Дийн Кунц
Шепоти (2)

2.

Фигури.

Те очароваха Антъни Клеменца.

При залез-слънце, преди Хилари Томас да се бе прибрала вкъщи, докато още караше през хълмовете и каньоните за разтоварване, Антъни Клеменца и неговият партньор, лейтенант Франк Хауърд разпитваха един барман в Санта Моника. През големите прозорци на западната страна на заведението лъчите на залязващото слънце образуваха непрекъснато изменящи се фигури в пурпурно и оранжево, изпъстрени със сребърни петна върху тъмнеещата повърхност на морето.

Заведението беше бар на самотниците, наречено „Рай“. Тук се срещаха хронически самотници и сексуални маниаци и от двата пола във време, когато всички традиционни заведения за такива срещи — църковни дворове, квартални дансинги, общински пикници и клубове бяха изравнени със земята, както с истинските, така и със социалните булдозери. Върху територията, която те някога бяха заемали, сега се възправяха офиси-небостъргачи, огромни кооперации от цимент и стъкло, пицарии и паркинги по на пет етажа. Барът на самотниците беше мястото, където самотникът се срещаше със самотницата, самецът срещаше нимфоманката, където срамежливата, малка секретарка от Чатсуърт се запознаваше с някой необщителен компютърен програмист от Бърбанк и където понякога изнасилвачът се срещаше със своята жертва.

За окото на Антъни Клеменца хората от „Рай“ образуваха фигури, които бяха типични за заведението. Най-красивите жени и мъже седяха извънредно изправени на високите столове около барплота или до малките маси за коктейли, кръстосали крака в геометрично съвършенство. Бяха леко наведени напред, опрели се на лактите си, за да могат по-добре да покажат чистите линии на лицата си и добре оформените си крайници. Образуваха красиви ъгловати фигури, които радваха окото, докато те се гледаха един друг и флиртуваха. По-малко привлекателните и с не така съвършената красота на каймака на заведението, но които въпреки това бяха хубави и желани, стояха или седяха в не така идеални пози, наваксвайки с поведение и очарователност онова, които не им достигаше във формите. Тяхната стойка сякаш казваше: тук се чувствам добре, спокойно ми е. Онези мъже и жени с изпънатите гърбове изобщо не ме впечатляват. Вярвам в себе си. Аз съм си аз. Тази група от хора имаха малко небрежна походка, отпускаха се грациозно по столовете и излагаха на показ приятно закръглените форми на тялото, за да прикрият леките недостатъци в конструкцията си. Третата и най-голяма група в бара се състоеше от обикновени на вид хора — нито грозни, нито хубави. Те представляваха малко оръфани, притеснени фигури, които се спотайваха из ъглите или се стрелваха от маса на маса, разтегнали лица в широки, но кухи усмивки и които шушукаха нервно изплашени, че никой няма да ги обича.

Цялостният десен на „Рай“ е тъгата, помисли си Тони Клеменца. Тъмни ивици на неудовлетворени нужди. Карираното поле на самотата. Тихо отчаяние, извезано в ярка рибена кост.

Обаче той и Франк Хауърд не бяха дошли тук, за да изучават фигурите на залязващото слънце и посетителите. Бяха тук, за да разберат нещо във връзка с Боби Валдез „Ангела“.

Миналия април Боби Валдез беше пуснат от затвора след излежаване на седем години и няколко месеца от присъдата си, която бе петнадесет години за изнасилване и убийство. Май че освобождаването му се бе оказало голяма грешка.

Преди осем години Боби бе изнасилил от три до шестнадесет жени в Лос Анджелис. В полицията имаха доказателства за три, но се съмняваха за другите. Една нощ Боби срещнал някаква жена на паркинга, заплашил я с оръжие, вмъкнал я насила в колата си, закарал я до някакъв изоставен, прашен път, високо горе на Холивуд Хилс, разкъсал дрехите й, съблякъл я, изнасилил я няколко пъти, после я избутал от колата и заминал. Бил паркирал колата на края на тясната пътека, която била всъщност ръб на дълбока и стръмна пропаст. Избутана гола от колата, жената изгубила равновесие и паднала в пропастта. Приземила се върху една счупена ограда — сцепени дървени колове и ръждясала тел… бодлива. Телените шипове лошо разкъсали тялото й и тя била пронизана от един остър чамов кол, широк десетина сантиметра, който бе влязъл през корема й и бе излязъл откъм гърба. Невероятно, но докато се бе оставила на Боби в колата, тя бе напипала някаква малка касова бележка за покупка на кредит от „Юниън 76“, беше разбрала какво докосва, бе го взела и задържала в ръката си през цялото време, докато бе намерила смъртта си в пропастта. При това в полицията станало ясно, че покойната не носела никакви други гащи, освен онези, подарени й от нейния приятел. Всеки чифт носел върху коприненото парче между краката следния избродиран надпис: СОБСТВЕНОСТ НА ХАРИ. Чифт от тези пликчета, разкъсани и изцапани, били намерени в квартирата на Боби. Те, както и малката бележка в ръката на жертвата, станали причина за арестуването на заподозрения.

За най-голямо съжаление на жителите на Калифорния, обстоятелствата се бяха сложили така, че Боби бе минал много леко. Полицаите, които го арестуваха, направиха дребна процедурна грешка при задържането, само колкото да разпалят някои съдии по повод правата, гарантирани от конституцията. Областният прокурор по това време, някой си Купърхаузен, сам бе ответник по дело, в което го обвиняваха в корупция, свързана с работата му. Осъзнавайки, че неправилното третиране на обвиняемия по време на арестуването му, би утежнило съдебната процедура и зает с мисли за спасяване на собствената си кожа от мародерите, областният прокурор бе настроен благосклонно към защитника на обвиняемия, който предложи Боби да бъде признат за виновен във връзка с три изнасилвания и едно убийство, а всички други по-сериозни обвинения да отпаднат. Повечето следователи от отдела по убийствата като Тони Клеменца чувстваха, че Купърхаузен би трябвало да се опита да му даде по-тежка присъда за средно тежко убийство, отвличане, нападение, изнасилване и содомия. Имаше прекалено много улики срещу обвиняемия. Обвинението бе претъпкано с тях… обаче късметът му бе проработил.

Днес Боби беше свободен човек.

Може би не за дълго, мислеше си Тони.

През май, един месец след освобождаването му от затвора, Боби Валдез „Ангела“ бе пропуснал редовното отбиване в полицейския участък. Беше се изнесъл от апартамента си, без да попълни необходимите формуляри за промяна в адреса в съответния отдел. Беше изчезнал.

През юни той отново започна да изнасилва… просто ей тъй. Така лесно, както някои мъже започват да пушат отново, след като са отказали цигарите за няколко години. Като подновен интерес към някое старо хоби. През юни бе нападнал две жени. През юли също две… три през август и още две в първата десетдневка на септември. След седем години и четири месеца зад решетките Боби бе обзет от силен глад за женска плът… неутолим глад.

Полицаите бяха убедени, че тези девет престъпления (а сигурно и други, за които не бе съобщено), са извършени от един човек и че този човек без съмнение е Боби Валдез. Първо, към всяка жертва бе подходено по един и същи начин. Когато жертвата излизала от колата си на паркинга, късно през нощта, към нея приближавал мъж. Той опирал оръжие в ребрата й, в корема или гърба и казвал: „Аз съм готин. Хайде с мене на купон. Нищо лошо няма да ти направя. Излъжеш ли ме, веднага ще те гръмна, но ако мируваш, нямаш проблеми“. Всеки път казвал едно и също, а жертвите го запомняли, защото „готин“ звучало особено зловещо, произнесено от нежния, тънък, едва ли не момичешки глас на Боби. Всичко съвпадало с действията му отпреди повече от осем години, когато едва-що бе започнал да изнасилва.

Освен това деветте жертви даваха изненадващо близки едно на друго описания на човека, който ги бе изнасилил. Строен, около един и седемдесет и шест, шестдесет и пет килограма, тъмна кожа на лицето, брадичка с трапчинка по средата, кафява коса и очи, женствен глас. Някои от приятелите на Боби го наричаха „Ангела“ заради нежния глас и миловидното, бебешко лице. Той беше на тридесет години, но изглеждаше така, сякаш че беше на шестнадесет. Всяка една от жертвите беше видяла лицето му и всяка твърдеше, че той приличал на дете, но се държал като закоравял, жесток, хитър и не много наред човек.

Главният барман в „Рай“ остави работата си на своите двама подчинени и разгледа трите лъскави снимки на Боби Валдез, които Франк сложи на барплота. Барманът се казваше Ото. Имаше хубава външност, тъмен тен и брада. Носеше бели панталони и синя памучна риза, разкопчана на врата. Кафявите му гърди бяха изпъстрени с ръждиво-златисти косми. Около врата му имаше златна верижка, на която висеше зъб от акула. Той вдигна поглед към Франк и се намръщи.

— От кога Санта Моника е в юрисдикцията на ченгета от Лос Анджелис?

— Изпълняваме искания на полицейския отдел в Санта Моника — отвърна Тони.

— Ъъъ?

— Полицията в Санта Моника не работи с нас по този случай — рече Франк нетърпеливо. — Сега виждал ли си някъде този мъж?

— Да, разбира се. Идвал е тук няколко пъти — рече Ото.

— Кога? — попита Франк.

— О… преди месец… или повече.

— Не и напоследък?

Двадесетминутната почивка на оркестъра тъкмо бе приключила и те подхванаха песен на Били Джоел.

Ото извиси глас, за да надвика музиката.

— Не съм го виждал поне месец. Причината да го помня, е, че не изглеждаше достатъчно голям, за да му сервирам алкохол. Поисках да видя някакви документи за самоличност и той адски се вбеси от това. Направи ми сцена.

— Каква сцена? — попита Франк.

— Пожела да види управителя.

— Само това ли?

— Нарече ме с епитети. — Ото се намръщи. — Никой не ме е обиждал така.

Тони сложи длан зад ухото си, за да може да улови гласа на бармана и да неутрализира част от музиката. Той харесваше песните на Били Джоуел, но не и когато се изпълняваха от състав, който смяташе, че с ентусиазъм и сила на звука може да се компенсира лошото качество.

— Значи наричаше те с разни имена — рече Франк. — А после?

— После се извини.

— Просто така се извини? Иска да види управителя, обижда те, а след това веднага се извинява?

— Да.

— Защо?

— Защото аз му казах — рече Ото.

Франк се наведе още повече към бармана, защото в този миг хорът оглушително закънтя.

— Извини се, просто защото ти му каза да го направи?

— Е… отначало искаше да се бием.

— Ти би ли се?

— Неее! Дори най-грамадното и гадно копеле на света да се разбеснее, аз и с пръст няма да го докосна, за да го усмиря.

— Сигурно си адски чаровен — изкрещя Франк.

Съставът привърши припева и оглушителният рев слезе от онова ниво на децибели, които бяха достатъчни, за да накарат очите на някого да изхвръкнат от орбитите му. Солистът имитираше Били Джоуел извънредно несполучливо и свиреше на китарата си не по-силно от гръмотевица.

Зашеметяваща зеленоока блондинка седеше на бара до Тони. Тя слушаше разговора и накрая каза:

— Хайде, Ото! Покажи им номера си!

— Да не си фокусник? — попита Тони Ото. — Какъв ти е номерът… караш неудобните клиенти да изчезват ли?

— Сплашва ги — рече русокосата. — Чудесно е! Хайде, Ото, покажи им какво можеш.

Ото сви рамене, бръкна под барплота и взе една висока бирена чаша от полицата. Вдигна я високо така, че да могат всички да я видят, все едно не бяха виждали бирена чаша преди. После отхапа парче от нея. Обхвана със зъби ръба и отчупи голям къс стъкло. След това се обърна и изплю острото парче в кошчето за отпадъци зад себе си.

Съставът изрева и последните акорди на песента и дари публиката с благодатна тишина.

Сред внезапно настъпилата пауза между последния затихнал тон и вялите ръкопляскания Тони чу как стъклото на бирената чаша изхрущя, когато Ото отхапа още едно парче.

— Господи — промълви Франк.

Русокосата се изкикоти.

Ото дъвчеше стъклото и го плюеше, после пак дъвчеше, докато най-накрая от чашата остана само масивното дъно, дебело два-три сантиметра, което не се поддаваше на човешки зъби и челюсти. Той хвърли остатъка в кофата за смет и се усмихна:

— Дъвча стъкло точно пред онзи, който ни създава проблеми. А и го гледам змийски през цялото време и накрая му казвам да кротува. Казвам му, че ако не кротува, ще му отхапя скапания нос.

Франк Хауърд зяпна срещу него, слисан.

— Правил ли си го някога?

— Кое? Да отхапя нечий нос ли? Неее! Достатъчно е само да ги заплаша и те започват да се държат прилично.

— Много ли такива случаи имате тук?

— Неее! Това е изискано място. Имаме си неприятности горе-долу веднъж седмично. Не повече.

— Как го правиш?

— Да дъвча стъклото ли? Има си чалъм. Но не е трудно да се научиш.

Съставът поде с грохот песента на Боб Сийгър „Все същото“, сякаш бяха банда малолетни престъпници, нахълтващи в хубава къща с намерение да я унищожат.

— Никога ли не си се порязвал? — изкрещя Тони към Ото.

— Понякога, но рядко. А и никога не съм си порязвал езика. По състоянието на езика се познава дали някой може да прави този номер добре — рече Ото. — Аз никога не съм си порязвал езика.

— Но все пак си се порязвал.

— Е да, устните няколко пъти. Но не често.

— Това обаче прави трика по-ефектен — каза русата. — Само да го видите, когато се пореже. Стои пред копелето, дето създава проблемите и се прави, че все едно нищо му няма. Оставя кръвта да си тече. — Зелените й очи светнаха от удоволствие и с някаква безумна, животинска страст, която накара Тони да се размърда нервно на стола. — Стои там с кървавите си зъби, а кръвта се стича към брадата му и казва на копелето да престане с номерата си. Няма да повярвате колко бързо мирясват.

— Аз вярвам — рече Тони и усети, че му се повдига.

Франк Хауърд поклати глава и каза:

— Абе…

— Да — отвърна Тони, неспособен да намери други думи.

— Така… А сега да се върнем на Боби Валдез — обади се отново Франк и потупа снимките, които бяха на бара.

— О, ами както ви казах — не е идвал тук поне месец.

— А онази вечер, когато си го ядосал и после си го усмирил с твоя номер, той остана ли в заведението, за да пийне?

— Сервирах му едно-две питиета.

— Значи си видял документите му?

— Да.

— Какви бяха… шофьорската му книжка ли?

— Да. Беше тридесетгодишен, бога ми! Изглеждаше така, сякаш е десетокласник, или най-много единадесетокласник, но беше на тридесет години.

— Спомняш ли си името му върху шофьорската книжка? — попита Франк.

Ото докосна с пръсти зъба от акула на верижката си.

— Име ли? Вие вече му казахте името.

— Интересува ме дали не ти е показал фалшива шофьорска книжка — рече Франк.

— Беше неговата снимка — отвърна Ото.

— Това не означава, че е истинска.

— Но човек не може да смени снимка върху шофьорска книжка, издадена в Калифорния. Нали талонът се поврежда, или нещо такова, когато си играеш с него?

— Имам предвид, че цялата книжка може да е издадена фалшива.

— Подправени документи — рече Ото с любопитство. — Подправени документи… — Той явно бе гледал няколкостотин шпионски филма по телевизията. — Да не става въпрос за някакъв шпионин?

— Май си разменихме ролите.

— Ъъъъ?

— Ние сме тези, които задават въпросите — отвърна Франк. — Просто отговори. Разбираш ли?

Барманът беше от онези хора, които реагираха бързо, буйно и отрицателно на напористи ченгета. Тъмното му лице изведнъж стана непроницаемо, очите му загледаха кухо.

Разбирайки, че всеки момент ще загубят Ото, който навярно имаше да им каже нещо важно, Тони сложи ръка върху рамото на Франк и леко го стисна.

— Нали не желаеш Ото да започне да дъвче стъкло?

— Ще ми се пак да го видя — каза русата и се ухили.

— Ти ли искаш да опиташ? — попита Франк Тони.

— Разбира се.

— Давай тогава.

Тони се усмихна на Ото.

— Виж, ти искаш да знаеш, ние също. Нищо не пречи да задоволим любопитството ти, след като ти задоволиш нашето.

Лицето на Ото се оживи отново.

— И аз тъй мисля.

— Окей — рече Тони.

— Добре, какво е направил този Боби Валдез, че толкова много ви е притрябвал?

— Извършил е нарушение срещу условното си освобождаване от затвора — отвърна Тони.

— И нападения — добави намусено Франк.

— И изнасилвания — обади се отново Тони.

— Хей, момчета — рече Ото, — ама вие нали казахте, че сте от отдел „Убийства“.

Съставът завърши песента „Все същото“ с грозен трясък от бим-бам-бум, който много наподобяваше този на дерайлиращ експресен влак. Последваха няколко минути покой, докато солистът си правеше тъпи закачки с клиентите, насядали около дансинга, обвити в дим, който според Тони идваше както от цигарите, така и от спуканите им тъпанчета. Музикантите се правеха, че си настройват инструментите.

— Когато Боби Валдез попадне на жена, която не се дава лесно, пистолетът му я плясва леко, за да бъде по-послушна — обясни Тони на Ото. — Преди пет дни е срещнал десетата си поред жертва, тя се съпротивлявала и той я ударил толкова пъти по главата с такава сила, че жената починала в болницата дванадесет часа по-късно. Това накара отдела по „Убийства“-та да се занимае със случая.

— Не разбирам — рече русата, — защо някой мъж трябва насила да взима онова, което много момичета биха дали на драго сърце.

Тя намигна на Тони, но той не й отвърна със същото.

— Преди да умре, жената ни даде описание на Боби, което съвпадаше така, сякаш е ръкавица, направена по поръчка — каза Франк. — Така че, ако знаеш нещо за това гадно копеленце, ние трябва да го чуем.

Ото не бе пропилял времето си само в гледане на шпионски филми. Беше се срещал на живо с полицията.

— Значи сега го търсите за убийство — каза той.

— Убийство — рече Тони. — Точно така.

— А защо мене питате за това?

— Седем от десетте жени е срещнал на паркингите пред баровете за самотници…

— Но не и пред нашия — прекъсна го Ото, наежен. — Нашият е много добре осветен.

— Вярно е — рече Тони. — Но ние обикаляме всички такива барове в града, говорим с барманите и редовните посетители, показваме им тези снимки, опитвайки се да открием Боби Валдез. Няколко души в един бар в Сенчъри Сити ни казаха, че май са го виждали тук, но не бяха сигурни.

— Той наистина беше тук — каза Ото.

Сега вече, след като Ото приглади щръкналата си перушина, Франк отново пое разпитването в свои ръце.

— Значи направил сцена, ти си му приложил номера с чашата и той ти показал документите си.

— Да.

— Е, какво беше името върху тях?

Ото се намръщи.

— Не съм сигурен.

— Да не е било Робърт Валдез?

— Мисля, че не.

— Опитай да си спомниш.

— Беше мексиканско име.

— Валдез е мексиканско име.

— Не, беше по̀ мексиканско от това.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… по-дълго… с повече „з“ и „к“.

— „З“ ли?

— И „к“. Знаете какво имам предвид. Нещо като Велазкез.

— Велазкез ли беше?

— Неее! Но нещо подобно.

— С „В“ ли започваше?

— Не мога да си спомня със сигурност. Казвам ви само как звучеше.

— А малкото име?

— Мисля, че си го спомням.

— Е, и?

— Хуан.

— Х-У-А-Н?

— Да. Съвсем по мексикански.

— Забеляза ли адреса върху документа?

— Не съм гледал за адреса.

— Спомена ли къде живее?

— Че защо, да не ми е роднина?!

— Изобщо не каза ли нещо за себе си?

— Просто си изпи кротко питиетата и си отиде.

— И повече не се върна?

— Точно така.

— Сигурен ли си?

— Не е идвал, поне когато аз съм бил на смяна.

— Добра памет ли имаш?

— Само за тези, които ми създават проблеми и за красавиците и красавците.

— Бихме искали да покажем тези снимки на някои от клиентите — каза Франк.

— Разбира се, защо не?

Русата, която седеше до Тони Клеменца, каза:

— Нека да ги видя по-отблизо? Може да е бил тук, когато и аз съм била. Може дори да съм говорила с него.

Тони взе снимките и се завъртя на стола.

В момента, в който той се обърна към нея, тя също се обърна и притисна в него красивите си колене. Когато взе снимките от Тони, пръстите й за миг се спряха върху неговите. Силно вярваше в установяването на контакти чрез поглед. Тя сякаш се мъчеше да пробие с поглед челото му и погледът й да излезе през тила му.

— Името ми е Джуди. А ти как се казваш?

— Тони Клеменца.

— Знаех си, че си италианец. Личи по тъмните ти, одухотворени очи.

— Всеки път ме издават.

— А и косата ти е гъста и черна. И толкова къдрава.

— И петната от спагети по ризата.

Русата погледна ризата му.

— Всъщност няма петна — каза той.

Жената се намръщи.

— Просто се пошегувах… малко майтап — рече Тони.

— О!

— Разпознаваш ли Боби Валдез?

Най-накрая тя погледна снимките.

— Тцъ! Сигурно не съм била тук, когато той е идвал. Но си го бива, нали? Сладичък е.

— Има бебешко лице.

— Все едно да си легна с малкото си братче — каза русата. — Откачена работа.

Тя се усмихна.

Тони взе снимките от нея.

— Много хубав костюм имаш — рече тя.

— Благодаря.

— Наистина хубав модел.

— Благодаря.

Това не бе просто еманципирана жена, която упражняваше правото си да бъде сексуално агресивна. Тони харесваше еманципираните момичета. Тази беше различна. Имаше нещо зловещо в нея. От онези жени, които си падаха по белезници и камшици в секса. Или дори още по-лошо. Тя го караше да се чувства така, сякаш е някакъв много апетитен залък или много вкусно канапе^[1], или последната хапка с черен хайвер върху някой сребърен поднос.

— В този бар хората не носят много костюми — каза русата.

— Сигурно не.

— Памучни ризи, дънки, кожени якета — а ла Холивуд. Така се обличат хората в заведения като това.

Тони се прокашля.

— Е — каза той притеснено, — благодаря ви за помощта и старанието.

— Харесвам мъже, които се обличат добре — каза русата.

Очите им отново се срещнаха и Тони видя онзи вълчи глад и животинска лакомия… Той имаше чувството, че ако русата го заведе в апартамента си, вратата ще хлопне зад него като някаква алчна паст и тя на часа ще се метне отгоре му. Ще започне да го дърпа и блъска и да го мята насам-натам, като че ли тя е вълна от стомашни сокове, опитващи се да го раздробят и да изсмучат хранителните вещества от него. Щеше да го използва, докато той се разпаднеше, или разтвореше и просто престанеше да съществува, освен като част от нея.

— Трябва да тръгвам на работа — каза Тони и се изхлузи от стола. — Пак ще се видим.

— Надявам се.

Цели петнадесет минути Тони и Франк показваха полицейските снимки на Боби Валдез на посетителите в „Рай“. Докато минаваха от маса на маса, съставът ревеше с такава сила парчета на „Ролинг Стоунс“, Елтън Джон и „Бий Джийс“, че зъбите на Тони съчувствено потракваха. Само си загубиха времето. Никой в „Рай“ не си спомняше убиеца с бебешкото лице.

Излизайки, Тони спря в края на дългия дъбов плот, където Ото забъркваше коктейла „Ягодова Маргарита“.

— Искам да ми кажеш нещо — изкрещя Тони, за да надвика музиката.

— Каквото пожелаеш — изрева Ото.

— Нали хората идват в такива барове, за да се запознаят?

— За да се свържат един с друг. Това е всичко.

— Тогава защо, по дяволите, тези барове наемат такива състави?

— Че какво му е на състава?

— Много неща. Но най-вече е адски шумен!

— Е, и?

— Е, как може някой да поведе интересен разговор?

— Интересен разговор ли? — рече Ото. — Ей, човече, ама те не идват за интересни разговори! Идват да се запознаят, да се огледат и да видят с кого искат да си легнат.

— Без много приказки?

— Погледни ги, бе! Само ги погледни! За какво могат да си говорят? Ако не пускаме състава да свири силно и често, те ще се пищисат.

— Има толкова влудяващо тихи заведения, които също трябва да се пълнят.

— Да знаеш само колко си прав. Та те ще отидат на друго място!

— Където музиката е силна и където ще имат нужда само от езика на тялото.

Ото сви рамене.

— Такъв е знакът на съвремието.

— Може би е трябвало да живея в друго време — каза Тони.

Навън нощта бе мека, но Тони знаеше, че ще стане студено. От морето се стелеше пелена от ситни водни капчици. Не беше още истинска мъгла, а сякаш влажен лепкав полъх изпълваше въздуха и образуваше ореоли около уличните лампи.

Франк седеше зад волана на полицейския седан, без регистрационни номера. Тони седна до него и закопча предпазния колан.

Трябваше да проверят още едно заведение, преди да свършат работата си за днес. Сутринта двама души в бара на „Сенчъри Сити“ им бяха казали, че са виждали Боби Валдез в едно заведение, наречено „Големият трус“ на булевард „Сънсет“ в Холивуд.

Уличното движение, насочено към центъра на града, беше на места натоварено, на места умерено. Понякога Франк губеше търпение и се стрелваше от едно платно в друго, провирайки се между другите коли, като натискаше ту клаксона, ту спирачките, за да изпревари останалите, ала не и тази вечер. Тази вечер той се движеше с потока от коли.

Тони се зачуди дали Франк не бе философствал нещо с Ото.

След малко Франк рече:

— Можеше да я имаш.

— Кого?

— Онази русата… Джуди.

— Но аз съм на работа, Франк.

— Можеше да уредиш нещо, за по-късно. Тя те изяждаше с очи.

— Не е мой тип.

— Страхотна е!

— Тя е убийца.

— Тя е какво?

— Би ме изяла жив.

Франк помисли върху това две секунди, после каза:

— Глупости! На драго сърце бих я мушнал.

— Знаеш къде е.

— Може би ще се присламча там по-късно, когато свършим.

— Давай — рече Тони, — а после, когато тя свърши с тебе, аз ще те посетя в дома на покойника.

— Дявол да го вземе, какво ти става?! Не е чак толкова специална. С такива човек лесно се оправя.

— Може би затова не ми се иска.

— Значи пак аз намазвам.

Тони Клеменца беше уморен. Той прекара длани по лицето си, сякаш умората бе маска, която можеше да смъкне и да се захвърли.

— Тя е адски лесна и адски добре използвана.

— Откога се извъди такъв моралист?

— Не съм — рече Тони. — Или… е, добре. Да, може би съм. Съвсем малко — просто мъничко моралист дълбоко в себе си. Бог ми е свидетел, че съм имал не една „сериозна връзка“, както се казва днес. Не съм някой светец. Но изобщо не се виждам да свалям в заведение като „Рай“: да обикалям от маса на маса, да наричам жените „лисици“ и да търся „прясно месо“. Първо на първо, няма да мога да остана сериозен, ако ще трябва да бърборя някакви дивотии, които да запълват паузите между изпълненията на състава. Как си представяш аз да казвам: „Здрасти, аз съм Тони. Как ти е името? Каква зодия си? Имаш ли любими числа? Занимаваш ли се с автотренинг? Вярваш ли в невероятната цялост на космическата енергия? Фаталистка ли си? Вярваш ли в съдбата като проява на някакво всеобхватно съзнание на вселената? Мислиш ли, че ще можем да се освободим от лошата карма, която двамата сме създали поотделно като създадем ново положително енергийно поле? Искаш ли да се чукаме?“.

— И дума не разбирам от онова, което каза, освен за чукането — рече Франк.

— Аз също. Нали точно това ти обяснявам. В заведение като „Рай“ всички дърдорят празни работи, опаковката е лъскава, а разговорчетата са изчислени така, че да хързулнат всеки в нечие легло по възможно най-лесния начин. В „Рай“ ти не питаш жената срещу тебе за нещо важно. Не я питаш за чувствата й, душевния й живот, за способностите й, страховете й, надеждите, мечтите й. Така че накрая си лягаш с една непозната. Дори по-лошо — любиш се с една лисица, изрезка от списанията за мъже — с една представа, вместо с жена, с парче месо, а не с човек, което означава, че ти изобщо не се любиш. Актът се превръща в задоволяване на телесна нужда, тоест нещо като да се почешеш където те сърби, или да се изходиш хубаво по голяма нужда. Ако мъжът сведе секса до това, то по-добре ще бъде да си остане вкъщи и да си използва ръката.

Франк натисна спирачките на червения светофар и каза:

— Но със собствената си ръка не можеш да си направиш минет.

— Господи, Франк! Понякога си адски груб!

— Просто съм практичен.

— Онова, което се опитвам да ти кажа, е, че за мене играта не си струва труда, ако не познавам партньорката си. Не съм от онези типове, които отиват на дискотека, само за да покажат на другите колко хубаво танцуват самите те. На мене ми е нужно да зная стъпките на жената срещу мене, как иска да се движи и защо, какво чувства и мисли. Сексът е дяволски по-хубав, когато жената означава нещо за тебе, ако е индивид — съвсем особена и специална личност, човешко същество с рани и ожулени места и белези от минали изживявания.

— Не мога да повярвам на ушите си! — каза Франк, тръгвайки отново, когато светофарът светна зелено. — Това е същата стара, миришеща на бром песен за секса, който не струва и който не те удовлетворява, ако по някакъв начин не е свързан с любовта.

— Не ти говоря за вечната любов — рече Тони. — Не става дума за нерушим обет за вярност докато свят светува. Можеш да обичаш някого за известно време по свой си начин. Можеш дори да обичаш жената и след като физическата ви връзка е преустановена. Аз съм приятел с всичките си предишни любовници, защото не сме гледали един на друг като на още една бройка в тефтера. Ние запазихме нещо общо дори след като вече не споделяхме едно легло. Виж, преди да бръкна в торбата, преди да ми лъсне задникът и да оголя душата си пред една жена, аз искам да бъда сигурен, че мога да й вярвам. Искам да усетя по някакъв начин, че тя е специална, скъпа за мене личност, която си струва да познавам и с която си струва да бъда едно цяло за известно време.

— Бабини деветини — каза презрително Франк.

— Така чувствам нещата.

— Нека да ти дам един съвет.

— Давай.

— Това е най-добрият съвет, който някога си получавал.

— Слушам те.

— Ако ти наистина мислиш, че има нещо, което се нарича любов, ако можеше честно да се прекръстиш и да кажеш, че има такова нещо, което се нарича любов и е така силно и истинско като омразата и страха, тогава тебе не те очаква нищо друго, освен много болка. Това е лъжа. Любовта е измислена от писателите, за да си продават книгите.

— Не говориш сериозно, нали?

— И още как! — За миг Франк откъсна очи от пътя и погледна Тони със съжаление, заобикаляйки някакъв бавнодвижещ се камион, натоварен с железни отпадъци.

— Е, аз съм с десет години по-възрастен от тебе — каза Франк. — Така, че послушай мъдростта на годините. Рано или късно ще си помислиш, че истински обичаш някое маценце и докато се навеждаш да й целунеш красивото краче, тя ще ти забие такъв ритник в задника, че направо ще ти изкара джигера. Двеста процента ти давам, че ще ти разбие сърцето, ако й позволиш да разбере, че имаш такова. Обич ли? Добре, нищо против! Обаче похот… похот е думата, приятелче. Всичко това си е само похот, а не любов. Просто трябва само да забравиш тези глупости за любовта! Забавлявай се! Взимай всеки женски задник, който ти се предлага, докато си млад. Чук и чао! По този начин нищо няма да може да те засегне. Ако непрекъснато си фантазираш за любов, тебе непрекъснато ще те взимат за глупак… и пак, и пак, докато накрая те закопаят в земята.

— Струва ми се твърде цинично.

Франк сви рамене.

Преди шест месеца той беше преживял тежък развод и още го болеше от преживяното.

— А всъщност ти не си така циничен — додаде Тони. — Май сам не си вярваш на думите.

Франк мълчеше.

— Ти си чувствителен — обади се отново Тони.

Франк отново сви рамене.

Минута-две Тони се опитваше да съживи разговора, ала Франк бе казал всичко, което бе имал да каже по въпроса. Той мълчеше подобно на сфинкс, както обикновено. Изненадващо бе, че изобщо бе говорил толкова дълго, тъй като не беше от приказливите. Всъщност като се замисли над току-що приключилата кратка дискусия, Тони разбра, че тя бе най-дългият разговор, който някога бяха водили помежду си.

Тони и Франк работеха като една двойка повече от три месеца. Тони още не беше сигурен дали двамата ще могат да се сработят.

Бяха съвсем различни един от друг в толкова много неща. Тони наистина беше приказлив, а Франк само изсумтяваше от време на време вместо отговор. Освен от работата си, Тони се интересуваше от много други неща: филми, книги, кулинарни специалитети, театър, музика, картини, ски, бягане. Доколкото му бе известно, Франк не се интересуваше почти от нищо друго, освен от работата си. Тони вярваше, че един детектив има много начини, чрез които да измъкне информация от даден свидетел като любезно отношение, учтивост, остроумие, разбирателство, внимание и грижа, чар, упорство, интелигентност, заплаха, и в редки случаи лека употреба на сила. Франк чувстваше, че може да се справи добре и само с упорство, интелигентност, заплаха и прилагане на повечко сила, отколкото се позволяваше в управлението. Другите подходи в списъка на Тони изобщо не го интересуваха. В резултат на това се налагаше Тони да го възпира тактично, но твърдо. Франк често изпадаше в буйни, гневни изблици, от които му кипваше кръвта, а очите му едва не изскачаха от орбитите си, когато твърде много неща наведнъж се объркваха. Тони от друга страна почти винаги биваше спокоен. Франк беше висок около метър и седемдесет, но бе як и набит като железобетонен блок. Тони беше над метър и осемдесет и три, слаб, дълъг, ъгловат. Франк беше рус и синеок, а Тони беше тъмен. Франк бе мрачен песимист, а Тони беше оптимист. Понякога двамата изглеждаха такива пълни противоположности, че не им се вярваше изобщо да могат да се сработят.

И все пак в някои отношения те си приличаха. Първо, не бяха ченгета, които ще работят точно осем часа и ще си заминат. И двамата много често работеха по два, а понякога и по три часа допълнително без да им се плаща и без да се оплакват. В края на някое разследване, когато доказателствата и уликите се развиваха все по-бързо и по-бързо, те дори работеха и в почивните си дни, ако сметнеха, че се налага. Никой не ги караше да работят извънредно, никой не им нареждаше. Изборът си беше изцяло техен.

Тони беше по-склонен да влага повече от себе си в работата, защото беше амбициозен. Той не възнамеряваше да остане следовател с лейтенантски чин до края на живота си. Искаше да се издигне поне до капитан, а може би и по-високо, може би чак до най-горното стъпало — до кабинета на министъра, където заплатата и пенсията бяха дяволски по-хубави от тези, на които имаше право при сегашното положение на нещата.

Тони бе отраснал в голямо италианско семейство, където пестеливостта бе религия толкова важна, колкото и римокатолицизма. Баща му Карло беше емигрирал в Америка и работеше като шивач. Старецът се трудеше неуморно и дълго, за да могат децата му да бъдат подслонени, добре облечени и нахранени, ала много често той се озоваваше на границата на несъстоятелността и фалита. В семейство Клеменца често се боледуваше и неочакваните сметки за болница и лекарства поглъщаха застрашително голям процент от спестяванията на баща му. Когато беше малък, още преди да разбира от пари и семеен бюджет, преди да знае нещо за вцепеняващия страх от бедността, Тони бе изслушал стотици, дори може би хиляди къси, красноречиви лекции за паричната отговорност. Почти ежедневно Карло го инструктираше за това колко е важно да работиш усърдно, да боравиш умело с парите, да си амбициозен и да имаш сигурна работа. Баща му би трябвало да работи в ЦРУ, в отдела по промиване на мозъците. Тони бе така изцяло пропит от доктрините на баща си, така изцяло проникнат от неговите страхове и принципи, че дори сега, когато бе на тридесет и пет години с отлична банкова сметка и стабилна работа, той се чувстваше неспокоен, когато отсъстваше от работа повече от два-три дни. Много често, когато си взимаше отпуската, тя се превръщаше в истинско мъчение, вместо да бъде удоволствие. Всяка седмица той изработваше много над определеното време, защото беше син на Карло Клеменца, а синът на Карло Клеменца не би могъл да постъпи по друг начин.

Франк Хауърд имаше други причини, за да посвети голяма част от себе си на своята работа. Той сякаш не беше по-амбициозен от обикновеното, а и нямаше парични притеснения. Според Тони, Франк работеше допълнително, защото той живееше само когато беше на работа. Да бъде детектив от отдела по „Убийства“ беше единствената роля, която знаеше как да играе и която му даваше усещането за смисъл и значимост.

Тони откъсна очи от червените стопове на колите пред тях и заразглежда лицето на партньора си. Франк не подозираше, че Тони го наблюдава. Вниманието му бе съсредоточено върху шофирането и той напрегнато се вглеждаше в непрекъснато менящия се поток от коли по булевард „Уилшър“. Зелените и червени светлини от арматурното табло осветяваха мъжественото му лице. Франк не бе красив в общоприетия смисъл на тази дума, но беше хубав посвоему: широко чело, хлътнали очи, възголям и заострен нос, добре оформена уста, която често се свиваше мрачно, подчертавайки масивната му брадичка. Лицето му несъмнено бе мъжествено и привлекателно… и от него се излъчваше нещо повече от непоклатима праволинейност. Не беше трудно да си представи човек как Франк се прибира у дома, сяда и всяка вечер без изключение изпада в нещо като транс, който траеше от часа, когато се прибираше вкъщи, до осем сутринта.

Освен желанието им да работят извънредно Франк и Тони имаха и някои други общи неща. Въпреки че мнозина цивилни детективи бяха зарязали старите правила за облеклото и сега се явяваха на работа във всякакви възможни дрехи — от дънки до спортно облекло, Тони и Франк още се придържаха към традицията и носеха официални костюми с вратовръзки. Те гледаха на себе си като на професионалисти, извършващи дейност, за която бяха нужни специални умения и образование, и която бе също толкова важна и изискваше пълно отдаване, колкото дейността на някой съдия, учител или служител от общественото осигуряване. Изискваше дори повече… а дънките просто никак не помагаха на професионалния авторитет. И двамата не пушеха, и двамата не пиеха по време на работа. Никой от тях не се опитваше да прехвърли писмената работа върху другия.

Значи все пак ще се получи синхрон между нас, мислеше си Тони. Може би с времето ще успея да го убедя да използва повече чара си и по-малко сила при работата със свидетелите. Може би ще успея да го накарам да прояви интерес към филмите и специалната храна, ако не мога да го заинтересувам с книгите, картините и театъра. Причината за това, че толкова трудно свиквам с него, е в по-високите ми стремежи. Но боже господи, да можеше само повече да говори, вместо просто да седи като дърво!

До края на кариерата си като детектив по убийствата Тони щеше да изисква много от всеки свой партньор, защото цели пет години — до 7-ми май миналата година, той бе работил с почти съвършен партньор — Майкъл Саватино. И той и Майкъл бяха отраснали в италиански семейства, имаха общи етнически спомени, болки и удоволствия. А по-важното беше, че използваха еднакви методи в работата си на полицаи и харесваха едни и същи неща в свободното си време. Майкъл бе страстен читател, киноман и отличен готвач. Дните им бяха изпъстрени с интересни и забавни разговори.

Миналия февруари Майкъл и жена му Паула отидоха в Лас Вегас за една седмица. Там отишли два пъти на кино, вечеряли два пъти в „Дупката на Батиста в стената“ — най-хубавия ресторант в града, играли малко на рулетката, не спечелили нищо, а после играли на блекджек^[2] и загубили шестдесет долара. Час преди да отпътуват Паула пуснала монета от един долар в ротативката, която показвала най-голям шанс да даде най-печелившата комбинация, дръпнала ръчката и спечелила малко повече от двеста и двадесет хиляди долара.

Работата на Майкъл като полицай не му беше призвание. Обаче също като Тони той търсеше сигурност. Завърши полицейската академия и се издигна сравнително бързо от униформен полицай до цивилен детектив, тъй като службата на цивилен агент предлагаше по-голяма финансова стабилност. През март обаче Майкъл подаде молба за напускане с два месеца предизвестие и в края на май напусна. През целия си съзнателен живот той бе искал да има ресторант. Преди малко повече от месец той отвори малък, но истински италиански ristorante на булевард „Санта Моника“, недалече от комплекса „Сенчъри Сити“.

Една мечта се бе сбъднала.

Каква е вероятността аз да осъществя мечтата си по същия начин, питаше се Тони, загледан в нощния град, през който минаваха. Каква е вероятността да отида в Лас Вегас, да спечеля двеста и двадесет хиляди долара, да напусна полицията и да се опитам да успея като художник?

Не беше необходимо да задава въпроса на глас. Мнението на Франк Хауърд не му бе нужно. Той знаеше отговора. Каква вероятност имаше ли? Почти никаква, дявол да го вземе! Беше толкова вероятно, колкото изведнъж да научи, че е отдавна забравеният син на някой богат арабски принц.

Както Майкъл Саватино цял живот бе мечтал да стане ресторантьор, така Тони Клеменца мечтаеше да припечелва хляба си като художник. Той имаше талант. Рисуваше хубави картини с най-различни средства: туш и четка, водни и темперни бои. Това не бе просто техническа сръчност и умение. Тони имаше чувствително и силно надарено творческо въображение. Навярно ако се бе родил в буржоазно семейство, притежаващо някакви макар и скромни финансови възможности, той би могъл да посещава добро училище, щеше да учи при най-добрите професори, щеше да ошлайфа дадените му от бога способности и да стане изключително успяващ художник. Вместо това, Тони се бе самообразовал със стотици книги върху художественото изкуство и чрез хилядите часове на усърдно рисуване и експериментиране с различни материали. А и Тони страдаше от злокачествена липса на самочувствие, типична за самоуките в която и да е област. Макар че бе участвал в четири изложби и бе спечелил две най-високи отличия в тази област, той не мислеше сериозно да остави работата си в полицията и да се гмурне в дълбините на артистичния свят. Това си беше само приятно фантазиране, ярка, непостижима мечта. Никой син на Карло Клеменца не би могъл да изостави редовно платена държавна служба за ужасната несигурност на свободната практика, освен ако преди това не спечелеше огромна сума на ротативките в Лас Вегас и не ги внесеше в банката.

Той завиждаше на късмета на Майкъл Саватино. Разбира се, те все още бяха близки приятели и Тони искрено се радваше за Майкъл. Беше очарован… истински. Но също му и завиждаше. В края на краищата беше човешко същество и някъде в подсъзнанието му непрекъснато светваше и угасваше все същият въпрос като някаква неонова реклама: Защо не се случи на мене?

Натискайки рязко спирачките и клаксона, Франк изтръгна Тони от мислите му. Една корвета отряза пътя им и се шмугна пред тях в потока от коли.

— Задник! — изкрещя Франк.

— Спокойно, Франк.

— Понякога отново ми се приисква да съм униформен полицай и да налагам глоби.

— Това е последното нещо, което би искал.

— Щях да му надупча задника.

— Да, но той може да се окаже дрогиран до козирката или просто някой луд. Когато работиш дълго време в пътната полиция, ти просто забравяш, че светът е пълен с малоумници. Работата ти се превръща в навик, в рутина и ти ставаш небрежен. И така ти го спираш, отиваш до него, носейки кочана с квитанциите, а той ти казва здрасти с автомата си. Може да ти отнесе главата. Не, благодарен съм, че работата ми в пътната полиция е вече минало завинаги. Като съм в отдела за убийства поне зная с какви хора ще си имам работа. Никога не забравям, че ще срещна някого с оръжие, нож или парче желязо, скрито някъде. Вероятността да се натъкнеш на някоя коварна изненада е много по-малка, когато си в отдела за убийства.

Франк не позволи да бъде въвлечен в нова дискусия. Той не откъсна очи от пътя, изръмжа намусено в отговор и отново потъна в мълчание.

Тони въздъхна. Той наблюдаваше сменящия се пейзаж с окото на художник, търсещ да открие някой неочакван детайл или неоткрита в миналото красота…

Фигури.

Всяка сцена — всеки морски или друг пейзаж, всяка улица, всяка сграда, всяка стая в сградата, всеки човек, всяко нещо имаше своите собствени фигури. Ако човек можеше да разбере фигурите, той можеше да проникне и зад фигурите, да стигне до дълбоката структура, която ги поддържаше. Ако човек схванеше метода, чрез който е постигната една повърхностна хармония, то той евентуално би разбрал най-дълбоките механизми на всеки един сюжет и би могъл да нарисува чудесна картина. Ако художникът грабне четките си и застане пред платното, без да извърши съответния анализ, то той сигурно ще нарисува хубава картина, но тя няма да е творба на изкуството.

Фигури.

Докато Франк Хауърд караше на изток по булевард „Уилшър“ на път за бара на самотните в Холивуд, наречен „Големият трус“, Тони търсеше фигури в града и нощта. Отначало, влизайки по булевард „Санта Моника“, той забеляза ниските очертания на къщите с изглед към морето и тъмните разперени сенки на палмите — фигури, излъчващи ведрина и спокойствие и усещане за пари, повече от обикновено. Като навлязоха в Уестууд, доминиращите фигури бяха образувани от прави линии: огромни небостъргачи с офиси от горе до долу, правоъгълници от светлина, струяща от някой и друг прозорец върху тъмните фасади на сградите. Тези спретнати, организирани, правоъгълни форми даваха фигурите на съвременната мисъл и колективната мощ, фигури, олицетворяващи дори още по-голямо богатство, отколкото къщите край морето в Санта Моника.

От Уестууд Франк и Тони се упътиха към Бевърли Хилс — закътания и добре изолиран джоб в пищната наметка на големия град, място, през което полицаите от Лос Анджелис можеха да минават, но където те нямаха никакъв авторитет. В Бевърли Хилс фигурите бяха нежно заоблени и разточителни, сливащи се в хармонично единство с големите къщи, паркове, зеленина, магазини само за специални хора и най-скъпите автомобили в света. От булевард „Уилшър“ до „Санта Моника“ и „Дохени“ десенът беше един — на непрекъснато увеличаващо се благосъстояние.

Поеха на север по булевард „Дохени“, изкатериха стръмните хълмове и завиха надясно по булевард „Сънсет“ към центъра на Холивуд. В продължение на няколко пресечки известният булевард^[3] напълно оправдаваше смисъла на своето име. Отдясно се намираше „Скандия“, един от най-хубавите и най-елегантни ресторанти в града и един от шестте най-хубави ресторанти в страната. Бляскави дискотеки; нощен бар със специална илюзионистка програма; още едно заведение, чийто собственик и управител бе илюзионист; кабарета; клубове на рокендрола; огромни светещи пана рекламираха последните филми и най-известните попзвезди. Светлини, светлини и още светлини. В началото си булевардът напълно отговаряше на изследванията, направени от учебните и държавни статистики, че в Лос Анджелис и предградията му живеят най-богатите хора в Америка, а може би и в света. Но след известно време, колкото повече Франк се отдалечаваше на изток, толкова повече блясъкът помръкваше. Дори Лос Анджелис страдаше от старост. Фигурите ставаха леко, но безпогрешно канцерогенни. В здравата тъкан на града бяха израснали няколко злокачествени образувания — едно-две евтини заведения; нощен бар със стриптийз; разнебитен автосервиз; малко безсрамни салони за масаж; книжарница, само за възрастни; няколко сгради, които спешно се нуждаеха от ремонт и които ставаха все повече и повече след всяка нова пресечка. Болестта не бе ограничена само в този квартал — тя се срещаше и в съседните и всеки ден отхапваше по малко от здравата плът. На Франк и Тони не се наложи да стигнат до сърцевината на тумора, тъй като бар „Големият трус“ беше все още в периферията на раковата проказа. Той изведнъж се изправи от дясната страна на пътя, блеснал в червени и сини сияния.

Вътре заведението приличаше на бар „Рай“ като изключим факта, че интериорът разполагаше с повече цветни светлини, хром и огледала, отколкото този в Санта Моника. Клиентите бяха малко по-елегантни и по-агресивни в създаването на контактите и общо взето с един нюанс по-приятни от тълпата в бар „Рай“. Но за Тони фигурите бяха същите както в Санта Моника. Фигури, говорещи за нужда, копнеж и самота. Отчаяни, плътски символи.

Барманът не можа да им помогне и единственият посетител на заведението, който имаше какво да им каже, беше висока брюнетка с виолетови очи. Тя беше сигурна, че Франк и Тони могат да намерят Боби в „Дженъс“, дискотека в Уестууд. Тя го бе видяла там предните две вечери.

Вече навън, застанали на паркинга и къпещи се в червени и сини отблясъци, Франк каза на Тони:

— Едно нещо води до друго.

— Както обикновено.

— Става късно.

— Да.

— Сега ли искаш да отидем в „Дженъс“, или да го оставим за утре?

— Сега.

— Добре.

Те направиха завой от 180 градуса и тръгнаха на запад по „Сънсет“, измъквайки се от раковата градска зона и навлизайки в зоната на блясъка на Стрип, а после минавайки отново през зеленината и разкоша, покрай хотел „Бевърли Хилс“, покрай големите къщи и безкрайните редици от палми.

Както често правеше друг път, когато подозираше, че Тони се кани да завърже разговор, така и сега Франк включи радиото в колата и се заслуша в съобщенията. Викаха неколцина униформени полицаи, осигуряващи охраната на „Уестууд“, за където пътуваха Франк и Тони. Нямаше нищо интересно на тази честота: някаква семейна кавга, сблъскване на коли на пресечката на „Уестууд“ с „Уилшър“. Някакъв подозрителен тип, който седял в кола, паркирана в малка, тиха уличка оттатък Хилгрейд, беше привлякъл вниманието на патрулиращите и трябваше да се направи проверка.

В повечето от останалите шестнадесет полицейски управления тази вечер не бе нито мирна, нито спокойна както в привилегирования „Уестууд“. В седемдесет и седми участък от управлението на Нютън и Саутуест, което обслужваше негърското население на юг от аутобана „Санта Моника“, никой от патрулиращите полицаи нямаше да скучае. Нощта в техните райони бе изпълнена с опасности. В източната част на града, в мексикано-американския квартал престъпните банди продължаваха да дават лошо име на огромната маса от мексиканско население, която строго съблюдаваше законите. Когато в три часа сутринта нощната смяна приключваше дежурството си (три часа след идването на сутрешната смяна), вече щяха да са на лице редица грозни инциденти: гангстерски издевателства в източния квартал, неколцина отрепки наръгали с ножове други отрепки, може би стрелба и един-два трупа в резултат на опитите на някои самци да докажат мъжествеността си чрез най-баналната, тъпа, но вечна и кървава церемония, която те с южняшка страст са извършвали поколения наред. На северозапад, от другата страна на хълмовете момчетата от долината пиеха дяволски много уиски, пушеха твърде много опиати и смъркаха адски много кокаин… и съответно блъскаха колите, фургоните и мотоциклетите си едни в други с ужасяваща скорост и влудяващо постоянство.

Франк тъкмо мина покрай входа за именията в Бел Еър и заизкачва хълма по посока на студентските общежития към Калифорнийския университет в Лос Анджелис, когато изведнъж ситуацията в Уестууд се оживи. От диспечерския пункт им съобщиха, че някаква жена се обадила в полицията. Информацията беше откъслечна. Изглеждало като опит за изнасилване и нападение със смъртоносно оръжие. Не беше ясно дали нападателят е все още там. Имало стрелба, но в диспечерския не бяха успели да установят от оплакването дали оръжието принадлежи на жената или на нападателя. Не знаеха също дали има ранени.

— Ще трябва да действаме слепешката — каза Тони.

— Адресът е само на няколко пресечки оттук — рече Франк.

— Ще сме там само след минута.

— Може би ще пристигнем много преди патрулната кола.

— Искаш ли да участваш?

— Разбира се.

— Ще се свържа, за да им кажа.

Тони взе микрофона, а Франк направи остър завой наляво в първата пресечка. На следващата сви отново наляво, движейки се с най-голямата възможна скорост по тясната алея.

Сърцето на Тони ускори ритъма си заедно с този на колата. Усети познатата, стара възбуда — вледеняващия страх, свит на топка в стомаха му.

Той си спомни за Паркър Хитчисън, един особено откачен, навъсен и мрачен тип, който му бе партньор и когото Тони бе изтърпял за кратко време през втората година от работа си като патрулиращ полицай, дълго преди да стане цивилен. Всеки път, когато отговаряха на повикване, всеки шибан път, независимо дали беше произшествие №3 по шифъра или просто някоя изплашена котка, заседнала на някое дърво, Паркър Хитчисън въздъхваше гробовно и казваше: „Сега вече умряхме“… докато накрая Тони почти се смахна.

Гробовният глас на Хитчисън и онези три мрачни думи все още го преследваха в случаи като този.

Сега вече умряхме?

Франк зави зад следващия ъгъл и едва не налетя върху черното „Бе Ем Ве“, паркирано твърде близо до кръстовището. Гумите изсвистяха, седанът поднесе, а Франк каза:

— Къщата трябва да е някъде тук.

Тони присви очи, загледан в неясните очертания на къщите, осветени слабо само от уличните лампи.

— Мисля, че е ето там — посочи той.

Беше голяма къща в неоиспански стил, разположена настрани от улицата, сред просторна поляна: червен, керемиден покрив; кремава, гипсова мазилка, непроницаеми стъкла, два големи фенера от ковано желязо от двете страни на главния вход.

Франк паркира колата в алеята отстрани на къщата.

И двамата излязоха от седана без регистрационни номера.

Тони бръкна под сакото си и измъкна служебния пистолет от кобура му.

* * *

След като Хилари спря да плаче, седнала пред писалището в кабинета си, тя реши, макар и все още замаяна, да се качи горе и да се приведе в приличен вид, преди да се обади в полицията. Косата й бе съвсем разрошена, роклята й бе скъсана, чорапите й висяха, раздрани на парчета и заплетени нишки. Хилари не знаеше колко бързо ще пристигнат репортерите, след като съобщението се разнесеше до всички полицейски коли, но беше сигурна, че рано или късно те ще дойдат. Тя беше нещо като обществено известна личност — бе написала сценариите за два филмови хита, а преди две години бе получила и наградата на Академията за сценария на „Аризонецът Пийт“. Хилари ценеше спокойствието си и би предпочела да избегне пресата, ако това би било възможно, но тя знаеше, че няма друг избор и че ще трябва да направи изявление и да отговори на няколко въпроса относно случилото се с нея тази нощ. Такава популярност имаше отрицателен ефект. Беше смущаващо. Да си жертва на такова деяние винаги бе унизително. Въпреки че щеше да се превърне в обект на съчувствие и загриженост, тази ситуация щеше да я накара да изглежда глупаво — още една наивница, с която всеки може да прави каквото си поиска. Тя се бе преборила успешно с Фрай, но това нямаше да има никакво значение за търсачите на сензации, на светлината на враждебните телевизионни прожектори и на сивите, груби, вестникарски снимки, Хилари щеше да изглежда слаба. Безмилостната американска публика щеше да се чуди защо тя е пуснала Фрай в къщата си. Повечето щяха да помислят, че е била изнасилена и нямаше да повярват на историята за собствената й защита. Дори щяха да помислят, че Хилари просто е поканила Фрай и си е изпросила изнасилването. По-голямата част от съчувствието, което щеше да предизвика, щеше да бъде изпъстрено с нездраво любопитство. Единственото нещо, над което Хилари имаше власт, бе нейната външност преди пристигането на вестникарите. Тя просто не можеше да позволи да я снимат с тази разбъркана коса и в жалкото състояние, в което я бе оставил Бруно Фрай.

Докато миеше лицето си, решеше косите си и се преобличаше, слагайки си копринен халат, пристегнат в талията, Хилари не осъзнаваше, че тези нейни действия ще нарушат автентичността на случилото се пред полицаите. Тя не разбираше, че привеждайки се в приличен и представителен вид, всъщност се излагаше на съмненията и презрението на поне един полицай и рискуваше да я обвинят, че лъже.

Макар и да мислеше, че добре се владее, Хилари отново се разтрепери, докато завързваше колана на халата си. Краката й омекнаха и тя трябваше да се облегне на вратата на гардероба за миг.

Кошмарни видения се блъскаха в съзнанието й — ярки раними, неканени спомени. Отначало видя как Фрай идва към нея с нож, мъртвешки ухилен, ала изведнъж се промени и се разтопи, превръщайки се в друга фигура, друг човек — баща й, Ърл Томас. После видя как Ърл приближава към нея, пиян и сърдит, ругае я и я удря с огромните си груби ръце. Хилари поклати енергично глава и с мъка отпъди видението.

Но продължаваше да трепери.

Изведнъж й се стори, че чува особени звуци някъде в къщата. Част от нея осъзнаваше, че тя просто си въобразява, ала друг един глас й казваше, че Фрай сигурно се е върнал за нея.

Когато се спусна към телефона и набра номера на полицията, Хилари вече не беше в състояние да даде спокойното и обмислено обяснение, което възнамеряваше да направи. Събитията от последния час я бяха разтърсили много по-дълбоко, отколкото си бе мислила в началото и възстановяването й от шока можеше да трае дни, дори седмици.

След като затвори телефона, тя се почувства по-добре, защото вече знаеше, че ще пристигне помощ. Слезе на долния етаж и си каза: „Спокойно. Просто запази спокойствие! Ти си Хилари Томас. Хилари Томас е твърда — твърда като стомана. Нищо не може да те уплаши. Никога! Всичко ще се оправи!“. Бяха същите думи, които като дете бе повтаряла безброй много пъти в онзи чикагски апартамент. Когато понечи да отвори първата врата, Хилари бе възвърнала самообладанието си напълно.

Тя застана в антрето и се взря през тесния прозорец с непроницаемо стъкло до входната врата. Видя как една кола спря в алеята и двама мъже излязоха от нея. Макар че не дойдоха с вой на сирени и червени сигнални светлини, Хилари разбра, че те са полицаи, отключи вратата и я отвори.

Първият мъж, застанал до площадката, бе с масивно телосложение, рус, синеок и притежаваше суровия, респектиращ глас на полицай. В дясната си ръка държеше пистолет.

— Полиция! Вие коя сте?

— Томас — отвърна тя. — Хилари Томас. Аз се обадих.

— Това ва’шта къща ли е?

— Да. Имаше един човек…

Вторият полицай, по-висок и по-тъмен от първия, изведнъж изплува от тъмнината като я прекъсна, без да й даде възможност да довърши изречението си.

— Той в къщата ли е?

— Какво?

— Човекът, който ви е нападнал, още ли е тук?

— О, не! Няма го. Отиде си.

— Накъде отиде?

— Излезе навън през тази врата.

— Имаше ли кола?

— Не зная.

— Беше ли въоръжен?

— Не! Тоест, да.

— С какво?

— Имаше нож, но вече няма.

— Накъде избяга, след като излезе от къщата?

— Не зная. Аз бях горе. Аз…

— Преди колко време напусна къщата? — попита високият, тъмнокос мъж.

— Може би петнадесет или двадесет минути.

Двамата си размениха поглед, който Хилари не разбра, но веднага усети, че не е на добро.

— Защо толкова сте се забавили да се обадите в полицията? — попита русокосият. Гласът му звучеше леко враждебно.

— Отначало… бях объркана — отвърна Хилари. — Бях изпаднала в истерия. Трябваше ми време да се успокоя.

— Двадесет минути?

— Може би само петнадесет.

Двамата детективи прибраха пистолетите си.

— Ще трябва да ни го опишете — каза тъмнокосият.

— Не само ще ви го опиша — каза Хилари като отстъпи встрани и ги пусна да влязат. — Ще ви кажа и името му.

— Името ли?

— Да. Познавам го — отвърна тя. — Човекът, който ме нападна… аз зная кой е той.

Полицаите се спогледаха.

„Къде ли сбърках?“ — помисли си Хилари.

* * *

Хилари Томас беше една от най-красивите жени, които Тони някога бе виждал. Тя като че ли имаше малко индианска кръв, косата й бе гъста и по-тъмна от неговата — лъскава и гарвановочерна. Очите й също бяха черни. Бялото около ирисите й бе чисто като току-що избит каймак. Безупречно гладката й кожа беше с млечно-бронзов оттенък, дължащ се навярно на грижливо пресметнатите часове, прекарани под лъчите на калифорнийското слънце. Лицето й бе малко дълго, но това се компенсираше от големината на очите й (огромни очи!) и от изящната форма на патрицианския й нос, а също и от почти неприлично закръглените й устни. Лицето й бе еротично, но също интелигентно и мило. В израза й се четеше и болка, особено в тези прекрасни очи — болката от нещо изживяно, от познанието. Тони допускаше, че тя не се дължеше само на преживяното от тази нощ. Част от нея се коренеше някъде дълбоко, дълбоко в миналото й.

Хилари седна в единия край на плюшения диван в кабинета си, претъпкан с книги, а Тони седна в другия край. Бяха сами.

Франк беше в кухнята и говореше с някого от управлението. На горния етаж двама униформени полицаи, Уитлок и Фармър вадеха куршуми от стената.

Не бяха извикали специалист по пръстовите отпечатъци, защото според тъжителката нападателят е бил с кожени ръкавици.

— Какво прави той? — попита Хилари Томас.

— Кой?

— Лейтенант Хауърд.

— Обажда се в управлението, за да накара някой да се свърже с канцеларията на шерифа в Напа Каунти, където живее Фрай.

— Защо?

— Ами защото шерифът ще може да разбере как Фрай е дошъл в Лос Анджелис.

— Какво значение има как е дошъл? — попита тя. — Важното е, че е тук и трябва да бъде намерен и задържан.

— Ако е взел самолета — рече Тони, — няма никакво значение. Но ако е дошъл до Лос Анджелис с кола, тогава шерифът на Напа Каунти ще може да ни каже каква кола е използвал. С описанието на колата и регистрационния номер ще имаме много по-голям шанс да го заловим, преди да стигне много далече.

Хилари се замисли за миг, после каза:

— Защо лейтенант Хауърд отиде в кухнята? Защо просто не ползва телефона, който е тук?

— Предполагам, че искаше да ви даде няколко минути да се съвземете и успокоите — каза гузно Тони.

— Мисля, че той просто не искаше аз да чуя какво ще каже.

— О, не! Той само…

— Знаете ли? — прекъсна го тя. — Имам странното усещане, че аз съм заподозряната, а не жертвата.

— Вие просто сте изнервена — рече Тони. — Изнервена сте и е разбираемо.

— Не, не става дума за това. Има нещо в отношението ви към мене. Е, не толкова във вашето… колкото в неговото.

— Франк понякога изглежда студен и безсърдечен — каза Тони, — но е добър детектив.

— Той мисли, че аз лъжа.

Тони бе изненадан от нейната проницателност, притеснено се размърда на дивана и измърмори:

— Сигурен съм, че изобщо не си мисли такива неща.

— Напротив — настоя Хилари като го изгледа право в очите. — Но не разбирам защо. Не е честно! Хайде, какво има? Къде сбърках?

— Вие сте проницателна жена — въздъхна Тони.

— Аз съм писателка. Част от работата ми е да бъда наблюдателна — по-наблюдателна от другите. А съм и упорита. Така че защо не отговорите на въпроса ми, та да се отървете от мене?

— Едно от нещата, които тревожат лейтенант Хауърд е, че вие познавате нападателя си.

— Е, и?

— Неудобно ми е — каза Тони съкрушено.

— Нека все пак да го чуя.

— Ами… — Той нервно се прокашля. — Обикновената полицейска мъдрост сочи, че ако жената, жалваща се по повод изнасилване или опит за изнасилване, познава нападателя си, то твърде вероятно е тя да е допринесла за извършване на престъплението, предразполагайки в една или друга степен извършителя.

— Глупости!

Хилари се изправи и отиде до писалището си. Стоя с гръб към него цяла минута. Тони виждаше как тя се мъчи да се овладее. Думите му я бяха разгневили извънредно много.

Когато най-накрая се обърна към него, лицето й бе поруменяло.

— Това е ужасно! — рече тя. — Възмутително! Всеки път, когато някоя жена е изнасилена от мъж, когото познава, вие всъщност смятате, че тя си го е просила.

— Е, не всеки път.

— Но повечето пъти точно това си мислите — рече сърдито Хилари.

— Не.

Тя го изгледа гневно.

— Стига сме играли на гатанки! Вие го вярвате за мене. Вярвате, че аз съм го подмамила.

— Не — отвърна Тони. — Просто обясних каква е обичайната полицейска мъдрост в такива случаи, но не съм казал, че много вярвам на тази традиционна полицейска мъдрост. Не й вярвам, обаче лейтенант Хауърд й вярва. Вие ме попитахте за него. Искахте да знаете какво мисли и аз ви казах.

Хилари сбърчи чело.

— Тогава… вие ми вярвате?

— Има ли причини да не ви вярвам?

— Случи се точно така, както ви обясних.

— Добре.

Тя го изгледа втренчено, после каза:

— Защо?

— Защо какво?

— Защо вие ми вярвате, а той не?

— Мога да се сетя само за две причини, поради които една жена би симулирала изнасилване. Но и двете нямат смисъл във вашия случай.

Хилари се облегна на бюрото, скръсти ръце на гърдите си, наклони глава и го изгледа с интерес.

— Какви причини?

— Номер едно: той има пари, а тя не. Тя иска да го спипа на тясно, надявайки се да измъкне нещо от него срещу обещанието да не го съди.

— Но аз имам пари.

— Очевидно е, че имате доста — каза Тони, оглеждайки с възхищение красиво обзаведената стая.

— Каква е другата причина?

— Мъж и жена имат любов, но той я оставя заради друга жена. Тя се чувства обидена, отритната, презряна. Иска да му го върне, да го накаже и го обвинява, че я е изнасилил.

— Откъде сте сигурен, че това не се отнася за мене? — попита Хилари.

— Гледал съм и двата ви филма и смятам, че зная как работи вашето съзнание. Вие сте много интелигентна жена, мис Томас. Не вярвам, че можете да бъдете толкова глупава, дребнава и злобна, за да изпратите един мъж в затвора само защото е наранил чувствата ви.

Хилари го наблюдаваше с неотклонно внимание.

Тони чувстваше как тя го претегля и преценява в ума си.

Явно убедена, че той не е враг, Хилари се върна и седна на дивана в облак от шумяща тъмносиня коприна. Халатът прилепваше по тялото й. Тони се опита да не показва колко е развълнуван от изумително женствените й форми.

— Съжалявам, че се ядосах — рече тя.

— Няма защо — увери я той. — Традиционната полицейска мъдрост ядосва и мене.

— Предполагам, че ако се стигне до съд, адвокатът на Фрай ще се опита да накара съдиите да повярват, че аз съм подмамила кучия син.

— Със сигурност.

— Ще му повярват ли?

— Често вярват на такива неща.

— Но той искаше не само да ме изнасили, а и да ме убие!

— Ще трябва да го докажете.

— Счупеният нож горе…

— Не може да бъде свързан с него — отвърна Тони. — По ножа липсват пръстовите му отпечатъци. А и ножът е обикновен, кухненски. Няма начин да проследим откъде го е купил и да го свържем с него.

— Но той изглеждаше като луд. Той е… неуравновесен. Съдиите ще видят това. По дяволите, вие също ще видите, когато го арестувате! Може дори да не се стигне до съд, а просто да го приберат.

— Ако е луд, то той знае много добре как да минава за нормален — каза Тони. — В края на краищата до тази нощ всички са го познавали като изключително разумен и почтен гражданин. При посещението си в неговата изба вие не сте имали впечатлението, че сте в компанията на луд човек, нали?

— Не.

— Съдът също няма да има такова впечатление.

Хилари нервно пощипна върха на носа си.

— Значи вероятно ще се измъкне сух.

— Жалко, но трябва да ви кажа, че има големи изгледи за това.

— И после пак ще ме нападне?

— Може би.

— Господи!

— Поискахте неподправената истина.

Хилари отвори широко прекрасните си очи.

— Да, наистина. И много ви благодаря, че не ми я спестихте.

Тя дори успя да се усмихне.

Тони й се усмихна в отговор. Искаше да я вземе в прегръдките си, да я притисне, да я утешава, да я целува, да я люби. Ала можеше само да седи на своето място върху дивана и да се усмихва глуповато.

— Понякога — каза той, — системата е отвратителна.

— Какви са другите причини?

— Моля?

— Според вас едната причина, поради която лейтенант Хауърд не ми вярва, е, че аз познавам нападателя си. Коя е другата причина? Какво го кара да мисли, че аз лъжа.

Тони тъкмо се накани да й отговори, когато Франк Хауърд влезе в стаята.

— Окей — каза той рязко. — Свързахме се с шерифа в Напа Каунти и поискахме от него да открие как този тип Фрай е напуснал града. Включили сме го в полицейския бюлетин въз основа на вашето описание, мис Томас. Така… взех си от колата подложката и този формуляр за полицейско сведение. — Той повдигна правоъгълното парче от пластмаса със защипан към него един-единствен лист хартия и измъкна писалка от вътрешния си джоб. — Искам да преведете лейтенант Клеменца и мене през цялото си изживяване само още веднъж, за да мога да го запиша точно с вашите думи. Тогава ще можем да се махнем.

Хилари ги заведе в антрето и започна подробно да разказва за изненадващото появяване на Бруно Фрай от гардероба до входната врата. Тони и Франк я последваха до преобърнатия диван, после се качиха горе като през цялото време й задаваха въпроси. За тези тридесет минути, в които бе попълнен полицейският формуляр и докато пресъздаваше случилото се през нощта, гласът на Хилари на няколко пъти потрепна, а Тони отново почувства силно желание да я прегърне и утеши.

В същото време от управлението позвъниха и Франк се обади по телефона от спалнята.

Тони слезе долу, за да чака Франк и да види как Хилари Томас ще се справи с репортерите.

Тя се справи отлично. Заявявайки, че е изморена и че има нужда от спокойствие, Хилари не ги допусна в къщата си. Тя излезе, застана на каменната пътека и те се скупчиха пред нея. Имаше и един новинарски екип от телевизията, снабден с миникамера и със стандартния актьор-репортер, който бе получил работата си благодарение на мъжественото си лице, пронизващ поглед и дълбок, бащински глас. Интелигентността и журналистическите способности бяха почти без значение за участниците в емисията на новините. Всъщност притежаването на по-голяма доза от тези две качества можеше да се окаже недостатък. За оптимален успех телевизионният репортер, желаещ да се издигне в професията си, трябваше да мисли по същия начин, по който бе организирана програмата му — на три-, четири- и петминутни отрязъци, никога да не разисква по-дълго какъвто и да е обект и никога да не се задълбочава. Беше дошъл и един репортер от вестника заедно с фотографа си. Не бяха така красиви като телевизионния говорител и имаха малко неугледен вид. Хилари Томас парира всичките им въпроси с лекота, отговаряйки само на онези, на които тя искаше да даде отговори, спокойно отклонявайки по-личните и по-нахални запитвания.

Тони бе особено впечатлен от вещината, с която Хилари не допусна репортерите в къщата и в най-съкровените си мисли, при това, без да ги обиди. Такова нещо не се постигаше лесно. Имаше много отлични журналисти, които можеха да се доберат до истината и да напишат чудесни истории, но имаше също толкова много и от другия вид — шопарите и шарлатаните. С издигането на така наречения „адвокатски журнализъм“, превъзнасян от „Вашингтон Поуст“ (жалко изопачаване на фактите с оглед личните, политически и обществени пристрастия на репортера и редактора), някои хора от пресата — шарлатаните и шопарите, тръгнаха на кръстоносен поход, отличаващ се с безпрецедентно своеволие. Ако някой възнегодуваше от поведението на даден журналист, от методите му или от явната му предубеденост и се осмелеше да го обиди, то въпросният журналист би могъл да реши чрез перото си да обрисува този някой така, че да изглежда като глупак, лъжец или престъпник. А себе си ще вижда като шампион в просветителската борба и в борбата срещу злото. Явно Хилари осъзнаваше тази опасност, защото майсторски се справи с тях. Тя отговори на повечето въпроси, беше мила с хората от новинарския екип, показа им своето уважение, чар и дори се усмихна за камерите. Не им каза, че познава нападателя си. Името Бруно Фрай не беше споменато. Хилари не желаеше медиите да обсъждат предишната й връзка с човека, който я бе нападнал.

Фактът, че Хилари усещаше всички тези неща, накара Тони да я прецени още веднъж. Той знаеше, че тя е талантлива и интелигентна, но сега я виждаше и като проницателна и гъвкава. Беше най-интригуващата жена, която Тони бе срещал от доста време насам.

Хилари почти бе приключила с репортерите, тактично и внимателно измъквайки се от тях, когато Франк Хауърд слезе по стълбите и застана до вратата, където беше и Тони, облъхван от хладния нощен бриз. Франк се загледа в Хилари Томас — видя я как отговори на въпроса на някакъв журналист и силно се намръщи.

— Трябва да говоря с нея.

— Какво казаха в управлението? — попита Тони.

— Точно за това трябва да говоря с нея — рече мрачно Франк.

Беше решил да не казва нито дума. Нямаше да сподели информацията си докато не беше напълно готов да го направи, дялов да го вземе — още един от досадните му навици.

— Почти приключи с тях — каза Тони.

— Прави се на много важна.

— Ни най-малко!

— Как не?! Мед й пада на сърцето!

— Справя се добре с тях — каза Тони. — Но не ми се вижда да й харесва.

— Кинаджии — рече презрително Франк. — Нуждаят се от внимание и известност, както ти и аз се нуждаем от храна.

Репортерите бяха само на три метра от тях и макар шумно да разпитваха Хилари Томас, Тони се боеше, че могат да чуят Франк.

— Не толкова високо — каза Тони.

— Не ме интересува, дори и да чуят какво мисля за тях — отвърна Франк. — Дори мога да направя изявление за вестникарите-хрътки, които измислят истории, само за да запълнят страниците на вестника.

— Да не искаш да кажеш, че тя е измислила всичко това? Но това е абсурдно!

— Ще видиш — рече Франк.

Изведнъж Тони се разтревожи. Хилари Томас извикваше храбрия рицар в него, който искаше да я защитава. Той не желаеше да я види наранена, но Франк явно щеше да разисква с нея нещо много неприятно.

— Трябва да говоря с нея — рече Франк. — И да ме вземат мътните, ако се мотая още тук, докато тя се кипри пред журналистите.

Тони сложи ръка на рамото му.

— Чакай тук. Аз ще я доведа.

Франк бе ядосан от онова, което му бяха казали по телефона. Тони знаеше, че репортерите ще забележат гнева му, а това щеше да ги подразни. Ако сметнеха, че разследването е открило нещо (особено ако то бе пикантно и скандално), те щяха да висят тук цяла нощ и да досаждат на всички. А ако Франк бе открил нещо лошо за Хилари Томас, пресата щеше да го оповести с големи заглавия, да го разтръби с онова нечестиво ликуване, което те запазваха само за специални гадости. По-късно, ако информацията на Франк се окажеше невярна, хората от телевизията най-вероятно нямаше да направят абсолютно никаква поправка, а опровержението във вестника (в случай че изобщо имаше такова) навярно щеше да се състои от четири реда на двадесета страница във втората част. Тони искаше Хилари да има възможност да опровергае онова, което Франк имаше да каже, възможност да се освободи от посетителите си, преди цялата работа да се е превърнала в евтин панаирджийски карнавал.

Той се приближи до журналистите и каза:

— Извинете, дами и господа, но смятам, че мис Хилари Томас каза повече неща на вас, отколкото на нас. Вие я изцедихте до дъно. Сега моят партньор и аз трябваше да приключим дежурството си още преди няколко часа и сме ужасно уморени. Бяхме много заети с нанасянето на побой върху несправедливо заподозрени хора, в прибирането на подкупи, така че ако ни оставите да свършим и с мис Хилари Томас, ще ви бъдем много признателни.

Репортерите се засмяха с разбиране и започнаха да му задават въпроси. Тони отговори на няколко, без да добавя нещо към това, което Хилари Томас бе казала вече. После я заведе до къщата й, влязоха вътре и той затвори вратата.

Франк беше в антрето. Гневът му не бе намалял. Изглеждаше така, сякаш от устните му щеше да започне да излиза пара.

— Мис Томас, имам да ви задам още няколко въпроса.

— Добре.

— Не са един и два. Ще ми трябва малко повече време.

— Ами… да отидем в кабинета ми.

Франк Хауърд тръгна напред.

Хилари погледна към Тони.

— Какво става? — попита го тя.

Той сви рамене.

— Не зная. Де да знаех.

Франк се озова в средата на хола, спря и се обърна към Хилари.

— Мис Томас — подхвана той.

Хилари и Тони го последваха в кабинета.

* * *

Хилари седна на плюшения диван, кръстоса крака и приглади копринения си халат. Беше нервна, чудейки се защо лейтенант Хауърд я мрази толкова много. Бе изпълнен с леден гняв, който караше очите му да светят като стоманени остриета. Тя си спомни за особените очи на Бруно Фрай и потрепери. Лейтенант Хауърд я изгледа кръвнишки. Хилари се чувстваше като подсъдима по време на Испанската инквизиция. Нямаше много да се учуди, ако Хауърд я бе посочил с пръст, обвинявайки я в магьосничество.

Любезният полицай лейтенант Клеменца, седна в кафявото кресло. Топлите отблясъци от жълтия лампион осветяваха лицето му и хвърляха сенки около устата, носа и дълбоките му очи. Така той имаше по-благ вид от обикновено. Искаше й се лейтенант Клеменца да бе задавал въпросите, но засега поне той очевидно се задоволяваше само да бъде наблюдател.

Лейтенант Хауърд се наведе над нея и я изгледа с нескривано презрение. Хилари разбра, че той се опитва да я накара да погледне встрани и да се почувства победена, играейки някакво своя полицейска версия на детската игра, при която печелеше този, който издържеше на погледа на другия. Тя отвърна на погледа му без да трепне, докато накрая Хауърд извърна очи и започна да крачи из стаята.

— Мис Томас — рече Хауърд, — има няколко неща във вашия разказ, които не ми харесват.

— Зная — отвърна Хилари. — Тревожи ви това, че познавам нападателя си. Допускате, че аз може да съм го подмамила. Нали такава е обичайната полицейска мъдрост?

Той премига изненадано, но бързо се съвзе и продължи:

— Да, това е едното, а също и фактът, че не можем да открием как е влязъл в къщата. Полицаите Уитлок и Фармър претърсиха цялото ви жилище от край до край два пъти, три пъти… и не можаха да намерят никакви следи от взлом. Нито счупени прозорци, нито счупени или изкривени с лост ключалки.

— И вие мислите, че аз съм го пуснала — рече Хилари.

— Естествено е да си го помисля.

— Ами помислете си и друго: когато бях в Напа Каунти преди няколко седмици, търсейки сюжет за сценарий, аз си изгубих ключовете в избата. Ключовете от къщата, от колата…

— С кола ли отидохте до там?

— Не, със самолет. Но всичките ми ключове бяха на един и същи ключодържател… дори ключовете на колата под наем, която взех в Санта Роза. Те бяха на верижка и аз се страхувах да не ги загубя. Затова ги сложих на своя ключодържател. Не можах да си намеря ключовете и хората от наемната служба ми изпратиха нов комплект. Когато се върнах в Лос Анджелис, трябваше да извикам ключар, за да мога да вляза в жилището си и за да ми направи ключове.

— Тогава не сменихте ли ключалките?

— Стори ми се излишен разход на пари — отвърна тя. — Ключовете, които загубих, не носеха нито адрес, нито име. Който и да ги намереше, нямаше да знае на кого са.

— И не ви хрумна, че може и да са откраднати? — попита лейтенант Хауърд.

— Не.

— Но сега мислите, че Бруно Фрай е взел ключовете с намерение да дойде тук, да ви изнасили и да ви убие.

— Да.

— Какво има против вас?

— Не зная.

— Има ли някаква причина, поради която да го е яд на вас?

— Не.

— Някакви причини да ви мрази?

— Аз почти не го познавам.

— Но той е изминал такъв дълъг път, за да дойде.

— Зная.

— Стотици километри.

— Вижте, той е луд. А лудите вършат смахнати неща.

Лейтенант Хауърд спря да крачи нагоре-надолу, застана пред нея и я изгледа страховито — лицето му сякаш бе маска на някое разгневено индианско божество.

— Не ви ли се струва странно, че един луд е успял така добре да скрие лудостта си в своя град и че ще му е била нужна желязна воля, за да я сдържа чак докато пристигне в непознатия град?

— Разбира се, че ми се вижда странно — отвърна тя. — Твърде странно, но е вярно.

— Бруно Фрай имал ли е възможност да открадне ключовете?

— Да. Един от майсторите ме покани на специална обиколка до избата. Трябваше да се катерим по решетките, отделящи варелите за ферментация на виното и бъчвите за съхранение, да се провираме през най-различни дупки. Нямаше как да си взема дамската чанта — щеше само да ми пречи. Затова я оставих в къщата.

— Къщата на Фрай ли?

— Да.

Хауърд бе наелектризиран до козирката. Всеки момент можеха да се разхвърчат искри. Той отново закрачи — от дивана до прозореца, от прозореца до библиотеката, а оттам — обратно до дивана. Широкият му гръб бе изпънат, главата му наведена напред.

Лейтенант Клеменца й се усмихна, ала това не я успокои.

— Някой в избата може ли да си спомни, че сте изгубили ключовете? — попита Хауърд.

— Предполагам. Да, разбира се. Поне половин час ги търсих. Питах наоколо, надявайки се някой да ги е намерил.

— Но никой не ги беше намерил.

— Точно така.

— Къде мислите, че може да сте ги оставили?

— Мисля, че бяха в чантата ми.

— Значи това е мястото, където си спомняте, че сте ги поставили?

— Да. Отидох с наетата кола до избата и съм сигурна, че поставих ключовете в чантата си, когато паркирах колата.

— И все пак, когато не сте ги намерили, не сте помислили, че може и да са откраднати?

— Не. Защо му е на някой да краде ключовете ми, а не парите ми? В портфейла си имах неколкостотин долара.

— Още нещо, което ме безпокои: когато сте изгонили Фрай от къщата, държейки го на мушка, защо не сте се обадили веднага в полицията?

— Но аз не се забавих.

— Двадесет минути.

— Най-много.

— Когато маниак, въоръжен с нож ви е нападнал и едва не ви е убил, двадесет минути е дяволски много време. Повечето хора веднага се обаждат в полицията. Искат да дойдем на местопрестъплението за десет секунди и изпадат в ярост, ако се забавим само няколко минути.

Хилари погледна към Клеменца, после към Хауърд, после погледна здраво сплетените си пръсти — кокалчетата им бяха побелели. Тя се изправи, както бе седнала на дивана и изпъна рамене.

— Аз… предполагам, че… съм изпаднала в нервна криза. — Беше й трудно и срамно да го признае, тъй като винаги се бе гордяла със силния си характер. — Отидох до бюрото, седнах и започнах да набирам номера на полицията… и тогава… просто… аз се разплаках. Заплаках… и известно време не можах да се овладея.

— Плакали сте двадесет минути?

— Не. Не, разбира се. Не се разплаквам лесно. Искам да кажа, не губя лесно контрол.

— Колко време ви беше необходимо, за да се овладеете?

— Не зная точно.

— Петнадесет минути?

— Не чак толкова.

— Десет минути?

— Може би пет.

— Когато се овладяхте, защо не ни се обадихте? Седели сте точно до телефона.

— Качих се горе, за да си измия лицето и да се преоблека — отвърна Хилари. — Вече ви го казах.

— Зная — рече Франк Хауърд. — Не съм забравил. Киприли сте се за журналистите.

— Не съм — отвърна Хилари като вече започваше да се дразни от него. — Не съм се киприла. Просто си помислих, че би трябвало…

— Това е четвъртото нещо, което ме безпокои във вашия разказ — прекъсна я Хауърд. — Направо ме изумява! Искам да кажа, че след като едва не са ви изнасилили и убили, след като сте изпаднали в криза и сте плакали и сте се страхували, че Фрай може да се върне и да довърши започнатата работа, вие все пак сте намерили време да се нагласите. Изумително!

— Извинете — намеси се лейтенант Клеменца, като се наведе леко напред в кафявото кресло. — Франк, зная, че имаш нещо предвид и че насочваш разговора натам. Не искам да обърквам ритъма ти на работа или нещо такова. Но не мисля, че можем да правим заключения за честността и почтеността на мис Томас въз основа на това колко време й е трябвало, за да се обади в полицията. И двамата знаем, че хората понякога изпадат в шок след такова преживяване и понякога вършат нелогични неща. Поведението на мис Томас не е чак толкова необичайно.

Хилари едва не благодари на лейтенант Клеменца за думите му, но тя усети, че между двамата детективи съществуваха известни разногласия, а Хилари Томас не желаеше да раздухва този тлеещ огън.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да карам по-отгоре?

— Искам да кажа само, че е късно и че всички сме уморени — отвърна Клеменца.

— Но признаваш, че версията й е пълна с дупки, нали?

— Не съм сигурен, че точно така бих се изразил — рече Клеменца.

— А как би се изразил?

— Нека просто да кажем, че има моменти, които още не са придобили смисъл.

Хауърд го изгледа намусено за миг, после кимна.

— Добре! Много добре! Исках само да докажа, че в нейната история има четири проблемни пункта. Ако ти ги приемаш, ще приключа много бързо с останалата част. — Франк Хауърд се обърна към Хилари. — Мис Томас, искам да опишете пред мене вашия нападател още веднъж.

— Защо? Вие знаете името му.

— Просто моя прищявка.

Хилари не разбираше накъде бие той с въпросите си. Знаеше, че й готви капан, но нямаше и най-малка представа какъв беше този капан и какво би й причинил, ако попаднеше в него.

— Добре, но само още веднъж. Бруно Фрай е висок около метър и…

— Без имена, моля.

— Какво?

— Опишете нападателя си, без да използвате имена.

— Но аз зная името му — каза кротко и търпеливо Хилари.

— Пошегувайте се малко с мене — рече Хауърд без капка шеговитост в гласа.

Хилари въздъхна и се отпусна назад върху дивана, преструвайки се на отегчена. Не желаеше Хауърд да разбере, че е уплашена. Какво, по дяволите, целеше той?

— Човекът, който ме нападна — каза тя, — беше висок метър и деветдесет и тежеше може би сто и десет килограма. Много мускулест.

— Расова принадлежност? — попита Хауърд.

— Беше бял.

— Тен на лицето?

— Светъл.

— Някакви белези или бенки?

— Не.

— Татуировки?

— Не.

— Други особени белези?

— Не.

— Да не е бил куц или сакат по някакъв начин?

— Той е един голям и як кучи син — рече сърдито Хилари.

— Цвят на косата?

— Мръснорус.

— Дълга или къса?

— Средно дълга.

— Очи?

— Имаше.

— Какво?

— Да, имаше очи.

— Мис Томас…

— Добре, добре!

— Работата е сериозна.

— Имаше сини очи. Особен, сиво-син оттенък.

— Възраст?

— Около четиридесетгодишен.

— Нещо специфично?

— Какво например?

— Споменахте нещо за гласа му.

— Точно така. Имаше дълбок глас. Боботещ и хрипкав. Дълбок и дрезгав глас.

— Добре — каза лейтенант Хауърд, поклащайки се напред-назад, очевидно доволен от себе си. — Имаме добро описание на нападателя. Сега, опишете ми Бруно Фрай.

— Току-що го направих.

— Не, не! Нали идеята е, че вие не познавате нападателя си. Играем тази игричка, за да се позабавлявам. Не помните ли? Вие току-що описахте човека, който ви е нападнал, човек без име. Сега искам да ми опишете Бруно Фрай.

Хилари се обърна към лейтенант Клеменца.

— Наистина ли се налага — попита тя раздразнено.

— Франк, не може ли по-накратко? — рече Клеменца.

— Виж, искам да докажа нещо — каза лейтенант Хауърд. — И насочвам разговора към него по най-добрия известен на мене начин. Освен това не аз, а тя се бави.

Хауърд се обърна към нея и Хилари отново усети, че я побиват тръпки така, сякаш беше изправена на съд в някакъв друг век и Хауърд беше фанатизираният служител на Светата инквизиция. Ако Клеменца би позволил, той сигурно би я сграбчил и би я разтърсвал дотогава, докато тя дадеше онези отговори, които му бяха нужни, независимо от това дали бяха истина, или не.

— Мис Томас — каза той, — ако просто отговорите на всички въпроси, ще свършим за няколко минути. Сега бихте ли описали Бруно Фрай?

Хилари отговори с погнуса.

— Метър и деветдесет, сто и десет килограма, мускулест, рус, сиво-сини очи, около четиридесетгодишен, няма белези, нито осакатявания, нито татуировки. Дълбок, дрезгав глас.

Франк Хауърд се усмихна. Усмивката му не беше дружелюбна.

— Описанието, което направихте на нападателя си напълно съвпада с това на Бруно Фрай. Нито едно несъответствие! Нито едно! И разбира се вие ни казахте, че те са едно и също лице.

Логиката на въпросите му изглеждаше абсурдна, но в тях все пак трябваше да има някакъв смисъл. Той не беше глупав. Хилари усещаше, че вече е влязла в капана, макар и да не го виждаше.

— Не желаете ли да промените становището си? — попита Хауърд. — Не бихте ли искали да кажете, че може би има някаква малка вероятност да е бил някой друг, който само прилича на Фрай?

— Аз не съм идиотка! — възкликна Хилари. — Той беше.

— Няма ли поне някаква съвсем дребна разлика между нападателя ви и Бруно Фрай? Нещо съвсем незначително? — упорстваше Хауърд.

— Не.

— Нито дори формата на носа или линията на брадичката?

— Нито дори това.

— Сигурна сте, че вашият нападател и Фрай имат напълно еднаква прическа, същите скули, същата брадичка?

— Да.

— Сигурна ли сте извън всяко съмнение, че Бруно Фрай е бил тук тази нощ?

— Да.

— Бихте ли се заклели в това пред съда?

— Да, да, да! — извика Хилари, изнервена и отегчена от безкрайните му увъртания.

— Добре тогава! Много добре! Боя се, че ако свидетелствате по този начин, вие самата ще се озовете в затвора. Лъжесвидетелството е престъпление.

— Какво? Какво искате да кажете?

Франк Хауърд й се ухили. Хиленето му беше още по-недружелюбно от усмивката му.

— Мис Томас, това, което искам да кажа, е… че вие сте лъжец.

Хилари бе така зашеметена от грубостта на обвинението и от неговата наглост, така смутена от грозната язвителност в гласа на Хауърд, че миг-два изобщо не можа да отговори. Тя дори не разбра значението на думите му.

— Лъжец сте, мис Томас — повтори Хауърд. — Чисто и просто вие лъжете.

Лейтенант Клеменца стана от кафявото кресло и каза:

— Франк, наистина ли сме на прав път?

— О, да — отвърна Хауърд. — Съвсем на прав път сме. Докато тя говореше навън с репортерите и така красиво позираше за фотографите, на мене ми се обадиха от управлението. Бяха се свързали с шерифа на Напа Каунти.

— Толкова бързо?

— Ами да. Името му е Питър Лоренски. Шериф Лоренски проверил как стои работата в избата на Фрай, точно както ние го помолихме да направи и знаете ли какво открил? Открил, че мистър Бруно Фрай не е идвал в Лос Анджелис. Бруно Фрай изобщо не е напускал дома си и точно сега, точно в тази минута той се намира в Напа Каунти, в собствената си къща, безобиден като мушица.

— Невъзможно! — извика Хилари и скочи от дивана.

Хауърд поклати глава.

— Предайте се, мис Томас! Фрай казал на шериф Лоренски, че е възнамерявал да пътува за Лос Анджелис днес и да остане една седмица. Просто за кратка почивка. Обаче не успял да приключи със счетоводните документи, анулирал резервацията и си останал у дома, за да свърши работата си.

— Шерифът греши! — възкликна Хилари. — Не може да е говорил с Бруно Фрай.

— Да не би да наричате шерифа лъжец?

— Той… сигурно е говорил с някого, който се е престорил на Фрай — рече Хилари, знаейки колко безнадеждно неприемливо звучат думите й.

— Не — рече Хауърд. — Шериф Лоренски е говорил със самия Фрай.

— Видял ли го е? Видял ли е Фрай наистина? — попита тя. — Или само е говорил по телефона с някого, който се е представил за Фрай?

— Не зная дали е бил разговор лице в лице, или по телефона — рече Хауърд, — но спомнете си, мис Томас, вие сама ни казахте за характерния глас на Фрай — изключително дълбок, хрипкав, гърлен и дрезгав. Нима искате да кажете, че някой друг би могъл с лекота да имитира такъв глас по телефона?

— Ако шериф Лоренски не познава добре Фрай, той би се заблудил и от неособено сполучливо имитиране. Той…

— Селището там е малко. Човек като Бруно Фрай, важен човек като него, е известен на всички. А и шерифът го познава много добре в разстояние на повече от двадесет години — каза тържествуващо Хауърд.

Лейтенант Клеменца изглеждаше огорчен. Макар и да не се интересуваше толкова какво ще си мисли Хауърд, за Хилари беше от особено значение Клеменца да повярва на това, което беше разказала. Пламъчето на съмнение, блеснало в очите му, я нарани толкова, колкото и бруталното отношение на Хауърд.

Хилари им обърна гръб, отиде до прозореца с колоната, който гледаше към розариума, опита се да овладее гнева си, не успя и отново се обърна с лице към тях. Тя заговори на Хауърд гневно като подчертаваше всяка дума, удряйки с юмрук по масата до прозореца:

— Бруно… Фрай… беше… тук!

Вазата, пълна с рози, се преобърна, падна от масата и се затъркаля върху плътния килим, разсипвайки вода и цветя по пода. Хилари не й обърна внимание и продължи:

— Ами обърнатият диван?! Ами счупените порцеланови статуетки, които хвърлих по него и куршумите, които изстрелях? А какво ще кажете за счупения му нож? Ами скъсаната ми рокля и раздраните чорапи?

— Би могло да е хитра инсценировка — рече Хауърд. — Вие бихте могли да направите всичко сама — да симулирате, за да подкрепите версията си.

— Това е абсурдно!

— Мис Томас — обади се Клеменца, — може би все пак наистина е бил някой друг — някой, който много е приличал на Фрай.

Дори да бе искала да отстъпи по този начин, Хилари не би могла да го направи. Като я принуди повторно да опише мъжа, който я бе нападнал, и изтръгвайки от нея неколкократни уверения, че нападателят не е бил никой друг освен Бруно Фрай, лейтенант Хауърд бе направил трудно, дори невъзможно оттеглянето й по начина, загатнат от Клеменца. Но така или иначе, тя не искаше да се оттегля или пък да премисля нещата отново. Хилари знаеше, че е права.

— Беше Фрай — каза твърдо тя. — Фрай и никой друг освен Фрай. Не съм инсценирала нищо, не съм изстреляла куршуми в стената напразно, не аз съм преобърнала дивана и не аз съм разкъсала собствените си дрехи. За бога, защо ми е да върша такива смахнати неща?! Каква причина бих имала за шаради от този род?

— Имам няколко идеи — отвърна Франк Хауърд. — Предполагам, че сте познавали Бруно Фрай от доста време и вие…

— Казах ви! Запознах се с него само преди три седмици.

— Вие казахте и други неща, за които излезе, че не са верни — отвърна Хауърд. — И така, аз мисля, че вие сте познавали Фрай от години насам или поне от доста дълго време и двамата сте имали любовна връзка…

— Не!

— … и по някаква причина той ви е зарязал. Може би просто сте му омръзнали. Може би е било заради друга жена. Имало е нещо. Така че вие не сте отишли в избата му, за да търсите сюжет за сценарий, както твърдяхте. Искали сте отново да бъдете заедно с него. Искали сте да изгладите нещата, да се целунете и сдобрите…

— Не!

— … но той изобщо не ви е обърнал внимание и отново ви е отрязал. Докато сте били там обаче, вие сте открили, че Фрай ще идва в Лос Анджелис на кратка почивка и сте решили да му го върнете. Предположили сте, че първата вечер той навярно няма да има нищо запланувано — просто спокойна, самостоятелна вечеря и ранно лягане. Била сте съвсем сигурна, че никой не би могъл да потвърди действията му след това, в случай че полицаите биха искали да знаят какво точно е вършил той въпросната вечер. И така сте решили да му скалъпите обвинение в изнасилване.

— Вървете по дяволите, това е отвратително!

— Но с вашите камъни по вашата глава — отвърна Хауърд. — Защото Фрай променил плановете си и изобщо не е дошъл в Лос Анджелис. Така че сега вие се хванахте в лъжата.

— Той беше тук! — извика Хилари. Искаше й се да сграбчи полицая за гърлото и да го тръска, докато най-накрая той разбере. — Вижте, имам един-двама приятели, които ме познават достатъчно добре, за да знаят дали съм имала интимна връзка. Ще ви дам имената им. Срещнете се с тях. Те ще ви кажат, че не съм имала нищо с Бруно Фрай. По дяволите, та те могат да ви кажат дори, че аз от известно време не съм имала нищо с когото и да било! Твърде заета съм, за да имам кой знае какъв личен живот. Работя от сутрин до вечер. Не ми остава време за романтични изживявания. И със сигурност нямам време да въртя любов с мъж, който живее в другия край на щата. Говорете с приятелите ми, те ще ви кажат.

— По традиция приятелите са крайно ненадеждни като свидетели — каза Хауърд. — Освен това любовната ви връзка с Фрай може би е именно онази, която сте пазили само за себе си, тайната, малка волност. Приемете нещата, мис Томас, вие сама се пъхнахте в капана. Фактите са такива — вие твърдите, че Фрай е бил тук тази нощ, но шерифът казва, че преди тридесет минути Фрай е бил в собствената си къща чак в другия край на щата. Ами Сейнт Хелена е на повече от шестстотин километра път със самолет и над осемстотин с кола. Той просто не би могъл да се прибере вкъщи толкова бързо. Но вие сигурно не сте и чували, че това е сериозно изопачаване на физическите закони.

— Франк, може би е най-добре аз да свърша с мис Томас — рече Клеменца.

— Какво има да се свършва? Всичко е свършено, край, капут! — Хауърд заканително размаха показалеца си към нея. — Имате дяволски късмет, мис Томас. Ако Фрай бе дошъл в Лос Анджелис и се бе стигнало до съд, вие щяхте да лъжесвидетелствате и може би щяхте да се озовете в затвора. Имате късмет и за това, че няма сигурен начин, по който бихме могли да накажем такива като вас, загдето само ни загубихте времето.

— Не съм сигурен, че сме си загубили времето — рече меко Клеменца.

— Не сме сигурни ли?! — Хауърд изгледа свирепо Хилари. — Ще ви каже едно нещо: ако Бруно Фрай реши да ви съди, кълна се в бога, че ще му стана свидетел.

С тези думи Франк Хауърд й обърна гръб и се запъти към вратата на кабинета.

Лейтенант Клеменца не помръдна от мястото си — явно искаше нещо да й каже, ала Хилари не желаеше да остави другия да си отиде, без да му зададе няколко много важни въпроса.

— Почакайте малко — рече тя.

Хауърд спря и я изгледа.

— Да?

— Сега какво? Какво смятате да направите във връзка с моето оплакване?

— Вие сериозно ли говорите?

— Да.

— Ще отида до колата, за да анулирам включването на Бруно Фрай в полицейския бюлетин и работата ми за днес е приключила. Отивам си у дома и ще си пийна няколко студени бирички.

— Нима ще ме оставите тук сама? Ами ако се върне?

— О, господи! — изръмжа Хауърд. — Няма ли да оставите най-после тези преструвки?!

Хилари пристъпи към него.

— Не ме интересува какво мислите вие или какво казва шерифът на Напа Каунти — аз не се преструвам! Не бихте ли оставили поне някой от униформените полицаи за час-два, докато извикам ключар, за да ми смени ключалките?

Хауърд поклати глава.

— Не! Да ме вземат дяволите, ако изгубя още време на колегите си или още пари от данъкоплатците, че да ви осигуря охрана, която изобщо не ви е нужна. Предайте се, всичко свърши. Вие загубихте. Приемете фактите, мис Томас.

Хауърд излезе от стаята.

Хилари отиде до кафявото кресло и седна. Тя бе изтощена, объркана, уплашена.

— Ще се погрижа Уитлок и Фармър да останат тук, докато си смените ключалките — каза Клеменца.

Хилари вдигна поглед към него.

— Благодаря ви.

Той сви рамене. Очевидно бе, че се чувства неловко.

— Съжалявам, че няма какво друго да направя.

— Не съм измислила нищо — каза тя.

— Вярвам ви.

— Фрай наистина беше тук тази нощ — упорстваше Хилари.

— Не се съмнявам, че някой е бил тук, но…

— Не просто някой, а Фрай!

— Ако вие премислите описанието, което направихте, и го промените, бихме могли да продължим да работим по случая и…

— Беше Фрай — каза тя, но вече без яд, а само уморено. — Той беше и никой друг, освен него.

Една дълга минута Клеменца я гледа с интерес. В ясните му кафяви очи се четеше съчувствие. Той беше красив мъж, но не хубавата му външност радваше така окото. В италианските му черти имаше някаква едва доловима, нежна топлота, една особена загриженост и разбиране, които така явно бяха изписани върху лицето му, че Хилари усети как той наистина е разтревожен от случилото се с нея.

— Имали сте много тежко преживяване — каза Клеменца. — То ви е разтърсило. Напълно ви разбирам. Но понякога, когато човек изпадне в шок, възприятията му се изкривяват. Може би след като имате достатъчно време да си починете, вие ще си спомните нещата… по-иначе. Ще се отбия при вас по някое време утре. Може би тогава ще можете да ми кажете още нещо.

— Не, няма да мога — каза Хилари без колебание, — но благодаря ви за… любезността.

Стори й се, че Клеменца си тръгва с неохота. Все пак той си отиде и тя остана сама в кабинета.

Минута-две не можа да намери сили да стане от креслото. Сякаш бе попаднала в тресавище и бе изразходвала всичките си сили в напразните си и отчаяни опити да се измъкне. Най-сетне Хилари стана, отиде до бюрото и вдигна телефона. Помисли си да позвъни в избата в Напа Каунти, но осъзна, че с това нищо нямаше да постигне. Знаеше само служебния телефонен номер на Фрай, но не и домашния. Дори да можеше да го научи чрез телефонни услуги (това би било малко вероятно без точния адрес) и да го набереше, едва ли щеше да получи някакво удовлетворение. Ако се опиташе да се свърже с него в дома му, имаше само два възможности: първо, никой да не се обади, което нито щеше да докаже нейната версия, нито да опровергае думите на шериф Лоренски; второ, да се обади Фрай и да я изненада. А тогава какво? Щеше да й се наложи да преразгледа събитията от тази нощ и да приеме факта, че тя се беше борила с някого, който само приличаше на Бруно Фрай. Може би възприятията й бяха толкова изкривени, че Хилари бе видяла прилика там, където всъщност липсваше такава. По какво можеше да познае човек, че изгубва връзката си с реалния свят? Как ли започваше лудостта? Дали постепенно те обладаваше, или те сграбчваше само за миг, без предупреждение? Хилари трябваше да разгледа и вероятността да е загубила здравия си разум, защото в края на краищата в историята на семейството й имаше случай на лудост. Повече от десет години един от страховете й беше този, че може да умре, както бе умрял баща й — с луд, безумен поглед, бъбрещ нещо несвързано, размахващ автомат и опитващ се да пропъди някакви несъществуващи чудовища. Има си крушката опашка…

— Видях го — рече гласно Хилари. — Бруно Фрай… в къщата ми. Тук, тази нощ. Не съм си въобразила и не съм имала халюцинации. Видях го, дявол да го вземе!

Хилари отвори телефонния указател на фирмените номера и се обади на един денонощен сервиз за ключалки и брави.

* * *

След като излезе от къщата на Хилари Томас, Бруно Фрай напусна Уестууд в сивопепелявия си додж. Той подкара фургона на запад, после на юг към Марина дел Рей — малко пристанище за лодки в края на града. Там се намираха скъпите апартаменти с градинки, още по-скъпи жилищни кооперации, магазини и немного забележителни, но щедро обзаведени ресторанти, повечето с хубав изглед към морето и хилядите „лодки за разходки“, застанали на котва в изкуствените канали.

Мъглата пълзеше покрай брега, сякаш някъде в океана димеше жарава. На места тя беше гъста, на други рядка, но през цялото време ставаше все по-плътна.

Фрай бутна микробуса си в един празен ъгъл на паркинга, близо до пристанището и цяла минута просто седя вътре, размишлявайки върху неуспеха си. Полицията щеше да го търси, ала само за кратко време — докато откриеха, че цялата вечер е бил в къщата си, в Напа Каунти. Но дори през времето, в което щяха да го търсят из Лос Анджелис, той щеше да е в безопасност, защото не знаеха какво е превозното му средство. Фрай беше сигурен, че Хилари Томас не е видяла фургона при излизането му от къщата, защото той беше паркиран на три преки разстояние от къщата й.

Хилари Томас.

Разбира се, това не беше истинското й име.

Кейтрин. Ето коя всъщност беше тя. Кейтрин.

— Воняща кучка! — изръмжа той гласно.

Тя го плашеше. През последните пет години Фрай я беше убивал поне двадесет пъти, но тя не желаеше да стои в гроба си — все оживяваше в някое ново тяло, с някое ново име, нова самоличност, хитро измислена нова среда, но той винаги разпознаваше Кейтрин, скрита във всяка нова персона. Фрай се бе срещал с нея и я беше убивал толкова много пъти, ала Кейтрин не стоеше мирно в гроба си. Знаеше как да излезе от там и това, че тя знаеше, го ужасяваше много повече, отколкото бе склонен да покаже пред нея. Изпитваше страх от Кейтрин, но не можеше да й позволи да забележи страха му, защото ако тя видеше, че Фрай се бои, щеше да го обхване целия и да го унищожи.

Но аз мога да я убия, казваше си Фрай. Правил съм го. Убивал съм я много пъти и съм заравял много от нейните тела в тайни гробове. И пак ще я убия. Пък може би този път няма да оживее.

Веднага щом изчезнеше опасността, той щеше да се върне в къщата й в Уестууд, за да се опита отново да я убие. Обаче този път Фрай беше предвидил да извърши няколко ритуала, с което се надяваше да пресече свръхестествената й сила да се съживява. Беше чел книги за възкръсващите трупове — вампири и други създания. Макар тя всъщност да не бе нито едно от тези същества, и макар да бе ужасяващо неповторима, Фрай вярваше, че някои от методите на унищожение, които действаха срещу вампирите, можеха да подействат и на нея. Ако изрежеше сърцето й, докато още биеше, или ако го прободеше с дървен кол… ако й отрежеше главата и натъпчеше устата й с чесън… Щеше да успее, о, боже, трябваше да успее!

Фрай излезе от микробуса и отиде до близкия телефонен автомат. Въздухът бе влажен и слабо ухаеше на морска сол, водорасли и машинно масло. Вълните се плискаха в перилата и корпусите на малките яхти — особен звук на изоставеност и самотност. Зад плексигласовите стени на телефонната кабина се виждаха редиците от мачти на завързаните лодки, сякаш обрулени от вятъра клони, пронизващи нощната мъгла. Почти по същото време, когато Хилари се обаждаше на полицията, Фрай позвъни на собствения си телефон в къщата си, в Напа Каунти и разказа за неуспялото си нападение върху жената.

Мъжът от другия край на линията го изслуша без да го прекъсне, после каза:

— Аз ще се справя с полицията.

Поговориха няколко минути, след което Фрай затвори. Излезе от кабината и се огледа подозрително сред настъпващия мрак и идващата на талази мъгла. Кейтрин едва ли би го проследила, но все пак той се боеше, че тя може да е там някъде в тъмното… чакаща, дебнеща. Той бе едър мъж и не би трябвало да се страхува от една жена. Обаче се боеше. Боеше се от тази, която нямаше да умре и която сега се наричаше Хилари Томас.

Фрай се върна при фургона, седна зад волана и остана така няколко минути, докато изведнъж усети, че е гладен. Почувства вълчи глад. В стомаха му нещо застърга. Не беше ял от обяд. Познаваше достатъчно добре Марина дел Рей, за да знае, че наблизо не се намираха подходящи ресторанти. Той пое на юг по аутобана „Пасифик Коуст“ към булевард „Калвър“, после на запад, след това отново на юг по „Виста дел Мар“. Налагаше се да кара бавно, защото мъглата по това шосе беше много гъста. Дори светлината от фаровете на колата се връщаше обратно и видимостта се свеждаше до десетина метра. Той се чувстваше така, сякаш караше под вода, в някакво мъгляво, фосфоресциращо море. Почти двадесет минути след обаждането си в своята къща в Напа Каунти (и почти по същото време, в което шериф Лоренски направи проверката по искане на полицията от Лос Анджелис) Фрай откри един интересен ресторант в северния край на Ел Сегундо. В мъглата се открояваше червено-жълтият неонов надпис „ГАРИДОС“. Беше мексикански ресторант, но не от онези norte-americano^[4] бардаци от хром и стъкло, където сервираха някакво подобие на comida^[5]. Беше като че ли истински мексикански ресторант.

Фрай свърна от шосето и паркира между два шикозни автомобила, снабдени с хидравлика, така популярна сред младите мексиканци. Отправяйки се към входа, Фрай мина покрай една кола с огромна лепенка на бронята, върху която бе изписано: МЕКСИКАНСКА МОЩ. А друга една съветваше: ПОДКРЕПЕТЕ ФЕРМЕРСКИЯ СЪЮЗ. Фрай вече предвкусваше енчиладите.

Отвътре „Гаридос“ приличаше повече на бар, отколкото на ресторант, но задушният топъл въздух бе изпълнен с миризмите на добрата мексиканска кухня. Отляво, по цялата дължина на големия правоъгълен салон се простираше покрития с петна и резки от нож дървен барплот. По същия начин десетина тъмнокожи и две прелестни млади сеньорити седяха на високите столове около бара или се облягаха на плота, бърборейки бързо-бързо на испански. В средната част на ресторанта се намираха дванадесет маси в редица, успоредна на барплота. Те бяха покрити с червени покривки. Всички маси бяха заети от мъже и жени, които се смееха и пиеха много, докато се хранеха. В дясно до стената имаше сепарета със столове, тапицирани с червена материя, подобна на кожа и с високи облегалки. Фрай седна в едно от сепаретата.

Сервитьорката, която се завтече към неговата маса беше ниска жена — почти толкова широка, колкото и висока, с много кръгло, но изненадващо красиво лице. Извисявайки глас над сладникавата и жална песен на Фреди Фендър, която идваше от джубокса, тя попита Фрай какво ще обича и взе поръчката му: двойна порция chili verde^[6] и две бутилки Dos Equis^[7].

Той все още носеше кожените ръкавици. Свали ги и сви ръце.

Освен една руса жена с дълбоко деколте, която седеше с някакъв мустакат мексикански самец, Фрай бе единственият в ресторант „Гаридос“, който нямаше мексиканска кръв в жилите си. Той знаеше, че някои от посетителите го наблюдават, но не го беше грижа.

Сервитьорката донесе бирата веднага. Фрай не посегна към чашата. Той долепи отвора на бутилката до устните си, затвори очи, наклони глава назад и я ливна в гърлото си. За по-малко от минута Фрай я пресуши до дъно. Втората бира изпи не така бързо, както първата, но и тя свърши, преди още момичето да му донесе вечерята. Той поръча още две бутилки.

Бруно Фрай ядеше с ненаситна стръв и цялостно отдаване, не желаещ или неспособен да откъсне очи от чинията си, забравил за всичко наоколо, навел глава, за да приеме храната, примлясквайки трескаво, като някаква безочлива ламя. Издавайки тихи, животински звуци на удоволствие, той пъхаше в устата си набодените на вилицата парчета, поглъщайки една след друга големи, плувнали в сос хапки, дъвчейки енергично и бързо с издути бузи. В единия ъгъл на масата имаше чиния с няколко топли тортили. Фрай ги използва, за да попие останалото от соса. Той омете всичко и го прокара с обилна глътка от леденостудената бира.

Тъкмо бе привършил два трети от порцията си, когато сервитьорката спря до масата му, за да го попита дали яденето му харесва, но бързо разбра, че въпросът й ще е излишен. Фрай вдигна поглед към нея — очите му бяха леко замъглени. С натежал глас, който сякаш идваше от разстояние, той поръча две палачинки, с плънка от говеждо месо, няколко енчиладас със сирене, ориз, двойно препечен фасул и още две бири. Сервитьорката широко отвори очи, но беше твърде учтива, за да коментира апетита му.

Фрай погълна и последната хапка от chili verde, преди да дойде втората му поръчка, но той не бе изтръгнат от своя транс, дори когато чинията бе вече празна. На всяка маса имаше купа, пълна с препечен, хрускав чипс. Фрай придърпа своята купа към себе си, потопи няколко парчета чипс в сосиерата с горещ сос и ги тикна в устата си, хрупайки с огромно удоволствие и шум. Когато момичето донесе още храна и бира, той изфъфли едно „благодаря“ и незабавно започна да пъха сиренките в устата си.

Фрай омете всичкия чипс, всички енчиладас и всички сосове и подправки в купите. Виждаше се как тупти жилата на якия му като на бик врат. Вените по челото му силно изпъкнаха. Потното му лице лъщеше и скоро потта започна да се стича на едри капки по бузите и врата му. Най-сетне той изгълта и последната хапка препечен фасул и я проми с бира. После бутна настрана празните чинии. Стоя така с едната ръка върху бедрото си, а другата обгърнала бутилката, загледан някъде в пространството извън сепарето. Постепенно потта върху лицето му изсъхна и той отново усети, че от джубокса се носи музика — още една песен на Фреди Фендър.

Фрай сръбна от бирата си и обходи с поглед останалите клиенти, за първи път показвайки интерес към тях. Вниманието му бе привлечено от група посетители, седнали около масата близо до вратата. Бяха две двойки. Момичетата — хубави, а мъжете — тъмнокоси красавци. И четиримата бяха по на двадесет и една-две години. Момчетата се правеха на важни — говореха малко по-високо и се смееха малко повече от обикновено. Държаха се като петли, решени на всяка цена да впечатлят кокошчиците.

Фрай реши да се позабавлява с тях. Той помисли малко, сети се какво трябва да направи и щастливо се усмихна при мисълта за суматохата, която щеше да предизвика.

Помоли сервитьорката за сметката, даде й много повече пари от онова, което струваше вечерята му и каза:

— Задръж рестото.

— Много сте щедър — рече сервитьорката усмихната, кимна и отиде на касата.

Фрай надяна кожените ръкавици.

Шестата му бутилка бира бе все още наполовина пълна. Той я взе и се измъкна от сепарето. Тръгна към изхода, но ловко се престори, че се спъва в крака на единия от столовете около масата до вратата, когато мина покрай двете двойки, привлекли вниманието му. Фрай залитна, но лесно се задържа на крака, после се наведе напред към четиримата изненадани посетители на масата, като се правеше на пиян и давайки им възможност добре да видят бутилката в ръката му.

Говореше тихо, защото не желаеше останалите клиенти в ресторанта да разберат какъв сблъсък замисляше. Той знаеше, че щеше да съумее да се справи с двамата, но не беше готов да се бие с цяла армия. Загледа се тъпо в по-едрия от двамата, ухили му се широко и изръмжа с тиха злоба, която изцяло противоречеше на усмивката му.

— Не си бутай проклятия стол в краката ми, тъп педераст!

Непознатият му се усмихваше, очаквайки някакво пиянско извинение. Когато чу обидните думи, широкото му матово лице изведнъж стана маска, а очите му се присвиха.

Преди младежът да може да се изправи, Фрай се обърна към другия и каза:

— Защо не си вземете по някоя апетитна дамичка като онази русата в дъното? Какво искате от тези мазни и олигавени курви?

След това той се отправи бързо към вратата, за да могат да се сбият извън ресторанта. Хихикайки вътрешно, Фрай бутна вратата и излезе навън, олюлявайки се. Нощната мъгла го обгърна и той забърза покрай ресторанта към паркинга в северния край, където смяташе да почака.

Беше на метър от колата си, когато чу някой да го вика на завален английски със силен испански акцент.

— Хей! Я почакай малко!

Фрай се обърна, все още преструвайки се на пиян, клатейки се напред-назад така, сякаш земята играеше под краката му.

— К’во става? — попита тъпо той.

Мъжете застанаха един до друг, като привидения в нощната мъгла. По-едрият каза:

— Абе ти за кой се мислиш, твойта кожа?

— А вие, пикльовци, да не би да си търсите белята? — попита Фрай, заваляйки нарочно думите.

— Cerdo! — рече едрият.

— Mugrinto cerdo! — каза тънкият.

— За бога! — измърмори Фрай. — Стига сте ми дрънкали на този маймунски език! Ако имате да ми кажете нещо, говорете на английски.

— Мигел те нарече прасе — каза тънкият. — А аз те нарекох мръсно прасе.

Фрай се ухили и им показа среден пръст.

Мигел, едрият младеж, се засили към Фрай, който чакаше неподвижно и се правеше, че не го забелязва. Мигел се хвърли напред, с наведена глава и стиснати юмруци. Ръцете му бяха плътно прибрани до бедрата. Той нанесе два силни удара в железния, мускулест стомах на Фрай. Загорелите тежки юмруци на младежа се стовариха върху Фрай, който пое ударите без да трепне. Чу се кух звук. Той все още държеше бутилката в ръка, както предварително го бе замислил, замахна с нея и я разби в слепоочието на Мигел. Стъклото избухна и се посипа като дъжд, издрънчавайки по асфалта. Пенестата бира се плисна върху двамата. Мигел падна на колене, надавайки ужасен стон, като че ли беше съсечен с брадва.

— Пабло! — извика той умолително към своя приятел.

Сграбчвайки с две ръце главата на ранения Мигел, Фрай го задържа в изправено положение достатъчно дълго, за да може да забие коляното си в долната част на брадичката му. Зъбите на Мигел изтракаха грозно. Когато Фрай го пусна, младежът падна настрани в безсъзнание, дъхът излезе шумно през пълните му с кръв ноздри, образувайки гроздове от мехурчета.

Когато Мигел се свлече върху влажната от мъглата настилка, Пабло се спусна към Фрай. Имаше нож — дълго и тънко острие. Навярно бе на пружина и наточено и от двете страни. Нямаше съмнение, че е смъртоносно като бръснач. Тънкият младеж не налиташе като Мигел. Той се движеше бързо и грациозно, почти като танцьор, плъзвайки се отдясно на Фрай, търсейки незащитено място и откривайки го благодарение на бързината и ловкостта и на светкавичните си удари, подобни на действията на змия. Ножът изсвистя от ляво на дясно и ако Фрай не бе отскочил назад, той щеше да разпори корема му и червата му щяха да излязат навън. Припявайки си нещо зловещо и тихо, Пабло приближаваше все повече и повече. Отново и отново замахваше към Фрай — от ляво надясно, от ляво надясно…

Докато се отдръпваше, Фрай изучаваше начина, по който Пабло използваше ножа, и когато стигна до задницата на своя фургон, вече знаеше как ще се справи с него. Пабло замахваше с ножа като описваше широки кръгове вместо къси, светкавични дъги, каквито използваха гангстерите с повече опит в борбата с ножове. Следователно, във втората част на всяко замахване, след като острието вече бе минало покрай Фрай и преди още да се бе върнало за повторно замахване, имаше около две секунди, в които ножът се отдалечаваше от Фрай и не представляваше никаква опасност — миг, в който Пабло беше уязвим. Докато тънкият младеж кръжеше, за да нанесе смъртоносния удар, сигурен, че жертвата му няма къде да избяга, Фрай издебна едно от замахванията и се хвърли напред, точно когато трябваше. Тъкмо острието го отмина и Фрай сграбчи китката на Пабло, стисна я и изви назад чак до гърба. Пабло изкрещя от болка и тънките му пръсти изпуснаха ножа. Фрай пристъпи зад него, вдигна още по-високо ръката на гърба му и удари с всичка сила лицето му в задницата на фургона. После изви ръката му още повече, така че китката достигна чак между плешките му и бе на косъм от счупване. Със свободната си ръка Фрай грабна дъното на Пабловите панталони, буквално вдигна от земята всичките му шестдесет и пет килограма и още веднъж с всичка сила го блъсна в задната врата на фургона. После трети път, четвърти път, пети път, шести път… докато виковете секнаха. Когато Фрай пусна Пабло, последният се свлече като празен чувал.

Изправил се на колене и опрян на ръцете си, Мигел плюеше кръв и лъскави бели парчета от зъбите си върху настилката.

Фрай отиде до него.

— Опитваш се да се изправиш ли, приятелче?

Като се смееше тихо, той стъпи върху пръстите на Мигел и завъртя тока на обувката си върху ръката на младежа, после се отдръпна.

Мигел изкрещя и падна на една страна.

Фрай го ритна в бедрото.

Мигел не загуби съзнание, но затвори очи, надявайки се, че Фрай просто ще си отиде. Фрай се чувстваше така, сякаш през него протичаше електрически ток с милиони билиона волта напрежение, който бушуваше в него, кипеше и пращеше, изпускайки искри. Онова, което чувстваше, не му причиняваше болка — беше взривяващо и възбуждащо усещане, като че ли всемогъщият господ бог го бе докоснал и го бе изпълнил с най-прекрасната, ярка и божествена светлина.

Мигел отвори тъмните си, подути очи.

— Вече не ти се ще да се биеш, а? — попита Фрай.

— Моля ви! — промълви Мигел през изпочупените си зъби и отекли устни.

Развеселен, Фрай опря крака си в гърлото на Мигел и го принуди да легне по гръб.

— Моля ви!

Фрай свали крака си от врата му.

— Моля ви!

Опиянен от усещането за собствената си сила, Фрай летеше, носеше се, устремяваше се високо — високо… Той ритна младежа в ребрата.

Мигел изкрещя задавено.

Смеейки се неистово, Фрай започна да го рита и го рита дотогава, докато няколко ребра не издържаха и се чу пукот.

Тогава Мигел направи нещо, което през последните минути стоически се мъчеше да не прави — той заплака.

Фрай се върна при колата си.

Пабло лежеше по гръб до задните колела. Беше в безсъзнание.

Като непрекъснато припяваше „Да-да-да-да-да-да“, Фрай обикаляше около Пабло и го риташе ту по прасците, ту по коленете, ту по бедрата и хълбоците, ту в ребрата.

Някаква кола понечи да навлезе в паркинга, но шофьорът видя какво става и не желаейки да се забърква, даде на заден ход, измъкна се от паркинга и офейка, а гумите му грозно изсвистяха.

Фрай замъкна Пабло до Мигел, нареди ги един до друг, но така, че да не стоят на пътя на автомобила му. Той не желаеше да ги прегазва. Не искаше да ги убива, защото твърде много хора в ресторанта го бяха огледали. Властите нямаше да тръгнат да преследват победителя в една обикновена улична свада, особено когато пострадалите се бяха опитали да нападнат сам мъж. Но за убийство полицаите преследваха. Ето защо Фрай се погрижи Мигел и Пабло да не бъдат прегазени.

Като си свирукаше щастливо, той се върна по „Марина дел Рей“ и спря на първата отворена бензиностанция от дясната страна на пътя. Докато служителят зареждаше резервоара, поверяваше маслото и миеше предното стъкло, Фрай отиде в мъжката тоалетна. Взе си несесера за бръснене и в разстояние на десет минути успя да се поизмие.

Когато бе на път, той спеше във фургона, а вътре не бе така удобно, както в каравана. Нямаше течаща вода. От друга страна така можеше да се придвижва много по-безпрепятствено, по-незабележимо и далеч по-анонимно, отколкото ако вземеше каравана. За да се ползва от лукса и удобствата на един малък подвижен дом, снабден с всичко, Фрай трябваше всяка вечер да спира на къмпинг, да се прикачва към отходния канал, водопроводната тръба и електрическата мрежа, да оставя името и адреса си, където и да отидеше. Беше твърде рисковано. С такава подвижна къща той щеше да оставя следи, които дори и ранен в носа копой щеше да надуши. Същото важеше и за мотелите, където ако полицаите по-късно попитаха администраторите, те със сигурност щяха да си спомнят високия и силно мускулест мъж с пронизителните сини очи.

В мъжката тоалетна на бензиностанцията Фрай свали ръкавиците си и жълтия си пуловер, изми се под мишниците и до кръста с влажна тоалетна хартия и течен сапун, напръска се с дезодорант и отново се облече. Той винаги се грижеше за чистотата си. Искаше да е чист и спретнат по всяко време.

Когато се усещаше мръсен, не само му беше неприятно, но се чувстваше и потиснат… и малко уплашен. Като че ли мръсотията събуждаше смътни спомени за някакво отдавна забравено, непоносимо изживяване, възкресяваше омразни спомени и го довеждаше близо до съзнанието му, където Фрай можеше да ги усети, но не и да ги види, да ги възприеме, но не и да ги разбере. В редките случаи, когато просто падаше в леглото, без да си даде труда да се измие, Фрай сънуваше все един и същи кошмар, който го изтръгваше от съня с вик, целият разтреперан. И макар че всички тези нощи неизменно се събуждаше без ясен спомен за съня си, Фрай се чувстваше така, сякаш току-що си бе проправил път с нокти, измъквайки се от някакво отвратително мръсно място, някаква тъмна, тясна и воняща дупка в земята.

За да не рискува кошмарът отново да се появи, което сигурно би станало, Фрай се изми в мъжката тоалетна, избръсна се набързо, нанесе с леко потупване дезинфектиращ лосион по бузите си, изми зъбите си и ходи по нужда. На сутринта щеше да отиде в друга бензиностанция и да повтори процедурата. По това време щеше също да се преоблече в нови дрехи.

Фрай плати на човека за горивото и през все по-сгъстяващата се мъгла се върна на „Марина дел Рей“. Паркира колата на същото място, откъдето се бе обадил по телефона в дома си в Напа Каунти. Той излезе от колата, отиде до уличния автомат и отново набра същия номер.

— Ало.

— Аз съм — рече Фрай.

— Всичко утихна.

— Полицаите обаждаха ли се?

— Да.

Те говориха минута-две, после Фрай се върна в микробуса.

Изпъна се върху дюшека в задната част на фургона и запали фенерчето, което държеше там. Не можеше да понася пълната тъмнина. Не беше в състояние да заспи ако нямаше някаква, макар и съвсем слаба светлина, процеждаща се изпод вратата, или нощна лампа, мъждукаща слабо в някой ъгъл. Когато беше съвсем тъмно, Фрай започваше да си въобразява, че някакви странни същества пълзят по него, спускаха се по лицето му, гърчеха се под дрехите му. Без светлина Фрай биваше нападнат от страшните и безмълвни шепоти, които той понякога чуваше още минута-две, след като се събудеше от някой кошмар — смразяващите кръвта шепоти, които разхлабваха червата му и караха сърцето му да блъска в гърдите.

Само да можеше да разбере откъде идват тези шепоти и да чуе най-сетне какво се опитваха да му кажат, той щеше да узнае за какво се отнасяше кошмарът му. Щеше да узнае какво предизвикваше вечно повтарящия се сън, вледеняващия страх и може би най-накрая щеше да се освободи от него.

Проблемът беше в това, че всеки път, когато се събудеше и чуеше шепотите — този финал след края на съня, Фрай не беше в състояние да слуша и да ги анализира. Той винаги изпадаше в паника и не искаше нищо друго, освен шепотите да изчезнат и да го оставят на мира.

Опита се да поспи на отразената от фенерчето светлина, но не можа. Непрекъснато се мяташе и въртеше. Съзнанието му трескаво работеше. Беше съвсем буден.

Фрай разбра, че недовършената работа с жената не му позволяваше да заспи. Той бе напълно узрял и готов за убийството, но то му бе отказано. Това го угнети. Чувстваше се празен, непълноценен.

Беше се опитвал да задоволи глада си за жената като бе напълнил стомаха си. Беше се помъчил да не мисли за нея, предизвиквайки онзи бой с двамата мексиканци. Храна и пълно физическо изтощение бяха двете средства, които използваше, за да потисне сексуалните си импулси и за да отклони мислите си от тайното, похотливо желание за кръв, което понякога така стръвно го изгаряше отвътре. Фрай искаше секс — брутален и груб, какъвто никоя жена доброволно не би пожелала. Ето защо, вместо това той се тъпчеше с храна. Искаше да убива и поради това прекарваше четири-пет часа като вдигаше тежести — все повече и повече, докато накрая мускулите му бухваха като козунак и желанието за насилие се изпаряваше.

Психиатрите го наричаха сублимация. Напоследък обаче този метод ставаше все по-малко и по-малко успешен в разсейването на нездравите му желания.

Жената все още бе в мислите му.

Нейната загладеност.

Извивката на бедрата и гърдите й.

Хилари Томас.

Не. Това беше само прикритие. Кейтрин.

Ето коя всъщност беше тя.

Кейтрин. Кейтрин, кучката. В ново тяло.

Ако затвореше очи, можеше да си я представи гола върху леглото, затисната от неговата тежест, с разтворени бедра, ритаща, гърчеща се, трепереща като заек, който съзира дулото на пушката. Можеше да си представи как ръката му опипва налетите й гърди, после минава надолу по стегнатия й корем, по бедрата й и подутината между тях… а после с другата ръка вдига ножа и забива сребърното му острие в нея — навътре в нейната мека, покорна плът, която му се отдаваше. Кръвта щеше да бликне и да му донесе светлото обещание за покой. Щеше да види дивия ужас и дивата, пръскаща сърцето болка в очите й, докато насочваше ножа си в гърдите й, за да достигне до все още живото й сърце и да го отскубне, докато още туптеше. Той почти усещаше нейната лепкава топла кръв и чувстваше лекия й горчиво-кисел мирис на мед. Когато това видение изпълни съзнанието му и взе връх над всичките му сетива, Фрай усети как тестисите му се напрягат, как пенисът му потръпва и става корав — още един нож, и той изпита желание да го забие в нея… навътре в нейното прекрасно тяло. Първо неговият голям, пулсиращ пенис, а после острието. Щеше да впръска в нея своя страх и своята слабост с едното оръжие, а с другото щеше да изтръгне нейната сила, нейния живот.

Фрай отвори очи.

Потеше се.

Кейтрин, кучката.

Тридесет и пет години бе живял в нейната сянка и бе вегетирал в постоянен жалък страх от нея. Преди пет години тя бе умряла от сърце и за първи път в своя живот той усети вкуса на свободата. Ала тя непрекъснато се връщаше от гроба, оприличавайки се на други жени, търсеща начин отново да го завладее.

Искаше да я използва и да я убие, за да й покаже, че тя не можеше да го изплаши вече. Тя нямаше власт над него. Сега той беше по-силен от нея.

Фрай се пресегна за кожения вързоп, който беше на пода до дюшека, развърза го и извади резервния си нож.

Нямаше да може да спи, докато не я убиеше.

Тази нощ.

Той погледна часовника си — полунощ.

Хората, излезли от кината, и останали на гости до късно, все още се завръщаха по домовете си. С напредването на нощта улиците щяха да опустеят, къщите щяха да утихнат, светлините в тях да угаснат и така шансовете някой да го забележи и да се обади в полицията ставаха незначителни.

Фрай реши да тръгне за Уестууд в два часа̀.