Николай Теллалов
Момичето и драконът (6)

4

След като реши, че училищната новогодишна забава на 27 декември е чиста загуба на време, Наташа си остана у дома. Пастрокът й взе извънредните смени на приятел, надявайки се на премиални, а майка й замина при сестра си на другия край на града. Наташа задиша свободно. До мръкнало шета из кухнята, мъчейки се с пелмени, палачинки и прочее ястия, а после седна пред пианото и с чувство засвири дълги-предълги потпури от валсове. Въпреки ужасното време, остави балконската врата открехната. А когато Нуми — безшумен като сянка влезе — тя вида отражението му в лакираната повърхност на пианото — и запя. Гласът й съвсем не бе лош и единствената пречка той да бъде наречен певчески се състоеше в това, че тя пееше извънредно тихо. За слуха на дракона подобна пречка беше напълно преодолима. В полировката на инструмента момичето виждаше своето чудно момче. Той слушаше музиката като омагьосан. Така кобрите замираха пред свирката на факир и момичето за пръв път не потръпна при мисълта за змиите. Откакто се познаваше с Нуми (струваше й се почти вечност), тя бе започнала да изпитва почти благосклонно любопитство към тези същества с лоша слава. Вече знаеше, че сред младите драконови девици има и отровни, което страшно я развеселяваше, но предизвикваше забавно недоумение у огнедишащото момче.

Мълчаливка в училище, Наташа не се терзаеше много от дилемата как да подшушне и да се похвали на приятелките си със своето уникално момче. Пък и броят приятелки бе не просто сиромашки, а като мишка сред гладни котаци. За най-добра се смяташе Настя от петия етаж, която си пишеше с момък от Чехословакия (понеже родителите й не работеха в секретния завод; но така или иначе тя даваше писмата си незапечатани на баща си и той ги изпращаше от Централна поща). Върху начина на мислене на Наташа, нейното поведение и мнение, Настя имаше повече от силно влияние. Беше деветокласничка и комсомолски организатор. Понякога това спасяваше Наташа от гнева на учителите. Настя честичко успяваше да укроти недоволството в педагогическия съвет, по повод отсъствието на Наташините родители от родителските срещи или поканите за сериозен разговор.

Настя се държеше покровителствено и бе твърде праволинейна (е, не чак като римския центурион Георги, за когото Наташа по-добре от всички знаеше, че въпросният наистина е пробол дракона отцепник). Енергична и лична, тя реагира категорично на мъглявите и боязливи намеци на приятелката си за дружба й със свръхестествено същество:

„Суеверна си като бабичка! И на Голия връх в Киев ще искаш да кацнеш, яхнала метла. Ама като нищо ще се озовеш в Курганино.“

В селцето Курганино имаше психиатрична болница.

Наташа премълча. А след седмица в гореспоменатото селце докараха тримца юнаци с изпочупени ребра и крайници, с изгаряния втора степен и пискащи за бесове с очища като автомобилни фарове. След тази история, по напълно разбираеми причини, Наташа се примири с положението си — почти на двоедушник — и се отказа да споделя тайната си. Пък и защо? Кой би могъл да я разбере по-добре от това странно само на пръв поглед момче, облечено сякаш от глава до пети в плътно прилепващо трико в цветовете на тропически гущер, с буквално вампирски криле на раменете и с кехлибарени очи като на благороден принц. Чужбинската група Kiss с фашисткия знак в името си изглеждаше къде по-страшно. Нуми бе просто съкровище. Никой и никога не я бе изслушвал толкоз внимателно, без да прибързва да дава съвети, никой не бе откликвал толкова отзивчиво на въпросите й. И когато Наташа трепваше, припомняйки си стара обида, докато разказва за простичкия си момичешки живот, никой не подхващаше тъй естествено и нежно малката й длан, сякаш е стъклена. Нямаше друго рамо, на което да отпусне глава и да поплаче, чувствайки по косата си плахото и същевременно изпълнено с вълшебно могъщество докосване. Кой друг я носеше между крилете на гърба си из приказни места, със скоростта на куршум; странно, ала движението не се усещаше като безумно бързо (веднъж, когато повозиха Наташа на мотор, тя се вцепени от страх, но не заради бясното препускане мразеше да си спомня този случай). И кой, понесъл я в обятията си като невеста, кръжеше над ярко осветената Айфелова кула или над нощна Венеция?

Много скоро свикнаха да летят всяка нощ до Британските острови.

„Твоите учителите наричат това английски?“ — удивляваше се Нуми.

Но после майчиният глас на ирландската кръв отстъпи пред симпатията му към Наташа и, благодарение на редовните полети до мъгливия Албион, оценките й по английски твърдо завоюваха плацдарма на „много добрите“. С това обаче тя не се издигна в очите на даскалицата. Музикалният слух на момичето попиваше лондонския диалект кокни, което пораждаше в преподавателката смътно раздразнение. В 130-то училище насаждаха някакво си харлемско произношение и заради това Наташа не получаваше отлични оценки, но пък английските девойчета, с които си бъбреше всяка вечер, смятаха, че е я немкиня, я французойка. Веднъж летяха и до Ирландия. Нуми я разходи из мъничко градче, в което Наташа забеляза — или по-скоро си въобрази, че е забелязала — далечна прилика между местните жителите и профила на своя приятел. В католическия параклис на това затънтено място ехтеше чудесен, великолепен орган.

Не бива да казваме, че Наташа бърбореше през цялото време, сякаш да навакса пропуснатото. Нуми също се радваше на нейното внимание, разказваше за чудесата на поднебесния свят или за родния си дом, където освен дракони живеели още и хуманоиди, подобни на приказните елфи, джуджета и тролове…

„А защо на Земята ги няма? Горските и Речни самодиви…“

„Емигрирали са. Или са измрели.“

„Как тъй измрели?!“

„… А ти знаеш ли колко китове браздяха водите само допреди стотина години? Колко русалки с риби опашки имаше. И това е мръсното дело само на тия с харпуните, сред вълните, където не могат да се развихрят пешком. Ами на сушата…“

Отговорът плашеше Наташа, защото след него пълзеше дълга върволица нови въпроси, част от отговорите на които момичето не искаше да узнава… ала се досещаше.

Но и тя почти не задаваше въпроси. След като я върнеше от поредното пътешествие, Нуми тактично се обръщаше, докато девойчето облече нощницата си и се шмугне под одеялото. После се настаняваше до главата й, говорейки за следващото пътешествие. Наташа заспиваше в три, а понякога и в пет през нощта, държейки люспестата му длан. Недоловим като дрямка Нуми внимателно оправяше одеялото и разпилените й по възглавницата коси. Когато тръгваше се изхитряваше да затвори балконската врата с райбера.

* * *

Наташа допя песента и се обърна. Усмивките бяха заменили поздравите.

— Да отидем да хапнем, днес само аз съм домакиня тук!

Вечерята получи одобрението на Нуми. Наташа почти не хапна, любувайки се на не изпитваното досега усещане — да гледа своето момче, което с пълна уста на масата хвали нейното готварско изкуство. И тя предложи да поседят още малко преди пътешествието и да си побърборят.

Но полетът се отмени. Внезапно дойде Настя, морава от гняв. На забавата й отмъкнали ухажора. И кой мислите?! Оная кучка Любка Бакланова!… И като се почна. Настя крачеше напред-назад из кухнята, а Наташа криеше усмивката си. В нейната стая, в нейното собствено легло, спеше дракономомче. Наташа го убеди да остане, в случай че на Настя й писне да се кокошини и осъзнае, че е време за нани-на. И макар този момент да настъпи твърде късно, Наташа не се разстрои. И после, лягайки в пропита от някакво нежно ухание постеля, тя заспа на седмото небе.

* * *

— Новата година ви прави на вас, хората, силно впечатление — отбеляза Нуми към пет вечерта на 31-ви декември — и аз ще ти направя подарък, какъвто не си и сънувала!

За подаръка бе нужно много свободно време и Наташа излъга майка си, че ще посрещне празника с Настя. Съседката-приятелка вече бе успяла да изхвърчи от вкъщи и нямаше как да се усъмнят в думите на Наташа. Пак добре, че леля й внезапно се почувства зле, иначе заговорничката нямаше как да си подсигури свободни часове от пет и половина вечерта до седем сутринта на другия ден.

— Напълно достатъчно — отсъди драконовото момче. — А леля ти много ли е болна?

— Тя винаги се разболява по празници — не обича да ги посреща сама!

Нуми се усмихна, макар и да не схвана докрай смисъла на лелините болежки. Той си играеше с висящото на шията му камъче в невиждан цвят и с гравирани изображения, подобни на танцуващите телевизионни смущения след края на програмата. Засега Наташа не питаше — Нуми винаги обясняваше всичко сам.

— Ама че съм пън! Едва сега се сетих за Диска!

— За Диска ли?

— Това е изненада! Просто Земята е тъй… внушителна, тя е родина на предците и просто забравяш за наистина чудесните вселени. Е, на път!

Излетяха от балкона, както обикновено, нагоре, като свещ, но не поеха по хоризонтален курс, а продължиха право към звездите.

— По-добре по пътя да не разговаряме — предупреди я драконът. — Макар че измолих от батко си Пътеводен Талисман, нужно ми е пълно съсредоточаване, вселената на Диска не е съвсем съседна на нашата.

Наташа бе готова да мълчи като риба, нека и цяла година, ако той я помолеше. Вярваше му като на себе си, дори повече, тъй като със себе си невинаги се спогаждаше.

Момичето и драконът се издигаха все по-високо и по-високо. Звездите престанаха да блещукат и сякаш вече бодяха с лъчите си, и — о, странно! — като че всяка пееше своя мелодия на кристална струна, почти нечуто, подобно мърморкането на погълната от любимата си работа мравка. Тези звуци-незвуци, прилични на изпънати нематериални нишки, пробождаха тялото на Наташа. Музика на сферите? — предположи възхитено момичето — Оратория на звездите, хорал на Галактики?

Те се промушиха през някак ефирен, сияещ в неоново слой, и тоналността на Вселената стана по-отчетлива. Земното кълбо нереално прекрасно се отдалечаваше плашещо стремително. Драконът и момичето поддържаха стабилен курс към прекрасните Плеяди, когато внезапно самият Космос премигна с огромен клепач, от което на Наташа за част от секундата й прилоша. В следващия миг тя се огледа — в почти цялото си драконово превъплъщение Нумихразор се носеше над колосална стена, извиваща се в безкрая. Тя бе пъстра като титанична анаконда с кожа от ахат, нефрит и всякакви драгоценни камъни. От едната й страна — Наташа се губеше къде е ляво, къде дясно, къде е горе, а къде долу; може би Стената надвисваше над тях, като кил на огромен кораб — блесна колосално завихрена светлина, препасана с газово-прахови мъглявини. Звездите просто крещяха ариите си във всяка клетка на тялото, ала тук могъщите опери ечаха „отвсякъде“, сякаш момичето и дракономомчето прелетяваха върволици незрими храмове, чиито разтворени порти бълваха потоци хорово пеене под звуците на орган, възхвалявайки своите Създатели. Нуми забави скоростта и скоро Наташа различи, че по лабиринтите от павирани пътища и пресичащи се стълбища на Стената пъплят — като буболечки по дърво — ездачи, возила и нещо си, които при по-свободно тълкуване можеха да бъдат отъждествени с конници, каруци и коне. На равни разстояния по пътя се извисяваха ръждивочервени каменни укрепления, украсени с разнобагрени флагове, които светлината на близките слънца издуваше подобно платна. Стражници в бодливи брони ходеха напред-назад по всякакви плоскости — като мухи, без да се подчиняват на законите на гравитацията, както правеха и всички останали пътешестващи по Стената. Впрочем, някои от тях наистина приличаха на мухи и през филиграните прорези в шлемовете проблясваха фасетни очи. Мяркаха се и други, чиито форми Наташа не дръзваше да отгатва. В подножията на крепостите гъмжеше от чудновати пазари и тържища (условно казано в „подножията“, тъй като някои бяха плъзнали като мъх по укрепленията).

„Стената Вечност — произнесе Нуми с пурпурно-синьо трептене в гласа. — Един ден ще разгледаме отвътре някое и друго търговско поселище или охранителна кула.“

Наташа гледаше и се удивляваше с ококорени по детски очи. Стражите поздравяваха дракона, в отговор Нуми поклащаше криле. Летящите покрай тях силуети също ги приветстваха и момичето си помисли, че най-уморителното по друма на Вечността е да внимаваш да не прегракнеш, докато пожелаваш всичко хубаво на всеки срещнат. А още и това си помисли — колко нещастна е Земята, че не познава безбройните чудеса на Вселената. Като летящо мишле през главата й се мярна мисълта за глобалната карантина, наложена на нейния роден свят… сякаш е разсадник на прекомерно технизирана и опасна с високите си показатели на агресивност раса.

Представата не й се понрави и тя продължи да се любува на опияняващите гледки. Дори зърна, че по повърхността растат дървета-недървета, храсти-нехрасти, а такива едни минерални корали — малахитови, гранатови, сребърни, морскосини…

И изведнъж нещо отново премигна… и симфонията на звездите вече бе единствена, неопределимо друга, макар самите те да изглеждаха съвсем познато. В ледената пустош момичето се притисна до дракона, а той й изпрати телепатична усмивка.

Далеко напред затрептя искрица. Увеличаваше се, ала наместо в диск или сърп, се оформяше в нещо непонятно, прилично на миниатюрна скулптурна групичка… Миниатюрна? Наташа ахна, неволно лепна пръсти на устните си и докосна малката икона под семплата якичка на празничната си рокля.

Зрелището бе немислимо — но пък, от друга страна, немислими неща се случват непрекъснато и навред.

В чернотата на пространството гигантска морска костенурка пореше с плавниците си космическите вълни. Корубата й беше белязана подобно лика на земната Луна. Върху грамаданската й глава Антарктида би легнала като перука. На гърба й, заднешком един към друг, стояха четири слона с бивни колкото Африканския континент. Сякаш на поднос върху едрочелите им глави се крепеше целият свят, ведно с ясносиния мехур на атмосферата (по-точно атмополусферата), а в него облаците се носеха като парцали сапунена пяна. От краищата на кръглия щит хиляди водопади се изливаха върху слонските хоботи. В орбитата на целия този ансамбъл от титанични живи изваяния се въртяха мъничко слънце и миниатюрна луна. Над водопадите се извиваха — Наташа замига — дъги с осем цвята. Всичко това приличаше на играчка. Дрънкалката на Бога.

„Великата А̀Туин носи диска — Нуми мислено заговори на Наташа. — Осемнайсет хиляди километра^[1] от носа до края на опашката. Дребно ръкоделие на Създателя в свободното му от сътворяване на сериозни Светове време. Но все пак се е получило достатъчно истинско.“

— Боже мой — успя само да промълви момичето.

Очищата-океани на Великата А̀Туин — Звездната Костенурка — безсмислено се взираха в неразгадания космически простор. Около него нежно се кълбеше тънка мъглявина.

Никога не е късно да се учудиш, нали?

„Ти си първият земен човек, видял с очите си тази вселена. Вярно, има и един англичанин — (в гласа-мисъл на Нуми прозвуча неприязън.) — Ала на него само му се присънва Светът на Диска, пък макар и с големи подробности.“

Чуден свят се простираше под тях, обточен от океан. Парцалчета заливи, архипелази и континенти пъстрееха по него. В центъра се извисяваха заснежени планини с копиевиден зъбер по средата. В очите на Наташа върхът му изглеждаше изваян в причудливо подобие на приказен дворец.

Внезапно пламнаха светлинки и за момент обгърнаха с ореол Наташа и дракона. Искрите пълзяха по люспите на Нуми, по момичешките пръсти, коси и мигли като избледняващи светулки. А на цвят бяха едни такива, че момичето не можа да подбере нужната дума. А и такава нямаше в нито един от множеството земни езици. Скоро светлите пламъчетата угаснаха.

„Ето че навлязохме в магическото гравитационно поле на Диска. И, ъъъ, Наташа? Редом препуска… хм, минувач. Трябва да го поздравим!“

В края на фразата гласът-мисъл на Нуми прозвуча… странно. Досега тя не бе долавяла нищо подобно на страх в неговите думи. Пък и от какво да се страхува един дракон, който дори към смъртта при дуел се отнася философски. Ала ето че сега сякаш прозвуча някакво плахо-примирено уважение или какво?…

Наташа се обърна… и се вкопчи в шията на своя драконов приятел.

До тях на Бял Кон Препускаше Смърт.

С череп вместо лице и кости вместо пръсти, стиснал коса с кошмарно острие. На колана му, инкрустиран със зловещи орнаменти, препасващ сиво-кафяво монашеско наметало с качулка, висеше страховито красива, безмилостно простичко изкована сабя. Копитата на Белия Кон удряха настилката на време-пространството с оръдеен грохот на далечно сражение.

— ПРИВЕТ, ДРАКОНЧЕ… О, МНОГО МОЛЯ ЗА ИЗВИНЕНИЕ, ВЕЧЕ МЛАД ДРАКОН. ВИЖДАМ, УСПЯЛ СИ ЦАРКИНЯ ДА СИ ПОХИТИШ. УВАЖАВАМ ТРАДИЦИИТЕ.

Гласът бе неописуем. Сякаш цели планини пропадаха в бездънни гробове.

— Здравей, Смърт! — отвърна Нуми с достойнство. Очите на Наташа станаха още по-големи. Да разговаряш на „ти“ със Смърт?! — Грешиш, никого не съм и похищавал. Тя… тя ми е приятел, реших да й покажа Света на Диска. Извини ме за дързостта, но нещо угрижен ми се виждаш?

Смърт кимна.

— РАЗСТРОЕН СЪМ.

Наташа отново зяпна. Разстроен?!

— И от какво, позволи да попитам?

— НЯМА КЪДЕ ДА ГО ДЯНА — в дланта си Смърт държеше спящо котенце. — ПЯСЪКЪТ, ЗАБЕЛЕЖИ, ОЩЕ НЕ Е ИЗТЕКЪЛ ЗА НИТО ЕДИН ОТ ДЕВЕТТЕ ЧАСА НЕГОВ ЖИВОТА. ВЪПРЕКИ ТОВА БЕДНОТО СЪЗДАНИЕ Е БИЛО УДАВЕНО. В ТАЗИ РАБОТА Е ЗАМЕСЕН ЕДИН ОТ БОГОВЕТЕ НА ДИСКА… И ОБЗАЛАГАМ СЕ — ТОЙ ЩЕ СЪЖАЛЯВА, ЗА ТОВА, ЧЕ ПРЕЧИ НА МОЯТА РАБОТА.

И съвсем недвусмислено Смърт се вторачи в замъка, увенчал централния връх на планините.

И тук, уж притихналата Наташа, не издържа:

— Извинете, моля…

Смърт се извърна към нея. В черните кухини на очите му пламтяха далечни взривяващи се галактики. Трябваше по някакъв начин Нуми да бе разрушил химическите вещества на страх в тялото й, защото макар и доста плахо, разбира се, тя все пак попита:

— Вие сте „ТОЙ“?

Смърт я погледна ошашавен.

— ЕСТЕСТВЕНО, МЛАДА ГОСПОЖИЦЕ. ДАМИТЕ НЕ ВЪРТЯТ КОСА, НЕ И СТОМАНЕНА ТАКАВА — отвърна той с оттенък на укор.

— Да, естествено, моля за извинение… Просто… Значи правилно Ви описват… Вие наистина ли изглеждате така? Ох, простете моята натрапчивост…

— МОЛЯ, МОЛЯ. ВИНАГИ Е ПРИЯТНО ДА ПОГОВОРИШ С ЛЮБОЗНАТЕЛНИ МЛАДЕЖИ. В РАБОТАТА С ХОРА Е УДОБНО ДА ИМАШ АНТРОПОМОРФНА ПЕРСОНИФИКАЦИЯ. И НЯМА ЗА КАКВО ДА СЕ ИЗВИНЯВАТЕ — ВЕДНАГА СЕ ВИЖДА, ЧЕ НЕ СТЕ ТУКАШНА. ОТКЪДЕ СТЕ, МЛАДА ГОСПОЖИЦЕ?

Наташа вече съжаляваше за глупавата си храброст.

— От Слънчевата система, планета Земя, СССР.

— О! ЗНАЯ, ЗНАЯ. ЧЕСТНО, НЕ БИХ ИСКАЛ ДА СЪМ НА МЯСТОТО НА ТАМОШНИЯ КОЛЕГА.

А-ха любопитството отново да се изплъзне от контрол, но момичето навреме прехапа език.

Но зловещият призрак на Жътваря на души просто прочете неизказаните й мисли. Явно бе в добро настроение — то някак струеше, излъчваше се от мъртвешки застиналото му изражение. По-късно тя с треперене се запита как ли би изглеждал Смърт в лошо разположение на духа, когато дори абсолютно непредвидимата му благосклонност, без връзка с подсъзнателно очаквания образ, можеше да породи смут и гробовен лед в сърцето.

— РАЗБИРАТЕ ЛИ, АЗ ВИСОКО ЦЕНЯ СВОБОДНОТО СИ ВРЕМЕ. А КОЛЕГАТА МИ НА ЗЕМЯТА БУКВАЛНО СЕ СЪСИПВА ОТ СЛУЖЕБНИ АНГАЖИМЕНТИ. НА ПЛАНЕТАТА ВИ ЖИВЕЯТ ТВЪРДЕ СПРИХАВИ ХОРА, НЕ Е ЛИ ТАКА?

Това бе още една неприятна мисъл и Наташа побърза да смени темата:

— Четох веднъж… Описват Ви… по-скоро Вашия… колега като висок блед мъж с тъмни очила.

— ТЪЙ ЛИ БИЛО? — Смърт вежливо изимитира учудване. — ПОЗНАВАМ ГО ОТ ЦЯЛА ВЕЧНОСТ И ДА НЕ ЗАБЕЛЕЖА СКЛОННОСТТА КЪМ МАСКАРАДИТЕ. МОЖЕ И ВЯРНО ДА Е, ЧЕ ЧУЖДАТА ДУША Е ТЪМА.

Паузата в разговора се стори непоносима на Наташа.

— А какво ще стане с котенцето?

— ЕТО ТОВА ТРЕВОЖИ И МЕН — отвърна Смърт и се втренчи в равномерно дишащата топчица. — НЕПОСРЕДСТВЕНИЯТ ИЗВЪРШИТЕЛ ЩЕ МИ ПАДНЕ, УВИ, ЧАК СЛЕД ТРИНАЙСЕТ ГОДИНИ, СЕДЕМ СЕДМИЦИ, ДВЕ ДЕНОНОЩИЯ И ОСЕМ ЧАСА. МИНУТИТЕ СА БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ. ЗА ТОВА ВРЕМЕ ТОЯ СУБЕКТ ЩЕ ИЗДАВИ ЦЯЛА КОТЕШКА ИМПЕРИЯ, НО, ЗА СЪЖАЛЕНИЕ, НЕГОВИЯ ЧАС ОЩЕ НЕ Е УДАРИЛ. АЛА ТЪКМО С ТАКЪВ БОГ, ДЕТО МИ СЕ МЕСИ В ЗАДЪЛЖЕНИЯТА, НА ЖИТЕЛИТЕ НА КОР ЦЕЛЕСТИ НЯМА ДА Е ИЗЛИШНО ЕДНО MEMENTO MORI, КАКТО ВЪВ ВИСША СТЕПЕН НА РАЗУМ Е БИЛО ИЗРЕЧЕНО ВЪВ ВАШИЯ СВЯТ — озъбен, Смърт сякаш не преставаше да се хили, ала сега зъбите комай се увеличиха.

— А Вие бихте ли го дали на мен? — неочаквано и за себе си Наташа помоли източената костелива фигура. Смърт се замисли за секунда.

— ЩЕ СЪМ ВИ МНОГО ЗАДЪЛЖЕН, МЛАДА ГОСПОЖИЦЕ. МАКАР ДА ОБИЧАМ ЖИВОТНИТЕ И ДА НЕ СЪМ ПРЕКОМЕРНО ЗАЕТ, СЪГЛАСЕТЕ СЕ, ЧЕРТОЗИТЕ НА СМЪРТ НЕ СА НАЙ-ПОДХОДЯЩОТО МЯСТО ЗА ЕДНО ТЪЙ МЛАДО И ЖИВО ЗВЕРЧЕ.

Той лекичко погали котето зад ушите и с щедър жест протегна към Наташа мъркащото телце. Тя внимателно се приготви да поеме пухкавата топчица, примирайки от ужас да не докосне и с кутре безжизнените кокалчета. Смърт обаче, явно не лишен от чувствителност, изтърси зверчето от ръкава си право в дланите на момичето. Котенцето отвори изумрудени очички и тъничко измяука. Обърна се към Смърт и отново измяука. А той седеше възправен на седлото и гледаше Наташа, мълчаливия дракон и заспалото отново коте.

— ТАКА — изрече. — Е, ЩАСТЛИВО ПРЕБИВАВАНЕ НА ДИСКА. А, МЕЖДУ ДРУГОТО, НЕ СИ СТРУВА ДА ХОДИТЕ В КЛАЧ. СЕГА ТАМ РАБОТИ ЧУМА. ВСИЧКО ХУБАВО, МАДМОАЗЕЛ, МЛАДИ ГОСПОДИНЕ, AU REVOIR.

И изчезна. Допреди миг бе редом и препускаше с убийствена грация на великанския си кон, а в следващия вече го нямаше. Наташа пое дъх и едва сега разбра колко се е смръзнала отвътре.

— Знаеш ли — сподели замислено Нуми, — не се случва често да видиш човек, който води светски беседи със Смърт… нека и Смърт от чужда вселена. Ти от истински дракон си по-храбра, Царкиньо моя.

И, без да дочака отговор — какъвто Наташа нямаше — юношата-змей се гмурна в атмосферата на Света на Диска.