Дийн Кунц
Шепоти (3)

3.

Ключарят дойде и смени ключалките на входната и задната врата, после отиде на друго повикване в Хенкок парк.

Полицаите Фармър и Уитлок си тръгнаха.

Хилари беше сама.

Тя смяташе, че няма да може да спи, но със сигурност знаеше, че няма да може да прекара остатъка от нощта в леглото си. Когато отиде в спалнята съзнанието й се изпълни с ярки и ужасни картини: Фрай, който разбива вратата и влиза, дебне я, ухилен зловещо, неумолимо приближава леглото, скача внезапно отгоре, хуква по дюшека с високо вдигнат нож… Както преди, като в някакъв странен и необясним сън представата й за Фрай се разми, и се видоизмени в спомена за нейния баща и за миг й се стори, че не друг, а Ърл Томас бе възкръснал от мъртвите тази нощ и бе дошъл, за да я убие. Ала не само остатъчните вибрации на злото и насилието в тази стая я правеха нежелано място за прекарване на нощта. Хилари не желаеше да спи тук и по причина на счупената врата, която трябваше да бъде подменена с нова, но това можеше да стане едва утре, когато повикаше дърводелец. Предишната врата от талашит не беше много стабилна и не издържа на ударите на Фрай. Хилари реши да я замени със солидна врата от здраво дърво и желязно резе. Но ако Фрай се върнеше сега и по някакъв начин успееше да се вмъкне в къщата, той щеше спокойно да влезе в спалнята й, докато тя спеше, ако изобщо можеше да заспи.

Рано или късно той щеше да се върне. Хилари бе сигурна в това, както винаги и за всичко до сега.

Можеше да отиде на хотел, но тази идея не я привличаше много — щеше да означава, че се крие от него… че бяга. Тя бе спокойна и се гордееше със своята смелост. Никога не бягаше от някого или от нещо, а се отбраняваше с цялата си изобретателност и сила. Хилари не беше избягала от своите сприхави и озлобени родители. Тя дори не бе потърсила психологическо спасение от изгарящия спомен за последните чудовищни и кървави събития в онзи чикагски апартамент. Не бе потърсила утеха в лудостта или в удобната безпаметност — два изхода, които хората биха предпочели, ако бяха преживели същите изпитания като нея. Никога не бе отстъпвала пред безбройните предизвикателства и трудности, с които се бе сблъскала, докато правеше кариера в Холивуд — първо на актриса, после като авторка на сценарии. Много пъти беше поваляна, но тя винаги се изправяше на крака. Щеше да спечели и тази зловеща битка с Бруно Фрай дори да се налагаше да го направи сама.

По дяволите полицията!

Хилари реши да спи в една от стаите за гости, където имаше врата. Тя щеше да я заключи и барикадира. Донесе чаршафи и одеяла и ги сложи върху голямото двойно легло, а в съседната баня окачи хавлиени кърпи.

Слезе долу в кухнята и взе да рови из чекмеджетата, изваждайки различни ножове и изпробвайки тежестта и остриетата им. Големият касапски нож изглеждаше най-смъртоносен, отколкото който и да е друг от останалите, но в нейната малка ръка беше просто тежък и неудобен. При борба на късо разстояние нямаше да й бъде от полза, тъй като й трябваше пространство, за да замахне. Този нож можеше отлично да се използва за нападение, но не бе толкова добро оръжие при самозащита. Вместо него Хилари избра един обикновен кухненски нож с десетсантиметрово острие, достатъчно малък, та да се побере в джоба на халата й и достатъчно голям, за да причини значителна рана, ако се наложеше да го използва.

Мисълта да забие нож в друго живо човешко същество я изпълваше с отвращение, но тя знаеше, че е в състояние да го направи, ако животът й е в опасност. Много често в детството си Хилари криеше нож под дюшека в спалнята си. Той бе единствената й защита срещу бащините й непредсказуеми пристъпи на безумна истерия и лудост. Тя използва ножа само веднъж в онзи последен ден, когато Ърл беше започнал да бълнува поради нещо средно между делириум тременс и най-обикновена невменяемост. Баща й виждаше огромни червеи да излизат от стените и огромни раци, опитващи се да влязат през прозорците. В параноидния си и шизофреничен бяс той бе взел малкия апартамент за гъмжащ от червеи гроб и Хилари се бе спасила само защото имаше ножа.

Разбира се, един нож не можеше да се сравнява с огнестрелно оръжие. Хилари нямаше да може да го използва преди Фрай да се качеше отгоре й, а тогава навярно щеше да е твърде късно. Но този нож бе всичко, което имаше. Униформените полицаи й бяха взели пистолета, когато си тръгнаха веднага след ключаря.

Да вървят по дяволите!

След като агентите Клеменца и Хауърд си отидоха, Хилари и полицаят Фармър проведоха един влудяващ разговор относно закона за оръжията. Тя кипваше всеки път, щом си спомнеше за него.

— Мис Томас, за този пистолет…

— Какво за него?

— Трябва да имате разрешително, за да държите оръжие в къщата.

— Зная и имам.

— Мога ли да видя регистрацията?

— В чекмеджето на нощния шкаф е. Държа го при пистолета.

— Може ли колегата Уитлок да отиде и да го донесе?

— Моля, защо не?

Минута-две по-късно:

— Мис Томас, предполагам, че навремето сте живели в Сан Франциско.

— Около осем месеца. Играех известно време в театъра, опитвайки са да се наложа като актриса.

— В тази регистрация е записан адреса ви в Сан Франциско.

— Живеех в апартамент под наем в Норт Бийч, защото така беше по-евтино, а тогава нямах толкова пари. Сама жена в квартал като онзи има голяма нужда от оръжие.

— Мис Томас, не знаете ли, че трябва да попълвате нова адресна карта, когато се местите от един град в друг?

— Не.

— Наистина ли не сте осведомена?

— Вижте, аз просто пиша сценарии. Моят бизнес не са оръжията.

— Но след като държите пистолет в къщата си, вие сте задължена да познавате законите, отнасящи се до регистрацията и използването на оръжия.

— Добре, добре. Ще го регистрирам веднага, щом мога.

— Ами да, нали разбирате, ще трябва да дойдете и да го регистрирате, за да си го получите обратно.

— Да си го получа обратно ли?

— Ще трябва да го взема.

— Вие шегувате ли се?

— Такъв е законът, мис Томас.

— Ще ме оставите сама и без оръжие?

— Не смятам, че си заслужава да се тревожите за…

— Кой ви подучи за това?

— Аз просто върша работата си.

— Хауърд ви подучи, нали?

— Инспектор Хауърд спомена, че трябва да проверя регистрацията, но не каза, че…

— Боже господи!

— Трябва само да дойдете, да внесете съответната такса и да попълните необходимия формуляр… и ние ще ви върнем пистолета.

— Ами ако Фрай дойде отново тази нощ?

— Няма голяма вероятност, мис Томас.

— Но ако все пак дойде?

— Обадете ни се. В този район имаме няколко дежурни коли. Ще дойдем тук…

— … тъкмо навреме, за да повикате свещеника и линейката от моргата.

— Няма от какво да се страхувате, освен…

— … от самия страх. Кажете ми, полицай Фармър, трябваше ли да завършите специален курс по използване на клишетата, за да станете ченге?

— Просто изпълнявам дълга си, мис Томас.

— Оххх… няма смисъл.

Фармър бе взел пистолета й, а Хилари бе получила ценен урок. Полицията беше едно от оръдията на правителството. Обаче на правителството не можеше да се разчита за нищо. Ако правителството не можеше да се оправи със собствения си бюджет и не можеше да се справи с развихрилата се корупция в своя собствен кабинет и ако вече нямаше нито воля, нито средства, за да поддържа армията и да осигурява националната сигурност, тогава защо тя трябваше да очаква от правителството да спре някакъв маниак, който искаше да я нареже на парчета.

Хилари отдавна знаеше, че не е лесно да намериш някого, на когото да вярваш и да се доверяваш. Не и родителите й! Нито пък роднините й — те всички предпочитаха да стоят настрана. Нито социалните работници, които бяха книжни плъхове, и към които тя се бе обърнала за помощ като дете. Нито полицията. Всъщност сега Хилари ясно разбра, че единственият човек, на когото всеки може да разчита, е неговото собствено аз.

Добре, мислеше си тя гневно. Окей! Аз ще се справя с Бруно Фрай сама.

Как?

Все някак.

Хилари излезе от кухнята с ножа в ръка, отиде до мокрия бар с огледалата, разположен в нишата между хола и кабинета й, и си сипа щедра доза „Реми Мартен“ в голяма кристална чаша. Занесе ножа и брендито в гостната стая като напук изгасваше всички лампи след себе си.

Хилари затвори вратата, заключи я и потърси начин да я барикадира. Наляво от вратата, до стената, имаше висок скрин с чекмеджета — масивен шкаф от тъмно чамово дърво, по-висок от нея. Беше твърде тежък, за да се премести така, както беше, но тя го направи по-лек като извади всички чекмеджета и ги сложи встрани. Хилари затътри големия дървен скрин по килима, допря го плътно до вратата и сложи чекмеджетата обратно в него. За разлика от другите скринове този изобщо нямаше крака и опираше направо в пода, центърът на тежестта му бе сравнително ниско, което го правеше идеално препятствие за всеки, който се опиташе с взлом да влезе в стаята.

Хилари сложи ножа и брендито на пода в банята на гостната. Напълни ваната с гореща вода, толкова гореща, колкото можеше да търпи, съблече се и бавно влезе в нея като се мръщеше и пъхтеше, докато постепенно се потопяваше. От мига, в който Фрай я притисна към пода в спалнята и усети грубата му лапа между бедрата си да къса чорапите й, тя се почувства изцапана, омърсена. Сега Хилари се потопи във ваната с огромно удоволствие, направи голяма пяна с люляков аромат и започна енергично да се търка с хавлиената изтривалка, спирайки от време на време, за да сръбне от брендито. Най-сетне, когато се почувства съвсем чиста, тя остави сапуна настрана и се потопи още по-надолу в ароматната вода. Над нея и около нея се носеше пара, а брендито създаваше пара вътре в нея. Приятното съчетаване на вътрешна и външна топлина накара челото й да се покрие с малки капчици пот. Хилари затвори очи и се съсредоточи върху съдържанието на чашата.

Човешкото тяло не може да издържи дълго, ако не се поддържа. Тялото в края на краищата е една машина, чудесна машина, съставена от много видове тъкани и течности, химикали и минерали, една сложна и фина система с едно сърце-двигател и безброй много малки мотори, смазваща и охлаждаща система, управлявани от мозъка-компютър с движещи лостове, направени от мускули, всичко това монтирано върху една умно замислена рамка от калций. За да функционира, на тази машина са й нужни много неща и не на последно място храна, почивка и сън. Хилари си мислеше, че няма да може да спи след това, което се случи и че ще прекара нощта като котка с наострени уши, ослушваща се за приближаваща опасност. Но тази нощ тя се бе изтощила извънредно много и макар съзнанието й да не искаше да се затвори за необходимото възстановяване, подсъзнанието й знаеше, че това е необходимо и неизбежно. Когато допи брендито си, тя беше толкова сънена, че едва държеше очите си отворени.

Хилари излезе от ваната, отвори отводнителния канал и се избърса с голяма и пухкава хавлиена кърпа, докато водата шумно се оттичаше. Тя взе ножа, излезе от банята, оставяйки лампата да свети, и затвори вратата наполовина. Изгаси осветлението в гостната и стъпвайки в тиха притома сред меките светлини и кадифени сенки, остави ножа върху нощния шкаф и се пъхна гола под завивките.

Чувстваше се олекнала така, сякаш топлината бе размекнала ставите й.

Освен това главата й бе леко замаяна… от брендито.

Хилари лежеше с лице към вратата. Барикадата изглеждаше доста стабилна… непробиваема. Бруно Фрай не би могъл да мине през нея, казваше си тя. Нито дори и със стенобойна машина. Дори малък отряд не би могъл да пробие вратата. И танк не би се справил. „Ами някой голям, стар динозавър?“, питаше се тя сънливо… „Някое от онези чудовища от рода на тиранозавър рекс, както е в смешните анимационни филми? Някоя годзила…“

В два часа сутринта във вторник Хилари вече спеше.

* * *

В два часа и двадесет и пет минути сутринта във вторник Бруно Фрай мина бавно с колата си покрай имението Томас. Мъглата бе обхванала и Уестууд, но не беше така гъста, както бе близо до океана. Фрай виждаше къщата достатъчно добре, за да забележи, че навсякъде е тъмно и зад предните прозорци не се виждаше дори най-малка светлина.

Той отмина две пресечки, сви и отново подкара покрай къщата този път още по-бавно, оглеждайки внимателно колите, паркирани по улицата. Фрай смяташе, че полицаите няма да оставят охрана заради нея, но все пак не желаеше да поема никакви рискове. Колите бяха празни — нямаше патрулен пост.

Фрай остави фургона си между два автомобила „Волво“ две пресечки по-надолу и се върна пеша до къщата, минавайки през сенки от нощна влага, през бледи кръгове от приглушена светлина, струяща от обвитите в мъгла улични лампи. Докато минаваше през тревата обувките му засвистяха из мократа от росата трева, което го накара да усети колко безмерно тиха е нощта.

От едната страна на къщата имаше олеандров храст и Фрай клекна до него, после погледна в посоката, от която беше дошъл. Не беше включена никаква алармена система. Никой не го бе видял.

Той продължи до задната част на къщата и се прехвърли през заключената порта. В задния двор той погледна нагоре към стената на къщата и видя малък светъл квадрат на втория етаж. Размерите му показваха, че това е прозорец на баня. По-големите стъкла на прозорците отдясно бяха покрити с пердета, но в ъглите на драпериите се процеждаше бледа светлина.

Тя беше горе.

Фрай бе сигурен в това.

Усещаше я… подушваше я.

Кучката!

Чакаше да я вземе някой и да я използва.

Чакаше да бъде убита.

„Чака да я убия аз ли?“, запита се Фрай учудено.

Той потрепери. Искаше я. Огромното му желание го изгаряше, но Фрай се боеше от нея.

Преди винаги бе умирала лесно. И винаги бе възкръсвала в ново тяло, маскирана като нова жена, но винаги бе умирала без да оказва голяма съпротива. Този нощ обаче Кейтрин бе истинска тигрица, ужасяващо силна, умна и безстрашна. Това бе нещо ново и то никак не му хареса.

Въпреки това той трябваше да върви след нея. Ако не я преследваше във всяко едно от нейните превъплъщения и не продължаваше да я убива, Фрай никога нямаше да има покой.

Той не се опита да отключи кухненската врата с ключовете, които бе откраднал от чантата й онзи ден в избата. Навярно вече бе сменила ключалките. Но дори тя да не бе взела тези мерки, Фрай не би могъл да влезе през тази врата. Във вторник вечерта, когато за първи път се опита да влезе в къщата и когато тя си беше у дома, той откри, че тази врата не може да се отключи отвън, ако специалният секрет отвътре е пуснат. Горната ключалка се отвори без съпротивление, но долната можеше да се отвори само ако беше заключена от външната страна. Тогава Фрай не можа да влезе в къщата и трябваше да се върне на следващата вечер, сряда, преди осем часа, когато тя беше излязла да вечеря навън и можа да използва и двата ключа. Но сега тя бе вътре и дори да не беше сменила ключалките, тя беше пуснала специалния секрет отвътре, отлично охраняващ входа, независимо от броя на ключовете, които Фрай притежаваше.

Той се придвижи до ъгъла на къщата, където имаше голям прозорец с колона, гледащ към розовата градина. Той беше разделен на множество малки квадратни стъкла, оградени от тънки, черни, добре лакирани парчета дърво. Кабинетът с книгите беше от другата страна. Фрай извади малко фенерче от джоба си, запали го и насочи тесния сноп лъчи през прозореца. Като напрегна взор, той опипа дължината на перваза, а също и на средното, хоризонтално парче дърво, докато стигна до дръжката на прозореца. Тогава изгаси фенерчето. Фрай беше взел със себе си ролка изолирбанд и започна да облепва малкото квадратно парче стъкло, което беше най-близо до дръжката на прозореца. Когато покри напълно малкия квадрат, той го счупи с юмрук — ръцете му бяха в кожените ръкавици. Трябваше само един рязък и силен удар. Стъклото се счупи почти безшумно, а и парчетата не се посипаха по пода, тъй като бяха полепнали по изолиращата лента. Фрай пъхна ръката си и отвори прозореца. Повдигна го, покатери се на перваза и се вмъкна вътре като едва не се сгромоляса върху някаква малка маса до прозореца — щеше да се вдигне страхотен шум.

Той застана в средата на кабинета с разтуптяно сърце, после се ослуша за някакви шумове в къщата, за да разбере дали го бе чула.

Цареше пълна тишина.

Тя можеше да възкръсва и да се връща всеки път с ново лице, ала очевидно само до тук се простираха свръхестествените й способности. Явно не беше всевиждаща и всезнаеща. Той беше в нейната къща, но тя още не го знаеше.

Фрай се усмихна.

Извади ножа от калъфа, закрепен на колана му, и го взе в дясната си ръка.

С фенерчето с лявата си ръка той тихо обходи всички стаи на приземния етаж. Всички бяха тъмни и в тях нямаше никой.

Качвайки се по стълбите към втория етаж, Фрай се движеше близо до стената, в случай че някои от стъпалата скърцаха. Качи се на горната площадка съвсем безшумно.

Той огледа спалните, но не намери нищо интересно, докато не стигна до последната вляво. Стори му се, че под вратата се процежда светлина. Фрай изгаси фенерчето си. В непрогледната тъмнина на коридора прагът на последната стая бе отбелязан с тънка мъглива ивица, за разлика от другите. Той отиде до вратата и внимателно натисна бравата. Беше заключено.

Фрай беше я намерил.

Кейтрин.

Преструваше се, че е някоя си Хилари Томас.

Кучката! Мръсната кучка!

Кейтрин, Кейтрин, Кейтрин…

Името й кънтеше в главата му. Той здраво стисна ножа и описа няколко къси дъги в тъмното така, сякаш я пробождаше.

Легна по корем в коридора и погледна през трисантиметровия процеп в долния край на вратата. Някакъв тежък шкаф, навярно гардероб, бе подпрян от другата страна на вратата. Слаба, отразена светлина огряваше покривката на леглото, идваща от някакъв източник в дясната половина на стаята. Чест от светлината минаваше отстрани на шкафа и се процеждаше през вратата.

И от малкото, което видя, Фрай бе очарован и изпълнен с оптимизъм. Тя беше барикадирала стаята, което означаваше, че омразната кучка се боеше от него. Тя се страхуваше от него. Макар да знаеше как да възкръсва от мъртвите, тя се страхуваше да умре. Или може би този път усещаше, знаеше, че вече няма да може да се върне към живот. Фрай щеше да изпипа всичко както трябва, когато трябваше да се освободи от трупа. Щеше да е много стриктен, много повече отколкото с другите жени, чиито тела Кейтрин бе обитавала. Щеше да изреже сърцето й, да го набие на дървен кол, да отреже главата й, да я натъпче с чесън. Възнамеряваше също да вземе сърцето и главата със себе си, когато излезеше от къщата. Щеше да зарови тези ужасни трофеи в святата земя на две различни гробища и далече от мястото, където евентуално биха заровили тялото. Явно Кейтрин бе усетила, че той ще вземе извънредни мерки този път, защото му се съпротивляваше със сила и воля, които никога не бе проявявала преди.

В стаята беше много тихо.

Спеше ли?

Не, реши Фрай. Беше твърде изплашена, за да спи. Навярно седеше в леглото с пистолет в ръка.

Той си я представи като мишка, търсеща убежище от дебнещата я котка, и се почувства силен и могъщ като някаква природна стихия. Черна омраза кипеше в него. Искаше тя да се гърчи и да трепери от страх, както бе принуждавала него толкова много години. Облада го почти непреодолим импулс да й крещи — искаше да крещи името й… Кейтрин, Кейтрин… да я ругае и обижда. Успя да се овладее с невероятно усилие, което го накара да се изпоти и просълзи.

Фрай се изправи на крака, притаил се в тъмното, премисляйки възможностите си. Би могъл да се хвърли със сила срещу вратата, да я разбие, да премине през нея и да отстрани препятствието, но това със сигурност означаваше да се самоубие. Нямаше да може достатъчно бързо да премине през укрепената врата и да я изненада. Кейтрин щеше да разполага с много време, през което да се прицели и да изстреля в него пет-шест куршума. Единственото друго нещо, което би могъл да направи, бе да я чака да излезе. Ако останеше тихо в коридора през цялата нощ, спокойно прекараните часове можеха да притъпят изострената й бдителност. На сутринта тя щеше да си помисли, че всичко е наред и че Фрай изобщо няма да се върне. Когато излезеше от там, той щеше да я сграбчи и да я прикове обратно върху леглото, преди тя да разбере какво става.

Фрай прекоси коридора с две крачки и седна на земята, опрял гърба си в стената.

След няколко минути чу някакъв шум в тъмнината — някакво тихо топуркане.

Въобразявам си, каза си той. Това е пак онзи страх.

Но тогава усети как нещо пълзи по крака му нагоре, под панталона му.

В действителност нищо няма там, рече си той.

Нещо се пъхна под ръкава и запълзя нагоре по ръката му… нещо ужасно и непреодолимо. Нещо пробяга по гърба му, после нагоре по врата и върху лицето му — нещо дребно и смъртоносно. То се насочи към устата му. Фрай стисна устни. То се насочи към очите му. Фрай стисна клепачите си. Нещото изпълзя към ноздрите му и той започна истерично да бръска лицето си с ръка, за да го намери и да го махне! Не!!!

Фрай запали фенерчето си. Той беше единственото живо същество в коридора. Нищо не се движеше под крачолите му, нито под ръкава му. Нито върху лицето му.

Фрай потрепери.

Той остави фенерчето да свети.

* * *

В девет часа сутринта Хилари беше събудена от звъна на телефона. В гостната имаше дериват. Случайно копчето за усилване бе преместено до максималното ниво от някоя от чистачките, които Хилари беше наела. Пронизителният звън проникна в съня й и я накара да се изправи в леглото си стреснато.

Обаждаше се Уоли Топелис. На закуска той беше разбрал от вестниците за нападението и опита за изнасилване. Бе шокиран и разтревожен.

Преди да му разкаже нещо повече, тя го накара да й прочете статията във вестника. Хилари с облекчение разбра, че материалът бе кратък — малка снимка и кратко съобщение на шеста страница. Основаваше се изцяло на оскъдната информация, която тя и лейтенант Клеменца бяха дали на репортерите през изминалата нощ. Името Бруно Фрай не се споменаваше… нямаше и намек за това, че тя лъже, както бе убеден инспектор Франк Хауърд. Вестникарите бяха дошли и си бяха отишли във възможно най-подходящото време! За малко не успяха да разберат пикантните подробности, които биха поставили статията доста страници по-напред във вестника.

Тя каза на Уоли за всичко и той беше разярен.

— Това тъпо ченге! Ако беше си направил труда да поразпита за тебе, какъв човек си, щеше да разбере, че ти не си жената, която ще скалъпи такава история! Слушай, момичето ми, аз ще се погрижа за това. Не се тревожи. Ще задействам нещата.

— Как?

— Ще се обадя на някои познати.

— Кои?

— Какво ще кажеш за шефа на полицията като начало?

— О, разбира се.

— Хей, той ми е задължен — каза Уоли. — През последните пет години кой организираше годишните благотворителни концерти за полицията? Кой уреждаше някои от най-големите звезди в Холивуд да играят безплатно? Кой караше певци и комици да участват в безплатни представления за полицията?

— Ти?

— Дяволски права си — аз бях!

— Но какво може да направи той?

— Може да започнат повторно издирване.

— Когато един от инспекторите му се кълне, че е измама?

— Инспекторът му е мозъчно увреден.

— Предусещам, че този Франк Хауърд има много добра репутация.

— Тогава начинът, по който преценява хората, е срам. Критериите им са или твърде занижени, или съвсем смахнати.

— Може да ти струва доста труд, ако ще трябва да убеждаваш шефа на полицията в това.

— Мога да бъда изключително убедителен, агънцето ми.

— Но макар и да ти дължи услуга, как ще нареди отново да се работи по случая, без да има нови доказателства? Може да е шеф, но и той трябва да спазва правилата.

— Виж, поне ще го накарам да поговори с онзи шериф в Напа Каунти.

— А шериф Лоренски ще разкаже на директора на полицията същата история, която разказа и снощи. Ще каже, че Фрай си е бил у дома и си е пекъл курабийки, или нещо подобно.

— Тогава шерифът е некадърен глупак, който е повярвал на думите на някой от персонала на Фрай. Или е лъжец. Или може би е съучастник на Фрай по някакъв начин.

— Кажеш ли това на полицейския бос — рече Хилари, — той веднага ще изпрати да ни изследват за параноична шизофрения.

— Ако не мога да размърдам ченгетата — каза Уоли, — то тогава ще наема добри частни детективи.

— Частни разследвания?

— Зная точно такава агенция. Добри са… много по-добри от повечето полицаи. Ще разровят личния живот на Фрай и ще разберат и най-малките подробности в него. Ще се доберат до такива доказателства, които ще дадат възможност да се даде ход на разследването.

— Но не е ли много скъпо?

— Ще разделя разходите с тебе — каза Уоли.

— О, не!

— О, да!

— Много щедро от твоя страна, но…

— Изобщо не е щедро от моя страна. Ти си изключително ценно имущество, агънцето ми. Аз притежавам процент от тебе, така че каквото и да платя на частните следователи, то е просто застраховка. Искам само да защитя интересите си.

— Това са празни приказки и ти го знаеш — отвърна Хилари. — Ти си щедър, Уоли. Но не наемай още никого. Другият инспектор, за когото ти говорих, лейтенант Клеменца, каза, че ще се отбие при мене късно днес следобед, за да разбере дали не съм си спомнила още нещо. Той като че ли ми вярва, но е объркан, защото Лоренски направи голяма дупка в достоверността на разказа ми. Мисля, че Клеменца би използвал и най-малката възможност, за да може да се даде ход на разследването. Нека да почакаме, докато се срещна с него. Тогава, ако положението е все още мрачно, ще наемем твоите частни детективи.

— Е… добре — отвърна Уоли неохотно. — Но междувременно ще им се обадя да ти изпратят охрана в къщата за по-сигурно.

— Уоли, нямам нужда от бодигард.

— Как не, по дяволите!

— Бях съвсем добре снощи и…

— Слушай, момичето ми, ще изпратя някого. Край! Няма да спориш с чичо си Уоли. Ако не искаш да го пуснеш вътре, той просто ще стои отвън на стража.

— Виж, аз наистина…

— Рано или късно — рече меко Уоли — ще трябва да погледнеш истината в очите — не можеш да се бориш с живота само със собствени сили. Никой не го прави. Никой, момичето ми. От време на време всеки приема по малко помощ. Трябваше да ми се обадиш снощи.

— Не исках да те безпокоя.

— За бога, нямаше изобщо да ме безпокоиш! Аз съм твой приятел! Та ти ме обезпокои много повече с това, че не си ме безпокоила снощи! Хубаво е да си силна, независима и да разчиташ на себе си, момичето ми. Но когато изпадаш в крайност и се изолираш по този начин, това е плесница в лицето на всеки, който е загрижен за тебе. А сега, ще пуснеш ли охраната, когато пристигне?

— Окей — въздъхна Хилари.

— Добре. Той ще бъде там след около час. А ти ще ми се обадиш веднага, щом говориш с Клеменца, нали?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Спа ли изобщо снощи?

— Да, колкото и да е чудно.

— Ако не си поспала хубаво, добре е да подремнеш днес следобед.

— От тебе ще стане чудесна болногледачка — засмя се Хилари.

— Може довечера да ти донеса и една купа пилешки бульон. Довиждане, скъпа.

— Довиждане, Уоли. Благодаря ти, че ми се обади.

Когато затвори телефона, тя погледна към скрина, поставен пред вратата. След като нищо не се бе случило през нощта, барикадата изглеждаше глупаво. Уоли бе прав: най-добрият начин да се справи човек с такава ситуация, беше да наеме денонощна охрана, а след това да пусне по следите на Фрай първокласен екип от частни детективи. Първоначалният й план да реши този проблем беше напълно абсурден. Тя не можеше просто да залости всички прозорци и да си играе на „Битката на Аламо“ с Фрай.

Хилари стана от леглото, облече копринения си халат и отиде до скрина. Извади всички чекмеджета и ги сложи встрани. Когато високият скрин стана достатъчно лек, за да бъде преместен, тя го издърпа от вратата и го закара точно върху вдлъбнатината на килима, която очертаваше мястото му отпреди случилото се снощи. Сетне постави обратно чекмеджетата на местата им.

Хилари отиде до нощния шкаф, взе ножа и се усмихна замислено, разбирайки колко наивна се бе показала. Ръкопашен бой с Бруно Фрай? Отбрана с нож срещу един маниак? Как бе могла да си помисли, че ще има изобщо някакъв шанс в такава неравна схватка?! Фрай беше много пъти по-силен от нея. Направо бе имала късмет, че снощи бе успяла да се освободи от него. За щастие тогава имаше пистолет. Но ако се опиташе да се бори с него, той щеше да я накълца на кайма.

С намерение да остави ножа в кухнята и да се облече за случая, преди да е дошъл телохранителят, тя отиде до вратата, отключи, отвори я, прекрачи прага и изпищя, когато Бруно Фрай я сграбчи и притисна до стената. Главата й се удари рязко и силно в мазилката и тя се помъчи да се задържи над вълната от мрак и забвение, която пропълзя в очите й. С дясната си ръка той стискаше гърлото й и я държеше прикована. С лявата си ръка Фрай раздра халата й отпред и стисна голите й гърди като й се хилеше злобно и похотливо и я наричаше кучка и мръсница.

Сигурно бе подслушал разговора й с Уоли и бе чул, че полицаите са й отнели пистолета, защото той изобщо не се боеше от нея. Ала Хилари не бе споменала нищо за ножа пред Уоли и Фрай не беше подготвен за това. Тя заби десетсантиметровото острие в твърдия му мускулест стомах. Няколко секунди той сякаш не го усети, плъзна ръката си надолу и се опита да пъхне пръстите си във влагалището й. Когато обаче Хилари извади острието, Фрай изведнъж бе поразен от болката. Очите му се разшириха и той нададе писклив крясък. Тя заби ножа още веднъж, този път пронизвайки го по-горе и встрани, точно под ребрата. Лицето му внезапно побеля, сякаш бе само от мас и лой. Той изрева, пусна я, залитна назад, докато се сблъска с отсрещната стена, събаряйки една от картините на пода.

Хилари бе разтърсена от силен спазъм на отвращение, когато разбра какво беше направила. Но тя не изпусна ножа и бе готова да го прободе още веднъж, ако той я нападнеше.

Бруно Фрай се погледна с изненада. Ножът го бе засегнал дълбоко. От него бликаше тънка струйка кръв, която бързо мокреше пуловера и панталоните му.

Хилари не остана да чака изразът му на пълно смайване да бъде сменен от израз на агония и ярост. Тя се обърна и изтича в гостната, затръшна вратата и я заключи. Някъде, около половин минута тя чуваше как Фрай тихо стене и ругае, чу несигурните му тромави стъпки и се запита дали щеше да му стигне силата да разбие вратата. Стори й се, че го чу как влачи крака надолу по коридора към стълбището, но не можеше да бъде сигурна. Хилари се спусна към телефона. С безкръвни и вдървени пръсти тя набра централата и поиска полицията.

* * *

Кучка! Гадна кучка!!!

Фрай пъхна ръката си под жълтия пуловер и сграбчи долната рана, пробила стомаха му, защото тя кървеше много повече от другата. Той стисна двата ръба на срязаното място, мъчейки се, доколкото може, да спре изтичащия от него живот. Усети как топлата кръв прониква през шевовете на ръкавиците му и мокри пръстите му.

Почти не го болеше. Усещаше само тъпа пареща болка в стомаха и леко смъдене в лявата страна: леко ритмично пробождане в такт с ритъма на сърцето му. Това бе всичко.

Все пак той знаеше, че е ранен тежко и положението му се влошаваше с всяка секунда. Беше жалък и слаб. Огромната му сила бе изтекла от него внезапно и изцяло.

Притиснал корема си с едната ръка и хванал се за парапета с другата, Фрай слезе до долния етаж по стъпала, които толкова се люлееха, като че ли бяха стълби в някакъв странен дворец на карнавалните игри — те подскачаха нагоре-надолу и се въртяха. Когато най-сетне стигна до долу, от него течеше пот като из ведро.

Навън слънцето прониза очите му. Беше по-ярко отколкото друг път — чудовищно слънце, което изпълваше небето и лъчите му се стоварваха безмилостно върху него. Струваше му се, че то пробива през очите му и подпалва малки огньове вътре в мозъка му.

Превит на две от раните си и ругаейки, Фрай се затътри тежко по тротоара в посока юг, докато стигна пепелявосивия си додж. Успя да се привдигне на седалката зад волана и затвори вратата с такова усилие, сякаш тежеше няколко тона.

С една ръка Фрай направляваше микробуса към булевард „Уилшър“, после зави надясно, стигна до „Сепълвида“, направи ляв завой, търсейки някоя напълно усамотена телефонна кабина. Всяка неравност по шосето беше като силен удар в слънчевия му сплит. От време на време колите, минаващи покрай него, му се струваха, че се разтягат и раздуват като балони, сякаш бяха направени от някакъв магически и еластичен материал и Фрай трябваше да се съсредоточи и да положи неимоверни усилия пак да ги върне към нормалните им форми.

Кръвта продължаваше да тече от него, независимо от това колко силно стискаше раната си. Паренето в стомаха му стана по-лошо. Ритмичното пробождане се превърна в остра режеща болка. Но катастрофалната болка, която със сигурност знаеше, че ще настъпи, още не бе дошла.

Фрай кара още известно време по „Сепълвида“, докато най-накрая откри уличен автомат, който отговаряше на изискванията му. Беше в тъмния ъгъл на паркинга пред един супермаркет на около стотина метра от магазина.

Той паркира колата под ъгъл така, че тя да скрива телефона от хората в супермаркета и от случайните автомобилисти, минаващи по „Сепълвида“. Телефонът не беше в кабина, а просто имаше пластмасова качулка, предназначена да осигури идеално звукоизолиране, но която нямаше никакъв ефект върху шума. Поне работеше и като че ли бе наистина твърде уединен. Зад автомата се издигаше висока циментова ограда, отделяща паркинга на супермаркета от територията на жилищния комплекс. Отдясно имаше няколко храста и две малки палми, които закриваха телефона откъм улицата, излизаща от „Сепълвида“. Никой не можеше да го види, че е ранен. Фрай не обичаше да се навъртат любопитни.

Той се премести на седалката до шофьорската и излезе от същата врата. Когато погледна надолу и видя гъстата червена лепкава течност да се процежда между пръстите му, притиснати върху по-опасната рана, изведнъж му се зави свят и той бързо отмести поглед встрани. Трябваше да направи само три крачки, за да стигне до телефона, но всяка му се струваше по-дълга от километър.

Фрай не можа де си спомни номера на своята кредитна карта за телефон, който преди знаеше така, както помнеше рождената си дата. Затова направи поръчка за сметка на Напа Каунти.

Телефонистката изчака шест повиквания.

— Ало?

— Имам поръчан разговор за ваша сметка от г-н Бруно Фрай. Приемате ли разговора?

— Да, дайте го.

Чу се леко дращене, когато телефонистката се изключи.

— Ранен съм много лошо… наистина. Струва ми се, че… умирам — каза Фрай на човека в Напа Каунти.

— О, господи, не! Не!

— Ще трябва да се… обадя на бърза помощ — каза Фрай, — и те… ще узнаят истината.

Двамата говориха около минута. Бяха уплашени и объркани.

Изведнъж Фрай почувства как нещо в него се скъса — както се скъсва напрегната до край пружина или плик, пълен с вода. Той извика от болка.

Мъжът в Напа Каунти извика заедно с него, сякаш и той усещаше същата болка.

— Трябва да… позвъня в бърза помощ — каза Фрай.

Той затвори телефона.

Кръвта бе текла през цялото време по панталоните и в обувките му, а сега капеше върху настилката.

Фрай вдигна слушалката и я постави на металната полица до телефона. Взе монета от десет цента, оставени върху същата полица, където бе изтърсил всичките си дребни пари, но пръстите му отказваха да го слушат. Той изпусна монетата и я изгледа глупаво, когато тя се търкулна по настилката. Намери още една монета и я стисна с всичката сила, на която бе способен. Вдигна монетата така, сякаш беше оловен диск, голям колкото автомобилна гума и най-накрая я сложи в процепа на автомата. Опита се да набере нула, но не му стигнаха силите да направи дори това просто движение. Широките му рамене и големи, мускулести ръце, огромният му гръден кош, якият гръб, твърдият му, мускулест корем и масивните му бедра — всички те му изневериха.

Той не можа да се обади на „Бърза помощ“, не успяваше вече дори да стои прав. Падна, превъртя се веднъж и остана легнал по корем върху настилката.

Не можеше да се изправи.

Не можеше да вижда. Беше ослепял.

Наоколо се стелеше такъв черен мрак!

Фрай се уплаши.

Опита се да си каже, че и той ще възкръсне от мъртвите, както Кейтрин. Ще се върна и ще я пипна, мислеше си Фрай. Ще се върна и ще я пипна. Но всъщност не го вярваше.

Докато лежеше на земята и главата му все повече олекваше, внезапно го споходи необикновено, мигновено просветление и той се зачуди дали не бе сбъркал за Кейтрин, мислейки си, че тя възкръсва от мъртвите. Дали не беше си въобразявал? Нима бе убивал невинни жени, които само приличаха на нея? Невинни жени? Луд ли беше?

Нов взрив от болка задуши всички тези мисли и го накара да се съсредоточи върху всепоглъщащия мрак сред който лежеше.

Фрай усети, че нещо се движи върху него.

Разни неща пълзяха по него…

Нещата пълзяха по ръцете и краката му!

Те пълзяха и по лицето му!

Опита се да извика, но не можа.

Той чу шепотите!!

Не!!!

Червата му се изпразниха.

Шепотите се усилиха и превърнаха в яростен, кънтящ хор, който го погълна и отнесе като черна река.

* * *

В четвъртък сутринта Тони Клеменца и Франк Хауърд откриха Джили Дженкинс, стара приятелка на Боби Валдез „Ангела“. Джили бе видяла изнасилвача и убиеца с бебешкото лице през юли, но оттогава не го бе виждала. По онова време Боби тъкмо бе напуснал работата си в обществената пералня „Ви Ви Джи“ на булевард „Олимпик“. Това бе всичко, което Джили знаеше.

„Ви Ви Джи“ беше голяма, едноетажна сграда с гипсова мазилка, построена в началото на 50-те години, когато цяла една школа от богопомазани архитекти от Лос Анджелис се сетиха за първи път да смесят автентичната испанска текстура и форма с утилитарния характер на фабричния дизайн. Тони не разбираше как е възможно дори най-нечувствителният архитект да съзре красота в тази гротескна кръстоска. Върху оранжево-червения покрив бяха забучени десетина тухлени комина с отдушници от нагъната ламарина. Пет от комините димяха. Прозорците бяха поставени в тежки дървени рамки — тъмни на цвят и провинциални на вид, сякаш сградата беше casa^[1] на някой голям terrateniente^[2], но грозните фабрични стъкла бяха обвити с тел. Там, където трябваше да бъдат верандите, имаше платформи за товарене. Стените бяха прави, ъглите — остри. Отвън сградата много приличаше на кутия — съвсем различна по форма от изящните веранди и загладените ъгли на истинската испанска конструкция. Зданието приличаше на застаряваща проститутка, носеща по-фини дрехи от обичайното, опитвайки се отчаяно да мине за дама.

— Защо са го направили? — попита Тони като излезе от полицейската кола и затръшна вратата.

— Какво са направили? — попита Франк.

— Защо са търпели толкова много позорни здания? Какъв е смисълът?

— Че кое му е позорното? — примига Франк.

— Не те ли притеснява?

— Това е обществена пералня. Нямаме ли нужда от перални?

— В семейството ти няма ли някой архитект?

— Архитект ли? Не — отвърна Франк. — Защо питаш?

— Просто се чудех.

— Знаеш ли, понякога ги говориш едни такива… ама изобщо не те разбирам.

— И други са ми го казвали — рече Тони.

В служебния офис, намиращ се в предната част на сградата, те пожелаха да видят собственика, Винсент Гарамалкис. Посрещнаха ги повече от хладно. Секретарката бе направо вражески настроена. Пералнята „Ви Ви Джи“ бе платила четири глоби за четири години за даване работа на чужденци без документи. Секретарката беше сигурна, че Тони и Франк са от имиграционния отдел и отдела за натурализирани американци, но омекна малко като видя документите им и разбра, че са инспектори от полицията. Все пак тя не пожела да им съдейства, докато Тони не я убеди, че той и колегата му нямат абсолютно никакъв интерес към това каква националност имат хората, наети на работа във „Ви Ви Джи“. Най-накрая тя призна неохотно, че мистър Гарамалкис е в сградата. Тъкмо се накани да ги заведе при него, когато телефонът иззвъня. Тогава секретарката набързо ги упъти как да го намерят сами.

Огромната главна зала на пералнята миришеше на сапун, белина и пара. Мястото беше влажно, горещо и шумно. Обществените перални машини бумтяха, бръмчаха, плющяха. Огромните сушилни барабани бучаха и тътнеха монотонно. Тракането и съскането на автоматичните сгъвачи накара Тони да стисне зъби. Повечето от работниците, разтоварващи количките, здравеняците, зареждащи пералните машини и жените, които маркираха бельото, наредени в две редици покрай дългите маси — всички те говореха високо и бързо на испански език. Когато Тони и Франк преминаха от единия край на салона в другия, шумът малко намаля, тъй като работниците прекратиха разговорите си и ги изгледаха подозрително.

Винсент Гарамалкис седеше до едно очукано бюро в края на голямата зала. Бюрото бе поставено върху платформа, висока около метър. По този начин даваше възможност на големия бос да надзирава своите наемници. Гарамалкис стана, прекоси платформата и застана в края й, когато видя Тони и Франк да идват към него. Той беше нисък, набит човек, оплешивяващ, с грубовати черти и две лешниковокафяви очи, които не съответстваха на останалата част от лицето му. Гарамалкис стоеше с ръце на кръста, сякаш ги предизвикваше да навлязат в негова територия.

— Полиция — каза Франк и светкавично показа картата си.

— Дааа — рече Гарамалкис.

— Не сме от имиграционния — увери го Тони.

— Че защо трябва да се тревожа, ако сте от имиграционния? — попита Гарамалкис и зае отбранителна позиция.

— Секретарката ви беше разтревожена — отвърна Франк.

Гарамалкис ги изгледа кръвнишки и каза:

— Чист съм. Наемам само американски граждани и чужденци с разрешително.

— Ами да, разбира се — рече Франк със сарказъм, — не ще мачка сирене.

— Вижте — каза Тони, — ние наистина не се интересуваме откъде са вашите работници.

— Тогава какво искате?

— Искаме да ви зададем няколко въпроса.

— За какво?

— За този човек — рече Франк, подавайки трите полицейски снимки на Боби Валдез.

Гарамалкис ги погледна и каза:

— Какво за него?

— Познавате ли го? — попита Франк.

— Защо?

— Искаме да го намерим.

— За какво?

— Той се укрива.

— Какво е направил?

— Слушай — рече Франк, отегчен от намусените отговори на ниския набит мъж. — Аз мога да ти направя живота лек или тежък. Можем да го сторим и тук, и в града. А ако смяташ да ни разиграваш разни номера, ще намесим и имиграционния отдел и отдела за натурализираните граждани. Ни най-малко не ни пука дали си наел на работа цяла рота мексиканци, но откажеш ли да ни помогнеш, ще се погрижим да ти скапем бизнеса по всякакъв възможен начин. Ясно ли ти е? Разбра ме, нали?

— Мистър Гарамалкис — рече Тони, — баща ми беше емигрант от Италия. Дойде в тази страна с редовни документи и естествено стана американски гражданин. Но по едно време имаше някакви неприятности с имиграционната служба. Просто беше станала някаква грешка в техните досиета, някакво недоглеждане. Обаче те го преследваха цели пет седмици. Обадили му се в работата, после внезапно идваха в жилището ни по никое време. Искаха документи, удостоверения и когато татко им ги показа, служителите ревнаха, че са фалшифицирани. Имаше заплахи… много заплахи. Преди да се оправят нещата, те дори му съставиха документи за депортиране. Баща ми трябваше да наеме адвокат, какъвто не можеше да си позволи, а майка ми изпадаше в истерия почти през цялото време, докато работата не се оправи. Така че, както разбирате, не питая ни най-малка любов към имиграционната служба. Не бих си мръднал и пръста дори да им съдействам ако желаят да ви накажат. И най-малък труд не бих си дал, мистър Гарамалкис.

Ниският набит мъж погледна към Тони за миг, после поклати глава и въздъхна:

— Ама колко са гадни, а? Искам да кажа — преди една-две години, когато всички онези ирански студенти преобръщаха коли и подпалваха къщи, дали проклетите имиграционни служби се погрижиха да им изритат задниците от тук? Не, по дяволите! Служителите им бяха прекалено заети да тормозят моите служители. Хората, които работят при мене, не палят ничии домове. Не преобръщат коли, не хвърлят камъни по полицаите. Те са добри и здраво трудещи се мъже и жени. Искат само да си изкарват прехраната. Прехрана, която не могат да изкарат на юг от границата. И знаете ли защо имиграционната служба използва всичкото си време да ги преследва? Ще ви кажа защо. Разбрал съм го. Защото тези мексиканци не се съпротивляват. Те не са политически или религиозни фанатици, както повечето иранци. Не са нито луди, нито опасни. Колко по-лесно е, дявол да го вземе, да преследваш тези хора, защото обикновено кротко се подчиняват. Ах, цялата ни система е направо срам!

— Разбирам ви — рече Тони. — Сега, ако само хвърлите поглед върху тези снимки…

Но Гарамалкис не беше готов да отговаря на въпросите им. В гърдите му се бе насъбрало много и трябваше да си го излее. Прекъсвайки Тони, той каза:

— Преди четири години ме глобиха за първи път. Все същата история. Някои от мексиканските ми работници нямаха зелени карти. Други пък работеха с вече изтекли разрешителни. След като се оправих в съда, реших вече да съм на чисто. Зарекох се да назначавам на работа мексиканци само с редовни разрешителни за работа. А ако не можех да намеря достатъчно, щях да назначавам американски граждани. И знаете ли какво, аз излязох глупак. Наистина сглупих, като мислех, че ще мога да се задържа в бизнеса по този начин. Виждате ли, аз мога да си позволя да давам само минимална заплата на повечето от моите работници, но дори тогава едва успявам да закърпя положението. Проблемът е, че американците не желаят да работят за минимална заплата. Когато си американски гражданин получаваш много повече от социалните помощи за безработни, отколкото ако работиш за минимална заплата. При това социалните помощи не се облагат с данъци. Така че за около два месеца направо станах луд, опитвайки се да намеря работници и да поддържам пералнята да работи в срок. Едва не получих инфаркт. Разбирате ли, мои клиенти са хотели, мотели, ресторанти, бръснарници… и всички те искат да си получат прането бързо и на абонатни начала — оставяме чистото бельо, взимаме мръсното. Ако не бях започнал отново да давам работа на мексиканци, щях да фалирам.

Франк не желаеше да слуша повече. Той тъкмо се накани да каже нещо остро, когато Тони сложи ръка на рамото му и го стисна леко, подсказвайки му, че трябва да има търпение.

— Вижте — продължи Гарамалкис, — разбирам, че не бива да се дават социални помощи и безплатно медицинско обслужване на незаконни пришълци и други подобни. Но не виждам смисъл да бъдат депортирани само защото вършат работа, която никой друг не иска да свърши. Това е абсурдно! Срамота!

Той отново въздъхна, погледна снимките на Боби, които държеше в ръцете си и каза:

— Да, познавам този човек.

— Чухме, че преди работел тук.

— Точно така.

— Кога?

— В началото на лятото, мисля… работи целия май и малко от юни.

— След като е напуснал жилището си и не се е обадил в участъка — каза Франк на Тони.

— Не зная нищо за това — рече Гарамалкис.

— С какво име ви се представи?

— Хуан.

— Фамилно име?

— Не си спомням. Беше тук само около шест седмици. Но сигурно все още го има сред ведомостите.

Гарамалкис слезе от платформата и ги поведе обратно към други край на залата през парата, миризмата на перилни препарати и подозрителните погледи на работниците. Когато влязоха в офиса, Гарамалкис помоли секретарката да провери ведомостите и тя след минута донесе точно тази, която бе нужна. Боби бе използвал името Хуан Мазкеза. Беше дал някакъв адрес на авеню „Ла Бриа“.

— Наистина ли живееше там? — попита Франк.

Гарамалкис сви рамене.

— Работата не е от такова естество, че да се иска чак свидетелство за съдимост.

— Каза ли защо напуска?

— Не.

— Каза ли ви къде отива?

— Да не съм му майка!

— Имам предвид — спомена ли някаква друга работа?

— Не. Просто напусна.

— Ако не намерим Мазкеза на този адрес — каза Тони, — ще искаме да поговорим с някои от хората ви. Може би някой е все още приятел с него.

— Щом искате, елате — рече Гарамалкис. — Но трудно ще успеете да говорите с хората ми.

— И защо така?

— Почти никой от тях не говори английски — отвърна Гарамалкис с усмивка.

Тони също му се усмихна и каза:

— Yo leo, escribo y hablo espanol.^[3]

— Ах! — възкликна Гарамалкис, силно впечатлен.

Секретарката им направи копие на ведомостта и Тони благодари на Гарамалкис за съдействието.

После Франк и Тони се качиха в колата и включвайки се в потока от автомобили, Франк пое към авеню „Ла Бриа“.

— Трябва да ти се признае — рече той след малко.

— Кое да ми се признае — попита Тони.

— Ти измъкна много повече от него и по-бързо, отколкото аз бих могъл.

Тони бе изненадан от комплимента. За първи път в тримесечната им съвместна работа Франк признаваше, че тактиката на партньора му даваше добри резултати.

— Искаше ми се и аз да можех като тебе, да имам стила ти — рече Франк. — Не всичко, нали разбираш? Все още си мисля, че моят начин си е най-добър в повечето случаи. Обаче от време на време попадаме на такива, които не биха се разприказвали пред мене и след милион години, а на тебе за една минута ще си кажат и майчиното мляко. Да, иска ми се да имах малко от твоите маниери.

— Ти можеш да ги постигнеш.

— Ами! По никакъв начин!

— Разбира се, че можеш.

— Ти имаш подход към хората — каза Франк, — а аз нямам.

— Можеш да се научиш.

— Неее! Така както сме си, е най-добре. На лице е класическият номер: гадно ченге — симпатично ченге, само че ние не играем тези роли. При нас се получи някак естествено.

— Ти не си гадно ченге.

Франк не отговори. Като спря на червения светофар, той заговори:

— Има нещо, което искам да ти кажа и което навярно няма да ти хареса.

— Я да видим — рече Тони.

— Става въпрос за жената от снощи.

— Хилари Томас?

— Да. Хареса ти, нали?

— Ами… да, разбира се. Изглеждаше доста приятна.

— Не това имам предвид. Искам да кажа, че ти наистина я хареса. Развълнува те.

— О, не. Тя е хубава, но аз не съм…

— Не се прави на светец. Видях как я гледаше.

Светофарът светна зелено.

Те поеха отново в мълчание.

Най-сетне Тони каза:

— Прав си. Аз не охкам и не ахкам след всяко хубаво момиче, което виждам, и ти го знаеш.

— Понякога си мисля, че си евнух…

— Хилари Томас е… различна. И въпросът не е само във външността й. Тя е страхотна, разбира се, но не е само това. Харесва ми походката, поведението й. Обичам да я слушам. Не само гласа й. Нещо повече — харесва ми начинът, по който се изразява. Харесва ми начинът й на мислене.

— Харесвам външността й — рече Франк, — но мисленето й ми е безразлично.

— Тя не лъжеше — рече Тони.

— Чу, че шерифът…

— Може да е била объркана за това какво точно й се е случило, но не си е съчинила историята от въздуха. Навярно е видяла някой като Фрай и…

— Ето тук идва това, което имам да ти кажа — прекъсна го Франк — и което ти няма да искаш да чуеш.

— Слушам те.

— Колкото и да те е развълнувала, няма извинение за това, което ми направи снощи.

Тони го изгледа смутено и каза:

— Какво съм направил?

— От тебе се очаква да поддържаш партньора си в такава ситуация.

— Не разбирам.

Лицето на Франк се зачерви. Той не погледна към Тони.

— Няколко пъти снощи, докато я разпитвах, ти взе нейната страна и застана срещу мене.

— Франк, не съм имал намерение…

— Ти се опита да ми попречиш да проведа разпита, за който знаех, че е важен.

— Стори ми се, че си твърде груб с нея.

— Тогава трябваше да изразиш мнението си много по-тактично, дявол да го вземе! С очи, с жест, с докосване. Та ти го правиш във всички останали случаи. Но пред нея се хвърли да нападаш като някакъв бял рицар.

— Тя бе изживяла нещо много мъчително и…

— Глупости! — рече Франк. — Не е изживяла нищо мъчително. Всичко беше чиста измислица!

— Все още не мога да го приема.

— Защото мислиш не с тази глава, с която трябва.

— Не вярно, Франк! И не е честно!

— Щом си мислиш, че съм се държал адски грубо, защо не ме дръпна встрани и да ме попиташ какво зная?

— Попитах те, за бога! — извика Тони вече ядосан. — Попитах те веднага след разговора ти с дирекцията, докато тя беше още навън и говореше с репортерите. Исках да зная с каква информация разполагаш, но ти не ми каза.

— Не смятах, че ще те интересува — отвърна Франк. — Ти вече се умилкваше около нея като побъркано от любов момченце.

— Това са глупости и ти го знаеш! Аз съм толкова добър полицай, колкото си и ти. Не позволявам личните ми чувства да влияят на работата ми. Но знаеш ли какво? Мисля, че твоите ти влияят.

— Влияят на какво?

— Позволяваш на твоите лични чувства да ти объркат работата понякога — отвърна Тони.

— Какви ги приказваш, по дяволите?!

— Имаш този навик да криеш информация от мене, когато попаднеш на нещо интересно — рече Тони. — И сега, като се замисля… се сещам, че ти го правиш само когато в случая е замесена жена, когато става въпрос за някаква информация, с която ти би могъл да я нараниш, нещо, което би я разстроило и би я накарало да плаче. Ти криеш такива неща от мене и после ги стоварваш върху жената изневиделица по възможно най-гадния начин.

— Винаги се добирам до това, което преследвам.

— Но обикновено има по-любезни и по-лесни начини за постигането му.

— Твоят начин, предполагам.

— Само преди две минути ти прие, че моят метод работи.

Франк нищо не каза и сърдито се втренчи в потока от коли пред него.

— Знаеш ли, Франк, каквото и да ти е причинила жена ти с онзи развод, това не е причина да мразиш всяка жена, която срещаш.

— Не е вярно.

— Може би не го правиш съзнателно, но подсъзнателно…

— Не ми приказвай тези фройдистки дивотии!

— Окей! Добре — рече Тони. — Но аз мога да те обвиня в същото. Ти твърдиш, че снощи съм се държал непрофесионално, а аз твърдя, че ти си го сторил. Сега вече си мат!

Франк зави надясно по авеню „Ла Бриа“ и спря на светофара. После светна зелено и те отново тръгнаха сред все по-засилващото се движение.

Известно време и двамата мълчаха.

— Каквито слабости и недостатъци да имаш, ти си адски добър полицай — рече Тони след кратка пауза.

Франк го погледна изненадан.

— Наистина мисля така — каза Тони. — Имали сме търкания. Повечето време се дракаме за празни работи. Може би няма да можем да работим заедно. Може би трябва да подадем молба за нови партньори. Но това са само личностни различия. Въпреки факта, че си три пъти по-груб с хората, отколкото това е необходимо, ти си добър в работата си.

Франк се прокашля.

— Е… ти също.

— Благодаря.

— Само понякога си прекалено… любезен.

— А ти понякога така се вкисваш, твойта кожа!

— Ще искаш ли нов партньор?

— Още не зная.

— Аз също.

— Но ако не започнем да се разбираме по-добре, твърде опасно е да продължаваме задно. Партньори, които взаимно се изнервят, могат и да се избият.

— Зная — каза Франк. — Зная това. Светът е пълен с идиоти, наркомани и фанатици, притежаващи оръжие. Човек трябва да работи с партньора си така, сякаш е част от него самия, нещо като трета ръка. Ако ли не, има голяма вероятност да бъде пречукан.

— Тъй че, предполагам, трябва да помислим за това дали сме подходящи един за друг.

— Да — рече Франк.

Тони започна да гледа номерата на къщите, покрай които минаваха.

— Сигурно сме съвсем наблизо — каза той.

— Май че това е къщата — рече Франк, посочвайки някаква сграда.

Адресът върху ведомостта за заплащане на Хуан Мазкеза посочваше, че жилището му е разположено в блок 16-ти, в цял един комплекс от апартаменти с градини, намиращ се в квартал, зает главно от търговски сгради: сервизи, малки мотели, магазин за автомобилни гуми и денонощен магазин за хранителни стоки. Отдалече апартаментите изглеждаха някак скъпи, но отблизо Тони забеляза признаци на запуснатост и липса на поддръжка. Външните стени се нуждаеха от нова мазилка. Бяха лошо очукани и напукани. Дървените стълби, перилата и вратите — всички те имаха нужда от боядисване. Близо до входа имаше табела, на която пишеше: Апартаменти „Лас Палмерас“. Табелата беше ударена от кола и лошо огъната, но не беше подменена. Апартаментите „Лас Палмерас“ изглеждаха добре от разстояние, защото бяха оградени от зеленина, която скриваше някои от недостатъците и омекотяваше очуканите места. Но дори пейзажът издаваше запуснатостта на „Лас Палмерас“, когато човек се вглеждаше по-отблизо. Храстите не бяха подрязвани от много време, дърветата имаха нездрав вид, а жасминът беше съвсем занемарен.

Фигурата, която даваше представа за „Лас Палмерас“ в този момент, се наричаше с една дума — преход. На паркинга имаше малко коли и това още повече подсилваше усещането за преходен период. Имаше две не много скъпи, нови коли, за които някой се грижеше с много любов и те блестяха, току-що лъснати. Без съмнение принадлежаха на млади мъже и жени, изпълнени с оптимизъм, за които колите бяха символ на постижения и благополучие. Един стар, очукан и ръждясал форд се бе килнал на една страна върху спуканата си гума и изглеждаше изоставен и неизползваем. Осемгодишен мерцедес стоеше зад форда, измит и лакиран, но много по-износен. На единия заден калник имаше ръждива дупка. Някога в по-добро време собственикът бе успял да закупи автомобил за двадесет и пет хиляди долара, но сега явно не можеше да си позволи и двеста долара, колкото би струвала поправката. „Лас Палмерас“ беше мястото, където отсядаха преминаващи резиденти. За някои тук беше временна гара по пътя нагоре към светли и примамливи перспективи. За други тук бе случайното място върху скалата, последната сигурна вдлъбнатина, преди неизбежното срутване.

Когато Франк паркира до апартамента на управителката, Тони осъзна, че „Лас Палмерас“ беше метафора на Лос Анджелис^[4]. Този град на ангели беше навярно най-великата земя на възможностите, която някога светът бе познавал. Невероятни количества пари преминаваха оттук и имаше хиляди начини да се печелят тлъсти пачки. Лос Анджелис побираше в себе си достатъчно истории за преуспели мъже и жени, които можеха да запълнят цял вестник. Но това толкова зашеметяващо изобилие създаваше и много средства за самоунищожение и ги правеше леснопостижими. Всеки опиат, който бихте пожелали, бихте могли да купите в Лос Анджелис много по-лесно и бързо, отколкото в Бостън, Ню Йорк, Чикаго или Детройт. Марихуана, хашиш, хероин, кокаин, възбуждащи, потискащи, LSD, РСР… Градът беше супермаркет за наркотици. Сексът също беше по-свободен. Викторианските принципи и благоразумие капитулираха много по-бързо в Лос Анджелис, отколкото в останалата част на страната. Това бе така отчасти защото рокбизнесът бе съсредоточен тук, а сексът беше неразделна част от неговия свят.

Но имаше и други, неизмеримо по-важни фактори, които допринасяха за отприщването на средното калифорнийско либидо. Климатът имаше думата тук. Топлите, сухи дни, субтропичното слънце и състезаващите се ветрове — вятърът от пустинята и вятърът от морето — всичко това имаше мощно еротично влияние. Южняшкият темперамент на мексиканските имигранти бе оставил своя отпечатък в голяма част от населението. Но може би най-много в Калифорния човек усещаше, че е на граница на Запада, на границата на неизвестното, с лице към тайнствената бездна. Рядко това бе съзнателното чувство за граница в културно отношение, но подсъзнанието непрестанно попиваше това познание — вълнуващо и все пак малко страшно усещане. По някакъв начин всички тези неща, взети заедно, сриваха задръжките и възпламеняваха половото чувство. Разбирането за секса без мисълта за греха беше здравословно, разбира се. Но в специалната атмосфера на Лос Анджелис, където дори и най-странните плътски желания можеха лесно да бъдат задоволени, някои мъже (и жени) се пристрастяваха към секса така, както към хероина.

Тони беше видял такива неща да се случват. Имаше хора — някои специални и особени типове, които захвърляха всичко: пари, себеуважение, авторитет и се впускаха в безкрайна оргия от похотливи прегръдки и кратки, извикващи влага плътски възбуди. Ако човек не можеше да намери личното си унижение и разруха в секса и наркотиците, Лос Анджелис предлагаше широк спектър от религии на разрушението и радикални политически движения, основаващи се на насилието.

И разбира се, Лас Вегас^[5] беше само на един час път. Можеше да се пътува редовно със самолет на сравнително ниска цена или безплатно, ако човек можеше да мине за силно дрогиран. Всички тези средства за самоунищожение бяха станали действителност благодарение на изцяло невъобразимото изобилие. С богатството си и с радостната възхвала на свободата, Лос Анджелис предлагаше както златната, така и отровната ябълка: възходящия и низходящия преход. Някои хора се установяваха за малко в „Лас Палмерас“ по пътя си към висините, където грабваха ябълката и отиваха в Бел Еър или Бевърли Хилс, или в Малибу, или някъде другаде на западния бряг и заживяваха във вечно щастие. Други вкусваха забранения плод и по пътя надолу те спираха в „Лас Палмерас“, с невинаги ясната представа за това как и защо са се озовали там.

Всъщност управителката на жилищния комплекс сякаш не разбираше как точно системата на прехода я бе довела до сегашното й състояние. Името й беше Лана Хавърби. Тя минаваше четиридесетте и беше една добре загоряла блондинка в къси панталони и тънка блуза, която се държеше само на врата с презрамка. Лана имаше добро мнение за своята сексуална привлекателност. Тя ходеше и стоеше така, сякаш позираше. Краката й бяха добре, но останалата част беше много далеч от първото качество. Имаше тлъстини по корема и талията и то повече, отколкото тя си представяше, а хълбоците и задникът й бяха доста едри за толкова разголен тоалет. Гърдите й бяха толкова големи, че не бяха привлекателни, а направо скандални. Тънката блузка разкриваше дълбоката каньонообразна гънка между гърдите й, което подчертаваше големите й, изпъкнали зърна, но не придаваше на бюста й формата и поддръжката, от които той така отчаяно се нуждаеше. Когато не сменяше позата си или не я доизглаждаше, когато не преценяваше какъв ефект възпроизвежда тялото й върху Франк и Тони, тя изглеждаше объркана и смутена. Очите й сякаш невинаги бяха на фокус. Имаше навика да не довършва изреченията си. Няколко пъти Лана хвърли учуден поглед наоколо, седнала в малката си тъмна гостна и така изгледа овехтелите, износени мебели, като че ли нямаше никаква представа как беше дошла тук и колко време беше стояла. Тя наклони глава, сякаш отнякъде чуваше шепот, глас, който се опитваше всичко да й обясни, но беше далече и тя не го чуваше.

Лана Хавърби седеше на стол, а те върху канапето. Тя погледна снимките на Боби Валдез.

— Да — каза тя. — Той беше сладурче.

— Тук ли живее? — попита Франк.

— Живееше… да. Девети апартамент… нали така? Но вече не живее.

— Изнесе ли се?

— Да.

— Кога стана това?

— Ами, някъде това лято. Май че беше…

— Кога — попита Тони.

— На първи август — рече Лана.

Тя кръстоса отново голите си крака и изпъна раменете си още малко назад, за да повдигне бюста си колкото е възможно повече.

— Колко време живя той тук? — попита Франк.

— Мисля, че беше три месеца — отвърна Лана.

— Сам ли живееше?

— Искате да кажете, дали е имал маце?

— Жена, мъж, който и да е — рече Франк.

— Сам беше — рече тя. — Знаете ли, беше много сладък.

— Оставил ли е тук новия си адрес?

— Не, но ми се ще да беше.

— Защо? Да не би да не си е платил наема?

— Не, няма такова нещо. Просто бих искала да зная къде бих…

Лана отново наклони глава, заслушвайки се в шепотите.

— Където бихте какво? — попита Тони.

Лана премига.

— О, ами където бих могла да го посетя. Аз го подработвах. Да знаете как ме възбуждаше! Раздвижваше всичките ми сокове. Опитвах се да го вкарам в леглото си, но той беше някак срамежлив…

Лана не ги попита защо търсеха Боби Валдез, известен още като Хуан Мазкеза. Тони се питаше какво ли би казала тя, ако научеше, че нейното срамежливо сладурче беше агресивен и зъл похитител.

— Някой посещаваше ли го?

— Хуан ли? Не, не съм забелязала.

Тя свали крака си от другия и остана така с леко разтворени колене, наблюдавайки за реакцията на Тони.

— Каза ли къде е работил? — попита Франк.

— Когато се нанесе в началото, работеше в някаква пералня. По-късно захвана нещо друго.

— Каза ли какво беше то?

— Не. Но да знаете, че печелеше добри пари.

— Имаше ли кола? — попита Франк.

— Отначало не — отвърна Лана. — Но по-късно си взе: ягуар „две плюс две“. Ама един път кола!

— И скъпа? — каза Франк.

— Да — отвърна тя. — Плати цял куп пари за нея и то в брой — без да му му мигне окото.

— Откъде е взел толкова пари?

— Нали ви казах. На новата си работа изкарваше доста мангизи.

— Сигурна ли сте, че не знаете къде е работил?

— Напълно. Той и дума не обелваше за това. Но знаете ли, щом видях ягуара и разбрах… че няма да остане дълго тук — рече замислено Лана. — Издигаше се бързо.

Тони и Франк останаха още пет минути при Лана, задавайки й въпроси, ала тя нямаше да им каже нищо съществено. Не беше много наблюдателна личност и спомените й за Хуан Мазкеза имаха множество малки дупки, сякаш бяха проядени от молци.

Когато Тони и Франк станаха, за да си вървят, Лана се завтече към вратата преди тях. Желатинообразните й гърди заподскачаха и се затресоха заплашително. Тя обаче явно смяташе, че това е доста съблазнително. Опита се да завърти задника си и да ходи леко на пръсти, което не изглеждаше добре на нито една кокетка, прехвърлила двадесет и една години. Лана беше четиридесетгодишна, голяма и зряла жена, неспособна да открие и използва достойнствата и особената привлекателност на нейната възраст, опитваща се да мине за младо момиче. Тя беше трогателна и жалка. Застана на прага, облегна се леко на отворената врата — единият й крак бе свит в коляното — имитирайки поза, която бе виждала в списанията за мъже или на някой календар с голи жени и направо си просеше комплимент.

Франк се извъртя ребром, за да се провре през вратата, като едва успя да не се натъкне на гърдите й и тръгна надолу по пътеката към колата без да се обръща назад.

Тони се усмихна и каза:

— Благодаря ви за съдействието, мис Хавърби.

Тя вдигна очи към него и за първи път през последните петнадесет минути фокусира взора си. Издържа на погледа му и някаква живителна искра блесна в очите й — интелигентност, искрена гордост и може би някакъв остатък от собствено достойнство — нещо по-добро и по-чисто отпреди.

— Знаете ли, аз също ще се издигна и ще се махна от тук, както направи Хуан. Аз съм била не само управителка на „Лас Палмерас“. Движила съм се в някои доста богати среди.

Тони не желаеше да чуе онова, което тя имаше да му разказва, но беше хванат в капана и след това хипнотизиран, като някой човек, спрян на улицата от дух.

— Например, когато бях на двадесет и три — каза Лана — работех като сервитьорка, но се измъкнах от там и се издигнах. Значи това беше по времето, когато „Бийтълс“ тъкмо започваха, някъде преди седемнадесет години, и цялата тая работа около рока точно тогава се развихряше. Сещате се, нали? Тогава едно хубаво момиче можеше да се свърже с големите имена и да си създаде важни познанства, нали разбирате, и да ходи абсолютно навсякъде с големите състави, да пътува из цялата страна с тях. О, мамо мила, какви прекрасни времена бяха само! Като че ли тогава можеше да имаш и да направиш всичко, което пожелаеш. Те имаха всичко, онези групи, и се раздаваха. И аз бях с тях. Наистина бях. Знаете ли, спала съм с някои много известни хора… известни в цялата страна. И аз бях доста известна. Харесвах се.

Лана започна да изброява имената на най-нашумелите групи от шестдесетте години. Тони не знаеше с колко от тях тя наистина е била в интимни отношения и с колко просто си е въобразила, че е била, но му направи впечатление, че Лана не спомена отделни личности — тя беше спала с групи, а не с хора.

Той никога не си бе задавал въпроса какво става с „групарките“ — тези скокливи полужени, полудеца, които прахосваха най-хубавите си години, мъкнейки се подир рокзвездите. Но сега вече знаеше поне един от начините, по който биха свършили. Те се влачеха след идолите, предлагайки им своите нечленоразделни овации, взимайки наркотици заедно с тях, показвайки беззаветна готовност да приемат спермата на богатите и известните люде, без да се замислят за времето и за промените, които то ще донесе. После идваше ден, когато едно такова момиче, след като бе вече напълно изхабено от прекалено много алкохол, прекалено много хашиш, прекалено много кокаин и може би малко хероин, когато първите постоянни бръчки се появяха в ъглите на очите, а тези около устата станеха с една идея по-дълбоки, когато твърдите като камък гърди покажеха първите признаци на омекване, тя биваше избутвана от леглата на групата… и разбираше, че този път нямаше да има група, която да поиска да я вземе. Ако жената не беше много придирчива, тя можеше да си изкарва прехраната по този начин още няколко години. Но за някои от тях това бе краят. Тези момичета не мислеха за себе си като за проститутки; те бяха приятелки. За мнозина от тях женитбата изобщо не влизаше в сметката, защото бяха видели прекалено много и извършили прекалено много неща, за да се задоволят охотно със скучния семеен живот. Една от тези жени, Лана Хавърби, беше започнала работа в „Лас Палмерас“ — длъжност, която за нея беше временна — просто начин да живее без да плаща наем, докато отново се свържеше с хубавите хора.

— Така че аз няма да остана дълго тук — рече тя. — Скоро ще се местя. Нали знаете, всеки момент… Усещам, че ми предстоят много и хубави неща… наистина хубави изживявания, нали така?

Положението й бе неизказано тъжно и Тони не можа да измисли какво да й каже — нещо, което би имало значение за нея.

— Хм… ами… аз наистина ви желая всичко най-най-хубаво — рече глуповато той, промъкна се покрай нея и излезе през вратата.

Живата искрица изчезна от очите й и тя изведнъж отново и отчаяно се зае да позира — раменете назад, гърдите напред. Но лицето й продължаваше да бъде изнурено и унило, коремът й продължаваше да издува колана на шортите й, а бедрата й си бяха все тъй прекалено едри за момичешки игри.

— Хей — рече тя, — ако някога сте в настроение за малко и, нали разбирате… така малко да си поговорим…

— Благодаря — рече Тони.

— Искам да кажа, не се стеснявайте да се отбиете, когато не сте на работа, нали така…

— Бих могъл — излъга Тони, но в следващия миг, тъй като усети неискреността си и защото не желаеше да я остави просто така, добави: — Имате хубави крака.

Това беше вярно, но тя не умееше да приеме комплимент с финес. Лана се ухили, сложи ръце върху гърдите си и каза:

— Обикновено циците ми привличат погледите.

— Ами… ще се видим пак — каза Тони, обърна се и тръгна към колата.

След няколко крачки отново се извърна и видя, че тя стоеше до отворената врата, наклонила глава, далече от него и от апартаментите „Лас Палмерас“, заслушана в шепнещите гласове, опитващи се да й обяснят смисъла на нейния живот.

Когато Тони влезе в колата, Франк му каза:

— Помислих, че е забила ноктите си в тебе. Тъкмо се канех да повикам специалния отряд, че да те избави от нея.

Тони не се засмя.

— Тъжно е — каза той.

— Кое?

— Лана Хавърби.

— Ти да не се занасяш?

— Цялата тази история.

— Тя е просто една тъпа курва — рече Франк. — Обаче какво мислиш за ягуара на Боби?

— Ако не е ограбвал банки, има само един начин, по който е могъл да се снабди с толкова пари.

— Наркотици — каза Франк.

— Кокаин, трева, може би РСР…

— Това е цял един нов свят, в който да търсим този малък негодник — рече Франк. — Трябва да тръгнем по улиците и да попритиснем известните пласьори, момчета, които са излежавали присъди заради продажба на наркотици. Ще ги поизпотим и ако има какво да губят и знаят къде е Боби, ще ни го поднесат на тепсия.

— Междувременно — каза Тони, — смятам да се свържа с управлението.

Тони поиска справка за черен ягуар, регистриран на името на Хуан Мазкеза. Ако успееха да вкарат съобщението в спешния бюлетин за издирване, то тогава търсенето на Боби щеше да бъде част от рутинното ежедневие на всеки униформен полицай.

Това не означаваше, че веднага щяха да го намерят. Във всеки друг град, ако някой човек биваше търсен от полицията така много, както Боби, то той не би могъл да живее на свобода много време. Щяха за няколко седмици да го открият и проследят. Но Лос Анджелис се разпростираше на почти хиляда и триста квадратни километра площ. Заедно с предградията той заемаше площ на половина от тази на Ню Йорк Сити, беше десет пъти по-голям от Бостън и колкото половината от територията на щата Роуд Айлънд. Като се брояха и незаконно пребиваващите в града чужденци, които статистическите бюра не взимаха предвид, населението на Лос Анджелис общо възлизаше на близо девет милиона жители. Сред огромните лабиринти от улици, алеи, аутобани, хълмове, възвишения и каньони един умен беглец би могъл да живее на свобода месеци наред, вършейки си работата така дръзко и хладнокръвно, като че ли беше най-обикновен гражданин.

Тони включи радиото, което бяха оставили изключено цялата сутрин, повика централата и поиска издирване на Хуан Мазкеза и ягуара му.

Жената, която се обади, имаше мек и приятен глас. След като записа искането на Тони, тя го осведоми, че през последните два часа непрекъснато са ги търсели от управлението. В момента часът беше 11:45. Случаят Хилари Томас отново се разследваше и те трябваше да отидат в къщата й в Уестууд, откъдето други полицаи се обадили в 9:30 часа.

Тони захвърли микрофона и погледна към Франк.

— Знаех си! Дявол да го вземе, знаех, че не лъже!

— Не се горещи толкова — рече Франк с песимизъм в гласа. — Каквото и да е станало, тя сигурно пак си измисля, както и преди.

— Ама ти никога не отстъпваш, а?

— Не и когато знам, че съм прав.

Няколко минути по-късно те спряха пред къщата на Хилари Томас. В страничната алея имаше две репортерски коли, един голям фургон, където беше полицейската лаборатория и една дежурна кола.

Когато излязоха от седана и тръгнаха по централната алея, някакъв униформен полицай излезе от къщата и се запъти към тях. Тони го позна — казваше се Уорън Приуит. Срещнаха се по средата на алеята.

— Момчета, нали вие сте отговорили на обаждането снощи? — попита Приуит.

— Точно така — рече Франк.

— Какво става? Да не би да работите двадесет и четири часа в денонощието?

— Двадесет и шест — отвърна Франк.

— Как е жената? — попита Тони.

— Разбита е — рече Приуит.

— Но не е ранена?

— Малко синини по врата.

— Сериозно ли е?

— Не.

— Какво се е случило? — попита Франк.

Приуит им съобщи сбито онова, което Хилари Томас вече бе разказала на него.

— Има ли някакви доказателства, че тя говори истината? — попита Франк.

— Разбрах какво мислите вие по този случай — рече Приуит, — но доказателство има.

— Какво е то? — запита отново Франк.

— Нападателят влязъл в къщата през прозореца на кабинета. При това доста изкусно си е свършил работата. Облепил стъклото с лепенки, та да не се чуе шум при счупването.

— Това би могла и тя да го направи — рече Франк.

— Да счупи собствения си прозорец? — учуди се Приуит.

— Да, защо не? — отвърна Франк.

— Е — рече Приуит, — навсякъде има адски много кръв, която не е нейна.

— Колко кръв — попита Тони.

— Не чак толкова много, но не и малко — отвърна Приуит. — Има кръв на пода в коридора, голям кървав отпечатък от ръка върху стената горе, капки кръв по бравата на външната врата.

— Човешка кръв? — попита Франк.

— Хъ?! — измънка сепнато Приуит и премига.

— Питам се дали не е фалшива кръв — измама.

— О, за бога! — възкликна Тони.

— Момчетата от лабораторията дойдоха тук едва преди четиридесет и пет минути — рече Приуит. — Още нищо не са казали, но съм сигурен, че е човешка кръв. Освен това трима съседи са го видели да бяга.

— Оххх — каза тихичко Тони.

Франк гледаше нервно тревата в краката си, сякаш се опитваше да я запали с поглед.

— Напуснал е къщата, превит надве — рече Приуит. — Държал се е за стомаха и бил сгърбен, което съответства на показанията на Томас, а тя твърдеше, че го е пробола два пъти в коремната област.

— Къде е отишъл? — попита Тони.

— Имаме свидетел, който го е видял да се качва в сив додж — фургон на две преки оттук. После си заминал.

— Имате ли номера му?

— Не — рече Приуит. — Но сме пуснали съобщение. Фургонът се издирва.

Франк Хауърд вдигна поглед.

— Знаете ли, сегашното нападение може да няма връзка с онова, което тя ни разказа снощи. Станало е както с лъжливото овчарче — вторият път вълкът наистина дошъл.

— Не ти ли се струва все пак, че съвпадението е прекалено? — попита раздразнено Тони.

— Освен това, няма начин да не е свързано — рече Приуит. — Тя се кълне, че е същият човек.

Франк издържа гневния поглед на Тони и каза:

— Но не може да е Бруно Фрай. Знаеш какво каза шериф Лоренски.

— Никога не съм твърдял, че е Фрай — отвърна Тони. — Снощи, предполагам, тя е била нападната от някого, който е приличал на Фрай.

— Тя настояваше…

— Да, беше изплашена и изпаднала в истерия — рече Тони. — Не можеше да разсъждава ясно и е взела приликата за истина. Разбираемо е.

— А после казваш, че аз изграждам хипотезите си върху съвпадения — рече Франк с възмущение.

В този миг полицай Гърни, партньор на Приуит, излезе от къщата и извика:

— Хей! Открили са го! Мъжа, когото е пробола!

Тони, Франк и Приуит забързаха към входната врата.

— Току-що се обадиха от управлението — добави Гърни. — Две деца със скейтборд го открили преди двадесет и пет минути.

— Къде?

— В някакво затънтено място на „Сепълвида“ — на паркинга пред някакъв супермаркет.

— Мъртъв?

— Като пън.

— Имал ли е документи? — попита Тони.

— Да — рече Гърни. — Точно както ни каза жената. Той е Бруно Фрай.

* * *

Студено.

Климатичната инсталация тракаше някъде в стените. Реки от студен въздух струяха от два отвора в тавана.

Хилари беше облечена в синьо-зелена на цвят рокля, подходяща за есента — не от тънка лятна материя, ала не и достатъчно плътна, та да я предпази от студа. Тя обгърна тялото си с ръце и потрепери.

Лейтенант Хауърд стоеше от лявата й страна. Все още изглеждаше леко смутен. Клеменца стоеше отдясно.

Стаята не приличаше на част от морга. Беше повече като кабина в космически кораб. Хилари лесно можа да си представи как вледеняващият мраз на далечния космос обгръща отвън стените на тази сива стая. Постоянното бръмчене на климатичната инсталация наподобяваше далечния рев на ракетни двигатели. И тримата стояха пред някакъв прозорец, гледащ към друга стая, но Хилари би предпочела да види безкрайната черна бездна и далечните звезди зад дебелите стъкла. Тя почти си пожела да е на някакво междугалактическо пътешествие, вместо да чака в моргата, за да разпознае мъжа, когото бе убила.

„Аз го убих“, помисли си тя.

Тези думи звучаха в съзнанието й и я накараха да почувства още по-силен студ, отколкото преди миг. Хилари погледна часовника си. Три часът и осемнадесет минути.

— Всичко ще свърши след минута — рече бодро лейтенант Клеменца.

Докато Клеменца говореше, някакъв санитар докара подвижно легло в стаята от другата страна на прозореца. Той го разположи точно пред стъклото. Върху леглото имаше тяло, покрито с чаршаф. Санитарят смъкна чаршафа от лицето на мъртвия чак до средата на гърдите му, после отстъпи встрани.

Хилари погледна трупа и усети, че й се завива свят.

Устата й пресъхна.

Лицето на Фрай беше бледо и спокойно и тя изведнъж бе обзета от безумното усещане, че той всеки момент ще извърне глава към нея и ще отвори очи.

— Той ли е? — попита лейтенант Клеменца.

— Това е Бруно Фрай — рече тя едва чуто.

— Но това ли е мъжът, който влезе в къщата ви с взлом и ви нападна? — попита лейтенант Хауърд.

— Не започвайте пак — каза тя. — Моля ви!

— Не, не — отвърна Клеменца. — Лейтенант Хауърд вече не се съмнява във вашата история, мис Томас. Разбирате ли, ние знаем, че този човек е Бруно Фрай. Установихме това от документите му за самоличност в него. Имаме нужда само да потвърдите, че той е човекът, който ви е нападнал и когото вие сте проболи с нож.

Устата на мъртвия беше безжизнена — нито се мръщеше, нито се усмихваше, но Хилари още помнеше зловещото й хилене.

— Той е — каза тя. — Сигурна съм. Бях сигурна през цялото време и дълго ще имам кошмари.

Лейтенант Хауърд кимна на санитаря зад прозореца и той покри трупа.

През съзнанието на Хилари се стрелна още една нелепа и смразяваща кръвта мисъл: Ами ако той се изправи върху леглото и отхвърли чаршафа?

— Сега ще ви заведа у вас — каза Клеменца.

Хилари излезе от стаята първа. Беше нещастна, защото бе убила човек… но бе напълно успокоена и дори очарована, че той бе мъртъв.

* * *

Двамата инспектори я закараха до дома й в полицейския седан. Франк караше, а Тони седеше до него. Хилари Томас беше на задната седалка — раменете й бяха малко опънати назад, ръцете й — кръстосани на гърдите, като че ли усещаше студ в този топъл септемврийски ден.

Тони непрекъснато намираше поводи да се обръща назад и да я заговори. Не му се искаше да откъсне очи от нея. Беше така прелестна, че го караше да се чувства като в голяма художествена галерия — когато заставаше пред някое особено изящно платно на някого от великите майстори.

Тя му отговаряше, дори няколко пъти се усмихна, но не бе в настроение за леки и забавни разговори. Беше потънала в собствените си мисли и повечето време мълчеше и гледаше навън през страничния прозорец.

Когато навлязоха в страничната алея до къщата й и спряха пред входа, Франк Хауърд се обърна към нея и каза:

— Мис Томас… аз… хм… аз ви дължа извинение.

Тони не бе изненадан от признанието, но малко се учуди от искрената нотка на разкаяние в гласа на Франк и умоляващото изражение на лицето му. Смиреността и покорството не бяха най-силните му качества.

Хилари Томас сякаш също се изненада.

— О… ами… аз мисля, че вие просто си вършехте работата.

— Не — отвърна Франк. — Това е проблемът. Не си вършех работата. Поне не я вършех както трябва.

— Всичко свърши — каза тя.

— Но ще приемете ли извинението ми?

— Е… разбира се — рече Хилари, притеснена.

— Чувствам се много зле заради начина, по който се отнесох с вас.

— Фрай повече няма да ме безпокои — отвърна тя. — Тъй че това е единственото, което има значение, предполагам.

Тони излезе от колата и й отвори вратата. Тя не можеше да слезе сама, защото задните врати на седана нямаха дръжки от вътрешната страна — мярка срещу затворниците, наумили си да бягат. Освен това той искаше да я придружи до дома й.

— Може да се наложи да свидетелствате при съдебната експертиза — каза Тони, когато наближиха къщата.

— Защо? Когато го прободох, Фрай беше в дома ми против волята ми. Той заплашваше живота ми.

— О, няма съмнение! Това е елементарен случай на самозащита — каза бързо Тони. — Ако трябва да се явите в съда, то ще бъде само формалност. Няма абсолютно никакъв шанс да ви се отправят обвинения или нещо подобно.

Хилари отключи входната врата, отвори я, обърна се към него и лъчезарно му се усмихна.

— Благодаря ви, че ми повярвахте снощи, въпреки думите на шерифа в Напа Каунти.

— Ние ще проверим това — рече Тони. — Трябва да ни даде обяснение. Ако ви интересува, ще ви уведомя какво ни е казал.

— Наистина съм любопитна — рече тя.

— Добре. Ще ви се обадя.

— Благодаря.

— Няма за какво.

Хилари влезе в антрето.

Тони не помръдваше.

Тя се обърна към него, а той се усмихна глупаво.

— Още нещо ли има?

— Всъщност, да.

— Какво?

— Още един въпрос.

— Да?

Никога преди не се бе чувствал така непохватен с жена.

— Бихте ли вечеряли с мене в събота?

— О! — възкликна тя. — Ами… мисля, че няма да мога.

— Разбирам.

— Искам да кажа: бих искала.

— Бихте ли?

— Но всъщност нямам много време за развлечения напоследък.

— Ясно.

— Тъкмо сключих договор с „Уорнър Брадърс“, а това означава, че ще работя денем и нощем.

— Разбирам ви — каза Тони.

Той се чувстваше като гимназист, когото красавицата на класа е отрязала.

— Беше мило от ваша страна да ме поканите — каза Хилари.

— Да. Ами… успех с „Уорнър Брадърс“.

— Благодаря.

Последва размяна на усмивки.

Тони се обърна и тръгна към колата. Чу как входната врата хлопна. Той спря, извърна се и я погледна.

Едно жабче скочи от храстите право върху каменната настилка на пътеката пред Тони. Седеше по средата на алеята и му се кокореше като въртеше назад очи, за да добие необходимия ъгъл. Мъничкият му, кафяво-зелен гръден кош бързо-бързо се разширяваше и свиваше.

Тони погледна жабчето и каза:

— Твърде лесно ли се предадох?

То тъничко изквака.

— Какво губя? — попита Тони.

Жабокът отново квакна.

— Така виждам нещата: няма какво да губя.

Той заобиколи статуята на купидона и позвъни на вратата. Усети как Хилари Томас го гледа през шпионката и когато секунда по-късно тя отвори вратата, Тони заговори преди нея:

— Да не съм ужасно грозен?

— Какво?

— Нима приличам на Квазимодо или нещо такова?

— Наистина, аз…

— Не си бъркам с клечка в зъбите на публични места — каза той.

— Лейтенант Клеменца…

— Защото съм ченге, нали?

— Какво?

— Нима не знаете какво мислят някои хора?

— Какво мислят някои хора?

— Мислят, че полицаите се приемат зле от обществото.

— Е, аз не съм от тези хора.

— Не сте сноб?!

— Не, аз просто…

— Може би ми отказахте, защото нямам много пари и не живея в Уестууд.

— Лейтенант, прекарала съм по-голямата част от живота си в безпаричие и невинаги съм живяла в Уестууд.

— Тогава какво ми има питам се — рече Тони и погледна надолу към себе си, преструвайки се на учуден.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Нищо ви няма, лейтенант.

— Слава богу!

— Наистина, отказах ви само по една причина: нямам време за…

— Мис Томас, дори президентът на Съединените щати успява да си осигури по някоя свободна вечер от време на време. Дори шефът на „Дженерал Мотърс“ намира свободно време, дори папата, дори господ е почивал на седмия ден! Никой не може да е зает непрекъснато.

— Лейтенант…

— Наричай ме Тони.

— Тони, след това, което преживях през последните два дни, се боя, че няма да бъда торбата със смешките.

— Ако исках да вечерям с такава торба, щях да взема със себе си цяла тумба маймуни.

Тя отново се усмихна, а на него му се прииска да вземе красивото й лице в ръцете си и да го обсипе с целувки.

— Съжалявам — каза Хилари, — но искам да остана сама няколко дни.

— Точно това не бива да правиш след онова, което си преживяла. Трябва да излизаш, да бъдеш сред хора! Да се развеселиш. И не само аз мисля така.

Тони се обърна и посочи каменната пътека зад себе си. Жабчето още беше там. Беше се извърнало, за да ги вижда.

— Попитай мистър Жабок — каза Тони.

— Мистър Жабок ли?

— Един мой познат. Много е мъдър — рече Тони, наведе се и се втренчи в жабока.

Той примига бавно и тежко и изквака точно в подходящия момент.

— Напълно си прав — каза му Тони. — А не мислиш ли, че аз съм този, с когото тя трябва да излезе?

— Квааак! — изкряка жабокът.

— И какво ще й направиш, ако тя отново ми откаже?

— Квааак, квааак!

— Ха така! — каза Тони, кимна с доволство и се изправи.

— Е, какво каза той? — попита Хилари, усмихната. — Какво ще ми направи, ако не изляза с тебе… ще ми направи брадавици по лицето ли?

Тони я погледна със сериозно изражение и рече:

— По-лошо! Казва, че ще се вмъкне в стената на къщата, ще се изкатери чак до спалнята ти и така силно ще квака всяка нощ, че ти няма да можеш да спиш и накрая ще се предадеш.

Хилари се усмихна.

— Добре, предавам се.

— Събота вечер?

— Да.

— Ще те взема в седем.

Тони се обърна към жабчето и каза:

— Благодаря ти, приятел.

А то заподскача по пътеката, после по тревата и накрая се изгуби в храстите.

Тони погледна към Хилари.

— Благодарностите го смущават.

Тя се засмя и затвори вратата.

Тони се върна при колата и влезе вътре, свирукайки щастливо.

Франк подкара колата и го попита:

— Какво прави толкова време?

— Уредих си среща — отвърна Тони.

— С нея?

— Е, не! Със сестра й!

— Късметлия си!

— Не аз, а жабата.

— Хъ?!

— Шегувам се.

Когато отминаха няколко преки, Франк каза:

— Вече минава четири. Докато закараме тази грамада в депото и направим отчета за деня, ще стане пет.

— Искаш поне веднъж да свършим навреме, нали?

— Тъй или иначе, до утре сутринта нищо друго не можем да направим по случая Боби Валдез.

— Така е — рече Тони. — Хайде да бъдем малко непукисти.

След още няколко пресечки Франк рече:

— Искаш ли да пийнем, след като приключим дежурството?

Тони го погледна слисан. За първи път откакто работеха заедно, Франк бе предложил да отидат някъде след работа.

— Просто едно-две питиета — каза Франк. — Или имаш среща…

— Не, свободен съм.

— Знаеш ли някой бар?

— Идеалното заведение! Наричат го „Аварийната дупка“.

— Но не е наблизо до управлението, нали? Да не ходят много ченгета там?

— Доколкото зная, аз съм единственият служител на закона, който го посещава. Намира се на булевард „Санта Моника“, близо до Сенчъри Сити — само на няколко преки е от квартирата ми.

— Звучи добре — рече Франк. — Ще се видим там.

През останалата част от пътя, докато стигнаха полицейския гараж, и двамата мълчаха — мълчанието им сега беше малко по-дружелюбно отколкото друг път, но си беше все пак мълчание.

„Какво ли е намислил?“, чудеше се Тони. „Защо прословутата Франк Хауърдска резервираност изведнъж бе разбита на парчета?“

* * *

В четири и половина следобед медицинският експерт от Лос Анджелис нареди да се извърши ограничена аутопсия на трупа на Бруно Гюнтер Фрай. Ако изобщо бе възможно, тялото трябваше да бъде отворено в областта на коремните рани, колкото да може да се докаже, че тези две пробождания са били единствената причина за смъртта.

Експертът нямаше да може лично да извърши аутопсията, защото трябваше да хване самолета за Сан Франциско в 17:30 часа, за да присъства на уговорена преди това среща. Задачата беше поставена на един от патолозите в екипа.

Мъртвият бе положен в студената стая и чакаше заедно с други мъртъвци. Лежеше върху носилката, покрит с бял чаршаф.

* * *

Хилари Томас беше изтощена. Във всяка кост на тялото си усещаше тъпа болка. Всичките й стави сякаш горяха. Всеки свой мускул чувстваше така, като че ли бе преминал през скоростна центрофуга и след това наново бе оформен. Психическото напрежение имаше върху нея съвсем същия ефект, както и усиленият физически труд.

Беше също изнервена и прекалено напрегната, за да може да се възстанови с краткия сън. Всеки път, когато в къщата нещо проскърцаше — обикновените домашни шумове — тя се чудеше дали не скърцаше някоя дъска под тежестта на някой, който бе влязъл в къщата й. Когато лекият полъх на вятъра разлюляваше нарязаните листа на някоя палма и някой боров клон близо до прозореца й, Хилари си представяше как някой крадешком реже стъклото или наднича през ключалката. Ала когато тишината продължеше по-дълго време, тя усещаше нещо зловещо да се прокрадва в нея. Нервите й бяха изтънели като панталоните на някой разкайващ се, вечно на колене грешник.

Най-добрият лек, който Хилари бе открила срещу нервното напрежение, беше хубавото четиво. Тя обходи с поглед лавиците с книги в кабинета си и взе последния роман на Джеймс Клавел — една дълга история, развиваща се в Ориента. Наля си уиски, сложи лед, настани се в дълбокото кафяво кресло и започна да чете.

Двадесет минути по-късно, когато Хилари вече се потопяваше напълно в историята на Клавел, телефонът иззвъня. Тя стана и вдигна слушалката.

— Ало?

Никой не отговори.

Този, който звънеше, помълча миг-два, после затвори.

Хилари постави обратно слушалката на мястото й и се втренчи в нея замислено.

Грешно избран номер?

Сигурно.

Но защо отсреща нищо не казаха?

Някои хора са си просто такива, каза си тя. Грубияни!

Ами ако не беше грешен номер? Ами ако беше… нещо друго?

„Престани! Във всяка сянка виждаш таласъми!“, рече си сърдито Хилари. Фрай е мъртъв. Беше ужасно, но всичко свърши. Край! Заслужаваш почивка — няколко дни, за да възстановиш нервите си и да си събереш ума. Но тогава ще трябва да престанеш да се обръщаш назад, а да заживееш живота си и да гледаш само напред. Иначе ще свършиш в лудницата.

Хилари се сви в креслото, но усети студ и кожата по ръцете й настръхна. Тя отиде до шкафа, измъкна от там едно синьо-зелено плетено вълнено одеяло, отново седна в креслото и уви краката си в одеялото.

Сръбна от уискито си и отново се зачете в Клавел.

Не след дълго Хилари забрави за телефонното обаждане.

* * *

След като се разписа в управлението, Тони се прибра вкъщи, изми се и смени костюма си с дънки и риза на карета. Сложи си и едно тънко бежово сако, измина двете преки и стигна до „Аварийната дупка“.

Франк вече беше там, седнал в едно черно сепаре, все още облечен в костюма си, и пиеше скоч.

„Аварийната дупка“, или просто „Дупката“, както наричаха заведението постоянните му клиенти, беше едно рядко и ценно нещо, но вече на изчезване — тоест една най-обикновена квартална кръчма. През последните две десетилетия в отговор на непрекъснатото разчленяване и раздробяване на културата, американската кръчмарска индустрия, поне в част от градовете и предградията, се впусна бясно да се специализира. Но „Дупката“ успешно устоя на тенденцията. Не беше заведение за хомосексуалисти, нито за самотни мъже и жени, нито пък за травестити. Не беше и бар, посещаван главно от рокери или тираджии, или хора от шоу бизнеса, нито пък от полицаи или счетоводители в свободното си време. Не беше и заведение, в което сервитьорките бяха голи до кръста, нито пък бар на рокендрола, кънтри музиката или уестърните. И слава богу, не беше и бар за спортисти с онези ми ти двуметрови телевизионни екрани и куадрофоничния глас на коментатора Хауърд Косъл. „Дупката“ предлагаше само приятно приглушена светлина, чистота, любезни обноски, удобни столове и сепарета, джубокс, който не свиреше прекалено силно, хотдог, хамбургери, приготвени в миниатюрната кухничка и хубави напитки на достъпни цени.

Тони се намести в сепарето срещу Франк.

Пени, сервитьорката с пясъчножълтата коса, свежи, прасковени бузки и брадичка с трапчинка, застана до масата. Тя разроши косата на Тони и попита:

— Какво ще обичаш, Реноар?

— Един милион в брой, един ролс-ройс, вечен живот и аплодисментите на тълпата — отвърна Тони.

— А с какво ще се задоволиш?

— Бутилка „Корс“.

— Това можем да доставим — отвърна тя.

— Донесете ми още един скоч — рече Франк.

Когато сервитьорката отиде на бара, за да им изпълни поръчката, Франк отново се обади:

— Защо те нарече Реноар?

— Той е бил известен френски художник.

— Е и?

— Ами, и аз съм художник. Нито френски, нито известен. Пени просто обича да се закача с мене.

— Значи рисуваш картини? — попита Франк.

— Е, не съм бояджия.

— И защо не си ми казал до сега?

— Веднъж-два пъти направих няколко забележки по повод изящното изкуство — рече Тони, — но ти посрещна темата с подчертана липса на интерес. Всъщност беше толкова апатичен, сякаш ти говорех за положителните аспекти в граматиката на суахили, или процеса на разлагане в мъртвите бебета.

— С маслени бои ли рисуваш? — попита Франк.

— С маслени, туш, водни… от всичко по малко, но най-вече с маслени бои.

— Откога се занимаваш с това?

— От дете.

— Продавал ли си някоя картина?

— Не рисувам, за да продавам.

— Защо го правиш?

— За собствено удоволствие.

— Бих искал да видя някои от работите ти.

— Моята галерия има най-странното работно време, но съм сигурен, че може да се уреди нещо.

— Галерия?

— Апартаментът ми. Няма много мебели, но е претъпкан с картини.

Пени донесе напитките.

Двамата мълчаха известно време, а после говориха малко за Боби Валдез и пак се умълчаха.

В заведението имаше шестнадесетина души. Неколцина си бяха поръчали сандвичи. Въздухът ухаеше на цвърчаща говежда кайма и кълцан лук, от което на човек му потичаха слюнките.

Най-сетне Франк каза:

— Предполагам, че се питаш защо сме тук сега.

— За да пийнем.

— Има и друго.

Франк разбърка питието си със сламката и кубчетата лед тихичко изтракаха.

— Има някои неща, които трябва да ти кажа — додаде той.

— Мислех, че всичко си ми казал онази сутрин в колата, когато се връщахме от „Ви Ви Джи“.

— Забравѝ за онова, което ти казах тогава.

— Имаше основание да го кажеш.

— Бях задръстен с лайна — рече Франк.

— Не, може би беше прав.

— Казвам ти, задръстен бях с лайна.

— Добре де — рече Тони. — Задръстен си бил.

Франк се усмихна.

— Би могъл да поспориш с мен малко повече.

— Когато си прав, прав си — отвърна Тони.

— Сгреших за онази жена Томас.

— Ти вече й се извини, Франк.

— Някак си чувствам, че трябва да се извиня и на тебе.

— Не е необходимо.

— Но ти прозря нещо — разбра, че тя казва истината. А аз абсолютно нищичко не усетих. Бях хукнал да гоня вятъра в съвсем друга посока. Дявол да го вземе, ти дори ми напъха носа в следата и аз пак нищо не подуших.

— Е, ако стриктно се придържаме към системата на миризмите, може да се каже, че ти не успя да подушиш дирята, защото отдавна не си използвал носа си.

Франк мрачно кимна. Широкото му лице сякаш изведнъж заприлича на маска с меланхоличното изражение на ловджийска хрътка.

— Заради Уилма. Обонянието ми не е във форма заради Уилма.

— Бившата ти жена?

— Да. Ти удари право в целта тази сутрин, когато каза, че съм женомразец.

— Сигурно ти е причинила голяма болка.

— Няма значение какво ми е причинила — рече Франк. — За това, което позволих да се случи с мене, няма извинение.

— Прав си.

— Искам да кажа, човек не може да се скрие от жените, Тони.

— Те са навсякъде — съгласи се Тони.

— Господи, знаеш ли от кога не съм спал с жена?

— Не.

— Десет месеца. Откакто тя ме изостави — четири месеца преди развода.

Тони не знаеше какво да каже. Чувстваше, че не познава Франк достатъчно добре, за да разисква с него такива интимни неща като сексуалния му живот, но все пак беше ясно, че човекът отчаяно се нуждае от някого, който да го изслуша с разбиране.

— Ако не се включа скоро в играта — рече Франк, — по-добре да изчезвам и да стана монах.

Тони кимна.

— Десет месеца е наистина много време — каза той сконфузено.

Франк не отговори. Той се втренчи в уискито си, както би се втренчил в някое кристално кълбо, в което да види бъдещето си. Очевидно бе, че Франк искаше да говори за Уилма и за развода си и за това накъде да тръгне от тук нататък. Ала не му се искаше да мисли, че насилва Тони да слуша за проблемите му. Франк беше много горд. Искаше му се някой да го примамва и гали и да измъкне всичко от него с въпроси и недоизказано съчувствие.

— Уилма друг ли си намери, или какво? — попита Тони и веднага разбра, че е ударил в целта прекалено бързо.

Франк още не беше готов да говори за това и се престори, че не чу въпроса.

— Това, които ме тревожи, е, че ми пречи на работата. Винаги съм бил адски добър във всичко, което съм захващал. Почти идеален, нищо че сам си го казвам. Но всичко свърши с развода. Тогава намразих жените и много скоро намразих и работата си. — Франк отпи голяма глътка от уискито си. — И какво, майната му, става с онзи скапан и побъркан шериф в Напа Каунти? Защо ще лъже, за да предпази Бруно Фрай?

— Ще разберем, рано или късно — отвърна Тони.

— Искаш ли още едно?

— Може.

Тони разбра, че дълго ще останат в „Дупката“. Франк искаше да говори за Уилма, искаше да се избави от всичката отрова, която се бе насъбрала в него и бе разяждала сърцето му почти година, но не можеше да я излее отведнъж, а само капка по капка.

* * *

Този ден имаше голям урожай за Смъртта в Лос Анджелис. Мнозина бяха умрели по естествен начин и следователно нямаше да минат под скалпела на експерта по съдебна медицина. Кабинетът по съдебна медицина трябваше да се занимае с девет трупа. Имаше две жертви на автомобилно произшествие и за тях сигурно щеше да бъде образувано дело по обвинение за престъпно нехайство. Двама мъже бяха починали от огнестрелни рани. Едно дете очевидно бе починало поради побой, нанесен от пияния му и зъл баща. Една жена се бе удавила в собствения си басейн и двама младежи бяха умрели от наркотик в свръхдоза. Там беше и Бруно Фрай.

В седем часа и десет минути в четвъртък вечерта, с надеждата да навакса изоставането в работата си, патологът в градската морга направи ограничена аутопсия на трупа на Бруно Гюнтер Фрай от мъжки пол, бял, възраст — 40 години. Лекарят не сметна за нужно да разрязва тялото му извън коремната област с двете рани, защото той много бързо успя да установи, че мъжът определено бе починал само от тези две коремни пробождания и никакви други. Горната рана не бе фатална — ножът беше срязал мускулите и закачил леко едната половина на белия дроб. Но долната рана беше фатална — острието беше срязало стомаха, пробивайки артерията на пилора и наранявайки панкреаса. Жертвата бе починала вследствие на масиран вътрешен кръвоизлив.

Патологът заши срязванията, които беше направил, както и двете засъхнали вече рани. После попи и почисти остатъците от кръв, жлъчка и частици от зашития стомах и огромен гръден кош.

Мъртвият бе преместен от масата за аутопсия (тя все още бе покрита с петна и в улеите от неръждаема стомана се виждаше червеникавокафява течност от кръв и жлъчка) върху санитарната количка. Санитарят забута количката към хладилната зала, където другите тела, отворени и изследвани, после отново зашити, чакаха търпеливо погребалните си церемонии и гробовете си.

След като санитарят си отиде, Бруно Фрай лежеше притихнал и неподвижен, блажен в компанията на мъртвите така, както никога в компанията на живите.

* * *

Франк Хауърд се напиваше. Той си бе свалил сакото и вратовръзката и откопчал горните копчета на ризата си. Косата му беше разрошена, защото непрекъснато заравяше пръстите си в нея. Очите му бяха кървясали, а широкото му лице — подпухнало. Заваляше някои думи и от време на време се повтаряше, но толкова пъти повтаряше едно и също нещо, че Тони трябваше да го побутва да продължи така, както се побутва игла върху развалена грамофонна плоча. На всяка бутилка бира на Тони, той гаврътваше две чаши уиски.

Колкото повече пиеше, толкова повече говореше за жените в своя живот. Колкото повече отиваше към пълната пиянска забрава, толкова повече се приближаваше до агонията на своя живот — загубата на две съпруги.

През втората година от службата си в полицейския отдел в Лос Анджелис Франк Хауърд се бе запознал с първата си жена, Барбара Ан. Била продавачка на бижутериен щанд в един универсален магазин в центъра на града и му помогнала веднъж да избере подарък за майка си. Била така очарователна, нежна и мъничка, толкова красива и тъмноока, че той просто не устоял и я поканил на среща, макар и да бил сигурен, че тя ще му откаже. Обаче Барбара Ан приела. След седем месеца сключили брак. Барбара Ан обичала всичко да планира. Дълго преди сватбата тя изготвила подробен план на техния съвместен живот през първите четири години. Тя трябвало да продължи да работи в универсалния магазин, но от нейната заплата не трябвало да харчат нито грош. Всичките й пари трябвало да се внасят в спестовната й книжка, за да могат по-късно да ги използват при закупуването на къща. Налагало се също да опитат да спестят от неговата заплата толкова, колкото било възможно, като живеели в удобен и чист, но доста евтин едностаен апартамент. Трябвало да продадат понтиака на Франк, защото той гълтал бензин като ламя и защото живеели достатъчно близо до универсалния магазин, до който Барбара Ан ходела пеша. Така че нейният фолксваген бил достатъчен, за да може Франк да отива с него на работа и да се връща. Парите от продажбата на понтиака щели да бъдат първата вноска за бъдещата къща. Тя планирала дори менюто за всеки ден от първите шест месеца — все хранителни ястия в рамките на един много икономичен бюджет. Франк обожавал тази нейна слабост към строго разпределяне на финансите, отчасти защото му се струвала толкова невероятна и несъответстваща. Тя била весела, закачлива жена, на всичко се смеела, понякога била дори вятърничава и импулсивна в някои неща извън сферата на парите. Била отличен партньор в леглото. Винаги имала желание да се любят и била дяволски добра в тази работа. Барбара Ан не била плановичка в сферата на плътските удоволствия — не планирала техните сексуални контакти. Те винаги били внезапни, изненадващи и страстни. Тя обаче планирала да купят къщата само след като съберат четиридесет процента от пазарната й стойност. Знаела също колко стаи трябвало да има в къщата, точно колко голяма трябвало да бъде всяка стая. Начертала план на идеалната къща и го сложила в едно чекмедже, изваждайки го от време на време, за да го погледа и да си помечтае. Много искала да имат деца, но била планирала да не забременява докато не се установели в собствената си къща. Барбара Ан предвидила почти всички възможности… освен една — рак. Тя се разболяла от злокачествен рак на лимфните жлези, който бил открит две години и два дни от женитбата й с Франк и на третия месец от поставянето на диагнозата Барбара Ан починала.

Тони седеше в сепарето на „Аварийната дупка“, бирата пред него ставаше все по-топла, а той слушаше Франк Хауърд и все повече разбираше, че той за първи път споделяше с някого мъката си. Барбара Ан бе починала през 1958-ма година, преди двадесет и две години и през всичкото време оттогава насам Франк не бе казвал на никого за болката, която бе чувствал, виждайки я как гасне и си отива. Тази болка не беше намаляла. Тя и сега жестоко го разяждаше, както тогава. Той пийна още от уискито си и се помъчи да намери думи, за да опише агонията си. Тони бе смаян от чувствителността му и от дълбочината на чувството, скрити така добре зад суровото тевтонско лице и тези иначе студени сини очи.

Смъртта на Барбара Ан превърнала Франк в един слаб, неадекватен и нещастен мъж, но той сурово потискал сълзите и мъката си, защото се страхувал, че ако веднъж се поддаде, повече никога няма да може да се съвземе. Беше усетил в себе си саморазрушителни импулси: пагубна страст към алкохола, която дори не подозирал преди смъртта на жена си; склонност да кара колата прекалено бързо и лекомислено, макар преди това да е бил винаги внимателен шофьор. За да разведри психическото си състояние, да се спаси от самия себе си, Франк потушил част от болката си като се отдал изцяло на служебните си задължения, отдал живота си на полицейското управление, опитвайки се да забрави Барбара Ан в безкрайните часове на полицейски обязаности. Загубата й прогорила в душата му дупка, която никога не могла да бъде запълнена, но с времето той успял да я замаскира като прекарвал дълги часове в службата си и изцяло се отдал на работата в полицията.

Франк преживял цели деветнадесет години, дори преуспял чрез строгия си режим на отявлен работоман. Като униформен полицай той не бил в състояние да удължава работното си време, затова се записал да учи във вечерните курсове към Академията — пет дни в седмицата и съботите и завършил специалността „Науката в криминологията“. Той използвал дипломата си и безупречната си репутация, за да се издигне до редовете на цивилните агенти, където вече можел да се труди и след изтичане на работното си време, без да е нужно да прави номера с разписанието на дежурствата при диспечера. По време на работата си по десет, дванадесет и четиринадесет часа на ден, Франк не мислел за нищо друго, освен за случаите, по които работел. Дори в свободното си вземе той мислел за текущите полицейски разследвания, като изключвал за всичко друго на този свят, разсъждавал върху тях, докато стоял под душа и докато се опитвал да заспи нощем, предъвквал ги заедно с ранната си закуска сутрин или късните си самотни вечери. Не четял нищо друго, освен учебници по криминология и научни изследвания на изявени криминални типове. Цели деветнадесет години той бе ченге на ченгетата, детектив на детективите.

И тогава срещнал Уилма Комптън.

Облягайки се назад в сепарето на „Аварийната дупка“, Франк едва не се задави като произнесе името й. Той прокара длан по влажното си от пот лице, зарови пръсти в косата си и каза:

— Искам още един двоен скоч.

С голямо усилие той изговаряше всяка сричка, но така изглеждаше дори още по-пиян, отколкото ако заваляше думите и фъфлеше.

— Разбира се — отвърна Тони. — Още един скоч. Но не трябва ли да похапнем нещо?

— Не съм гладен — рече Франк.

— Тук правят страхотни сандвичи със сирене — каза Тони. — Хайде да си вземем два сандвича и малко пържени картофи.

— Не. За мене само скоч.

Тони настоя и най-накрая Франк се съгласи на един сандвич със сирене, но без пържени картофи.

Пени взе поръчката за храната, но когато чу, че Франк иска още един скоч, изрази неодобрението си, казвайки, че това не е много на хубаво.

— Не съм с кола — отвърна Франк, наблягайки на всяка сричка. — Дойдох с такси, защото имах намерение да се напия до умопомрачение. Ще се прибера вкъщи пак с такси. Така че, моля те, малка сладурано с цепната брадичка, донеси ми още един такъв, чудесен, двоен скоч.

Тони кимна към Пени.

— Ако не може да си хване такси по-късно, аз ще го откарам.

Сервитьорката донесе новите им питиета. Недопитата чаша бира стоеше пред Тони, но бирата бе вече топла и безвкусна и Пени я отнесе.

Уилма Комптън.

Уилма била дванадесет години по-млада от Франк — на тридесет и една, когато се срещнали за първи път. Била очарователна, нежна и мъничка, красива, тъмноока. Стройни крака. Пищни форми, възбуждаща извивка на бедрата, малко, стегнато задниче, прищипната в талията и гърди, малко по-големи, отколкото отивали на ръста й. Не била чак толкова прелестна или очарователна, или нежна и мъничка, колкото Барбара Ан. Нямала пъргавия ум на Барбара Ан, нито нейния упорит характер и състрадателна душа. Но поне външно достатъчно приличала на отдавна починалата жена, за да събуди интереса на Франк към една романтична връзка.

Уилма била келнерка в едно кафене, където често обядвали полицаи. Когато тя за шести пореден път сервирала на Франк, той я поканил да излязат заедно и тя казала „да“. След четвъртото си излизане, те спали заедно. Уилма имала същото желание, енергия и готовност да експериментира в секса както и Барбара Ан, което я правело превъзходна любовница. Макар и на моменти тя да била прекалено много заинтересувана от собственото си задоволяване, а не толкова от неговото, Франк успявал да убеди себе си, че тази нейна себичност ще премине. Според него тя била просто резултат от факта, че Уилма не била имала пълноценна връзка от дълго време. Освен това той бил горд, че може лесно да я възбужда и така изцяло да я задоволява. За първи път след Барбара Ан любовта била част от сексуалния живот на Франк, а той смятал, че и Уилма изпитвала същото чувство към него. След като спали заедно цели два месеца, Франк помолил Уилма да се омъжи за него. Тя казала „не“ и след това вече не искала да се среща с него. Той можел да я вижда и говори с нея само когато се отбивал в кафенето.

Уилма била възхитително пряма в обясненията си за причините, поради които му отказала. Тя имала желание да се омъжи и активно си търсела подходящ съпруг, но подходящият съпруг трябвало да има много пари в банката и хубава работа. Един полицай, казвала тя, никога не би имал достатъчно пари, за да й осигури охолството и сигурността, които тя търсела. Първият й брак се провалил главно, защото тя и съпругът й постоянно се карали за сметки и пари. Тя открила, че безпаричието изгаря любовта в една интимна връзка и я превръща в пепел от горчивини и гняв. Това било ужасно изживяване за нея и тя била решила твърдо никога повече да не изпитва подобно нещо. Не изключвала женитбата по любов, но финансовата сигурност трябвало да присъства на всяка цена. Бояла се, че може би думите й ще му се сторят безсърдечни, но тя не можела още веднъж да понесе предишната болка. Докато говорела за това, гласът й затреперил, а очите й се напълнили със сълзи. Уилма не желаела още една любов да бъде унищожена поради липса на пари — това било непростимо тъжно и потискащо.

Странно, но решението й да си намери съпруг с пари не намалило уважението на Франк към нея и пламенните му чувства. Тъй като досега години преди това бил прекарал в самота, той жадувал връзката да продължи, дори ако трябвало за това да носи най-големите розови очила в света, само за да поддържа романтичната илюзия. Той й разкрил своето финансово положение, буквално я молил да погледне спестовната му книжка и облигациите, които притежавал — всичко възлизало на тридесет и две хиляди долара. Казал й каква заплата получава и че щял да може да се пенсионира сравнително млад — щял да получи добра пенсия и да е достатъчно млад, за да използва чест от техните спестявания и да започне някакъв бизнес, та да спечели още пари. Ако Уилма търсела сигурност, той бил човекът за нея.

Тридесет и две хиляди долара и пенсията на полицай не били достатъчни за Уилма Комптън. „Искам да кажа, рекла тя, добри парички са, но пък ти нямаш къща, Франк, или нещо такова.“ Уилма опипвала спестовната книжка и облигациите му така, сякаш изпитвала сексуално удоволствие при допира, но тогава тя ги върнала на Франк и казала: „Съжалявам, Франк, но аз се стремя към нещо повече от това. Все още съм млада, а изглеждам и с пет години по-млада от възрастта си. Имам още време… да се огледам. Боя се, че дори тридесет и две хиляди долара не са кой знае колко пари в днешно време. Страхувам се, че може да не са достатъчно, ако се наложи да преживеем някоя криза. А аз не искам да започвам нищо с тебе, щом има риск то да се превърне в… омраза… и злоба… както стана с предишния ми брак“.

Франк бил съсипан.

— Господи, държах се като голям глупак — изплака Франк и удари с юмрук по масата, за да подчертае сякаш глупостта си. — Бях решил, че тя е точно като Барбара Ан — нещо специално… рядко и безценно същество. Въпреки онова, което вършеше и въпреки че беше груба, студена и безчувствена, аз все й намирах извинения. Чудесни извинения! Елегантни, сложни, вдъхновени извинения. Глупак! Бях глупак, глупак… тъпак… магаре! Господи!!!

— Постъпката ти е разбираема — рече Тони.

— Глупава беше.

— Бил си самотен дълго време — каза Тони. — Имал си две толкова прекрасни години с Барбара Ан. Смятал си, че никога няма да намериш нещо дори наполовина толкова хубаво, а и не си искал да се задоволиш с по-малко. Следователно изключил си за света наоколо. Убедил си се, че никой не ти е нужен. Но всички ние имаме нужда от някого, Франк. Имаме нужда от хора, които да обичаме. Жаждата за любов и другарство е така характерна за нас хората, както необходимостта от храна и вода. Така че нуждата се е трупала в тебе през всичките тези години и когато си видял жена, приличаща на Барбара Ан, когато си видял Уилма, не си могъл повече да сдържаш нуждата си. Деветнадесет години на желание и копнеж изведнъж са се отприщили в тебе. Нямало е как да не действаш малко като луд. Би било чудесно, ако Уилма се бе оказала добра жена, която да те заслужава. Но знаеш ли, чудно ми е, че никоя като Уилма не е успяла още преди години да забие ноктите си в тебе.

— Аз бях мухльо!

— Не.

— Бях идиот!

— Не, Франк. Бил си човек — рече Тони. — Това е. Просто човек като всички нас.

Пени донесе сандвичите със сирене.

Франк си поръча още един двоен скоч.

— Знаеш ли кое накара Уилма да промени решението си? — попита Франк. — Искаш ли да знаеш защо в крайна сметка тя се омъжи за мене?

— Разбира се — отвърна Тони. — Но защо първо не си изядеш сандвича?

Франк не обърна внимание на сандвича.

— Баща ми почина и ми остави всичко. Отначало изглеждаше, че има всичко на всичко тридесет хиляди долара, но аз открих, че старецът е събрал цял куп застрахователни полици за живот от по пет и десет хиляди долара през последните тридесет години. След като платих данъка, сумата възлезе на деветдесет хиляди долара.

— Не думай!

— С онова, което вече имах — каза Франк, — парите се оказаха достатъчни за Уилма.

— Може би щеше да е по-добре, ако баща ти беше умрял беден — рече Тони.

Зачервените очи на Франк се просълзиха и за момент изглеждаше така, сякаш ще заплаче. Но той бързо премига и задържа сълзите си. С глас, натежал от мъка и отчаяние, Франк каза:

— Срам ме е да призная, но когато разбрах за сумата от застрахователните полици, аз престанах да скърбя за смъртта на баща ми. Застраховките пристигнаха една седмица след погребението и в мига, в който ги открих, аз си помислих: Уилма. Изведнъж бях така дяволски щастлив, че място не можех да си намеря. Колкото се отнасяше до мене, аз нехаех за баща си — той можеше спокойно да е умрял и преди двадесет години. Повдига ми се като си помисля как се държах. Искам да кажа, че баща ми и аз не бяхме много близки, но би трябвало много повече да скърбя, отколкото се оказа в действителност. Боже господи, бях такова егоистично копеле, Тони!

— Стига, Франк! Всичко е свършено — рече Тони. — А и както ти казах, действал си малко налудничаво. Всъщност не си могъл да бъдеш отговорен за постъпките си.

Франк покри с длани лицето си и остана така цяла минута, потрепервайки конвулсивно, но без да плаче. Най-накрая той вдигна поглед и каза:

— Така че, когато Уилма видя моите почти сто и двадесет и пет хиляди долара, тя пожела да се омъжи за мене. За осем месеца Уилма ме остави гол като пушка.

— Но имуществото е било от брака — каза Тони. — Как е могла да вземе повече от половината?

— О, тя не взе нищо при развода.

— Какво?

— Нито грош!

— Защо?

— Всичко бе пропиляно до тогава.

— Пропиляно?

— Уффф!

— Похарчи всички пари?

— Открадна ги — отвърна безизразно Франк.

Тони остави сандвича си и попи устата си със салфетката.

— Открадна ги? Как?

Франк беше съвсем пиян, но изведнъж заговори с необикновена яснота и точност. Струваше му се, че най-важното в цялата му история е неговото обвинение срещу нея да бъде ясно и разбрано. Тя не му бе оставила нищо друго, освен възмущението му и сега той искаше да го сподели с Тони.

— Веднага щом се върнахме от медения си месец, тя обяви, че поема счетоводството и че тя ще се грижи за всички банкови операции, ще следи вложените пари, ще изготвя балансовите отчети. Записа се в курс по планирани вложения в една бизнес школа и изработи нашия подробен семеен бюджет. Тя беше напълно решена и категорично, много делова, и аз наистина се зарадвах, защото тя така много приличаше на Барбара Ан.

— Ти си й казал, че Барбара Ан е правила тези неща?

— Да. О, господи, да! Сам направих така, че да ме ограби. Наистина!

Внезапно на Тони му се отщя да яде.

Франк зарови треперещи пръсти в косата си.

— Разбираш ли, нямаше начин да я подозирам. Искам да кажа, че тя винаги беше толкова добра към мене, готвеше любимите ми ястия, питаше ме как е минал денят ми, когато се връщах у дома и ме слушаше с такъв интерес! Не искаше нито много дрехи, нито бижута, нищо! Излизахме от време на време да вечеряме навън и понякога ходехме на кино, но тя винаги казваше, че е излишно пръскане на пари. Казваше, че й е също толкова приятно, и че се чувства също толкова щастлива, ако си седи вкъщи с мене, гледа телевизия и просто двамата си приказваме. Уилма изобщо не бързаше да купуваме къща. Беше толкова… сговорчива и непретенциозна. Масажираше ме, когато се връщах от работа у дома, целият схванат и с болки. А в леглото беше приказна! Направо съвършена! Освен че… освен че през всичкото това време, докато ми е готвила, докато ме е слушала, масажирала и се е любила с мене така, та чак ми е изсмуквала мозъка, тя…

— Тя е изтеглила парите от спестяванията ви?

— До последния долар. Всичко, освен една дългосрочна полица за десет хиляди долара.

— И след това тя просто си замина?

Франк потрепери.

— Един ден се върнах от работа и намерих бележка от Уилма. В бележката пишеше: „Ако искаш да знаеш къде съм, потърси мистър Фрайборн“. Фрайборн беше адвокат. Тя си го беше наела да се заеме с развода. Бях зашеметен. Искам да кажа, че тя никога не беше показала… Както и да е, Фрайборн не пожела да ми каже къде е. Той ми обясни, че разводът щял да бъде уреден бързо, защото Уилма не искала никаква издръжка от мене, или каквото и да било друго. Не искала нито цент, каза ми Фрайборн. Просто искала свободата си. Беше страшен удар за мене. Наистина страшен! Господи, та аз не можех изобщо да проумея в какво бях сбъркал! За малко щях да полудея, питайки се къде беше грешката ми. Мислех си, че бих могъл да се променя, да се науча да бъда по-добър и да си я върна обратно. И тогава… два дни по-късно, когато ми се наложи да напиша един чек, видях, че в книжката има само три долара. Отидох в банката, после в спестовната каса и след това вече знаех защо тя не е искала нито цент. Уилма вече ги беше взела — всичките!

— И ти я остави да се измъкне безнаказано? — попита Тони.

Франк пийна още малко скоч. Потеше се, а лицето му беше подпухнало и бяло като платно.

— Отначало аз просто бях като изтръпнал… не зная… сигурно съм приличал на човек, който се кани да се самоубие. Не че се опитах да се самоубия, но ми беше все едно дали ще живея, или не. Бях неадекватен, сякаш бях в транс или нещо такова.

— Но след време все пак се опомни, нали?

— Отчасти. Все още съм като изтръпнал, но поне частично се съвзех — каза Франк. — Тогава се засрамих от себе си. Бях такъв будала, такова тъпо копеле! Не исках никой да знае, дори адвокатът ми!

— Това е първата ти наистина глупава постъпка — рече Тони. — Останалото мога да разбера, но другото…

— Струваше ми се някак си, че ако позволя другите да научат как Уилма ме е измамила, то те няма да повярват нито на една дума, която съм им казал за Барбара Ан. Боях се от хората да не помисля, че Барбара Ан ме е мамила, също както Уилма, а за мен беше много важно, по-важно от всичко на света, паметта на Барбара Ан да остане неопетнена. Зная, че сега това изглежда малко налудничаво, но тогава мислех така.

Тони се чудеше какво да каже.

— И тъй, разводът мина като по вода — рече Франк. — Нямаше дълги разправии относно уреждането на подробностите. Всъщност аз повече не видях Уилма, освен за няколко минути в съда и не съм говорил с нея от онази сутрин, в която тя ме напусна.

— Къде е тя сега? Знаеш ли?

Франк допи уискито си. Когато отново заговори, гласът му беше различен — съвсем тих, почти шепот. Не защото искаше да запази тайната на своята история от останалите посетители на заведението, а по-скоро защото като че ли нямаше достатъчно сили, за да говори с нормален глас.

— След като разводът приключи, аз се поинтересувах от нея. Изтеглих малък заем срещу дългосрочната полица, която тя ми беше оставила и наех частен детектив, за да мога да разбера къде живее и с какво се занимава Уилма. Той откри много интересни неща за нея. Доста интересни неща. Тя се омъжила отново само девет дни след окончателния ни развод. За някакъв мъж на име Чък Позли от Ориндж Каунти. Той е собственик на една от игралните зали в търговския център на Коста Меза. Има някъде седемдесет или осемдесет хиляди долара. Изглежда Уилма сериозно е мислила да се омъжи за него, точно когато съм наследил парите от баща ми. И какво прави тя тогава? Омъжва се за мене, издоява ме до последния грош и после отива при този Чък Позли с моите пари. Те използвали част от парите й, за да отворят още два игрални салона и май доста добре печелят в момента.

— О, господи! — промълви Тони.

Тази сутрин той не знаеше почти нищо за Франк Хауърд, а сега знаеше едва ли не всичко. Повече, отколкото би искал да знае. Тони беше добър слушател — това бе истинско щастие, но и нещастие за него. Предишният му партньор, Майкъл Саватино, често му казваше, че е отличен детектив, главно защото хората го харесвали и му имали доверие и имали желание да говорят с него за каквото и да е. А причината да искат да говорят с него, според Майкъл, беше тази, че Тони бе добър слушател. А Майкъл казваше, че добрият слушател е голяма и рядка ценност в един свят на самовглъбеност, самоизтъкване и самовлюбеност. Тони изслушваше охотно и с внимание всякакви хора, защото като художник, привлечен главно от скрити мотиви и невидими фигури, той търсеше цялостния модел на смисъла на човешкото съществуване. Дори сега, когато слушаше Франк, той си спомни онзи цитат от Емерсън, който бе прочел преди много време: „Сфинксът трябва сам да разреши загадката си. Ако цялата история се заключава в един човек, то тя може напълно да се обясни само чрез индивидуалния опит“. Всички мъже, жени и деца са вълнуващи загадки, невероятни мистерии и Тони почти никога не се отегчаваше от техните истории.

Франк продължаваше да говори съвсем тихо и Тони трябваше да се наведе напред, за да го чува.

— Позли е знаел какво си е била наумила Уилма за мене — подхвана отново Франк. — Те изглежда са се срещали в определени дни през седмицата, докато аз съм бил на работа. През цялото време се е правела на идеалната съпруга, скубела е парите ми и се е чукала с оня Позли. Колкото повече мислех за това, толкова повече се вбесявах, докато най-накрая реших да кажа на адвоката си всичко, което трябваше да направя още в началото.

— Но е било твърде късно?

— Ами да, горе-долу така се оказа. О, аз бих могъл да започна да я съдя, но фактът, че не я бях обвинил в кражба по-рано, по време на развода, щеше да бъде в моя вреда и да бъде използван срещу мене. Щях да пръсна сума пари по адвокати, такси и навярно в края на краищата пак щях да загубя делото. И така реших да обърна гръб на всичко. Смятах да се потопя изцяло в работата си и да забравя, както бях направил след смъртта на Барбара Ан. Но аз бях разкъсан много по-лошо, отколкото си представях. Вече не можех да изпълнявам добре служебните си задължения. Всяка жена, с която си имах работа… не зная. Предполагам, че просто… аз просто виждах Уилма във всички жени. И при най-малък повод аз ставах направо зъл с всяка една жена, която трябваше да разпитвам и не след дълго започвах да се държа прекалено грубо с всеки свидетел, било то мъж или жена. Започвах да губя чувството си за ориентация и перспектива, пропусках важни улики, дето дете би могло… ужасно изоставах от партньора си и ето ме тук сега.

Гласът му затихваше с всеки миг и Франк се отказа да се бори за яснота в говора. Думите му започваха да стават все по-трудно разбираеми.

— След като Барбара Ан умря — продължи той, — аз поне имах работата си. Все пак имах нещо. Но Уилма ми взе всичко. Взе ми парите и себеуважението, взе ми даже и амбицията. Просто хич не ми пука за ниш’о, значи. — Франк се изхлузи от сепарето, изправи се и се олюля, сякаш беше играчка — клоун с пружинени крака. — ’звинявай. Шшъ трябва да пикая.

Франк се заклатушка към мъжката тоалетна, заобикаляйки широко всеки, когото срещнеше по пътя си.

Тони въздъхна и затвори очи. Той бе уморен — почувства умората и в тялото, и в душата си.

Пени дойде до масата и каза:

— Ще му направиш голяма услуга, ако го откараш у тях сега. На сутринта ще се чувства като недоклан козел.

— А как се чувства недоклан козел?

— Много по-зле от здравия козел, но далеч по-зле от умрелия — отвърна тя.

Тони плати сметката и зачака партньора си. Пет минути по-късно той взе сакото и вратовръзката на Франк и тръгна да го търси.

Мъжката тоалетна беше малка — една клозетна чиния, един писоар и един умивалник. Миришеше силно на дезинфекционен препарат с боров аромат и съвсем слабо на урина.

Франк стоеше до едната стена, цялата покрита с неприлични рисунки. Беше с гръб към вратата, когато Тони влезе. Удряше едновременно с двете си ръце стената над главата си. Чуваше се силно бумтене, от което тясната стаичка с високия таван цялата се тресеше. БАМ — БАМ-БАМ-БАМ-БАМ-БАМ-БАМ! Ударите не се чуваха в заведението, защото там имаше непрекъснат шум от разговори и музика, но вътре в тясната тоалетна ушите на Тони писнаха.

— Франк!

БАМ-БАМ-БАМ-БАМ-БАМ-БАМ-БАМ!

Тони отиде при него и сложи ръка на рамото му, дръпна го леко от стената и го обърна към себе си.

Франк плачеше. Очите му бяха прорязани с червени жилки и пълни със сълзи. Едри сълзи се търкаляха по лицето му. Устните му бяха подути и отпуснати и от време на време потръпваше от мъка. Но той плачеше беззвучно — нито хлипаше, нито стенеше. Гласът му бе заседнал назад в гърлото.

— Няма нищо — рече Тони. — Всичко ще се оправи. Уилма не ти е нужна. Много по-добре си без нея. Имаш приятели. Ние ще ти помогнем да превъзмогнеш това, Франк, само ако ни позволиш. Аз те обичам. Наистина те обичам, Франк.

Франк затвори очи. Долната му устна увисна и той мъчително изхлипа, все още беззвучно. Чуваше се само как тежко и шумно поема въздух. Заопипва наоколо, за да се подпре някъде и да се изправи. Тони го прихвана през кръста.

— Исскам да си вър’я — изфъфли Франк. — Просссто исскам да си вър’я.

— Добре. Ще те закарам. Само почакай малко.

Прегърнали се един друг, като стари приятели от войната, те излязоха от „Аварийната дупка“, извървяха две преки до апартамента на Тони и се качиха в колата му.

Бяха вече на половината път до квартирата на Франк, когато той пое дълбоко въздух и каза:

— Тони… страх ме е.

Тони го изгледа.

Франк се бе сгърбил на седалката си, изглеждаше дребен и слаб. Дрехите му сякаш бяха твърде големи за него. По лицето му блестяха сълзи.

— От какво се боиш? — попита Тони.

— Не искам да бъда сам — отвърна Франк, плачейки тихо и треперейки от прекомерното количество алкохол. Но трепереше и от друго — от някакъв неясен страх.

— Ти не си сам — рече Тони.

— Страх ме е… да умра сам.

— Не си сам, а и не си тръгнал да умираш, Франк.

— Всички остаряваме… толкова бързо… И после… иска ми се някой да е до мене.

— Ще намериш някого.

— Искам някого, който ще ме помни и обича.

— Не се тревожи — рече несигурно Тони.

— Това ме плаши.

— Ще намериш някого.

— Никога!

— Напротив, ще намериш.

— Никога, никога! — каза Франк, затвори очи и опря главата си върху страничния прозорец.

Когато стигнаха блока, в който живееше, той вече спеше като дете. Тони се опита да го събуди, но Франк не можа да се разсъни напълно. Препъвайки се, мърморейки и въздишайки тежко, той позволи на Тони отчасти да го заведе и отчасти да го пренесе до жилището му. Тони го закрепи на стената до входната врата, задържа го с една ръка да не падне, а с другата зарови в джобовете му, докато най-накрая намери ключа. Когато най-сетне се добраха до спалнята, Франк се срути върху леглото като полуизпразнен чувал и захърка.

Тони го съблече по долни гащи. Дръпна покривката на леглото, изтърколи Франк върху долния чаршаф, после дръпна горния чаршаф и одеялото върху него. Франк само се сгуши и изхърка.

В кухнята, в чекмеджето до умивалника Тони намери молив, тефтер и едно роло със скоч лента. Написа бележка на Франк и я залепи върху вратата на хладилника.

Драги Франк,

Когато се събудиш сутринта, ти ще си спомниш всичко, което ми разказа, и навярно ще ти стане малко неудобно. Не се притеснявай! Онова, което ми довери ще си остане само между нас. А утре аз ще ти разкажа някои ужасно срамни тайни за мене, така че да сме квит. В края на краищата нали приятелите са за това — за да може човек да се изповяда и пречисти душата си.

Тони

На излизане Тони заключи вратата.

Докато караше към дома си, той си мислеше за клетия Франк, който живееше съвсем сам и осъзна, че собственото му положение не бе кой знае колко по-добро. Баща му, Карло, беше все още жив, но напоследък често боледуваше и навярно нямаше да може да изкара и пет години… най-много десет. Братята и сестрите на Тони бяха пръснати из цялата страна, но никой от тях не му беше сродна душа. Той имаше много приятели, но човек искаше не само приятели около себе си, когато остарееше и усетеше края си. Тони знаеше какво има предвид Франк. Когато човек легнеше на смъртното си легло, имаше само неколцина души, чиито ръце би могъл да стисне и които да му влеят смелост: ръцете на съпругата или съпруга, на децата, на родителите. Той разбираше, че животът, който изграждаше за себе си, когато бъдеше завършен, щеше да се окаже един празен храм на самотата. Тони беше на тридесет и пет години, все още млад, но никога не се бе замислял сериозно за женитба. Внезапно той доби усещането, че неговият живот се изплъзва през пръстите му. Годините минаваха толкова неизказано бързо. Струваше му се, че вчера бе на двадесет и пет години, ала беше изминало всъщност цяло десетилетие.

Може би Хилари Томас е жената, помисли си Тони, паркирайки колата си пред своето жилище. Тя не е като другите. Веднага си личеше. Беше много различна. Навярно и тя си мислеше за него, че е различен. Би могло да стане нещо между тях. Нали така?

Известно време Тони седя в джипа, загледан в нощното небе и мислейки си за Хилари Томас, за старостта и за смъртта.

* * *

В десет и половина вечерта, когато Хилари беше дълбоко погълната от книгата на Джеймс Клавел и тъкмо когато си похапваше сирене и ябълки, телефонът иззвъня.

— Ало?

От другата страна никой не се обади.

— Кой е там?

Нищо.

Тя тресна слушалката. Така трябваше да се постъпва: когато някой ви тероризира по телефона или ви говори мръсни думи, просто затваряте. Не насърчавайте нахалника! Просто затворете бързо и шумно. Хилари сигурно му бе пробила тъпанчето, но това не й достави удоволствие. Тя бе сигурна, че това не беше погрешно набран номер. Не можеше да се случи два пъти за една вечер и в двата случая без никакво извинение. А имаше и нещо застрашително в мълчанието отсреща, някаква неизказана заплаха.

Дори след като получи наградата на Академията, Хилари не бе почувствала необходимостта да запази в тайна телефонния си номер. Писателите не бяха такива знаменитости като актьорите и дори режисьорите. Масовият зрител никога не се интересуваше, нито помнеше кой е спечелил наградата за сценария на някой хит в киното. Повечето от писателите, запазили телефонните си номера в тайна, го бяха направили поради това, че даваше по-голям престиж. Когато някой изтормозен драскач не вписваше телефонния си номер в указателя, означаваше, че той е толкова зает, щото просто, видите ли, няма никакво време дори и за много редките, нежелани обаждания. Хилари обаче нямаше такива проблеми със собственото си его и вписването на телефонния й номер в указателя й се струваше също толкова анонимно, колкото и ако не го бе вписала.

Разбира се, това може би вече не отговаряше на истината. Навярно след като масмедиите бяха разгласили за двата й сблъсъка с Бруно Фрай, Хилари беше станала обект на общ интерес. Двата й сценария не бяха успели да я направят толкова популярна. Историята на една жена, която се бе преборила с един евентуален похитител и втория път го беше убила, би могла доста да възбуди някой психопат. Сигурно някое животно бе поискало да си докаже, че то ще успее там, където Бруно Фрай се беше провалил.

Хилари реши да се обади в телефонната централа сутринта и да поиска нов номер, който да не се вписва в указателя.

* * *

В полунощ градската морга, според думите на експерта по медицина, беше тиха като гробница. Слабо осветеният коридор беше пуст. В лабораторията бе тъмно. Стаята, пълна с трупове беше студена, мрачна и спокойна, освен бръмченето на инсталацията, която през отворите в стените нагнетяваше студен въздух.

С настъпването на петъчната сутрин в моргата имаше само един дежурен, който се намираше в малката стая до тази на експерта. Дежурният седеше на стол с пружинена облегалка пред едно грозно метално бюро, покрито с орехов фурнир. Казваше се Албърт Уолуиц. Беше двадесет и девет годишен, разведен и баща на едно дете — дъщеря на име Ребека. Жена му бе спечелила делото за родителските права над Беки. Сега и двамата живееха в Сан Диего. Албърт нямаше нищо против да взима гробарската смяна (извинете за израза!). Той записа разни неща в няколко картона, после просто седя и слуша малко радио, след това писа в още няколко картона и прочете две-три глави от един наистина хубав роман на Стивън Кинг за някакви вампири, развилнели се в Ню Инглънд. А ако градът останеше спокоен, ако униформените бикове и момчетата от касапския отряд не започнеха да бутат носилките с трупове от сбивания и катастрофи, дежурството му щеше да бъде „бижу“ чак до сутринта, когато дойдеше време да си тръгва.

Десет минути след полунощ телефонът иззвъня.

Албърт вдигна слушалката:

— Моргата.

Тишина.

— Ало? — каза Албърт.

Човекът от другата страна на линията изстена от болка и заплака.

— Кой се обажда?

Мъжът отсреща плачеше и не можа да отговори.

Стенанията бяха мъчителни, сякаш пародия на скръб, някакво преувеличено, истерично хлипане — най-страшното нещо, което Албърт бе чувал някога.

— Ако ми кажете какво има, може би ще мога да ви помогна.

Човекът отсреща затвори.

Албърт се втренчи за миг в слушалката, после сви рамене и също затвори.

Опита се да продължи четенето на романа на Стивън Кинг — там, където беше прекъснал, но изведнъж му се счу, че нещо шумоли при вратата зад него. Той се обърна няколко пъти, но там нямаше никого и нищо.