Николай Теллалов
Момичето и драконът (3)

1

Имало едно време…

В някакво далечно царство,

в някакво си древно господарство…

… жилищен блок. Недотам нов, ала и не съвсем стар, с едната си страна той гледаше към октомврийския залез, вярно, не с всичките си прозорци. Някои се криеха зад високите тополи, които все изоставаха от календара на есента — затова и дърветата засега не обръщаха внимание на пурпурно-жълтото й шествие.

На третия етаж, на препълнен с вехтории балкон, върху разнебитен диван седеше момиче и четеше библиотечна книга с изтъркана подвързия, като току повдигаше сиво-сините си очи към слънцето, потъващо между два заводски комина.

Да погледнем това момиче. По онова време, ако не ме лъже паметта, в Далечното царство обитаваха около 269 милиона души. Ако пропуснем не славянското население, остават 189 милиона и двеста хиляди. Да разделим приблизително наполовина, понеже мъжете не влизат в сметката. Да предположим, че светлорусите и светлооките са четирийсет процента. Да вземем предвид възрастта. Излиза, че имаме общо поне 611 хиляди такива момичета. И навярно към петдесет хиляди в този момент четяха.

Книгата, по всяка вероятност преведена от френски и любовна, беше съвсем в унисон с последните акорди на проточилото се циганско лято. Без да забелязва нищо покрай себе си, момичето попиваше сюжети — за които твърде малко се говори в училище — и послушно подсмърчаше все по-начесто, тъй като под шумоленето на страниците романът устремно се носеше към драматична развръзка.

Ето, вълните на Сена се разляха над главата на главната героиня и в тъмнеещия подир залеза въздух момичето затвори книгата, а очите му се изпълниха с бистри сълзи. И все пак… това е прекрасно — да умреш в името на любовта. Със сигурност е по-добре, отколкото да учиш математика и да получаваш двойки по география. Момичето въздъхна.

Да се вгледаме по-внимателно в нея.

Строго погледнато, тя все още си беше момиченце, четиринайсет-петнайсет годишно, с тънко и крехко тяло и с душа мека като морска вълна. Не бива да забравяме обаче силата на вълните, търпението им, с което превръщат скалите в пясък, яростта на вълната цунами, помитаща всичко по пътя си! И, за да завършим нашето простичко описание, ще отбележим избледняващите лунички върху остричкото й личице, като мечета, готвещи се да потънат в зимен сън. Момичето се казваше… ами, да речем — Наташа — и като цяло бе средна по успех в училище.

Романът, в който на триста и дванайсета страница главният герой по грешка беше екзекутиран в навъсения месец брюмер на четвъртата година от Републиката, а на последната триста и деветнайсета страница неговата възлюбена се бе удавила от мъка, силно развълнува Наташа. И едновременно с това някак странно, ала не я разстрои — такава любов можеше да приключи (длъжна беше!) само трагично, което бе толкова красиво. Разбира се, Наташа жалеше и него, и нея, но те бяха загинали точно навреме и за щастие — без да узнаят, че са брат и сестра, (което със злорадо коварство се канеха да им съобщят) — факт, шокирал Наташа на сто деветдесет и седма страница.

И тъй, преизпълнена с противоречиви чувства от прочетеното, със сърце, в което бушуваха стихиите на ревящите 40-градусови ширини, Наташа влезе в стаята си и досущ корабокрушенец към спасителна лодка се хвърли към своя единствен утешител — винаги чужд на укори за каквото и да е. Тънките, сякаш прозрачни пръсти на момичето докоснаха клавишите и пианото откликна със звуците на валса от филма „Мой ласкав и нежен звяр“. След като се поуспокои, тя изсвири някоя и друга страница от нотните тетрадки, измолени от приятелката й от петия етаж — по-голямата от нея Настя. После подхвана своя си мелодия, ала някак напомняща нещо някога дочуто. Вдъхновението подтикна момичето към експеримент, който според неуверения й замисъл щеше да зазвучи на френски и в него щеше да има глух удар на гилотина и прекъснати от силен плясък ридания…

— Наташа — през проницаемата панелна стена се понесе гласът на майка й, въплъщение на недоволството, — стига толкова! Пречиш ни с бащата ти да гледаме филма!

Момичето почти веднага спря, но напук плъзна още веднъж пръст по клавишите — в присъствието на пастрока си не смееше повече. Разбира се, музика може да се композира и наум, но със зайча боязливост хукна вдъхновението, а от подвикването ръцете отмаляха като птичи криле след изстрел.

Така си и седеше, без да запали осветлението, в печалните обятия на пробудилата се скука, чудейки се дали да не навести Настя. Само че как да продължиш да предеш нишката на раждащата се мелодия в чуждо присъствие? А пък и Настя е една…

— Кълна се в Трите Слънца — влетя през отворената балконска врата тих момчешки глас, — последните няколко такта си бяха много добри. Прекъснаха те съвършено несправедливо.

С риск да изкълчи тънката си шия, Наташа рязко извърна глава. Дългите й златни коси панически се разпиляха в плътния сумрак.

Момчетата рядко й обръщаха внимание, пък и е глупаво да се приеме за такова безцеремонното блъскане на опашката в училищния бюфет и небрежно отроненото „А, извинявай“, дърпането на плитката или пък шепота „Дай да препиша!“ на контролните по граматика. А и това, че напоследък Наташа случайно долавяше замислено преценяващите погледи на момчетата от горните класове, неизразимо или я смущаваше, или я радваше, но преди всичко това просто я плашеше.

— Не се страхувай от мен — проговори отново неканеният гост. (Ама как се е покатерил? — смая се момичето. — И що за чудато нещо е това на гърба му, наметало ли?) — Не смея да ти причиня зло. Аз съм… дракон.

Това че човекът — момчето — озовало се на балкона не е хулиган, крадец по домовете или акробат еквилибрист — Наташа разбра веднага. А думите на непознатия, прозвучали с оттенък на стеснителност, помогнаха на разума й да разтълкува видяното. Тя беззвучно ахна — на фона на димящите заводски комини, очертани в тъмновишневото небе, бяха достатъчно отчетливо различими ципестите криле. Те се прибираха и разтваряха върху раменете на госта, подобно ръцете на плувец, отпускащ мускулите си след тренировка. Всичко останало в черния силует изглеждаше напълно човешко, дори юношеско…

Ако не бяха и забележимите, светещи в кехлибарено очи с котешки зеници.

— Не мразиш драконите, надявам се — тревожно се поинтересува непознатият и ободрително добави: — Все едно, вече не обитаваме тази вселена. Ние… емигрирахме.

Наташа дълго изпълва с въздух дробовете си, които обикновено се възпаляваха два-три пъти годишно, спасявайки я от училище. Драконът някак осезаемо се притесни — същински момчурляк на първа среща. Мълчанието се проточи.

Накрая момичето — чудно как не й хрумна да закрещи — се опомни и наруши мълчанието с първия въпрос, който погъделичка езика й:

— А… защо не си като в приказките? И имаш само една глава… В книгите пишат други работи…

— Майка ми е ирландска принцеса — охотно поясни драконовото момче (озарението, че той е приблизително на нейната възраст я осени по силата на пословичната женска интуиция. Тя просто знаеше и ни най-малко не се и съмняваше в това). Пришълецът продължи дружелюбно:

— От мен дори се е очаквало да бъда риж. Баща ми, например, не беше висок, а като стана дума, беше триглав. Често ми разправяше, че видиш ли, една глава на раменете е прекалено уязвима за сабя или меч. От друга страна, освен недостатъците, имало си и някои предимства. Едноглавият дракон, според него, по-малко омръзва на самия себе си и е по-общителен. По-големият ми брат, който се е метнал на тате, намира, че това по принцип е по-подходящо за змейовете с човешки предци в рода им. Татко невинаги се съгласяваше с него. Старецът беше с характер!

Веждите на Наташа трепнаха в тъмното — в гласа му бе доловила ромон на тъга.

— Беше? — попита тя.

— Загина в битка — с печална гордост отвърна драконочовекът. — Конен рицар го прониза с копие. Не отмъстихме — двубоят им бе честен, макар че ако тате бе със седемстотин години по-млад…

— Ти… ти помниш ли го?

— Естествено! Той ме учеше да летя. А мама е жива и внуци котка, моите племенници.

Наташа изобщо не си представяше как се коткат дракончета. Друго я заинтересува:

— Тогава ти на колко си години? — объркана попита.

— В човешки еквивалент някъде към шестнайсет и половина. А иначе… Знаеш ли, времето тече различно. Мама изглежда на четиридесет, четиридесет и седем, а е родена доста преди Стогодишната война. Ако беше останала сред хората, името й отдавна щеше да е забравено.

— Аз спя — убедено си рече Наташа. Беше съвършено оплетена.

Драконовите криле зашумоляха около вратата.

— Сънищата не можеш да ги пипнеш. Но мен можеш.

И сухите му горещи пръсти докоснаха Наташината ръка.

Девойчето не изпадна в истерия. Дори не се отдръпна. Може би само защото бе твърде слисана. Може би, защото вярваше в чудеса, увличаше се от легенди и билини, макар и отдавна да заспиваше без куклите си. А може би и заради това, че момчето дракон не излъчваше никаква заплаха. Но преди всичко заради любопитството си. Та нали, ако се вярва на казаното от приказния гост, то до жив дракон — нека и само според татко му — никой не се е докосвал от Кръстоносните походи насам.

— Ето, виждаш ли, не ти се присънвам — гласът на непознатия замираше, докато Наташа удивено изучаваше силната му, трепнала под пръстчетата й ръка, шията със силно пулсиращи вени и лицето му — на допир напълно човешко, но покрито с еластични люспи. Истински е, помисли момичето, кожата му е досущ като на… костенурка.

(Наташа се страхуваше от змии. Към сполучливото и успокоително сравнение я подтикнаха подобните на броня образувания по лактите, раменете и тила на шлемоподобния череп. Сякаш докосваш кестен. Само че доста горещ).

— Как се казваш? — запита я шепнешком.

— Наташа — отвърна, шептейки и тя.

— Много хубаво свириш. Инструментът ти е като жив…

— Благодаря…

— На колко си години?

— Скоро ще стана на петнайсет.

— Аха — и драконът замълча.

Докосваха се един друг с диханието си.

— А ти? — прошепна Наташа.

— Какво аз? — не разбра драконът.

— Вие, драконите, имате ли си имена?

— О, да, разбира се. Нумихразор от клана на Двукрилите…

— Колко са меки крилете ти — тихичко възкликна тя.

— … но приятелите ме наричат Нуми. Само най-добрите приятели. И ти можеш да ме наричаш така. Искаш ли?

И все едно насън, като в очарователен кошмар, момичето отрони едва чуто:

— Искам…

* * *

— Географията ли? — преповтори Нумихразор учудено. — Че какво й е трудното?

Седяха на Наташиното легло. Светлината от нощната лампа матово трепкаше по драконовите люспи и полираното пиано, блестеше в очите на момичето и пробуждаше из стаята чудновати вълшебни сенки. Една стена ги делеше от спящите родители. През прозорчето, заедно с есенния хлад, се вмъкваха и среднощните звуци на завода, за който момичето знаеше, че произвежда нещо си секретно, заради което пък отказаха на втория й баща пътуване не само до Унгария, но дори и до България и нейните Златни пясъци.

С почти допрени чела, Наташа и драконът разговаряха за своите животи и споделяха за дребните си беди, приближавайки се със ситни стъпчици един към друг. Девойчето се порази от факта, че Нуми също е бил ученик и то приблизително трийсет години земно време. Но през първите петнайсет той бе изучавал такива непознати предмети като Етика и Път към Съвършенството, Вероятностно Превъплъщение, а също и — Чест и Неписани Закони на Всемира. Едва след тях последвали по-прозаичните Метафизична Трансмутация, Алгебра на Емоциите, Психокултура, история и астрономия. Сега младият дракон се наслаждаваше на ваканцията си.

— Ама знаеш ли колко е скучно да се учи всичко това! — Наташа чак мъничко се обиди. — Да зубриш и да знаеш, че няма да видиш всички тия чуждоземски страни, само по телевизора. И то само, ако родителите ти са в настроение и през седмицата не са ти насвяткали маса двойки.

Драконът се замисли. При това очите му заблещукаха в медни оттенъци. Наташа запленено им се любуваше. Навярно в необичайно свистящото дихание на дракона й се стори да дочува песните на Ивано-Купалските овчарски свирки? И така да беше, засега Наташа не го знаеше.

Ненадейно момчето-змей хвана ръцете й с горещите си длани и стана от леглото.

— Да вървим — рече той на неразбиращо мигащата Наташа. — За остатъка от нощта няма да прелетим през целия свят, но трябва с нещо да се започне!

* * *

А на сутринта момичето се събуди с лъчезарна усмивка на красивите устни. Олеле, какво ми се присъни — помисли си… и видя на бюрото, където обикновено лежаха в поразбъркана камара учебниците, купчина чудни мидени черупки с полепнал по тях пясък от далечни морета и наръч тропически цветя. Те не изчезнаха, дори когато Наташа потърка очи и се ощипа. Седефените отблясъци и нежните листчета на ярките им чашки я накараха да се разсмее весело. И като ехо се отзова нещо, което златокосото момиче никога досега не бе чувало — от висините птицата Сирин чуруликаше за нея.