери Гюнтер се е родило? Какъв е фалът?

Галейки котарака, мисис Янси отговори на въпроса му:

— Кейтрин е трябвало да каже на хората от Сейнт Хелена, че бебето още не се е родило, но че го чакат всеки момент, а тя отива в Сан Франциско, за да бъде с Мери. По този начин не би се обвързала с версията си за едно бебе. Но не се е сетила за такава възможност. Не е осъзнала какво може да стане. Казала на всички, че бебето е само едно и че вече е на лице. А после дойде при мене и роди близнаци.

— Близнаци?! — изуми се Хилари.

— По дяволите! — възкликна Тони.

От изненада Джошуа скочи на крака.

Белият котарак усети напрежението, вдигна глава от скута на мисис Янси и изгледа с любопитство всеки един от присъстващите в стаята. Кехлибарените му очи горяха с вътрешен пламък.

* * *

Таванската стая беше голяма, но не и толкова голяма, че да попречи на Бруно да усети онова, което ставаше — стаята го притискаше. Той се огледа, търсейки с какво да се занимава, тъй като безделието утежняваше клаустрофобията му.

Щангите му омръзнаха преди още огромните му ръце да го заболят от упражнението.

Взе една книга от полицата и се опита да чете, но не беше в състояние да се съсредоточи.

Мозъкът му още не се бе прояснил. Мяташе се от една мисъл на друга, както някой изпаднал в кротко отчаяние бижутер би търсил торбичка с диаманти, оставена не където трябва.

Бруно говореше на своето мъртво „аз“. Той търсеше паяци в мръсните и прашни ъгли и ги смачкваше.

Започна да пее на себе си.

Смееше се от време на време, без да разбира какво точно му се бе видяло смешно.

Освен това плачеше.

Проклинаше Кейтрин.

Кроеше планове.

Крачеше, крачеше, крачеше…

Нямаше търпение да излезе от къщата и да започне да търси Хилари-Кейтрин, но знаеше, че ще бъде глупаво, ако излезе посред бял ден. Беше сигурен, че съучастниците на Кейтрин бяха навсякъде из Сейнт Хелена. Приятелите й от оня свят. Други възкръснали мъртви — мъже и жени от Другата Страна, скрили се в нови тела. Всички те ще го търсят. Да, да! Може би десетки и десетки мъртъвци! Твърде лесна мишена ще бъде той през деня. Трябваше да почака до залез-слънце, преди да тръгне да търси кучката. Макар нощта да бе любимото време от денонощието за живите мъртъвци — времето, в което те се разхождаха наоколо в особено големи количества и въпреки че щеше да бъде в голяма опасност, докато дебнеше Хилари-Кейтрин през нощта, Бруно щеше също така да спечели от тъмнината. Нощните сенки щяха да го скрият от преследвачите му, така както скриваха и тях от него. При такова изравняване на шансовете, успехът зависеше само от това кой беше по-умен — той или Кейтрин. А ако този беше единственият критерий, то тогава той може би имаше по-добри шансове да спечели. Защото Кейтрин беше умна и безкрайно хитра, подла и коварна, но не бе така съобразителна като него.

Бруно вярваше, че ще бъде в безопасност, ако останеше в къщата през деня. Каква ирония на съдбата наистина! Цели тридесет и пет години той нито за миг не се бе чувствал в безопасност, докато бе живял с Кейтрин. Сега къщата беше надеждно убежище, той като бе единственото място, където Кейтрин и съучастниците й не биха го търсили. Тя искаше да го хване и да го доведе точно тук. Бруно знаеше това. Знаеше го! Тя бе дошла чак от отвъдното по една-единствена причина: да го заведе на върха на скалата, после покрай къщата и най-накрая до вратите, които бяха в земята в края на поляната зад къщата. Кейтрин искаше да го сложи в тази дупка в земята и да го заключи там завинаги. Точно така му бе казала, че ще направи, ако трябвало да се върне, за да го накаже. Той не беше забравил. Сега тя очакваше, че Бруно ще избягва скалата и старата къща на всяка цена. Никога не би се сетила да го търси в неговата отдавна изоставена таванска стая. За нищо на света не би се сетила!

Бруно бе така доволен от своето блестящо хрумване, че се засмя на глас.

Ала в следния миг през главата му мина ужасна мисъл! Ами ако тя все пак се сетеше да го търси тук и дойдеше с неколцина от своите приятели — други възкръснали мъртъвци?! Щяха да бъдат достатъчно, за да го преборят и после нямаше да го влачат кой знае колко надалече! Вратите в земята бяха точно зад къщата. Ако Кейтрин и нейните приятели от пъкъла го хванеха тук, те щяха да успеят за не повече от минута да го завлекат до онези врати и да го хвърлят в онази тъмна стая с шепотите.

Уплашен, Бруно се върна при леглото, седна до своето „аз“ и се опита да се овладее и да си вдъхне смелост, че всичко ще бъде наред.

* * *

Джошуа не можеше да си намери място. Той крачеше нагоре-надолу по една от пътеките в гостната на мисис Янси.

— Когато Кейтрин роди близнаци — продължаваше да разказва старата жена, — тя разбра, че сложната лъжа за Мери Гюнтер скоро ще се разпадне. Хората в Сейнт Хелена бяха подготвени за едно дете. Както и да обясняваше второто, щяха да възникнат подозрения. Мисълта, че всички, които познаваше, щяха да разберат какво бе направила с баща си… Хм, предполагам, че й е дошло твърде много, предвид всичко, което се бе случило в живота й. Тя просто не издържа. Цели три дни бълнуваше така, сякаш гореше в треска — бърбореше като побъркана. Лекарят й даде успокоителни, ала те невинаги действаха. Тя викаше, молеше се и говореше несвързано. Помислих си да повикам ченгетата, за да я отведат и заключат в някоя добре изолирана стая. Обаче аз не исках да направя това. Бог ми е свидетел, че не исках.

— Но тя е имала нужда от психиатър — рече Хилари. — Да я оставите просто така да вика цели три дни… не е било добра идея. Изобщо не й е помогнало.

— Навярно не — отвърна мисис Янси, — но аз не можах да направя нищо друго. Тоест, когато човек управлява публичен дом, то той не иска да си има вземане-даване с ченгетата, освен когато трябва да им дава пари, за да си затварят очите. Те обикновено не си пъхаха носовете в такова елегантно заведение, каквото управлявах аз. В края на краищата някои от клиентите ми бяха влиятелни политици и богати бизнесмени, а ченгетата не искаха да безпокоят с обиски важните босове. Обаче ако аз изпратех Кейтрин в болница, знаех много добре, че вестникарите веднага щяха да подхванат историята, а после щеше да се наложи полицията да затвори заведението ми. Не можеха просто ей тъй да ме оставят да си въртя бизнеса, ако се вдигнеше шум в пресата. По никакъв начин! Абсолютно невъзможно! Щях да изгубя всичко. А и лекарят ми беше разтревожен, че авторитетът и работата му ще бъдат сринати, ако редовните му пациенти научеха, че той обслужва проститутки. В наши дни никой лекар не би загубил правото си да практикува, дори ако стане известно, че прави дисекция на алигатори със същите инструменти, които използва в кабинета си. Но през 1940-та хората бяха по-… придирчиви. Така че, нали разбирате, налагаше се да помисля за себе си, да защитя лекаря си, момичетата…

Джошуа застана до стола, на който седеше старицата. Той сведе поглед към нея, запечатвайки в съзнанието си семплата рокля и престилката, тъмнокафявите ластични чорапи, строгите черни обувки и котарака с белоснежната свилена козина, опитвайки се да проникне през фасадата на добродушна бабка и да стигне до същността на жената под нея.

— Когато приехте от Кейтрин трите хиляди долара, не поехте ли и някаква отговорност спрямо нея?

— Аз не съм я молила да идва при мене, за да си роди бебето — отвърна мисис Янси. — Бизнесът ми струваше доста повече от три хиляди долара. Нямах намерение да захвърля такава сума заради някакви принципи. Така ли мислите, че би трябвало да направя? — Тя поклати побелялата си глава, невярваща. — Ако наистина смятате, че това би трябвало да направя, то тогава вие живеете в нереален свят, драги ми господине.

Джошуа я изгледа строго, неспособен да каже и дума от страх, че ще започне да й крещи. Той не желаеше да бъде изхвърлен от дома й преди да бъде сигурен, че е получил всичката информация, отнасяща се до бременността на Кейтрин Ан Фрай и близнаците. Близнаци!

— Вижте, мисис Янси — обади се Тони, — малко след като сте приели Кейтрин, вие сте открили, че тя се е опасала с колани и сте разбрали, че има вероятност тя да изгуби бебето. Признахте, че докторът ви е казал това.

— Да.

— Казал ви е, че Кейтрин може да умре също така.

— Е и?

— Смъртта на бебе или смъртта на родилка… нещо от този род би могло да стане причина да затворят заведението ви точно толкова бързо, колкото и ако бяхте извикали ченгетата да се справят с жена, изпаднала в нервна криза. И все пак вие не сте отпратили Кейтрин, когато още е имало време за това. Макар да сте знаели, че положението й е рисковано, вие сте задържали трите хиляди долара и сте й разрешили да остане. Сега вие сигурно разбирате, че ако някой умре, сте задължена да съобщите в полицията и да рискувате да затворят заведението ви.

— Няма проблеми — отвърна мисис Янси. — Ако бебетата бяха умрели, щяхме да ги отнесем тайно в куфар и да ги заровим някъде на някой хълм в Марин Каунти. А може би щяхме да сложим нещо тежко в куфара и просто да го хвърлим от Голдън Гейт Бридж.

Джошуа изпита непреодолимо желание да сграбчи старата жена за сивия кок и да я вдигне от стола й, да я раздруса здраво и да я изтръгне от наглата й невъзмутимост. Вместо това той се обърна с гръб към нея, пое дълбоко въздух и отново закрачи по пътеката на цветчета, гледайки ядно към пода.

— Ами Кейтрин? — попита Хилари. — Какво щяхте да направите, ако тя бе умряла?

— Същото, както ако близнаците се бяха родили мъртви — отвърна безгрижно мисис Янси. — Но, разбира се, нямаше да можем да я напъхаме в куфар.

Джошуа спря в долния край на пътеката и се извърна към старицата, втрещен. Тя не се опитваше да оригиналничи — изобщо не схващаше мрачния хумор в тази ужасяваща забележка. Тя просто установяваше факт.

— Ако нещо станеше, щяхме да изхвърлим трупа — рече мисис Янси в отговор на въпроса на Хилари. — И така щяхме да уредим всичко, че никой да не знае за идването на Кейтрин в моето заведение. Аз не съм убийца. Говорим за онова, което бих направила… което всеки нормален човек в моето положение би направил, ако тя или бебетата бяха умрели от естествена смърт. Естествена смърт. За бога, ако бях убийца, аз отдавна да бях пречукала Кейтрин, когато тя не беше на себе си и когато не знаех дали ще се оправи, или не. Тогава тя бе заплаха за мене. Не знаех дали това няма да ми струва къщата, бизнеса, всичко! Но аз, видите ли, не я удуших. Мили боже, такава мисъл никога не би ми минала през ума! Аз бдях над нея през цялото време, докато тя бълнуваше. Извадих я от истеричните й пристъпи и всичко се оправи.

— Казахте ни, че Кейтрин викала и се молела и говорела несвързано — обади се Тони. — Това звучи малко…

— Само три дни — рече мисис Янси. — Трябваше да я завържем за леглото, за да я предпазим да не нарани сама себе си. Но тя беше болна само три дни. Така че навярно не е било нервна криза, а просто временно разстройство. След три дни тя вече беше съвсем здрава.

— Близнаците — рече Джошуа. — Нека се върнем на близнаците. Всъщност това искаме да знаем.

— Мисля, че всичко ви казах — отвърна мисис Янси.

— Идентични близнаци ли бяха?

— Как може да каже човек, когато са едва-що родени? Целите са сбръчкани и червени. Няма начин да се познае дали са различни, или идентични, когато е толкова скоро след раждането.

— Докторът не бе ли направил изследване…

— Ние се намирахме в първокласен публичен дом, мистър Райнхарт, а не в болница. — Мисис Янси разтърка гушката на белия котарак и той закачливо замахна с лапата си към нея. — Лекарят нямаше нито време, нито апаратура, за да направи онова, което току-що споменахте. Освен това защо би трябвало да ни е грижа дали близнаците са идентични, или не?

— Кейтрин е кръстила едното момче Бруно — рече Хилари.

— Да — отговори мисис Янси. — Открих това, когато той започна да изпраща чековете след смъртта на Кейтрин.

— Как кръсти другото дете?

— Нямам ни най-малка представа. Когато си тръгна, тя още не ги бе кръстила.

— Но нима имената не са били вписани в свидетелствата им за раждане? — попита Тони.

— Нямаше свидетелства — отвърна мисис Янси.

— Как така?

— Ражданията не бяха регистрирани.

— Но законът…

— Кейтрин настояваше ражданията да не бъдат записани. Плащаше добри пари за онова, което искаше, и ние се погрижихме тя да го получи.

— И докторът се съгласи с това? — попита отново Тони.

— Той получи хиляда долара, за да изроди близнаците и да си затваря устата — рече Рита Янси. — С хиляда долара човек можеше да купи много повече неща в онези дни, отколкото сега. Той получи доста пари, за да заобиколи едно-две правила.

— И двете ли бебета бяха здрави? — попита Джошуа.

— Бяха мършави — отвърна мисис Янси. — Адски мършави. Две малки дребосъчета… Вероятно защото Кейтрин бе пазила диета месеци наред, а и заради коланите. Но и двете ревяха така здраво и силно, както всички други бебета, а и апетитът им доста си го биваше. Изглеждаха съвсем здрави, само където бяха дребни.

— Колко време Кейтрин остана при вас? — попита Хилари.

— Почти две седмици. Това време й трябваше, за да възстанови силите си след тежкото раждане. А на бебетата им бе нужно, за да сложат малко месце върху кокалчетата си.

— Когато си тръгна, тя и двете ли бебета взе?

— Разбира се. Моето заведение не беше детска градина. Отдъхнах си, когато си отиде.

— Знаехте ли, че тя възнамерява да отнесе в Сейнт Хелена само едното дете? — попита Хилари.

— Да, разбрах, че такива са й намеренията.

— Каза ли ви какво смята да прави с другото бебе? — попита Джошуа, поемайки от Хилари ролята на питащия.

— Мисля, че спомена нещо за осиновяване — отвърна мисис Янси.

— Мислите ли? — възкликна Джошуа ядосано. — Нима никак не ви е било грижа какво може да се случи с тези две безпомощни бебета в ръцете на една явно неуравновесена психически жена?

— Тя се бе възстановила.

— Глупости!

— Казвам ви, ако я бяхте срещнали на улицата, изобщо не бихте и помислили, че има някакви проблеми.

— Но, за бога! Под тази фасада…

— Тя беше тяхна майка — рече превзето Рита Янси. — Не би им сторила нищо лошо.

— Но не сте била убедена в това — рече Джошуа.

— Разбира се, че бях — заяви мисис Янси. — Винаги високо съм уважавала майчинството и майчината любов. Майчината любов може да извърши чудеса.

Отново Джошуа изпита силно желание да сграбчи сивия кок на върха на главата й.

— Кейтрин не е могла да даде бебето за осиновяване — обади се Тони. — Не е било възможно без свидетелство за раждане, с което да докаже, че детето е нейно.

— Което ни предоставя няколко неприятни варианта за обсъждане — рече Джошуа.

— Хора, честно казано, вие ме изумяване — каза мисис Янси, поклащайки глава и почесвайки котарака си. — Иска ви се да вярвате винаги в най-лошото. Никога не съм виждала по-големи песимисти от вас тримата. Нито за миг вие не престанахте да мислите, че тя е зарязала момченцето си пред нечия врата. Но Кейтрин навярно е оставила детето в приют за сираци или може би в някоя църква, или някъде, където да го намерят веднага и да се погрижат за него. Предполагам, че е бил осиновен от богати и млади съпрузи, отгледан в прекрасен дом с много любов и добро възпитание и куп други хубави неща.

* * *

В таванската стая, очаквайки идването на нощта, отегченият, нервен, самотен, тревожен, понякога апатичен, но по-често трескав Бруно прекара следобеда в четвъртък, говорейки на своето мъртво „аз“. Той се надяваше да уталожи хаотично разбърканото си съзнание и да добие чувство за целеустременост, но не можа почти нищо да постигне. Мислеше, че ще се почувства по-щастлив и не така самотен, ако поне можеше да надникне в очите на другото си аз, както някога, когато те често седяха заедно, взирайки се един в друг часове наред, общувайки без думи, споделяйки… когато бяха едно, едно — просто едно цяло. Бруно си спомни онзи миг в банята на Сали (беше едва вчера), когато, застанал пред огледалото, взе собственото си отражение за своето друго аз. Докато се взираше в очите, които бе мислил за очите на другото си аз, той се почувства прекрасно и бе обзет от някакъв блажен покой. Сега Бруно отчаяно се мъчеше да си върне онова състояние на духа. Колко несравнимо по-добре би било, ако можеше да надзърне в истинските очи на другото си аз, въпреки че сега те бяха кухи и невиждащи. Ала неговото аз лежеше на леглото с плътно затворени очи. Бруно докосна очите на другия Бруно. Орбитите им бяха студени. Клепачите си оставаха спуснати под нежно милващите връхчета на пръстите му. Той заопипва извивките на тези плътно затворени очи и усети скритите шевове — малки възелчета от конци, които държаха клепачите спуснати. Въодушевен от перспективата да види очите на другото си аз, Бруно се изправи и забърза към долния етаж с намерение да вземе бръснач, малки извити ножички, игли, куки за плетене и други подобни на хирургическите инструменти, които можеха да бъдат от полза при отварянето на очите на другия Бруно.

* * *

Ако Рита Янси разполагаше с повече информация за близнаците Фрай, то нито Хилари, нито Джошуа биха могли да я измъкнат от нея. Тони ясно виждаше това, макар Джошуа и Хилари да не го разбираха. Всеки миг те можеха да кажат нещо толкова сърдито, язвително и хапливо, че старицата щеше да се обиди и да ги изпъди от къщата си.

Тони съзнаваше, че Хилари е дълбоко потресена от сходството между мъките, които тя бе преживяла в детството си и агонията на Кейтрин. Вътрешно Хилари кипеше срещу трите вида отношение, което Рита Янси показа: изблици на фалшиво и превзето морализиране, кратки моменти на лицемерна и сладникава сантименталност и съвсем искрена, постоянна и зашеметяваща душевна грубост.

Джошуа усещаше как себеуважението му се руши, защото той бе работил за Кейтрин двадесет и пет години, без да забележи тихата лудост, която е клокочела под добре премереното й повърхностно спокойствие. Той бе отвратен от себе си, а следователно и много по-уязвим от всеки друг път. А тъй като мисис Янси, дори при най-обикновени случаи, беше от онези хора, които Джошуа презираше, търпението на адвоката към нея би се побрало и в напръстник, в който е натъпкан поне един театрален костюм, плюс общата мъдрост на последните четири американски президента.

Тони стана от дивана и отиде до поставката за крака, която беше пред стола на мисис Янси. Той седна там, използвайки като предлог желанието си да погали котарака. Сменяйки мястото си, Тони застана между старицата и Хилари, както и между нея и Джошуа, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да сграбчи мисис Янси и да я раздруса. Столчето за крака беше добра позиция, от която да продължи разпита по най-невинен начин. Галейки котарака, Тони непрекъснато бъбреше на старицата, опитвайки се да я очарова, да я омае, използвайки стария Клеменцов похват на „хрисима, мека душа“, който толкова му бе помагал в работата му на полицай.

Не след дълго той я попита дали по време на раждането на близнаците е имало нещо необикновено.

— Необикновено ли? — зачуди се мисис Янси. — Нима цялата работа не ви се вижда необикновена?

— Права сте — отвърна Тони. — Не зададох въпроса си както трябва. Онова, което имам предвид е самото раждане — нещо необикновено в болките на родилката или контракциите, нещо по-особено в състоянието на бебетата, когато са излизали от нея, нещо необичайно.

Тони видя как в очите й проблесна изненада, когато въпросът му сякаш отключи отдавна забравен спомен.

— Всъщност — продума Рита Янси, — наистина имаше нещо необикновено.

— Позволете да отгатна — рече Тони. — И двете бебета са се родили увити в части от плацентата.

— Точно така! Откъде знаете?

— Просто улучих отговора.

— Дявол да го вземе, така беше! — възкликна мисис Янси и поклати показалеца си към него. — Вие сте по-умен, отколкото всъщност показвате.

Тони се насили да й се усмихне. Трябваше да се насили, защото в Рита Янси нямаше нищо, което би могло да извика искрена усмивка на устните му.

— И двете се родиха с качулки — каза тя. — Главичките им бяха почти изцяло покрити с плацента. Лекарят беше виждал такова нещо и преди и се бе справял, разбира се. Но мислеше, че вероятността и двата близнака да имат качулки е едно на един милион.

— Кейтрин знаеше ли за това?

— За качулките ли? Тогава не. Тя беше в безсъзнание от болките. А после три дни не беше на себе си.

— А по-късно?

— Сигурна съм, че научи — рече мисис Янси. — Това не е нещо, което ще забравиш да кажеш на майката. Всъщност… спомням си, че аз сама й казах. Да, да! Аз й казах! Сега си спомням съвсем ясно. Тя беше очарована. Знаете ли, някои хора мислят, че дете, родено с качулка на главата ще бъде надарено със силни телепатични способности.

— И Кейтрин ли мислеше така?

Рита Янси се намръщи.

— Не, тя каза, че било лош знак, а не добър. Лио се интересувал от свръхестественото и Кейтрин бе прочела няколко книги от сбирката му, посветена на окултизма. В една от тези книги се казвало, че когато се родят близнаци с качулки, това било… не мога точно да си спомня какво каза тя, че означавало, но не беше хубаво. Някакво лоша поличба или нещо подобно.

— Знакът на дявола? — попита Тони.

— Да! Точно така!

— Значи тя е вярвала, че бебетата й са белязани от дявола и душите им вече са били прокълнати?

— Почти бях забравила за това — каза мисис Янси.

Тя се загледа някъде в пространството зад Тони, без да вижда нищо, сякаш надничаше в миналото и се мъчеше да си спомни нещо…

Хилари и Джошуа стояха отзад, притихнали. Тони се оживи от факта, че те признаваха авторитета му.

След малко мисис Янси продължи.

— Когато Кейтрин ми каза, че това е знакът на дявола, устата й сякаш залепнаха. Тя не желаеше да говори повече. Няколко дни мълча като риба. Лежеше по гръб, гледаше втренчено тавана и почти не мърдаше. Изглеждаше така, сякаш мислеше доста усилено за нещо. После изведнъж започна да се държи толкова странно, че аз се запитах дали все пак не е по-добре да я изпратим в лудница.

— Крещеше ли, викаше ли както преди? — попита Тони.

— Не, не! Този път само говореше. Доста несвързани, напрегнати и побъркани приказки. Каза ми, че близнаците са деца на дявола. Довери ми, че е изнасилена от някакво адско изчадие — зелено и люспесто, с огромни очи, раздвоен език и дълги нокти. Кейтрин ми каза, че то дошло от Ада и я насилило, за да му роди тя деца. Побъркана история, а? Тя се кръстеше и кълнеше, че е вярно. Дори описа този демон. Пък и описанието беше доста добро — съвсем подробно и много точно. А когато ми описа как точно я е изнасилило, тръпки ме полазиха, макар да знаех, че това са само глупости. Разказът й беше цветист и плод на богато въображение. Отначало си мислех, че се шегува. Просто ми разказва врели-некипели, за да се посмеем. Обаче тя никак не се смееше, а и аз не виждах нищо смешно. Напомних й, че ми е разказала за Лио и тя се развика. Как крещя само! Чак прозорците затрепериха! Отрече да е говорила такива неща. Преструваше се на обидена. Беше ми толкова сърдита, загдето съм намекнала за кръвосмешение и се държеше така надуто и превзето — истинска „света вода, ненапита“! Беше решила да ме накара да й се извиня… Е, как да не й се посмея?! Това още повече я разсърди. Казваше, че не е бил Лио, макар и двете да знаехме много добре, че той си беше виновникът. Кейтрин направи всичко възможно да ме накара да повярвам, че бащата на близнаците е дяволът. И доста добре играеше, казвам ви! Разбира се, нито за секунда не повярвах. Всичките глупости за това как някакво създание от Ада си е пъхнало оная работа в нея, бяха абсолютна помия! Обаче аз започнах да се питам дали тя е успяла да убеди себе си, защото ми се виждаше напълно уверена — до фанатизъм. Сподели с мене страха си за това, че ако вярващите хора откриели връзката й с дявола, щели да я изгорят жива заедно с бебетата й. Помоли ме да пазя тайната й. Да не казвам на никого за качулките на близнаците. После ми каза, че децата й носели белега на дявола и между краката си. Помоли ме да пазя и тази тайна.

— Между краката си ли? — изуми се Тони.

— О, тя се държеше съвсем като побъркана! — рече Рита Янси. — Непрекъснато повтаряше, че бебетата й имали между краката си органа на баща си. Каза също, че и аз съм забелязала това. Отново ме помоли да не казвам на никого. Е, това направо бе смешно! И двете момченца си имаха съвсем обикновени пишлета, но Кейтрин бърбори за дяволи още два дни. Понякога като че ли наистина изпадаше в истерия. Искаше да знае колко пари ще искам, за да запазя тайната за дявола. Казах й, че не искам и цент за това, но че ще се съглася на петстотин долара месечно, за да не говоря за Лио и всичко останало — всичко от действителната история. Това малко я успокои, но мисълта за дявола бе все още в главата й. Вече тъкмо си казвах, че Кейтрин наистина си вярва и че трябва моят доктор да я прегледа, когато тя изцяло замлъкна по този въпрос. Сякаш напълно се вразуми. А може и да й е омръзнала тази нейна шега. Както и да е, от устата й не излезе нито дума повече за дяволи. От този момент нататък, докато взе бебетата си, тя се държеше прилично и около седмица след това си тръгна.

Тони мислеше върху думите на мисис Янси. Като вещица, прегърнала любимото си животно, старицата милваше белия котарак.

— Ами ако… — каза Тони. — Ами ако… ами ако… ами ако?

— Ако какво? — попита го Хилари.

— Не зная — отвърна той. — Отделните парчета се подреждат… но изглежда толкова налудничаво. Може би аз подреждам мозайката по съвсем погрешен начин. Трябва да помисля. Просто още не съм сигурен.

— Е, имате ли още въпроси към мене? — попита мисис Янси.

— Не — отвърна Тони, ставайки от столчето. — Не се сещам за нищо друго.

— Мисля, че получихме онова, за което дойдохме — съгласи се Джошуа.

— Дори повече, отколкото очаквахме — рече Хилари.

Мисис Янси вдигна котарака от скута си, сложи го на пода и стана от стола.

— Толкова време загубих за тази адски глупава история. Трябваше да съм в кухнята. Имам работа. Тази сутрин наточих четири кори за пай. Сега трябва да наглася пълнежите и да ги сложа всички във фурната. Внучетата ми ще дойдат за обяд, а всяко има различен любим пай. Понякога малките душички са такива пакостници, но без тях наистина съм загубена.

Котаракът чевръсто прескочи поставката за крака и се стрелна по изпъстрената с цветчета пътека покрай Джошуа и под ъгловата масичка.

Точно когато животното замря на едно място, къщата се раздвижи. Два миниатюрни стъклени лебеда се претърколиха от лавицата и паднаха върху дебелия килим, без да се счупят. Два гоблена се откачиха от стената и паднаха. Прозорците затракаха.

— Земетресение — рече мисис Янси.

Подът се люлееше като палубата на кораб в развълнувано море.

— Няма причина за тревога — обади се отново мисис Янси.

Движението престана.

Сърдитото ръмжене на земята утихна.

Къщата се успокои.

— Виждате ли? — рече мисис Янси. — Спря!

Но Тони предусещаше приближаващи ударни вълни… макар че нито една от тях не бе свързана със земетресението.

* * *

Най-напред Бруно отвори мъртвите очи на другото си аз и в началото бе разстроен от онова, което видя. Те не бяха ясните, наелектризиращи, сиво-сини очи, които той познаваше и обичаше. Тези бяха очите на чудовище. Бяха сякаш подути, прогнили, меки и изпъкнали. Белите части бяха на червеникавокафяви петна, полуизсъхнали и потъмнели от спукани кръвоносни съдове. Ирисите бяха замъглени и мръсни, не така сини, както бяха като живи. Сега цветът им приличаше на синина от силен удар — тъмни и ранени.

Обаче колкото по-дълго се взираше Бруно в тях, толкова по-поносими ставаха те. В края на краищата това бяха очите на неговото друго аз, все още част от него, очи, които все още познаваше по-добре от всички други хора на света, очи, на които все още вярваше и които обичаше, и които го обичаха и му вярваха. Бруно се опита да не ги гледа, а да надникне вътре в тях, под разложената повърхност, където (толкова много пъти в миналото) той бе осъществявал тази ослепителна и вълнуваща връзка с другата половина от своята душа. Сега вече не чувстваше предишната магия, тъй като очите на мъртвия Бруно не се взираха в неговите. Въпреки всичко самият акт на проникването с поглед в мъртвите очи на другия съживиха някак спомените му за това какво означаваше пълното единство с неговото друго аз. Той си спомни чистото, сладостно удоволствие и чувството на пълнота от единението със себе си… само той със себе си срещу целия свят и без страх от самотата.

Той се вкопчи в спомена си, защото всичко, което му оставаше сега, бяха само спомени.

Дълго седя Бруно на леглото, взрял се в очите на трупа.

* * *

Самолетът на Джошуа Райнхарт се отправи с рев на север към Напа, прорязвайки насочилия се на изток въздушен фронт.

Хилари погледна надолу към разкъсаните облаци и пожълтелите есенни хълмове на няколко хиляди метра под облаците. Над главите им беше само кристалносиньото небе и далечната бяла диря в стратосферата, оставена от военен реактивен самолет.

Далече на запад, докъдето погледът стигаше, плътна, огромна маса от сиво-черни облаци се простираше на север и юг. Огромните буреносни кълба се носеха като гигантски кораби в морето. До вечерта долината Напа, всъщност небето над цялата северна част на щата — от полуостров Монтерей до границата с Орегон, щеше да бъде покрито отново с вещаещи буря облаци.

През първите десет минути след излитането Хилари, Тони и Джошуа мълчаха. Всеки един от тях бе зает със собствените си мрачни мисли… и страхове.

След малко Джошуа каза:

— Близнакът сигурно е двойникът, когото търсим.

— Очевидно — съгласи се Тони.

— И така, Кейтрин не се е опитала да разреши проблема си като убие едното дете — обади се отново Джошуа.

— Явно не — съгласи се пак Тони.

— Но кой от двамата убих аз? — попита Хилари. — Бруно или неговия брат.

— Ще ексхумираме тялото и ще видим какво можем да разберем от него — рече Джошуа.

Самолетът попадна във въздушна яма. Светкавично се спусна двеста метра надолу, подобно на влакчетата в лунапарковете, а след това се стрелна нагоре и достигна предишната си височина.

Когато стомахът й се озова на предишното познато място, Хилари каза:

— Добре, нека да поговорим за това и да видим дали можем да намерим задоволителни отговори. Всички ние седим тук и само предъвкваме едно и също нещо. Ако Кейтрин не е убила брата близнак на Бруно, за да поддържа лъжата за Мери Гюнтер, тогава какво е направила с него? Къде, по дяволите, е бил той през всичкото това време?

— Е, нека не забравяме теорията на мисис Янси за оставеното с късмет дете — каза Джошуа, произнасяйки името на Рита Янси по такъв начин, щото да не остане и най-малкото съмнение, че нуждата да я споменава дори мимоходом го разстройваше и оставяше лош вкус в устата му. — Вероятно Кейтрин наистина е оставила едното близначе, увито като вързоп пред нечия врата, в църква или в сиропиталище.

— Не зная… — рече Хилари със съмнение в гласа. — Не ми харесва тази история, но не зная точно защо. Тя е просто прекалено… банална… прекалено нищожна… прекалено романтична. По дяволите! Нито една от тези думи не ми върши работа. Не зная как да го кажа. Просто усещам, че Кейтрин не би постъпила така. Твърде…

— Твърде подредена и гладка е — намеси се Тони. — Точно както историята за Мери Гюнтер бе прекалено спретната, за да може да ме убеди. Изоставяйки едното близначе би бил най-бързият, лесният и простият (макар и не най-моралният) начин да разреши проблема си. Но хората много рядко избират най-бързия, лесния и безопасен начин… особено когато са в стресова ситуация, както е била Кейтрин, когато е излязла от публичния дом на мисис Янси.

— Все пак — рече Джошуа, — не можем напълно да отхвърлим такава възможност.

— Мисля, че можем — възпротиви се Тони. — Защото, ако приемете, че братът е бил прибран, осиновен и отгледан от съвсем непознати хора, то вие би трябвало да можете да обясните как Бруно и брат му са се озовали отново заедно. Тъй като раждането на брата не е било регистрирано, той не би могъл да установи кръвната си връзка. Единственият начин да попадне отново на Бруно би бил чиста случайност. Но дори да приемем случайността, как тогава братът на Бруно, отгледан в съвсем различен дом и в съвсем различна среда от тази на Бруно и без да познава Кейтрин… е могъл да има същата свирепа омраза към нея и да се страхува от нея толкова много.

— Не е лесно — призна Джошуа.

— Трябва само да обясните как братът е станал същият психопат като Бруно и как е развил абсолютно същите параноидни халюцинации, досущ като тези на Бруно.

Самолетът монотонно бръмчеше, придвижвайки се на север. Вятърът силно биеше по малкия му корпус.

Минута-две тримата мълчаха, седнали в златистожълтия на бели и червени ивици, елегантен скъп перков пашкул с единичен двигател и със скорост триста и двадесет километра в час.

— Вие печелите — рече Джошуа. — Не мога да обясня. Не виждам как братът би могъл да бъде отгледан съвсем отделно от Бруно и все пак да развие същата психоза. Генетиката не може да го обясни — това е сигурно.

— И така, какво имаш предвид? — попита Хилари, обръщайки се към Тони. — Че Бруно и брат му все пак не са били разделяни?

— Тя е отнесла и двете бебета в Сейнт Хелена — каза Тони.

— Но къде е бил другият близнак през всичките тези години? — попита Джошуа. — Заключен в някой килер или нещо подобно?

— Не — отвърна Тони. — Вие навярно сте го срещали много пъти.

— Какво?! Аз ли?! Не, никога! Виждал съм само Бруно.

— Ами ако… и двамата са живели като Бруно… ако са се редували?

Джошуа откъсна очи от необятното небе пред него, втренчи се за миг в Тони и премига.

— Да не искате да ми кажете, че те са играли на криеница цели четиридесет години? — попита скептично той.

— Не е било игра — отвърна Тони. — Поне не и за тях. Те са гледали на това като на отчаяна и опасна необходимост.

— Напълно ме обърквате — каза Джошуа.

Хилари се обърна към Тони и каза:

— Знаех, че имаш някаква идея, още когато започна да разпитваш мисис Янси за качулките на близнаците и за това как Кейтрин е реагирала на този факт.

— Да — отвърна Тони. — Фактът, че Кейтрин е говорила за дявола — това беше най-голямото парче от мозайката.

— За бога! — възкликна грубо и ядосано Джошуа. — Престанете с вашите проклети загадки. Свържете всичко, за да можем най-сетне Хилари и аз да разберем.

— Извинете! Аз горе-долу все още мислех на глас — каза Тони и се размърда върху седалката си. — Добре, слушайте: ще ми трябва малко време. Трябва да се върна към началото… За да разберете онова, което ще кажа за Бруно, би трябвало да разберете Кейтрин или поне да я видите така, както яз я виждам. Моята теория е… относно едно семейство, в което лудостта е била… предавана, тъй да се каже, законно поне от три поколения. Лудостта непрекъснато се засилва все повече и повече… като капитал, който с времето натрупва лихви. — Тони отново се размърда върху седалката. — Нека да започнем с Лио. Изключително авторитарен тип. За да е щастлив, той е имал нужда напълно да владее други хора. Това е и една от причините, заради която той така е напреднал в бизнеса. Но пък точно поради нея не е имал много приятели. Знаел е винаги как да наложи своето и не е отстъпвал нито на косъм. Много агресивни мъже като Лио имат различен подход в секса от онзи, който имат към всичко останало. В леглото те обичат да бъдат освободени от всякакви отговорности. Харесва им да бъдат доминирани, и да им нареждат за разнообразие… но само в леглото. Не и Лио! Дори в леглото е бил авторитарен. Настоявал е да бъде доминиращият дори в половия си живот. Харесвало му е да наранява и унижава жените, да ги нарича с мръсни думи, принуждавал ги е да вършат неприятни неща… бил е малко груб, малко садист с тях. Ние знаем това от мисис Янси.

— Но има адски голяма разлика от това да плащаш на проститутки, да задоволят някое твое перверзно желание… и да се гавриш със собственото си дете.

— Но ние знаем, че наистина се е гаврил с Кейтрин непрекъснато, през всичките тези години. Тоест в очите на Лио разликата не е била голяма. Той вероятно би заявил, че насилието над момичетата на мисис Янси е било в реда на нещата, защото им е плащал и следователно ги е притежавал… поне за известно време. Лио сигурно е бил човек със силно развито чувство за собственост… и с доста широко определение на думата „собственост“. Той би използвал същия аргумент и същата гледна точка, за да оправдае онова, което е сторил на Кейтрин. Такъв мъж мисли за детето си само като за още едно свое притежание, като за моето дете, вместо моето дете. За него Кейтрин е била предмет, неодушевена собственост, която ако не се използва, отива на вятъра.

— Радвам се, че не съм познавал този мръсник — вметна Джошуа. — Ако някога се бях здрависвал с него, днес щях да се чувствам омърсен.

— Според мене — продължи Тони, — Кейтрин като дете е била затворена в къщата и въвлечена в една брутална и покваряваща връзка с мъж, който е бил способен на всичко. И буквално не е имала никакъв шанс тя да успее да запази здравия си разсъдък при тези ужасни обстоятелства. Лио е бил извънредно студен човек, отявлен самотник, доста себичен, с много силен и извратен нагон. Възможно е, дори твърде вероятно, той да е бил емоционално разстроен човек. Може да е бил съвсем отнесен, побъркан психопат, откъснат от действителността, но в състояние да крие тази си отнесеност. Има такъв тип психопати, които имат здрав контрол върху халюцинациите си и са в състояние да канализират ненормалната си енергия в общоприети дейности, а също и да минават за нормални. Този вид психопати намират отдушник за лудостта си в една тясно ограничена и най-вече интимна сфера. В нашия случай Лио намирал известен отдушник с проститутките… но най-големият му отдушник била Кейтрин. Трябва да се досещаме, че той я е насилвал не само физически. Желанието му е било повече от сексуално. Похотта му го е тласкала към абсолютната власт. След като веднъж е успял да я прекърши физически, той не би се задоволил, докато не я прекърши и емоционално, духовно и най-накрая умствено. Когато отишла при мисис Янси, за да роди детето от баща си, тя е била точно толкова луда, колкото Лио. Очевидно обаче тя наследила и неговата способност да минава за нормална сред хората. Загубила тази си способност в разстояние на три дни, когато се родили близнаците, но след това веднага пак се съвзела.

— Кейтрин е загубила самоконтрола си още веднъж — обади се Хилари, когато самолетът се затресе, минавайки през зона от вихри.

— Да — рече Джошуа, — когато казала на мисис Янси, че е била изнасилена от дявол.

— Ако теорията ми е правилна — рече Тони, — Кейтрин е претърпяла невероятни промени след раждането на близнаците. Тя се е мятала от едно остро психопатично състояние към друго, още по-изострено. Една нова серия от халюцинации измествала старата. Тя била в състояние да поддържа спокойна и невъзмутима фасада, въпреки сексуалното насилие от страна на баща й, въпреки емоционалните и физически мъчения, на които той я е подлагал, независимо от това, че тя забременяла от него и въпреки агонията от коланите, които носела денем и нощем през всичките тези месеци, в които природата изисквала тя да расте отпред. По някакъв начин Кейтрин успяла да поддържа вид, че е нормална, въпреки всичко това. Но когато близнаците се родили и когато тя осъзнала, че лъжата й за Мери Гюнтер се разпада и се стоварва с трясък върху нея, това вече е било твърде много, за да може да го понесе. Тя изключила от действителността и си изградила представата, че е била изнасилена от дявол. Знаем от мисис Янси, че Лио се интересувал от окултизъм. Кейтрин била чела някои от неговите книги. Някъде тя прочела как има хора, които вярват, че близнаци, родени с качулки, са белязани от дявола. И тъй като нейните близнаци се родили с качулки… е, Кейтрин започнала да фантазира. А идеята тя да е невинната жертва, изнасилена от демонично създание, е била доста привлекателна: измивала от нея срама и вината за това, че износила децата на баща си. Новото положение също трябвало да се крие от света, но не е било нужно Кейтрин да го крие от себе си. То не било нещо срамно, за което тя трябвало непрекъснато да търси извинения за пред себе си. Никой не би очаквал една най-обикновена жена да се противопостави на дявола, който обладава свръхестествена сила. Ако можела само да се накара да вярва, че наистина е изнасилена от чудовище, то Кейтрин би могла да започне да мисли за себе си като за нещастна и невинна жертва.

— Но тя без друго е била такава — каза Хилари. — Била е жертва на баща си. Той я е насилил, а не тя него.

— Вярно е — отвърна й Тони. — Но той вероятно е изразходвал много време и сили, за да промие мозъка й, опитвайки се да й внуши, че грешката е в нея и че тя е виновна за тяхната перверзна връзка. Да прехвърли вината върху дъщеря си — това е често срещан начин, по който един болен мъж може да избяга от чувството си за вина. А точно такова поведение съвпада с авторитарния тип човек, какъвто е бил Лио.

— Добре — обади се Джошуа, докато самолетът се стрелкаше на север към полегатия небосклон. — Съгласен съм с всичко, което каза до тук. Може да не е било така, но има смисъл, а такава промяна е добре дошла в ситуация като нашата. И така, Кейтрин родила близнаци, загубила разсъдъка си за три дни, а после се съвзела с помощта на нова измислица, нова заблуда. Вярвайки, че е изнасилена от дявол, тя успяла да забрави, че фактически баща й е направил това. Успяла е да забрави кръвосмешението и да спечели отново самоуважението си. Всъщност тя навярно никога не се е чувствала по-добре в живота си.

— Именно — обади се Тони.

— Мисис Янси е била единственият човек, на когото Кейтрин е казала за кръвосмешението — каза Хилари. — Така че, когато се вкопчила в новата си фантазия, тя побързала да каже „истината“ на мисис Янси. Кейтрин се тревожела, че Рита Янси ще я мисли за ужасна жена и отвратителна грешница, а тя искала мисис Янси да знае, че тя е била само жертва на свръхестествено същество, на което никой не може да устои. Ето защо Кейтрин е бърборила толкова много за това.

— Но когато мисис Янси не й повярвала — рече Тони, — Кейтрин решила да пази тайната в себе си. Предполагала, че никой друг няма да й повярва. Това обаче нямало значение за нея, тъй като в съзнанието си Кейтрин била уверена, че казва истината, а истината била дяволът. Тази тайна била много по-лесна за пазене, отколкото другата за Лио.

— А Лио умрял само няколко седмици преди това — обади се отново Хилари, — така че той не е бил до нея, за да й напомня непрекъснато за онова, което тя била забравила.

Джошуа отдели ръцете си за миг от командния пулт и ги избърса в ризата си.

— Смятах, че съм дяволски стар и твърде циничен, за да откликвам още на разкази на ужаса. Но този кара дланите ми да се изпотяват. Има ужасна връзка с това, което Хилари току-що каза. Лио не е бил до нея, за да й напомня… но Кейтрин е трябвало да задържи близнаците, за да подсилят новата й фантазия. Те са били живото доказателство за това и тя не е могла да даде нито единия, нито другия за осиновяване.

— Точно така — намеси се Тони. — Като ги е задържала, тя е помогнала на новата си илюзия да бъде затвърдена. Когато е гледала тези две съвършено здрави и без съмнение човешки деца, тя всъщност наистина е видяла нещо необикновено в половите им органи, както е казала на мисис Янси. Тя го е видяла в ума си, въобразила си го е, видяла е нещо, което е било доказателство за нея, че те са деца на дявола. Близнаците са били само част от новата удобна илюзия… казвам „удобна“, само като я сравнявам с кошмарите, с които се е налагало да живее преди.

Мислите на Хилари летяха напред много по-бързо, отколкото самолетът. Тя се развълнува като разбра накъде водят разсъжденията на Тони и каза:

— И така, Кейтрин отвела близнаците у дома, в онази къща на скалата, но е трябвало да продължи да поддържа лъжата за Мери Гюнтер, нали? Разбира се. Първо искала да защити репутацията си. Обаче е имало и друга, много по-важна причина от нейното добро име. Психозата се корени в подсъзнанието, но доколкото разбирам, фантазиите, които един психопат използва, за да се справи с вътрешния си хаос, са обикновено продукт на съзнанието му. Така че… макар Кейтрин съзнателно да е вярвала в дявола, дълбоко в подсъзнанието си тя е знаела, че ако се върне в Сейнт Хелена с близнаците и остави лъжата за Мери Гюнтер да се разбие на пух и прах, съседите й скоро щели да разберат, че Лио е бащата. Ако е трябвало да живее с такова унижение, Кейтрин не би могла да поддържа фантазията за дявола, която изфабрикувало нейното съзнание. Нейните нови и по-удобни илюзии са щели да бъдат изместени от старите, груби и раняващи истини. Ето защо, за да поддържа в ума си фантазията за дявола, тя е трябвало да представи пред обществото само едно дете. И тя дава на двете деца само едно име. Позволявала е само на едно от тях да се появява в обществото, но никога двете заедно. Принудила ги е да живеят един общ живот.

— И не след дълго — продължи Тони, — двете момчета фактически започнали да мислят за себе си като за една и съща личност.

— Чакайте, чакайте — рече Джошуа. — Навярно те са могли да се дублират един-друг и да живеят под едно и също име, една личност, в обществото. Дори само това изисква човек да повярва в много неща, но ще се опитам. Обаче насаме със сигурност те са били два отделни индивида.

— Най-вероятно не — рече Тони. — Попаднахме на доказателства, че те са мислили един за друг като за една личност в две тела.

— Доказателства ли? Какви доказателства? — попита Джошуа.

— Писмото, което намерихме в сейфа на банката в Сан Франциско. В него Бруно пише, че е убит в Лос Анджелис. Той не споменава, че брат му е бил убит. Казва, че той самият е мъртъв.

— Нищо не може да се докаже с това писмо — каза Джошуа. — То цялото е несвързано — няма никакъв смисъл.

— В известно отношение има голям смисъл — каза Тони. — Има смисъл от гледна точка на Бруно… ако той не е мислил за брат си като за отделно човешко същество. Ако е мислил за брат си като за част от себе си, просто като за продължение на себе си, а не като отделна личност, то тогава писмото е доста смислено.

Джошуа поклати глава и каза:

— Но аз все още не виждам как двама души могат да бъдат принудени да мислят, че са един човек.

— Свикнали сме да слушаме за двойствени личности — рече Тони — доктор Джекил и мистър Хайд, жената, чиято история е разказана в „Трите лица на Ева“, а има и още една книга за друга такава жена. Преди няколко години беше бестселър. „Сибил“ — Сибил е имала шестнадесет отделни личности. Е, ако съм прав за онова, което е станало с близнаците Фрай, то те са развили психоза, която е противоположна на тази за двойствените личности. Тези двама души не са се разделили на четири, шест, осем или осемдесет. Вместо това под влияние на огромен натиск от страна на майката те… се сливат в едно психологически, спояват се в едно. Два индивида в една личност, едно себеусещане, една представа за себе си — всичко споделено. Навярно никога преди не се е случвало и може би никога няма да се случи отново, но то не означава, че не е могло да се случи тук.

— Двамата са смятали, че развиването на идентични личности, за да могат да живеят в света извън къщата на майка си, е жизненонеобходимо за тях — каза Хилари. — Дори минималните различия между тях биха провалили маскировката.

— Но как? — попита Джошуа. — Какво е направила Кейтрин с тях? Как го е постигнала?

— Вероятно никога няма да узнаем със сигурност — рече Хилари. — Но аз имам няколко идеи относно онова, което тя евентуално е направила.

— Аз също — каза Тони. — Но ти започвай първа.

* * *

Следобедът вече беше превалил и светлината, нахлуваща през източните прозорци на мансардата постоянно отслабваше. Влоши се и качеството й. Тя вече не идваше от яркия сноп, приел формата на прозореца. Тъмнината бавно изпълзяваше от ъглите на стаята.

Когато сенките плъзнаха по пода, Бруно започна да се тревожи, че ще го хванат в тъмното. Той не можеше просто да щракне някоя електрическа лампа, защото те не бяха в изправност. В къщата не бяха викали електротехник вече пет години — от първата смърт на майка му. Фенерчето му не служеше за нищо. Батериите бяха изтощени.

За краткото време, докато стаята потъваше в пурпурносивия мрак, Бруно се бореше с паниката. Той нямаше нищо против да бъде навън в тъмното, защото там почти винаги имаше светлина, идваща от улиците, уличните лампи, минаващите коли, звездите, луната. Но в стая, в която нямаше и лъч светлина шепотите и пълзящите неща изведнъж отново се появяваха, а то беше страхотна напаст, която Бруно трябваше да избегне по някакъв начин.

Свещи!

Майка му винаги държеше по няколко кутии от големите свещи в килера до кухнята. Използваха се в случай на повреда в електрическото захранване. Бруно беше сигурен, че в килера ще се намери и кибрит. Около стотина или повече в една кръгла тенекиена кутия с плътно прилепнал капак. Той не беше пипал никое от тези неща, когато се бе изнесъл. Беше взел само някои лични принадлежности и някои от колекциите на художествени творби, които сам бе придобил.

Бруно се наведе, за да види по-добре лицето на другия и каза:

— Слизам долу за малко.

Замъглените и зацапани от кръвта очи го гледаха изцъклено.

— Няма да се бавя — добави Бруно.

Неговото аз нищо не каза.

— Отивам да донеса малко свещи, за да не ме хванат в тъмното — рече Бруно. — Ще бъдеш ли добре тук, докато ме няма няколко минути?

Другото му аз мълчеше.

Бруно отиде до стълбите в единия ъгъл на стаята. Те водеха към спалнята на долния етаж. Стълбището не беше съвсем тъмно, заради светлината, която идваше от таванския прозорец над него. Но когато Бруно отвори вратата в долния край на стълбите, той с изненада и уплаха установи, че в спалнята цареше непрогледен, черен мрак.

Капаците на прозорците!

Той бе отворил капаците в спалнята на таванския етаж, когато се събуди тази сутрин в тъмното, но другите прозорци в къщата бяха все още запечатани. Бруно не посмя да ги отвори. Нямаше голяма вероятност шпионите на Кейтрин да погледнат нагоре и да видят отворените прозорци на тавана, но ако той допуснеше светлината в цялата къща, те със сигурност щяха да забележат, че нещо има и веднага щяха да дотичат. Сега това място беше като гробница, обгърната от вечен мрак.

Бруно застана на стълбите и се взря в непрогледния мрак на спалнята. Страхуваше се да продължи и се ослушваше за шепотите.

Нито звук.

Нищо не помръдваше.

Помисли си да се качи обратно горе, но така нямаше да разреши проблема си. След няколко часа щеше да настъпи нощта и светлината, която го пазеше, вече нямаше да я има. Трябваше да разбие вратата на килера и да намери онези свещи.

Неохотно Бруно влезе в спалнята на втория етаж, оставяйки вратната на стълбището отворена, за да се възползва от оскъдната, сумрачна светлина, която струеше отгоре. Две крачки и тогава той спря.

Почака.

Ослуша се.

Никакви шепоти.

Пусна вратата и бързо прекоси стаята, опипвайки пътя си покрай мебелите в тъмното.

Никакви шепоти.

Бруно стигна до друга врата, а след това се озова при стълбите за втория етаж.

Никакви шепоти.

За миг, обгърнат от непрогледния кадифен мрак, той не можа да си спомни дали да завие надясно или наляво, за да стигне до стълбите, които водеха към приземния етаж. В следващия миг обаче, Бруно възвърна чувството си за ориентация и тръгна надясно с протегнати напред ръце и разперени длани като слепец.

Никакви шепоти.

Едва не падна по стълбите, когато стигна до най-горното стъпало. Внезапно подът под него се отвори и той се спаси като се хвърли наляво и сграбчи невидимия парапет.

Шепоти!?

Вкопчил се в парапета и нищо невиждащ, Бруно затаи дъх и наклони глава.

Шепоти!?

Идваха за него!

Той извика и залитна като пиян надолу по стълбите, изпусна парапета, загуби равновесие, размаха неистово ръце, спъна се и се просна по очи върху площадката, заровил лице в прашния килим. Болката прониза левия му крак, премина като гръмотевичен тътен през него, а след това в тялото му остана само глухото ехо от нея. Бруно вдигна глава и чу как шепотите се приближават все повече и повече. Той стана и захленчи от страх, закуцука бързо надолу по другото стълбище и едва не се спъна, когато внезапно стигна приземния етаж. Обърна се назад, взря се в тъмнината, чу как шепотите се втурват към него и извика: „Не, не!“. После тръгна към задната част на къщата по коридора, водещ към кухнята на първия етаж, а тогава навсякъде около него се чуха шепотите — те извираха изпод него, над него и зад него… от всички страни. И нещата също бяха там — ужасните, пълзящи неща… или едно нещо, или пък много… Бруно не знаеше. И втурвайки се като луд към кухнята, ужасѐн, той се блъскаше от стена в стена и се бръскаше и шляпаше с длани, мъчейки се отчаяно да отпъди пълзящите неща от себе си.

В следващия миг Бруно се блъсна във вратата на кухнята. Тя беше люлееща се врата. Отвори се и го пусна да влезе, а той започна да опипва в тъмното. Докосна печката, хладилника, чашите, умивалника. Най-накрая стигна до вратата на килера. През цялото това време нещата пълзяха по него, а шепотите продължаваха. Бруно викаше ли, викаше, колкото му държеше хрипкавия глас. Дръпна вратата на килера и тогава го блъсна в носа отвратителна воня. Той влезе вътре, въпреки задушливата смрад, която лъхаше от там и разбра, че няма да може да намери свещите и кибрита между другите буркани и консерви, складирани в килера.

Втурна се обратно в кухнята, викайки и махайки безпомощно с ръце, бръскайки гърчещите се върху лицето му неща, които се опитваха да се напъхат в устата и носа му, намери външната врата, свързваща кухнята със задната тераса, задърпа скованите от ръжда резета, най-накрая ги освободи и отвори вратата.

Светлина.

Сивата следобедна светлина, падаща косо откъм запад над планините Маякамас, си проправи път през отворената врата и освети кухнята.

Миг-два Бруно стоя на прага, оставяйки благодатната светлина да го облива с лъчите си. Беше плувнал в пот, дъхът му бе учестен и накъсан.

Когато най-сетне се успокои, той се втурна в килера. Отвратителната смрад се носеше от стари консервени кутии и буркани с храна, които се бяха издули и експлодирали, разплисквайки разваленото съдържание и създавайки условия за зелено-черно-жълти плесени и мухъл. Като много внимаваше да не се докосва до мръсотията, Бруно откри свещите и кутията с кибрита.

Клечките бяха все още сухи и вършеха работа. За всеки случай той драсна една от тях. Лумналият пламък бе гледка, която запали в сърцето му надежда.

* * *

Самолетът се движеше на север, а на западния небосклон на около хиляда метра под летящата метална птица и на две хиляди и петстотин метра надморска височина се трупаха непрекъснато буреносни облаци, идващи откъм Тихи океан.

— Как? — повтори въпроса си Джошуа. — Как Кейтрин е накарала близнаците да действат като един човек?

— Както вече споменах — отвърна Хилари, — ние навярно никога няма да разберем. Но едно нещо е сигурно: струва ми се, че Кейтрин е споделила фантазията си с близнаците почти от първия ден, в който ги е донесла в къщата си… и дълго преди те да бъдат достатъчно големи, за да могат да разберат какво им говори тя. Стотици пъти, а може би безброй хиляди пъти през годините Кейтрин им е казвала, че са синове на дявола. Казала им е, че са се родили с качулки и им обяснила какво означава това. Втълпила им също, че половите им органи не са като на другите момчета. Навярно им е казала също, че ако другите хора разберат, то те ще бъдат убити. Докато пораснат достатъчно, за да могат да проверят всичко, казано от майка им, мозъците на близнаците били така цялостно промити, че те не биха могли да се съмняват в думите й. Те биха могли само да споделят психозата й и нейните фантазии. Двамата са били изключително наплашени момченца, които непрекъснато са се страхували да не открият тайната им и да не ги убият. Страхът означава стрес. А силният стрес е направил психиките им силно податливи към сливане. Струва ми се, че огромният, непрестанен и необикновен стрес за по-продължителен период от време е този, който създава подходящата атмосфера за сливането на две личности в една по начина, който Тони обясни. Масираният, продължителен стрес сам по себе си не предизвиква сливането, но проправя пътя за това.

— От касетите, които чухме в кабинета на д-р Ръдж тази сутрин — каза Тони, — ние знаем, че на Бруно е бил известен фактът за качулките, тоест че той и брат му са били родени с парчета от плацентата, увити около главите им. Знаем, че е бил запознат със суеверието по повод този рядък феномен. От начина, по който звучеше гласът му, записан на касетата, можем със сигурност да приемем, че той като майка си е гледал на качулките като знак на дявола. Има и още едно доказателство, което води до същото заключение. Писмото в сейфа например. Бруно пише, че не може да потърси помощ от полицията, за да се предпази от майка си, защото те ще открият какъв е той и какво е крил през всичкото време. В писмото Бруно казва, че ако хората разберат какъв е той, те ще го умъртвят с камъни. Мислел е, че е син на дявола, сигурен съм в това. Той е възприел напълно параноичните фантазии на Кейтрин.

— Добре — съгласи се Джошуа. — Може би близнаците са вярвали в тази дивотия за дявола, защото просто не са имали друга възможност, освен да вярват. Но това все още не обяснява как или защо Кейтрин ги е оформила като една личност, как ги е накарала… да се слеят в едно психологическо цяло, както ти казваш.

— Колкото до „защо“, на това лесно може да се намери отговор — рече Хилари. — Ако близнаците се възприемаха като отделни личности, то между тях щяха да съществуват различия, дори и да са съвсем незначителни. Колкото повече различия, толкова повече възможности единият от тях без да иска да срине целия този маскарад някой ден. Колкото повече те мислели и действали като едно цяло под натиска на Кейтрин, толкова по-спокойна се чувствала тя.

— А колкото до „как“ — обади се Тони, — не бива да забравяме, че Кейтрин е познавала начините, по които да прекършва и оформя характера на даден човек. В края на краищата тя е била пречупена и оформена от истински майстор: Лио. Той е използвал всички трикове от книгата, за да я направи онова, което е искал тя да бъде. Нямало е начин Кейтрин да не научи нещо от всичко това: техниката на физическото и психологическо мъчение. Навярно тя би могла да напише учебник по този въпрос.

— И за да накара близнаците да мислят като един човек — каза Хилари, — тя е трябвало да се отнася към тях като към един човек. С други думи, Кейтрин е трябвало да даде тон. Обичала ги е съвършено еднакво, ако изобщо ги е обичала. Наказвала е и двамата за провиненията на един, награждавала е и двамата за послушанието на един. Отнасяла се е към двата организма така, сякаш че те са притежавали едно съзнание. Говорила им е така, сякаш са били една личност, а не две.

— И всеки път, когато е забелязвала стремеж към индивидуалност — обади се Тони, — Кейтрин е карала и двамата да направят онова, което единият е започвал, или е изкоренявала желанието му завинаги. Използването на местоименията също е било много важно.

— Използването на местоименията ли? — попита озадачен Джошуа.

— Да — отвърна Тони. — Може да ти се види прекалено, дори безсмислено, но повече от всичко друго на света ние се оформяме като личности от нашето разбиране за езика и използването му. Чрез езика ние изразяваме всяка наша идея, всяка мисъл. Ленивото мислене води до ленива употреба на езика. Но обратното също е вярно: неточностите в езика водят до неточности в мисленето. Това е основно правило в семантиката. И така, съвсем логично е да допуснем, че специално изкривената употреба на местоименията би подпомогнала образуването на специална или изкривена представа за собствената си личност, каквато Кейтрин е желаела да наложи върху близнаците. Например, когато близнаците са се обръщали един към друг, те нямали право да използват местоимението „ти“. Защото „ти“ изразява идеята за друга личност, различна от твоето собствено „аз“. Тъй като близнаците е трябвало да мислят за себе си като за едно същество, то местоимението „ти“ изобщо не е било използвано. Единият Бруно не е могъл да каже на другия: „Защо ти и аз да не си поиграем на «Монополи»?“ Вместо това е казвал нещо от сорта на: „Защо аз да не си поиграя с мене на «Монополи»?“ Той не е можел да използва и местоименията „ние“ и „нас“, когато е говорел с брат си, защото те изразяват наличието на поне двама души. Вместо това Бруно е използвал „мене и себе си“, което е означало „ние“. Освен всичко друго, когато единият от близнаците е говорел с Кейтрин за брат си, той не е използвал местоименията „той“ и „него“. Те също изразяват наличие на още един индивид. Сложно ли ви се вижда?

— Вижда ми се лудост — отвърна Джошуа.

— Там е цялата работа — съгласи се Тони.

— Но е прекалено. Лудостта е прекалена.

— Разбира се, че е лудост — каза Тони. — Планът е бил на Кейтрин, а тя е била луда.

— Но как е могла да наложи всичките тези зловещи правила, навици, маниери, взаимоотношения, местоимения и дявол знае какво?

— По същия начин, по който човек би наложил сред децата едно най-обикновено правило — отвърна Хилари. — Ако постъпят правилно, вие ги хвалите и поощрявате. Обаче ако сгрешат, вие ги наказвате.

— Но за да се държат децата така неестествено, както Кейтрин е искала, наказанието сигурно е било наистина чудовищно — рече Джошуа.

— И ние знаем, че то наистина е било чудовищно — каза Тони. — Всички чухме касетата с последния сеанс на д-р Ръдж с Бруно, когато е използвал хипноза. Ако си спомняте, там Бруно казва, че Кейтрин го е заключвала в някаква тъмна дупка в земята като наказание, цитирам, „за това, че не мислех и не действах като един“. Навярно той е имал предвид, че и брат му и той са били затваряни на тъмното място, когато те не желаели да мислят и действат като една личност. Заключвала ги е на тъмно за дълго време и там е имало нещо живо, нещо, което е пълзяло по телата им. Каквото и да им се е случвало там, в онази стая или дупка… било е толкова ужасно, че те са се стряскали на сън десетилетия наред. Щом е могло да остави такива следи в съзнанието след толкова много години, бих казал, че това наказание е било отлично средство за промиване на мозъка. Бих казал, че Кейтрин е постигнала точно това, което е искала — сляла е близнаците в едно.

Джошуа се взря в небето напред. След дълго мълчание той каза:

— Когато се е върнала от публичния дом на мисис Янси, проблемът на Кейтрин е бил как да представи близнаците като едно дете, за което е говорила преди заминаването си, и така да спаси лъжата за Мери Гюнтер. Тя обаче е могла да постигне това като заключи единия от братята в къщата и да го превърне в къщното момче, а другия брат пусне да се показва и в обществото. Така би било по-бързо, по-лесно, по-просто и по-безопасно.

— Но ние всички знаем закона на Клеменца — каза Хилари.

— Именно — съгласи се Джошуа. — Законът на Клеменца е: дяволски малко хора правят нещата по най-бързия, най-лесния, най-простия и най-безопасен начин.

— Освен това — продължи Хилари, — навярно на Кейтрин сърце не й е дало да заключи едното си момче завинаги, докато другото води горе-долу нормален живот. След всичките мъки, които тя е изтърпяла, може би все пак е имало граница за мъките, които е трябвало да изтърпят нейните деца.

— На мене ми се струва, че ги е накарала да изтърпят дяволски много! — възкликна Джошуа. — Тя ги е побъркала.

— Да, но не нарочно — каза Хилари. — Не е имала намерение да ги побърква. Мислела е, че прави онова, което е най-добро за тях, но собственото й състояние на духа не й е позволило да знае кое е най-добро за тях.

— Теорията ти е безумна — въздъхна уморено Джошуа.

— Не чак толкова — възрази Тони. — Тя съвпада с известните на нас факти.

Джошуа кимна.

— А смятам, че и аз й вярвам. Поне на по-голямата част от нея. Просто ми се искаше в тази мозайка всички злодеи да бяха съвсем лоши и отвратителни. Някак си не е редно човек да изпитва толкова много съчувствие към тях.

* * *

След като кацнаха в Напа под все по-сгъстяващите се сиви облаци, тримата отидоха право в канцеларията на шерифа и разказаха всичко на Питър Лоренски. Отначало той ги зяпна така, сякаш не бяха с всичкия си, но постепенно недоверието му отстъпи място на неохотно и слисано приемане на фактите. Този тип реакции и промяна в чувствата според предвижданията на Хилари щяха да срещат още няколкостотин пъти в близките дни.

Лоренски се обади в полицейския участък в Лос Анджелис и разбра, че ФБР се били свързали вече с полицията в Лос Анджелис по повод измамата в банката в Сан Франциско, в която участвал двойникът на Бруно Фрай, за когото сега се смяташе, че попада в юрисдикцията на полицейския участък в Лос Анджелис. Разбира се новините от страна на Лоренски бяха, че заподозреният не е обикновен двойник, а автентичен обект — макар друг един автентичен обект да бе мъртъв и погребан в мемориалния парк на Напа Каунти. Той информира полицейския участък на Лос Анджелис, че има причина да вярва следното — двама Бруновци са се редували да убиват жени и са извършили серия от убийства в северната половина на щата през последните пет години, макар Лоренски да не бе в състояние да посочи неопровержими доказателства и да назове поне някои от убитите. До тук уликите бяха косвени: страховито, но логично тълкуване на писмото от сейфа в светлината на последните разкрития за Лио, Кейтрин и близнаците; фактът, че и единият и другият близнак бяха направили опит да отнемат живота на Хилари; фактът, че единият близнак бе прикривал другия при първото покушение над Хилари миналата седмица, което показваше съучастие в предумишлено убийство; и най-накрая мнението, поддържано от Хилари, Тони и Джошуа, че омразата на Бруно към майка му е била толкова голяма и маниакална, че той не би се поколебал да убие която и да е жена, щом си въобразеше, че майка му се е вселила в нейното тяло.

Хилари и Джошуа седяха на скамейката с металната облегалка и пиеха кафето, донесено от секретарката на Лоренски, а Тони се възползва от телефона по молба на Лоренски и говори с двама от своите началници в Лос Анджелис. Подкрепата, която Тони оказа на Лоренски по телефона и потвърждаването на фактите, които последният бе изказал малко преди това, дадоха резултат. Разговорът приключи с това, че властите в Лос Анджелис обещаха да предприемат действия от своя страна. Ръководейки се от допускането, че психопатът навярно наблюдава къщата на Хилари, полицейският участък в Лос Анджелис се съгласи да постави денонощно наблюдение в Уестууд.

След като съдействието на полицията в Лос Анджелис бе осигурено, шериф Лоренски състави бюлетин, посочвайки основните факти в случая, за да бъде разпространен във всички законови институции в Северна Калифорния. Бюлетинът минаваше също и като запитване за повече информация относно неразрешени убийства на млади, красиви брюнетки с кафяви очи, които не са били извършени в района на Лоренски през последните пет години… особено убийства с отрязване на главата, осакатявания и доказателства за кръвен фетишизъм.

Докато наблюдаваше как шерифът дава нареждания на чиновниците и заместниците си и докато мислеше за събитията през последното денонощие, Хилари доби усещането, че всичко се движеше прекалено бързо, като вихър. А този вятър, изпълнен с изненади и грозни тайни, подобно на торнадото, засмукващо буци пръст и отломки, я тласкаше към някаква пропаст, която още не виждаше, но в която можеше да бъде запратена. Искаше й се да може да протегне ръце и така да може да управлява времето, да го задържи, да забави хода му, да вземе няколко дни почивка и да помисли върху онова, което бе научила, за да може да следи с бистър ум последните няколко завоя и превратности в мистерията Фрай. Хилари бе уверена, че това непрекъснато бясно препускане беше глупаво и дори опасно. Но колелата на закона вече бяха ангажирани и се въртяха и не можеха да бъдат спрени. А времето не можеше да бъде задържано така, както не можеше да бъде задържан и необязден жребец.

Хилари се надяваше, че напред няма пропаст.

Беше 17:30 часа когато Лоренски успя да задвижи нещата. После той и Джошуа използваха телефона, за да намерят някой съдия. Намериха един — съдията Джулиън Харуи, който бе очарован от историята Фрай. Харуи разбра необходимостта от това да се извади трупа и да се подложи на голям брой изследвания с цел да се идентифицира. Ако вторият Бруно Фрай бъдеше заловен и по някакъв начин минеше на психиатричен преглед, което бе доста малко вероятно, но не и невъзможно, то тогава следствието щеше да има нужда от физически доказателства, че е налице случай с идентични близнаци. Харуи изрази желание да разпише заповед за ексхумация и в 18:30 ч. шерифът държеше документа в ръцете си.

— Работниците в гробището няма да могат да изкопаят гроба в тъмното — рече Лоренски. — Но ще им наредя да започнат да копаят в ранни зори.

После шерифът проведе още няколко телефонни разговора: един с директора на мемориалния парк в Напа Каунти, където бе погребан Фрай, друг с експерта по съдебна медицина на областта, който щеше да извърши ексхумацията веднага, щом му предадяха трупа и един с Аврил Танертън — директора на погребалното бюро, който да уреди превозването на трупа до лабораторията по патология и обратно.

Когато най-сетне Лоренски остави телефона, Джошуа каза:

— Предполагам, че ще искате да претърсите къщата на Фрай.

— Непременно — отвърна Лоренски. — Искам да намерим доказателство за това, че там са живели двама души, ако можем. И ако Фрай наистина е убивал други жени, може би ще открием улики. Мисля, че ще е добре да претърсим и къщата на скалата.

— Можем да претърсим новата къща когато пожелаете — рече Джошуа. — Но в старата няма електричество. Ще трябва да почакате докато стане светло.

— Добре — съгласи се Лоренски, — но къщата до винарната искам да претърся сега.

— Сега?! — възкликна Джошуа и стана от пейката.

Малко по-рано, още преди да бяха му разказали и половината от онова, което бяха научили от д-р Ръдж и Рита Янси, шериф Лоренски се бе обадил на жена си, за да я предупреди, че ще се върне късно тази вечер.

— Никой от нас не е вечерял — обърна се той към Джошуа. — Хайде да отидем в закусвалнята на ъгъла, за да хапнем нещо, а от там — направо в къщата на Фрай.

Преди да излязат от ресторанта, Лоренски каза на нощната администраторка в офиса си къде ще бъде и я помоли да го уведоми незабавно, ако от полицията в Лос Анджелис се обадят, за да съобщят, че са заловили втория Бруно Фрай.

— Няма да е толкова лесно — рече Хилари.

— Подозирам, че тя е права — каза Тони на Лоренски. — Бруно е криел една невероятна тайна в разстояние на четиридесет години. Може да е луд, но е умен. Полицията в Лос Анджелис няма да може да го пипне толкова бързо. Ще има дълго да си играят на „котка и мишка“, докато го хванат.

* * *

Когато взе да се здрачава, Бруно отново затвори капаците на прозорците. Сега върху всяко нощно шкафче имаше по една свещ, а върху тоалетката имаше две. Трептящите пламъци очертаваха танцуващи сенки по стените и тавана.

Бруно осъзнаваше, че вече трябва да е навън и да търси Хилари-Кейтрин, но не намираше сили да стане и да тръгне. Продължаваше да отлага търсенето.

Беше гладен. Внезапно се сети, че не е ял от вчера. Стомахът му стържеше.

Известно време той седя на леглото до изцъкления труп и се опитваше да реши дали да излезе навън и да си купи нещо за ядене. Няколко от консервите в килера се бяха издули. Не бяха експлодирали, но Бруно бе сигурен, че всичко върху полиците бе развалено и отровно. Почти час Бруно се бори с проблема, опитвайки се да реши къде да отиде да се нахрани и все пак да бъде в безопасност от шпионите на Кейтрин. Те бяха навсякъде. Кучката имаше много шпиони! Навсякъде!!! Състоянието, в което се намираше, можеше да се опише като състояние на пълно объркване. Въпреки че бе гладен, Бруно трудно съсредоточаваше мисълта си върху храната. Ала най-накрая си спомни, че храна имаше във винарната. Млякото сигурно бе прокиснало през последната седмица и хлябът се бе втвърдил, но собственият му килер беше пълен с консервирана храна, а хладилникът беше зареден със сирене и плодове. В камерата му имаше сладолед. При мисълта за сладоледа той се усмихна като малко момче.

Подтикнат от видението за сладоледа и с надеждата, че една добра вечеря ще му даде енергията, от която се нуждаеше, за да търси Хилари-Кейтрин, Бруно излезе от таванската стая и тръгна през къщата, осветявайки пътя си със свещ. Вече навън, той изгаси пламъка и пъхна свещта в джоба на якето си. Слезе по ронещите се стълби върху скалата и тръгна през лозята.

Десет минути по-късно в собствената си къща Бруно драсна клечка кибрит и отново запали свещта, тъй като се боеше, че ако запали лампата, ще привлече ненужно внимание. От чекмеджето до умивалника извади една лъжица, взе от фризера огромна картонена кутия, пълна с шоколадов сладолед, седна на масата и в разстояние на двадесет минути лапаше сладоледа с голямата лъжица, усмихнат и щастлив, докато накрая така се наду, че не можеше да сложи в устата си нито хапка повече.

Сетне пусна лъжицата в полупразната кутия, сложи кутията обратно във фризера и се сети, че трябва да увие няколко консерви, за да ги отнесе в къщата на скалата. Можеше да се наложи да търси Хилари-Кейтрин с дни, преди да я убие, а през това време не му се искаше непрекъснато да се промъква до тук за всяко ядене. Рано или късно кучката щеше да се сети да постави шпиони да следят и тази къща и тогава щяха да го хванат. Но тя никога нямаше да го потърси в къщата на скалата. И след милион години не би се сетила. Значи, там трябваше да се запаси с храна. Бруно влезе в голямата спалня и извади огромен куфар от гардероба. Занесе го в кухнята и започна да го пълни с компоти от праскови и круши, буркани със сладко от портокали и мандарини, кутии с маргарин, буркани с маслини, два вида желе (бурканите уви в книжни салфетки, за да ги предпази от счупване) и консервирани виенски наденички. Когато свърши, куфарът беше изключително тежък, но Бруно имаше мускули, които щяха да се справят с лекота.

Не беше се къпал от снощи, когато взе душ в къщата на Сали в Калвър Сити, и сега се чувстваше мръсен. Мразеше да се чувства мръсен, защото това някак си все го караше да се сеща за шепотите и ужасните пълзящи неща в тъмната дупка в земята. Бруно реши да рискува и да вземе един бърз душ, преди да отнесе храната в къщата на скалата, дори това да означаваше, че за няколко минути щеше да е гол и уязвим. Но докато прекосяваше хола, на път за спалнята и банята до нея, той чу приближаването на коли по пътеката към винарната. Сред притихналите лозя моторите ревяха неистово.

Бруно изтича до предния прозорец, разтвори пердетата на един сантиметър едно от друго и погледна през пролуката.

Две коли. Четири фара. Изкачиха се по височината към поляната.

Кейтрин!

Кучката!!!

Кучката и нейните приятели! Нейните мъртви приятели!!!

Ужасѐн, Бруно изтича към кухнята, грабна куфара, изгаси свещта, която носеше и я сложи в джоба си. Излезе от задната врата и се втурна през поляната зад къщата към прикритието на лозята.

Колите спряха отпред.

Приведен, влачещ куфара през лозята, Бруно се стряскаше при всеки свой шум. Той заобиколи къщата и видя колите. Сложи куфара на земята и легна по очи до него, притиснал се към влажната почва и към най-тъмните сенки на нощта. Гледаше как хората излизат от колите, а сърцето му заблъска още по-бързо в гърдите му, когато позна лицата им.

Шериф Лоренски със своя заместник. Значи полицаите бяха между живите мъртви!!! Никога не би и помислил такова нещо!

Джошуа Райнхарт. Старият адвокат също беше конспиратор! Беше един от адовите приятели на Кейтрин!!!

А ето я и нея!!! Кучката! Кучката в новото си заоблено и гладко тяло. И оня мъж от Лос Анджелис.

Те всички влязоха в къщата.

Една след друга лампите в стаите светваха.

Бруно се помъчи да си припомни дали не беше оставил някакви следи при посещението си в къщата. Може би малко разтопен восък от свещта… Но капчиците восък вече бяха изстинали и се бяха втвърдили. Нямаше как да разберат дали са се образували сега или преди седмици, беше оставил лъжицата в картонената кутия във фризера, но и това би могло да е извършено преди много време. Добре че не бе взел душ!!! Водата по цимента и влажната хавлия щяха да го издадат. Ако бяха намерили току-що използваната хавлия, щяха да разберат, че той се е върнал в Сейнт Хелена и щяха да го търсят още по-усилено.

Бруно се изправи, вдигна куфара от земята и хукна през лозята толкова бързо, колкото му държат краката. Пое на север към винарната, а после на запад към скалата.

Никога нямаше да се сетят да го търсят в къщата на скалата, дори и след един милион години. Щеше да е на сигурно място там, защото си мислеха, че той се страхува прекалено много, за да се крие в старата къща. Ако останеше в таванската стая, Бруно щеше да има време да помисли, да направи план и да се организира. Не смееше да прибързва с тази работа. Напоследък не можеше да мисли съвсем ясно. Това стана, откакто умря другата му половина… и Бруно не смееше да предприема никакъв ход срещу кучката, докато не направеше подробен план, предвиждащ и най-дребните възможности.

Сега знаеше как да я намери. Чрез Джошуа Райнхарт.

Можеше да я пипне, когато пожелае. Но първо му трябваше време, за да направи железен план. Нямаше търпение да стигне горе на тавана, където да обсъди плана със себе си.

* * *

Лоренски, помощникът му, Тим Ларсън, Джошуа, Тони и Хилари се пръснаха из къщата. Претърсваха чекмеджета, шкафове, бюфети и кутии.

Отначало те не откриха нищо, което да доказва, че в къщата се живели двама души, а не един. Имаше малко повече дрехи и къщата бе запасена с малко повече храна, отколкото би се нуждал един човек, но това нищо не доказваше.

Тогава, както ровеше из чекмеджетата на кабинета, Хилари попадна на няколко скорошни сметки, които още не бяха платени. Две бяха от зъболекаря — едната от зъболекарския кабинет в Напа, а другата от кабинет в Сан Франциско.

— Разбира се! — възкликна Тони, когато всички се събраха, за да разгледат сметките. — Близнаците са посещавали различни лекари и най-вече различни зъболекари. Бруно номер 2 не е могъл да отиде при зъболекаря, за да му направи пломба, тъй като същият този зъболекар е пломбирал същия зъб на Бруно номер 1 само преди една седмица.

— Това е нещо — рече Лоренски. — Дори идентични близнаци не получават идентични кариеси на едни и същи места в едни и същи зъби. Два зъболекарски картона биха доказали, че е имало двама души Бруно Фрай.

Малко по-късно, претърсвайки един от шкафовете в спалнята, заместник-шерифът Ларсън направи обезпокояващо откритие. В една от кутиите за обувки чифтът липсваше. Вместо това, в кутията имаше дванадесет снимки на млади жени, шофьорски книжки на шест от тях и други единадесет шофьорски книжки на единадесет други жени. На всяка снимка, която бе голяма колкото мъжки портфейл, както и на снимките от шофьорските книжки, жената, погледнала към фотообектива, имаше общи черти с другите жени от колекцията: красиво лице, тъмни очи, тъмна коса, нещо неопределимо в чертите на лицето и конструкцията му.

— Двадесет и три жени, които бегло приличат на Кейтрин — промълви Джошуа. — Боже мой! Двадесет и три!!!

— Галерия на смъртта — рече Хилари и потрепери.

— Поне повечето от големите снимки съвпадат с тези от шофьорските книжки — каза Тони. — Така имаме имената и адресите им.

— Ще получим данните по радиото веднага — каза Лоренски, изпращайки Ларсън до колата, за да съобщи в полицейския участък. — Но смятам, че всички ние знаем какво ще научим.

— Двадесет и три неразкрити убийства от последните пет години — каза Тони.

— Или двадесет и три безследно изчезнали жени — каза шерифът.

Четиримата прекараха още два часа в къщата, но не откриха нищо толкова важно, колкото снимките и шофьорските книжки. Нервите на Хилари бяха опънати до скъсване, а въображението й бе провокирано от осъзнаването на факта, че нейната собствена шофьорска книжка за малко не бе попаднала в същата кутия от обувки. Всеки път, когато отваряше чекмедже или вратата на някой шкаф, тя очакваше да намери нечие изсъхнало сърце, прободено с кол или разпадаща се женска глава. Отдъхна си, когато най-сетне претърсването приключи.

Щом излязоха навън, ги лъхна мразовитият нощен бриз.

— Вие тримата ще дойдете ли в офиса на експерта по съдебна медицина сутринта? — попита Лоренски.

— Без мене — рече Хилари.

— Не, благодаря — обади се и Тони.

— Няма какво да правим там — каза Джошуа.

— В колко часа ще се срещнем в къщата на скалата? — попита Лоренски.

Отговори му Джошуа.

— Хилари, Тони и аз ще отидем там утре рано и ще отворим всички прозорци. Къщата е била затворена пет години. Ще трябва да се проветри, преди да започнем да се ровим с часове из нея. Защо просто не дойдете при нас горе, когато си свършите работата при експерта по съдебна медицина?

— Добре — отвърна Лоренски, — ще се видим утре. Може полицаите в Лос Анджелис да пипнат негодника през нощта.

— Може би — отвърна с надежда Хилари.

Високо горе, над планините Маякамас се разнесе глух гръмотевичен тътен.

* * *

Половината нощ Бруно Фрай прекара в разговор със себе си, грижливо обмисляйки смъртта на Хилари-Кейтрин.

Другата половина от нощта прекара в сън на трепкащата светлина на свещите. Тънки струйки дим се виеха над горящите фитили. Играещите пламъци хвърляха върху стените зловещи, полюляващи се сенки, които се отразяваха в изцъклените очи на трупа.

* * *

Джошуа Райнхарт не можа да заспи. Той се обръщаше и се мяташе в леглото си, омотал чаршафите около себе си. В три часа сутринта отиде до барчето и си наля двойна доза уиски. Набързо я изпи, но и това не можа да го успокои напълно.

Никога преди Кора не му бе липсвала толкова много, колкото сега.

Хилари се събужда няколко пъти от лоши сънища, ала нощта бързо отмина. Профуча със скоростта на ракета. Тя все още имаше усещането, че стремглаво лети към безкрайна пропаст и не може да направи нищо, за да се спре.

* * *

Малко преди да се пукне зората, докато Тони лежеше буден, Хилари се обърна към него, притисна се към тялото му и каза:

— Люби ме.

В разстояние на половин час те се потопиха един в друг и макар да не бе по-хубаво от преди, не бе и на йота по-лошо — сладостна, нежна и мека притома.

Не след дълго Хилари каза:

— Обичам те.

— И аз те обичам.

— Каквото и да се случи — продължи тя, — ние имахме тези няколко дни заедно.

— Хайде сега, не ставай фаталистка.

— Ами… човек никога не знае.

— Имаме дълги години пред нас — дълги, дълги години заедно. И никой няма да ни ги отнеме.

— Ти си толкова сигурен и такъв оптимист. Искаше ми се да бях те срещнала преди много време.

— Минали сме вече най-лошото — каза Тони. — Сега знаем истината.

— Още не са заловили Фрай.

— Ще го хванат — рече уверено Тони. — Той мисли, че ти си Кейтрин и няма да се отдалечи много от Уестууд. Непрекъснато ще се навърта около къщата ти, за да проверява дали не си дошла и рано или късно охраната ще го забележи и всичко ще свърши.

— Прегърни ме — прошепна Хилари.

— Разбира се.

— Мммм! Толкова е хубаво!

— Да.

— Просто когато ме прегръщаш.

— Да.

— Вече се чувствам по-добре.

— Всичко ще бъде наред.

— Само докато ти си при мене — каза Хилари.

— Значи завинаги.

* * *

Небето беше тъмно, прихлупено и зловещо. Върховете на Маякамас бяха обвити в мъгла.

Питър Лоренски стоеше пред гробовете с ръце в джобовете и свил рамене от ранния утринен мраз.

Работниците от мемориалния парк на Напа Каунти използваха белове в началото, за да махнат по-голямата част от пръстта, а последните няколко сантиметра пръст изкопаха с лопати. Те се ровеха в меката земя, за да отворят гроба на Бруно Фрай. Докато се трудеха, се оплакваха на шерифа, че не им се плаща допълнително, загдето са станали призори, не са закусвали и са започнали работа толкова рано, но той почти не им обърна внимание. Само подвикваше да побързат.

В 7 часа и 45 минути Аврил Танертън и Гари Олмстед пристигнаха със служебната катафалка. Докато приближаваха към Лоренски, прекосявайки зеления хребет, Олмстед изглеждаше подобаващо мрачен и сериозен, но Танертън се усмихваше, вдишвайки дълбоко свежия хладен въздух, сякаш току-що бе привършил утринната си гимнастика.

— Добро утро, Питър.

— Здрасти, Аврил! Как си, Гари?

— След колко време ще го изровят?

— Казват, че ще свършат за петнадесет минути.

В 8 часа и пет минути един от работниците се изкатери горе и каза:

— Готови ли сте да го изтеглите?

— Хайде да се залавяме!

Закачиха куките за ковчега и го измъкнаха от дупката по същия начин, по който бе спуснат в земята миналата неделя. По бронзовия ковчег бе полепнала пръст — по дръжките и орнаментите. Но общо взето той все още блестеше.

В 8 часа и 40 минути Танертън и Олмстед натовариха големия сандък в катафалката.

— Ще ви придружа до кабинета по съдебна медицина — рече шерифът.

Танертън се ухили.

— Уверявам те, Питър, нямаме никакво намерение да отвличаме тленните останки на мистър Фрай.

* * *

В 8 часа и 20 минути в кухнята на Джошуа Райнхарт, докато изравяха ковчега в гробищата на няколко километра от къщата му, Тони и Хилари поставиха съдовете от закуската в умивалника.

— Ще ги измия по-късно — каза Джошуа. — Хайде да тръгваме към къщата на скалата, за да я отворим. Сигурно след всичките тези години вътре е страхотна смрад. Надявам се плесените и мухълът да не са повредили колекциите на Кейтрин. Хиляди пъти предупредих Бруно за това, но той нехаеше… — Джошуа замълча за миг, премига, после продължи. — Чуйте само какви ги плещя! Разбира се, че не го е било грижа, ако ще всичко да се провали. Това са колекциите на Кейтрин, а той пет пари не е давал за онова, което тя е харесвала и ценяла.

До „Шейд Трий Виниърдс“ те отидоха с колата на Джошуа. Денят беше мрачен. Слънчевата светлина имаше мръсносив цвят. Джошуа спря на служебния паркинг.

Джилбърт Ълман още не бе дошъл на работа. Това беше механикът, който поддържаше лифта, както и всички камиони и оборудване на „Шейд Трий Виниърдс“.

Ключът, с който се пускаше лифтът висеше на таблото в гаража и портиерът от нощната смяна във винарната — казваше се Янучи, с удоволствие донесе ключа на Джошуа.

С ключ в ръката, Джошуа поведе Хилари и Тони към втория етаж на огромната централна сграда на винарната. Минаха през етажа, на който бяха канцелариите и цялата администрация, после през лабораторията, и най-накрая излязоха на широка пътека. Половината сграда — от първия до последния етаж, беше с отворени прозорци. В голямата зала се виждаха огромни ферментационни цистерни. Много студен въздух обтичаше цистерните и из въздуха се носеше мирис на мая. В края на пътеката, в югоизточния край на сградата те минаха през тежка чамова врата върху чугунени панти и влязоха в малка стая, на която срещуположната стена беше избита. Над липсващата стена се простираше триметрова стряха, за да пази от дъжд. Четириместната кабинка, боядисана в огненочервено и с големи прозорци, беше подслонена под навеса на стаята.

* * *

В лабораторията по патология се носеше едва доловима, неприятна миризма на химикали. Така миришеше и патологът, д-р Еймъс Гарнет, който енергично смучеше ментови бонбони.

В стаята имаше пет души: Лоренски, Ларсън, Гарнет, Танертън и Олмстед. На никого не беше приятно, че е тук. Навярно вечно усмихнатият Танертън правеше изключение.

— Отворете го — каза Лоренски. — Трябва да се срещна и с Джошуа Райнхарт.

Танертън и Олмстед дръпнаха страничните болтове на бронзовия ковчег. Последните парчета пръст се посипаха по мушамата, която Гарнет бе разстлал върху пода. Вдигнаха капака нагоре и назад.

Трупът го нямаше.

Ковчегът, подплатен с коприна и кадифе, не съдържаше нищо друго освен трите торби циментова смес, които бяха откраднати от мазето на Аврил Танертън миналата седмица.

* * *

Хилари и Тони седнаха в единия край на кабинката, а Джошуа — в другия. Коленете на адвоката опираха коленете на Тони.

Хилари стисна ръката на Тони, когато червената гондола бавно потегли нагоре към върха на скалата. Тя не се страхуваше от височината, но кабинката изглеждаше толкова крехка, че без да иска Хилари стисна зъби.

Джошуа видя напрежението, изписано по лицето й и се усмихна.

— Не се безпокой. Кабинката изглежда малка, но е здрава. А и Джилбърт поддържа лифта в пълна изправност.

Докато бавно се изкачваше нагоре, кабината се поклащаше от силния утринен вятър.

Гледката към долината ставаше все по-зашеметяваща. Хилари се помъчи да се съсредоточи върху нея и да не мисли за скрибуцането и тракането на лифта.

Най-сетне гондолата стигна горния край на линията. Тя спря на едно място и Джошуа отвори вратата.

Когато излязоха от горната станция на лифта, синкавобяла светкавица раздра навъсеното небе, придружена от тътена на гръмотевицата. Заваля — тънки, полегати, студени дъждовни струи.

Джошуа, Хилари и Тони хукнаха да търсят навес. Те изтопуркаха по предното стълбище, прекосиха предната веранда и застанаха до входната врата.

— И казваш, че тук не се отоплява? — попита Хилари.

— Котелното помещение не работи вече пет години — отвърна Джошуа, — затова ви казах и на двамата да си сложите дебели пуловери отдолу. Всъщност денят не е студен, но като постоите малко повече на влагата, студът сякаш прониква до костите ви.

Джошуа отключи вратата и те влязоха вътре, запалвайки фенерчетата си.

— Тук вони — рече Хилари.

— Това е плесен — каза Джошуа. — От това се боях.

От антрето тримата отидоха в хола, а оттам в голямата гостна. Лъчите на фенерчетата им осветиха нещо подобно на склад, претъпкан със старинни мебели.

— Боже мой! — възкликна Тони. — Тук е по-лошо, отколкото в къщата на Бруно. Няма място да се обърне човек.

— Тя беше побъркана на тема колекциониране на красиви неща — рече Джошуа. — Не че така си влагаше парите, нито пък за това, че обичаше да ги гледа. Повечето неща са скрити — заключени са в шкафове. Картините са натрупани една върху друга. И както виждате, дори в основните стаи е просто претъпкано с неща. Всичко така е наблъскано едно до друго, че човек не може да му се наслади.

— Ако всяка стая е пълна с такива антики — забеляза Хилари, — то тогава това е цяло състояние.

— Да — рече Джошуа, — стига да не са проядени от червеи, термити и какво ли още не. — Той обходи с фенерчето си стаята от единия край до другия. — Тази мания за колекциониране е нещо, което никога не можах да разбера в нея… до този момент. Сега се питам дали… като гледам всичко това и като се сетя какво научихме от мисис Янси…

— Смяташ, че колекционирането на красиви предмети е реакция срещу грозотата в нейния живот, преди да умре баща й? — попита Хилари.

— Да — отвърна Джошуа. — Лио я е пречупил. Разбил е сърцето й, прекършил е духа й и я е оставил да тъне в унизителната представа за себе си. Кейтрин сигурно се е ненавиждала за всичките години, през което се е оставяла той да я използва, макар и да не е имала друг избор. Тъй че може би… чувствайки се унизена и обругана, тя си е мислела, че може да пречисти някак душата си и да я направи хубава като живее сред много и красиви неща.

И тримата мълчаха миг-два, оглеждайки претъпканата с мебели гостна.

— Толкова е тъжно — наруши мълчанието Тони.

Джошуа се отърси от мислите си и каза:

— Хайде да отворим капаците и прозорците, за да стане светло.

— Не мога да понасям тази миризма — каза Хилари и запуши носа си с ръка, — но ако отворим прозорците, дъждът ще влезе вътре и ще направи поразии.

— Едва ли. Ние ще ги отворим съвсем малко — рече Джошуа. — А и няколко капки дъжд няма да направят нищо на цяла колония от плесени.

— Цяло чудо е, че от килима не са поникнали гъби — обади се Тони.

Тримата заслизаха по стълбите, отваряйки прозорците, отключвайки вътрешните куки на капаците. Сивата светлина на мрачния ден и ухаещият на дъжд въздух нахлуха в стаите.

Когато прозорците на повечето стаи на долния етаж бяха отворени, Джошуа каза:

— Хилари, тук останаха само трапезарията и кухнята. Защо не останеш да отвориш ти тези прозорци, а ние с Тони да се качим горе и да започнем да отваряме там?

— Добре — отвърна Хилари. — След минута ще дойда да ви помогна.

Тя последва тънкия сноп светлина на фенерчето си и влезе в непрогледния мрак на трапезарията, а двамата мъже се отдалечиха по коридора към стълбите. Когато стигнаха коридора на горния етаж, Тони каза:

— Пфю! Тук мирише още по-лошо!

Гръмотевичен тътен разтърси старата къща. Прозорците грозно затракаха, вратите заскърцаха върху пантите.

— Ти започни със стаите отдясно — предложи Джошуа, — а аз ще се заловя с тези отляво.

Тони влезе в първата стая отдясно и откри, че тя е шивалня. В единия ъгъл имаше старовремска шевна машина с педал, а в другия ъгъл върху малка маса бе поставена съвременна електрическа машина. И двете бяха обвити в паяжини. Имаше също работна маса, две кроячни форми и един прозорец.

Тони отиде до прозореца, остави фенерчето си на пода и се опита да завърти лостчето в ключалката. Беше ръждясало. Той започна да го разклаща леко, а дъждът тихо барабанеше по капаците отвън.

* * *

Джошуа освети с фенерчето си първата стая отляво. Видя се легло, шкаф, скрин. На срещуположната стена имаше два прозореца.

Той прекрачи прага, направи две крачки, усети движение зад гърба си, после то се превърна внезапно в студено бодване в гърба, а после в горещо жегване… в силна болка, пронизваща плътта му и накрая Джошуа разбра, че беше намушкан. Усети как някой изтръгна ножа от гърба му. Обърна се и на светлината на фенерчето видя Бруно Фрай. Лицето на лудия беше диво и демонично. Ножът се издигна нагоре, спусна се надолу и Джошуа отново усети острата, пареща болка. Този път ножът се заби в дясното му рамо отпред, стигайки почти до гърба, и Бруно трябваше да завърти и разклати острието свирепо няколко пъти, за да го извади.

Джошуа вдигна лявата си ръка, за да се предпази. Острието прониза ръката до лакътя му. Краката му се подкосиха и той се свлече. Падна на леглото, после се търкулна на пода, плувнал в собствената си кръв. Бруно му обърна гръб и излезе в тъмния коридор на втория етаж, далече от светлината на фенерчето.

Джошуа осъзна, че дори не беше извикал, за да предупреди Тони. Опита се да извика, наистина се опита, но раната от първото пробождане изглеждаше доста сериозна, защото когато се помъчи да произведе някакъв звук, в гърдите му избухна жестока болка и той успя само да просъска като някакъв мършав гъсок.

* * *

Като мърмореше сърдито, Тони наблегна с цялото си тяло върху упоритата ключалка. Внезапно ръждясалият метал нададе креслив, сърдит стон — крррр! — и поддаде. Тони вдигна прозорците и звукът от дъжда се усили. Няколко пръски, промъкнали се през цепнатините в капаците, овлажниха лицето му.

Вътрешната кука на капаците също бе ръждясала, но след малко Тони успя да я освободи и ги отвори. Наведе се навън в дъжда и закачи капаците за външните скоби, за да не се люлеят от вятъра.

Намокри се и усети студ. С нетърпение чакаше да започнат претърсването на къщата, защото се надяваше, че движението ще го стопли.

Когато нов гръмотевичен залп се разнесе от Маякамас над долината и над къщата, Тони излезе от шивалнята и се натъкна на ножа на Бруно Фрай.

* * *

В кухнята Хилари отвори капаците на прозорците, гледащи към поляната зад къщата. Тя ги закрепи за скобите и остана за малко така, за да погледа как дъждът бръска тревата, а вятърът разклаща дърветата. В края на поляната, на двадесетина метра от къщата в земята се виждаха две врати.

Хилари силно се изненада като ги видя. За миг си помисли, че има халюцинации. Присви очи и се взря през дъждовните струи, но вратите не изчезнаха — не бяха мираж, както тя смяташе.

В края на поляната земята леко се издигаше — последното стъпало към стръмната планинска грамада. Вратите бяха закрепени точно там. Бяха оградени със съчки и споени с хоросан и камъни.

Хилари се извърна от прозореца и забърза през мръсната кухня, нетърпелива да разкаже на Джошуа и Тони за откритието си.

* * *

Тони знаеше как да се защитава от човек с нож. Беше обучен на самоотбрана и беше попадал два пъти преди в подобна ситуация. Ала този път бе сварен неподготвен от светкавичното и съвсем неочаквано нападение.

Хвърлящ свирепи погледи и с грозна, зъбата усмивка, разсякла широкото му лице, Фрай замахна с ножа към главата на Тони, който успя частично да избегне удара. Все пак ножът сряза кожата под косата му. Шурна кръв.

Болката беше като изгаряне от киселина.

Тони изпусна фенерчето си и то се търкулна по пода. Сенките се олюляха и заподскачаха.

Фрай беше бърз, дяволски бърз! Отново замахна към Тони, който тъкмо се канеше да заеме отбранителна позиция. Този път ножът улучи лявото му рамо. Заби се солидно, макар и малко особено, пробивайки с върха си якето, пуловера му, мускула и хрущяла между костите му. Ръката му мигновено се парализира и Тони падна на колене. Успя обаче да забие с все сила юмрука си в слабините на Фрай. Огромният мъж изохка, залитна назад, издърпвайки по този начин ножа от рамото на Тони.

Без да подозира какво става горе, Хилари извика от долната площадка на стълбите:

— Тони! Джошуа! Елате да видите какво открих!

При звука на гласа й Фрай светкавично се обърна, явно забравяйки, че оставя след себе си ранен, но жив човек.

Тони се изправи, обаче ръката му пламна от разяждащата болка. Прилоша му и той залитна. Стомахът му се преобърна. Тони трябваше да се подпре на стената. Успя само да извика, за да я предупреди.

— Хилари, бягай! Бягай! Фрай идва!

Хилари тъкмо се канеше да извика отново, когато чу Тони. За миг тя не повярва на ушите си, ала след това чу тежките стъпки най-горе, които слизаха към нея. Той не се виждаше още, но Хилари знаеше, че не може да бъде никой друг освен Бруно Фрай.

После чу и дрезгавия му, гърмящ глас:

— Кучка, кучка, кучка, кучка!

Зашеметена, но не и парализирана от шока, Хилари се дръпна от стълбите, а когато Фрай се показа, тя хукна с всичка сила. Твърде късно е, мислеше Хилари. Осъзна, че трябваше да се втурне към предната част, за да излезе оттам навън и да стигне до лифта. Вместо това тя бягаше към кухнята и вече не се обръщаше.

Блъсна летящата врата и профуча през нея, влетявайки в кухнята, докато с един скок Фрай взе наведнъж последните стъпала. Тръгна по коридора след нея.

Хилари помисли да потърси нож в кухнята.

Не успя! Нямаше време!!!

Тя изтича до външната врата, отключи я и изхвръкна от кухнята, докато Фрай влизаше през летящата врата.

Единственото оръжие, което Хилари имаше, беше фенерчето, но какво ли оръжие беше то?!

Тя прекоси задната веранда, слезе по стъпалата, а вятърът и дъждът я заблъскаха от всички страни.

Фрай беше близо зад нея и все още скандираше:

— Кучка, кучка, кучка!

Хилари никога нямаше да може да заобиколи къщата и да стигне до кабинката на лифта. Той щеше да я хване. Беше много близо и разстоянието между тях се стопяваше.

Мократа трева беше хлъзгава.

Страхуваше се, че ще падне.

Че ще умре.

Тони!

Хилари се втурна към единственото място, в което можеше да се скрие: вратите в земята.

Проблесна светкавица, последва я гръм.

Зад нея Фрай вече не викаше. Тя успя да чуе само животински доволно ръмжене.

Много близо!

В този миг Хилари закрещя.

Тя стигна до вратите и видя, че те са закрепени една за друга чрез куки в горния и долния си край. Пресегна се и откачи горната кука, после се наведе и откачи долната, очаквайки ножът да се забие между плешките й. Но не последва удар. Хилари отвори вратите, а зад тях имаше само мастиленочерен мрак.

Обърна се.

Дъждът удряше лицето й.

Фрай се спря. Беше само на два метра от нея.

Хилари стоеше при отворените врати и черния мрак зад гърба й, питайки се какво ли още имаше там, освен стъпала, водещи надолу.

— Кучка! — изръмжа Фрай.

Но сега върху лицето му се изписа повече страх, отколкото гняв.

— Хвърли ножа! — каза тя, без да знае дали той ще й се подчини, изпълнена със съмнения, но и нямаща какво да губи. — Подчини се на майка си, Бруно! Хвърли ножа!

Фрай направи крачка към нея.

Хилари остана на мястото си. Сърцето й се пръскаше.

Той се приближи още повече.

Разтреперана тя отстъпи, слизайки едно стъпало по-надолу в пространството зад вратите.

* * *

Тони стигна горната площадка на стълбището, подпирайки се с една ръка върху стената, когато чу шум зад себе си. Той се обърна.

Джошуа бе изпълзял от спалнята. Целият беше в кръв. Лицето му бе почти толкова бяло, колкото и косата му. Очите му гледаха размътено.

— Тежко ли си ранен? — попита Тони.

Джошуа облиза бледите си устни.

— Ще оживея — рече той с нечовешки, съскащ и прегракнал глас. — Хилари! За бога… Хилари!

Тони се отлепи от стената и заслиза по стълбите, олюлявайки се. Мина по коридора на зигзаг, отправяйки се към кухнята. Фрай викаше някъде от поляната зад къщата.

Тони влезе в кухнята и дръпна едно чекмедже, после друго, търсейки някакво оръжие.

— Хайде, по дяволите! Майка му стара!

В третото чекмедже имаше ножове. Той взе най-големия. Тук-там имаше ръжда, но беше смъртоносно остър.

Болката в лявата му ръка беше убийствена. Той искаше да я прихване с дясната, но тя му трябваше, за да се бори с Фрай.

Стисна зъби и се насили да не обръща внимание на болката. Залитайки като пиян, той излезе на задната веранда. Веднага видя Фрай, който стоеше пред две отворени врати…

Хилари никъде не се виждаше.

* * *

Тя слезе шест стъпала надолу. Шестото беше последно. Бруно Фрай стоеше на най-горното стъпало и гледаше надолу. Страхуваше се да пристъпи напред. Той ту я наричаше кучка, ту хленчеше като малко дете. Явно бе разкъсван от две желания: да я убие и да се махне от това омразно място.

Шепоти!

Изведнъж тя чу шепотите и в същия миг по кожата й полази мраз. Беше безсловесно съскане — тих звук, който се усилваше с всяка секунда.

Тогава Хилари усети как нещо запълзя по краката й.

Тя извика и скочи на горното стъпало, приближавайки се към Фрай. Посегна надолу, замахна с ръка и бръсна нещо от краката си.

Треперейки цялата, Хилари запали фенерчето си, обърна се и насочи снопа светлина към подземното пространство зад нея.

Хлебарки! Стотици огромни хлебарки изпълваха стаята… гъмжаха по пода, по стените, по ниския таван. Не бяха просто обикновени хлебарки, а гигантски същества от по пет-шест сантиметра дълги и два-три сантиметра широки, с чевръсти крака и особено дълги пипала, които нетърпеливо трепкаха. Лъскавите им зеленикавокафяви тела изглеждаха лепкави и влажни, сякаш бяха тъмни, слузести петна.

Шепотът бе всъщност шумът от техните непрекъснато движещи се дълги крайници и трепкащи пипала, опиращи в други дълги крайници и пипала, непрекъснато пълзящи и сновящи насам-натам.

Хилари изпищя. Искаше й се да изкачи стъпалата и да се махне оттам, но Фрай бе горе и чакаше.

Хлебарките се отдръпнаха от светлината на фенерчето й. Очевидно те бяха подземни същества, които живееха само на тъмно, и тя започна да се моли батериите й да издържат още дълго.

Шепотът стана по-силен.

В стаята нахлуваха още хлебарки. Те излизаха от някаква пукнатина в земята — десетки, стотици, хиляди… В стаята имаше вече няколко хиляди от тези гнусни същества, а тя бе само шест метра дълга и още толкова широка. В долния й край хлебарките се трупаха една над друга, избягвайки светлината, но с всеки миг ставаха все по-смели.

Хилари знаеше, че някой ентомолог не би ги нарекъл хлебарки. Бяха бръмбари, подземни бръмбари, които живееха в търбуха на земята. Един учен би им лепнал спретнато, чисто и латинско название, но за нея те бяха хлебарки.

Хилари погледна към Бруно.

— Кучка — каза той.

През 1918-та година Лио Фрай бе изкопал студено хранилище в земята, най-обикновено домашно удобство, но поради грешка го бе построил върху пукнатина в земята. Тя виждаше, че Лио неколкократно се бе опитвал да закърпи пода, но той се отварял всеки път, когато земята потрепервала. В земетръсната зона земята често потрепваше.

И хлебарките излизаха от ада, изпълзявайки нагоре.

Те все още излизаха от пукнатината — гърчеща се, ритаща, жужаща маса.

Катереха се една върху друга — по пет, шест и седем наведнъж, покриваха стените и тавана, движейки се… движейки се безспир, роейки се неуморно. Студеният шепот от техните движения се превърна в тихо ръмжене.

За да накаже Бруно, Кейтрин го бе затваряла тук… цели часове в тъмното.

Внезапно хлебарките тръгнаха към Хилари. Натрупаното налягане от пластовете хлебарки една над друга най-накрая ги накара да се пръснат към Хилари като разбиваща се зелено-кафява вълна. Въпреки фенерчето, те напредваха към нея, съскайки.

Тя изпищя и хукна нагоре към стълбите — предпочитайки ножа на Бруно пред ордите от насекоми под нея.

Бруно й се ухили и рече:

— Я да видим как ще ти се хареса, кучко!

После затръшна вратата.

* * *

Поляната зад къщата беше около двадесет метра дълга, но на Тони се стори поне километър и половина — от задната веранда до мястото, където стоеше Фрай. Тони се подхлъзна и падна в мократа трева, удряйки раненото си рамо. Пред очите си за миг видя ярка бяла светлина, после пъстроцветна тъмнина, но се противопостави на импулса си просто да остане там. Изправи се и тръгна отново.

Видя как Фрай затваря вратите и ги заключва. Хилари навярно беше от другата им страна и той я заключваше вътре.

Тони прекоси последните десетина метра от поляната с ужасната увереност, че Фрай ще се обърне и ще го види. Но огромният мъж беше с лице към вратите. Той слушаше Хилари, а тя пищеше. Тони се хвърли към него и заби ножа между плешките му.

Фрай изрева от болка и се обърна.

Тони залитна назад, молейки се да е нанесъл смъртоносен удар. Знаеше, че няма да може да победи Фрай, ако трябваше да се хванат гуша за гуша… особено като се имаше предвид, че едната му ръка беше безполезна.

Фрай трескаво посегна към гърба си, опитвайки се да изтръгне ножа, който Тони бе забил в гърба му. Искаше сам да го измъкне, но не можа да го достигне.

Струйка кръв се проточи от крайчеца на устните му.

Тони отстъпи още една крачка. После още една.

Фрай политна към него.

* * *

Хилари стоеше на най-горното стъпало и блъскаше по заключената врата. Тя викаше за помощ.

Зад нея шепотът в тъмното мазе ставаше все по-силен с всеки удар на сърцето й.

Тя се осмели да погледне назад, насочвайки натам фенерчето си. Само гледката на жужащата маса насекоми я накара да се задави от погнуса. Стаята долу изглеждаше пълна с хлебарки до пояс. Огромно петно от хлебарки, променящо формата си, разливащо се и съскащо така, сякаш там долу имаше само едно чудовищно създание с безброй много крака, пипала и алчни уста.

Хилари осъзна, че тя вика. Отново и отново… Гласът й пресипваше, но тя не спираше.

Някои от насекомите се покатериха нагоре по стълбите, въпреки светлината от фенерчето. Две хлебарки стигнаха до краката й и тя ги стъпка. Други ги последваха.

Хилари се обърна отново към вратите. Продължаваше да вика и да блъска по дървото с всичка сила.

Тогава изведнъж фенерчето угасна. Без да мисли, Хилари го бе разбила, удряйки дървото в истеричните си усилия да получи помощ отнякъде. Стъклото се пръсна на парчета. Настъпи пълен мрак.

За миг шепотът сякаш утихна… но след това бързо се усили до рев, много по-силен отпреди.

Хилари опря гръб във вратите.

Сети се за касетата, която бе слушала в кабинета на д-р Ръдж вчера сутринта. Помисли си за близнаците, които като деца са били заключвани тук. Те са покривали с ръце носа и устата си, за да не могат хлебарките да се пъхнат вътре в тях. Всичкото това викане бе направило гласовете им дрезгави и хрипкави. Часове наред, дни наред те са викали.

Ужасена, Хилари се взря в тъмнината под нея, очаквайки океанът от хлебарки да я погълне.

Усети няколко върху глезена си, но бързо се наведе и ги блъсна встрани.

Една хлебарка запълзя по лявата й ръка. Хилари я натисна с дланта си и я смачка.

Ужасяващият шепот от движещи се насекоми бе вече почти оглушителен.

Тя покри с ръце ушите си.

Една хлебарка падна от тавана върху главата й. Хилари изпищя, измъкна я от косата си и я хвърли настрани.

Внезапно вратите зад нея се отвориха и в мазето нахлу светлина. Тя видя надигащата се вълна от хлебарки само едно стъпало по-долу. После вълната се дръпна назад от светлината, а Тони я издърпа навън в дъжда и прекрасната, мръсносива светлина на деня.

Няколко хлебарки бяха полепнали по дрехите й. Тони ги бръсна на земята.

— Боже мой! — мълвеше той. — Боже мой, боже мой!

Хилари се притисна в него.

По нея вече нямаше хлебарки, но тя още ги чувстваше как лазят, как се провират…

Хилари се тресеше неудържимо. Тони я прегърна със здравата си ръка. Говореше й тихо, успокояваше я.

Най-сетне виковете й секнаха.

— Ти си ранен — рече Хилари.

— Ще оживея. И ще рисувам.

Тя видя Фрай, проснат върху тревата по очи, явно мъртъв. От гърба му стърчеше нож и ризата му беше пропита с кръв.

— Нямах избор — каза Тони. — Не исках да го убивам всъщност. Чувствах жал към него… като знаех какво му е причинила Кейтрин. Но нямах избор.

Те се отдръпнаха от трупа, прекосявайки поляната.

Хилари усещаше краката си омекнали.

— Тя е затваряла близнаците там, когато е искала да ги накаже — каза Хилари. — Колко ли пъти? Сто? Двеста? Хиляда пъти?

— Не мисли за това — рече Тони. — Просто мисли за това, че сме живи и заедно. Само си помисли дали би се омъжила за леко поочукано бивше ченге, което се опитва да се прехранва с рисуване.

— Мисля, че много ми харесва.

На десетина метра от тях шериф Питър Лоренски изскочи от кухнята, озовавайки се на задната веранда.

— Какво стана? — извика им той. — Добре ли сте?

Тони не му отговори.

— Имаме много години пред нас заедно — говореше той на Хилари. — И от сега нататък всичко ще бъде хубаво. За първи път, откакто сме се родили, ние знаем кои сме, какво искаме и накъде отиваме. Ние преодоляхме миналото си. Бъдещето ще бъде леко.

Докато вървяха към Лоренски, дъждът мокреше лицата им и шушнеше в тревата.