Николай Теллалов
Момичето и драконът (5)

3

Наташа вървеше по заснежената улица. Бързаше към вкъщи след продължилия до осем вечерта урок по пиано, за вкъщи, където зад ледените рисунки на прозореца — винаги очаквано, но и някак внезапно — снегът трябваше да се разтопи от жарко дихание и да се появят кехлибарено блещукащи очи. Стори й се, че твърде дълго няма тролей и тя хукна, затъвайки в преспите, към следващата спирка, където, така или иначе, трябваше да се чака автобус номер 12.

Без да мисли за нищо лошо или страшно, в стремежа си по-бързо да се озове на нужното място, тя кривна по тъмна странична уличка, но внезапно три черни фигури се уплътниха от мрака и преградиха пътя й.

— Шшт, маце! — дрезгаво и тихо заповяда един от мъжете, докато затискаше с тежка длан устата на Наташа. Тя едва не се задуши от пиянския му дъх, когато онзи наклони муцуната си към нея. В мразовития въздух просветна метал. Финският нож очерта страховита дъга пред огромните й ужасени очи.

— Кротувай и няма да те утрепем — обеща й друг глас. Наташа се задърпа, сякаш по тялото й пропълзя пепелянка.

— Ще се изкефиш — гадно захихика трети. Чантата с нотите падна на снега. Бандитите мимоходом я стъпкаха.

Повлякоха я към входа на блок, в който светеха твърде малко прозорци. Полузадушената Наташа се запъна, но ножът моментално допря гърлото й. Краката й предателски се огънаха и тя с ням писък осъзна, че е на границата да припадне. Опита да се измъкне, но тялото не я слушаше. Усети като насън как нечии груби ръце съдират палтото, свличат полата, мъчат се да смъкнат чорапогащите й. С усилие на волята Наташа се принуди да остане в съзнание и опита да ритне насилника, а после с ненавист впи зъби в твърдата длан. Удар в ухото я оглуши и помете към стената. Издрънчаха ламаринени пощенски кутии. С гнусни псувни, отрепките се втурнаха към нея. Не успя дори да извика. Но и двуногите хищници не сполучиха да я достигнат.

Вратата зейна и на височината на баскетболен човешки ръст пламнаха яростно-жълти очи.

Отначало нападателите изпопадаха като кегли, а после един горещ вихър ги подхвана — сякаш бяха хартиени — и запокитените им тела избиха вратата на сутерена. На сутринта щяха да бъдат открити от домоуправителя, а милицията да ги изпроводи до психиатрията.

Нумихразор внимателно повдигна Наташа и доколкото можа пооправи дрехите й. Бе повече от всякога драконоподобен. От острозъбата му паст се откъсваха зли езичета син пламък, подобно припламване от газова печка.

— Ще ги убия! — изрева той и наведе към сутерена глава като огнехвъргачка.

— Н-не… — гласът на Наташа се върна може би миг преди бандитите да се превърнат в шепа нажежена пепел. — Не! Недей, миличък! Не убивай никого, умолявам те… — и тя тежко се закашля.

Нуми се спря, съскайки като вулканична лава под дъжд. Наташа се вкопчи в ръката му — по-вярно това сега бе ноктеста лапа, — умолявайки го да не слага грях на душата си. Драконът свирепо пое дъх и със съжаление рече:

— Живейте мерзки блатни червеи от Ада! Моята царкиня ви дарява милостта си — и издиша гнева си към пощенските кутии, които се огънаха като восъчни. Наташа се сгуши в него, докато свирепите форми на тялото му се изглаждаха обратно в квазичовешка външност, а очите му възвръщаха мекия си блясък на кехлибар.

Няколко минути те стояха прегърнати — момичето и драконовото момче, докато в тишината попукваше изстиваща локвичка метал.

— Да отлитаме ли вкъщи, мила моя? — запита я с нормалния си глас Нуми и преглъщайки ридания Наташа облекчено и усърдно закима.