Николай Теллалов
Момичето и драконът (8)

6

В началото на март задухаха топли ветрове. Снежно-леденото покривало се сдоби с големи кръпки от локви. Все по-често слънцето караше градските жители да махат шапките и да разкопчават палтата си. Река Нерка разпукваше зимната си броня и за рибарите настъпи мъртъв сезон. Те прибраха по килерите такъмите за зимен риболов и тръгнаха по магазините да набавят с връзки летни принадлежности, евентуално корейски бамбукови въдици. Кал надничаше изпод прокъсващата се студена завивка. Все по-силно миришеше на пролет, в паркове и още голи горички девойчета търсеха кокичета, разхвърляни от слънчевия белодрешен Ярило. Някои момчета се захващаха с големи мъки да съчиняват стихове, пребледняваха и се червяха, забили погледи в късите престилки на съученичките си.

Първа пролет за последните шест-седем години Наташа не боледуваше. Дори учителите смутено се учудваха, когато при проверката на присъстващите Наташа вдигаше ръка, чувайки фамилията си. И сякаш не вярвайки, я викаха на дъската. С чинно прибрани зад гърба ръце, момичето монотонно разказваше урока, сякаш пред очите й имаше отворен учебник. Учителите подозрително хвърляха погледи към първите чинове и после автоматично, по силата на дългогодишен навик, пишеха на Наташа тройка, по-рядко и четворка. Само в часовете по литература, където царяха скандално демократични порядки, момичето почти за всяка дума получаваше бележка „отличен“, при това за своите собствени мисли. Така потръгна още от първи срок на шести клас. Петдесетгодишната учителка, жена на началник-щаба на местния гарнизон, се придържаше към учебната програма както Александър Дюма към историческите факти — тоест приблизително. На преобладаващото мнозинство от деца това се харесваше. Директорът предпочиташе да си трае, а зам.-директорът си позволяваше да мърмори само зад гърба на „без малко генералшата“ като си изкарваше лошотията на по-беззащитните преподаватели. Особено много патеха практикантите от педагогическия институт — свежо попълнение в личния състав на сто и трийсето училище. Те бяха поголовно изтиквани в малките класове, вместо в по-интересните за тях осми, девети и десети. Горнокурсниците също негодуваха тайно. Младите педагози биваха възприемани почти за свои, с изключение на неколцина, очевидно родили се четиридесетгодишни. Но ръководството на училището не намираше за нормално привлекателна двайсет и три годишна учителка да казва на някой здравеняк-нехранимайко-хулиган от девети „В“: Хайде, Серьожа, реши тази задача заради мен. И същият, с разбумтяло сърце, покорно да се хваща за учебниците. Или когато всеизвестната палавница и бунтарка Маринка от десети „А“ изведнъж се появява в час без грим, без гривни, закопчана до брадичката и започва жадно да попива всяка дума на младия учител по биология, мязащ я на Игор Костолевски, я на Ален Делон, че и през цялото време прилежно вдига ръка, за да я изпитат на дъската. Ама що за безобразие, при това — в съветско училище!

Що се отнася до подсъзнателното убеждение на Наташините преподаватели, че някой изобретателно й подсказва, то в него имаше някаква удивителна частица истина — докато момичето спеше след поредното пътешествие, Нуми тихо й четеше отбелязаните с молив уроци. И макар тая методика да е доволно спорна, ако имате под ръка влюбен във вас дракон — успехът е гарантиран.

Пролетта не подейства на Наташа така явно. Вероятно защото сезоните се сменяха за нея като в калейдоскоп, особено чудните осем годишни времена на Диска, а в допълнение на това и един немаловажен факт — нейната пролет започна още през октомври и оттогава не бе преставал бурният й цъфтеж. Но приближаващият осми март я наведе на носталгични мисли за училищните танцови забави, с песните на Андрей Макаревич (порицавани на пионерски сборове и комсомолски събрания), на Веселите момчета, Жо Дасен и АББА.

 

 

— Колко жалко, че не можем да отидем заедно на дискотека — въздъхна Наташа една вечер, когато тя и драконът бяха сами в жилището. Момичето настоя да му посвири, въпреки риска скучаещата Настя отново да им се стовари на гости.

— Глупаво е, настина — засмя се тя, криейки тъгата си — след всички балове на Земята, че и в палатите на Диска, да хленча за физкултурния салон и магнетофона.

— А защо да не можем? — неочаквано я озари с усмивка Нуми и пред смаяните очи на Наташа започна да се трансформира. Скриха се крилете му в гърба, люспичките добиха телесен цвят и се смалиха. Девойката заръкопляска като дете, когато се появи напълно ученическа подстрижка. Косите му бяха тъмнокестеняви с червеникав оттенък, а очите му — с цвета на силен чай.

— Ще мине ли?

Наташа се опита да го огледа критично.

— Сякаш си облечен в кадифен костюм…, ама ушит от външни автомобилни гуми. В краен случай така ще изглежда на фона на цветомузиката. Знаеш ли, ти винаги си тъй… — ала се притесни да изрече думата „красив“ и обърна внимание на друго: — себе си, даже когато съвсем като змей летиш!… Но, я да видим, как да влезеш в 130-то? На входа дежурят зам.-директорът и физкултурникът. Бих ти взела покана от директора, но трябва да му кажа фамилията ти и от кое училище си, щото след бъркотията на бала с маски миналата година, поканите се проверяват като паспортите на граница.

— Не се безпокой и ме чакай направо в салона — отвърна Нуми. — Нека сега изберем твоята премяна. Какво ще кажеш относно Рокля от Шивача на Нейно Величество на Имперския Порт Карбункул?

— Олеле, ама пък и ти! — изплаши се Наташа.

— Но нали ти отива!

— На училищна вечеринка цялата с диаманти и със сребърна корона? Чудесна идея!

— Колко време има до дискотеката?

— До вдругиден вечерта, от шест до девет и половина. За седмокласниците — до девет без петнайсет, но обикновено дават да се танцува още десетина минути. Обаче ние с теб трябва да изхвърчим преди да включат цялото осветление — значи, в девет и двайсет. Няма да е зле ти да се скриеш още щом подгонят малките…

— Така и ще направим. Само роклята, мисля, че и без диаманти връз перли ще ти отива.

— Не е лошо малко да прекроим ръкавите — замислено рече Наташа, пробвайки роклята. — И не е задължително подгъвът да се влачи. Подът в нашия салон дори не е паркетът в двореца на Тирана Етреб, защо да се цапоти? Виж, Змей Горянино, ама каква съм майсторка! Но къде се дянаха тия карфици…

* * *

Дискотеката мина превъзходно. Отракани в танците по двойки, Наташа и Нуми се превърнаха в център на внимание под цветните лъчи на самоделните прожектори и лудешките проблясъци на стробоскопа. Кавалерът, роклята, безспорният талант на танцьорката, струящ от невзрачната до сега осмокласничка, се оказаха гвоздеят на вечерта за голямо огорчение на Настя, на няколко Люби и на частично споменатата вече Маринка. А от Рок-енд-ролите на момичето и момчето целият салон се вцепени. Позабравените седмокласници изгониха чак след девет, а младият учител по биология, приближил да изкаже възхищението си на двойката, разтревожи чакащата белия танц^[1] Маринка, вперила в съперницата си поглед — ако не на акула, то поне на хищна щука.

— Браво, Балевска, браво, юначе! Само така, младежо! — и Костолевски-Делон стисна здраво ръката на Нуми. — Сигурно си от Спортното училище, нали? Веднага се вижда. Е, танцувайте си, танцувайте, да не ви отвличам! — и усмихнат се отдалечи, за радост на Маринка, която пред себе си се закле другия път да сложи истински минижуп.

Опасенията на Наташа, че Нуми ще привлече вниманието на блюстителите на дисциплината, не се оправдаха. Вярно, че даскалите по трудово и физическо се бяха наканили да тръгнат към тях, решително смръщили вежди, но блесналият кехлибарен поглед на дракономомчето пресече намерението им още в зародиш. Пристъпваха колебливо от крак на крак, но сетне, без да се наговарят, излязоха да проверят тоалетните, където момчетата се спотайваха за по някой фас и за една бройка да хванат с улики Сергей от девети „В“. Той се спаси като изключи осветлението и осъществи неочакван пробив в плътната верига на противника, а после се втурна като тайфун в залата и сграбчи една седмокласничка, на която в движение разясни ситуацията с умолително-заплашителен шепот. Смаяното девойче се смили над него тъкмо навреме, когато трудовакът и физкултурникът се появиха сред танцуващите. Единият държеше носната си кърпа, където й е мястото — под носа, но съвсем не заради хрема. Ухото на другия аленееше дори сред вихъра на цветомузиката, завладяна от „Бони М“. Сергей тихичко изстена и момичето ободряващо го прегърна през врата. Разярените учители безпогрешно са насочиха към деветокласника, но не успяха да се заядат за нищо — като истинска партизанка седмокласничката Ленка ги излъга, че танцува със Сергей от доста време. Честните й кафяви очи накараха пострадалите да се усъмнят в прибързаните си изводи и същите се отправиха да дирят престъпника другаде, изръмжавайки на тръгване: „Внимавай, Кирюхин!“. Ленка се изплези зад гърба им.

А Наташа… тя бе тъй щастлива, сякаш фамилията й бе Ростова и самият княз Волконски танцува с нея под звуците на „Машина времени“. В нейното въображение от тавана сияеха не живачни лампи, а свещи в кристални полилеи и мустакати хусари и натруфени петербургски аристократи ги гледаха възторжено и завистливо. Всичко, с изключение на прекрасното лице на приятеля й, плуваше в мъгла, а звуците от електрическите китари се лееха като цигулките на Лондонския симфоничен оркестър с хоровия съпровод на сините слънца от Млечния път.

 

 

… Момичето и драконът си тръгнаха точно в девет и двайсет вечерта, при това — през парадния вход на училището. След тях от дискотечния рай бяха прогонени протестиращият Сергей и скритата сред група негови съученици Лена от седми „А“. А подир тях се плъзна и заинтригуваната Настя. В залата обявиха „дами канят“ и със скоростта на пикиращ герак Маринка увисна на рамото на учителя по биология.

Под чешките ботуши на Наташа, заменили сандалите, хрускаше ледена коричка. Нуми се движеше с шума на плъзгаща се по пързалка сянка и с нетърпение очакваше момента да разпери изтръпналите си криле. Ала трябваше да се отдалечат най-малко от девететажните блокове, оградили като бастион двора на 130-то училище. Държаха се за ръце и се наслаждаваха на онова мълчание, което не е неловко при истинските приятели. И тогава ги застигна Настя.

Наташа и Нуми тихичко се разсмяха и се спогледаха.

Настя закрачи редом.

— Ох, Наташка, тая вечер не беше много интересна. Вместо нашия ансамбъл — магнетофон, пфу! Но какво да се прави, апаратурата на момчетата се скапа миналия път, ама пък какъв концерт беше! Москва такъв не е виждала.

 

 

Наташа скри усмивка в шала си. Училищният вокално-инструментален ансамбъл не съществуваше от миналата година, заради прозвучалия последен звънец за неговите членове. Веднъж Настя се бе натиснала да посвири с тях на йоника и оттогава непрестанно дуднеше на учкомите да се организира нова група, което вбесяваше зам.-директора. „Повиши си успеха, Диденко“ бе неизменният му отговор на исканията й да получи ключа за склада, където вече отдавна нямаше инструменти. Настя не знаеше за последното, макар да се носеха слухове за сина на зам.-директора, студент в Политехниката… впрочем, това няма съществено отношение към нашата приказка.

Нуми вежливо слушаше, като незабелязано спретна от крилете си подобие на наметало. Настя се вдъхновяваше от измислиците си все повече и повече, докато не долови опасността да задрънка глупости. Тогава се вторачи в странното момче и уж случайно подхвърли:

— Ах, Наташка, що не ме запознаеш с твоя танцов партньор?

Наташа се смути и обърка.

Нуми се ориентира мълниеносно.

— Много ми е приятно, аз съм Никита.

Наташа тихичко прихна в шала си. Драконът невъзмутимо продължи:

— Уча в 17-то училище и, за съжаление, трябва да вървя. Довиждане, Наташа. Благодаря за прекрасната вечер. Ще се видим… после. Довиждане, Настя, радвам се, че се запознахме.

Приятелката на Наташа бе поразена. Тя не забеляза, че на тръгване Нуми я бе назовал по име. Фактът, че момче от района на 17-то се осмелява да се появи тук сам, надхвърляше всякакво разбиране. Настя изпроводи с очи разтварящата се в тъмнината фигура и се обърна към Наташа:

— Ах, Наташа, този е като от чуждестранно списание! Споделяй, къде го забърса! Това между вас сериозно ли е? — с надежда запита тя. Зад гърба й се плъзна скриваща звездите необикновена сянка и изчезна в посока към техния блок.

— Напълно.

— Бива си те, приятелко… Само местните да не срещнат твоя хубавец…

— Едва ли.

Чудно, Настя не забеляза и капчица тревога по замечтаното лице на съседката от третия етаж. Но все пак бе тъмно. Самата тя щеше да трепери, тревожейки се за своето момче, попаднало във враждебен квартал. Сети се обаче за нещо друго и възкликна:

— Ах, Наташка, а кой ти уши роклята, да не би ти сама? Ах, Наташка, направи и за мене! Какъв плат да ти донеса?

— Ами… Никита ми я подари. Но сигурно ще мога да ушия такава.

— Аха — само отвърна Настя. След кратко мълчание отново ахна: — И откога танцуваш като балерина, той ли те научи, а?

Наташа се усмихна. Но как да й сподели всичко, тя ще повярва ли, че роклята е от царство, което в нормалното пространство е отдалечено на повече милиард милиарди светлинни години, че момчето може да разтопи айсберг с дъха си и я гледа с такава преданост, с такава огромна нежност, че Наташа не се страхува дори да умре за него. И че като цветя поставя в нозете й чудесата на много вселени… а да танцуват и двамата се бяха научили в калифорнийските дискотеки и в джаз клубовете на Марсилия.

— Това е тайна — каза тя.

Настя се ококори. После, със сдържана обида, рече:

— Добре, Наташка, тайнствай. Но ще ми дойдете на гости, нали? Ах, какво ще ви покажа, Вацек го изпрати, няма да повярваш! Такова шикозно списание за мода не си виждала, Наташа! Ще дойдете ли? Кога?

— Ще дойдем — великодушно прие Наташа. — Някой път ще се съберем…