Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралство Девери (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daggerspell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 20гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

МАГИЯ ЗА КИНЖАЛ. Част I. 1996. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.18. Превод англ.: Любомир НИКОЛОВ [Dagger Spell, by Katharine KERR]. Прадговор: Любомир НИКОЛОВ. Формат: 20 см. Страници: 212. ISBN: 954-570-020-3 Цена: 110.00 лв.

МАГИЯ ЗА КИНЖАЛ. Част II. 1996. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.19. Превод англ.: Любомир НИКОЛОВ [Dagger Spell, by Katharine KERR]. Формат: 20 см. Страници: 256. Със схеми. Цена: 250.00 лв. ISBN: 954-570-021-1

История

  1. —Добавяне на анотация
  2. —Добавяне

ДЕВЕРИ, 643

Ако пишеш с пръчка по пясъка, скоро вятърът и вълните ще заличат написаното. Такива са грешките на обикновените люде. Изсечеш ли словата върху камък, те остават навеки. Човек, устремен към деомера, се превръща в длето. Всички негови грешки биват изсечени върху скалата на времето…

Из Тайната книга на Кадуалон Друида

Бурята налетя по залез слънце с пороен дъжд и вятър, който превиваше пролетната гора. Призори покривът на колибата протече и в ъгъла упорито се процеди тънка струйка — водата мокреше глинения под и изчезваше под стената. Регор стоеше с ръце на кръста и я гледаше замислено.

— Няма да се измъкнеш лесно.

— Знам — каза принцът. — Но ще се върна преди Белтанския празник. Кълна се.

Регор се усмихна, сякаш имаше известни съмнения. Взе две големи цепеници от купчината в ъгъла и ги сложи в малкото каменно огнище. Когато размаха длан над тях, пламъците подскочиха и загризаха кората. Принцът тихичко ахна.

— Време е да престанеш да се захласваш по тия евтини фокуси — каза Регор. — Истинският деомер е нещо далеч по-дълбоко.

— Така казваш, но не мога да те излъжа, че съм равнодушен.

— Вярно. Всъщност ти си добро момче, Галрион.

Гледайки проницателно принца, Регор разкърши снага с гъвкаво котешко движение. Приличаше на стар селянин — нисък, широкоплещест, облечен с простичка кърпена риза и мръсни бриги, препасани с въже поради липса на ремък. Мръсната му прошарена коса висеше на фитили; побелелите му мустаци отдавна се нуждаеха от подкастряне. Ако отпуснеше мислите си, принц Галрион понякога се питаше защо е тъй предан на този човек, че би изпълнил сляпо всяка негова заповед. Заради деомера е, каза си той. Кому са потребни власт и богатство, щом владее деомера?

— Размисли ли за онази твоя годеница? — запита Регор.

— Размислих. Ще сторя каквото ми каза.

— Би трябвало да го сториш, защото разбираш причините, а не просто да следваш повелята ми като ловджийско псе.

— Естествено. Но сигурен ли си? Мога ли да я доведа?

— Ако дойде. Ожени се първо, после я доведи. — Регор се озърна към разкривените стени на колибата. — Не е палат, но до зимата ще й построим по-добро жилище.

— Ами ако не пожелае да дойде?

— Ако сама реши тъй, освободи я. — Регор помълча, за да подчертае думите си. — Сама! Запомни го.

— Но ако тя… ако ние… имаме дете?

— Какво от това? — Регор забеляза унинието в очите му и го изгледа отвисоко. — Обетът си е обет, момко, а ти й даде клетва. Ако ставаше дума за обичайния брак по уговорка, нещата щяха да са съвсем различни, но ти се пребори за нея и спечели. Човек, който не може да удържи на думата си, е непотребен за деомера.

— Много добре. Най-напред ще отскоча до Брангуен, а после отивам да поговоря с баща си.

— Правилно. Тя заслужава да узнае първа.

Загърнат в своя плащ на алени и бели карета, Галрион яхна черния си жребец и пое през гъстата вековна дъбрава. Не след дълго щеше да се завърне като беден изгнаник, за да изучава деомера… ако намереше сили да се изтръгне от досегашния живот.

Галрион беше третият от четиримата синове на Адорик, върховен крал на Девери. С двама здрави престолонаследници пред себе си и още един за резерва, той беше просто непотребен младеж, насърчаван открай време да прахосва времето си с коне и лов, та да не се превръща в пречка за стремежа на по-големите си братя към трона. Не виждаше нито един разумен довод срещу решението си да напусне двореца, освобождавайки другите от препятствие, а хазната — от излишни разходи. И все пак се съмняваше, че баща му ще приеме новината толкова лесно. Адорик Втори, повелител на млада и нестабилна династия, рядко приемаше лесно каквото и да било.

А освен това оставаше и въпросът за благородната Брангуен, чието сърце бе покорил след ожесточена борба с мнозина други поклонници. Само преди няколко месеца Галрион я обичаше толкова силно, че очакването на годежа му се струваше незаслужено изтезание. Сега я виждаше като бъдеща пречка. Регор не криеше, че със съпруга и деца Галрион ще напредва в учението много по-бавно, отколкото ако е сам. Един женен мъж има куп задължения, често повтаряше старецът, но след двайсет и две години задоволяване на всичките му височайши капризи, Галрион не беше настроен да слуша подобни приказки. Свикнал бе да получава точно каквото желае, а нищо на този свят не бе желал по-силно от могъществото на деомера. Копнееше, жадуваше за него.

Или пък, както си помисли, докато яздеше през влажната гора, копнежът по деомера бе всеизгаряща страст в гърдите му. Някога си въобразяваше, че жадува за Брангуен, но сега нова страст прогонваше старата. Да проникне в потайните премъдрости, да изучи и овладее скритите пътища на вселената, да повелява на сили, за чието съществуване подозираха само шепа хора — пред подобно възнаграждение обикновената обич изглеждаше не по-ценна от камъче в калта.

Принцът не язди дълго. Едно от многото неща, които изумяваха Галрион напоследък, бе решението на Регор да се засели тъй близо до Ястребовия клан и Брангуен, че принцът неминуемо да се натъкне на него и деомера. Ако живееше само десет мили по-южно, никога нямаше да го открия, помисли си Галрион. Не ще и дума, деомерът трябва да е в Уирда ми. Мина му през ума, че любовта към Брангуен навярно също е била само инструмент в ръцете на Уирда, целящ да го отведе до Регор. Разбира се, сам Регор вече бе намекнал, че има и други, по-важни причини Галрион да се влюби в нея; когато си спомни за тия намеци, сърцето му изтръпна.

Ситният дъждец неусетно престана, но следобедът си оставаше все тъй навъсен, когато той излезе от гората сред разорани ниви и зърна Ястребовия дън върху изкуствения хълм, издигнат с отбранителна цел сред тия плоски земи. Около подножието на могилата имаше кръг от насипи и ровове; на върха стърчеше яка дървена ограда с обковани порти. Вътре се издигаше солиден каменен брох, заобиколен от дъсчени навеси и колиби за слугите. Когато конят на Галрион мина през портата, калният двор изведнъж се изпълни с народ — конярят дотича да поеме поводите, пажът се втурна да вземе дисагите от седлото, шамбеланът бързаше да приветства скъпия гост и тържествено да го въведе при владетеля. Докато старият шамбелан се бореше с тежката входна врата, принцът хвърли поглед нагоре. Над трегера висеше почерняла, обрулена от ветровете отрязана глава и дъждовните капки се стичаха по останките от руса брада. Дуен, бащата на Брангуен, все още почиташе бойните обичаи от времето на Зората. Колкото и да го упрекваха жреците, колкото и да се молеше дъщеря му, Дуен упорито отказваше да свали зловещия трофей — главата на най-злия си враг, сложила точка на една дълга и кървава разпра.

Голямата зала беше задимена, топла и осветена от пламъците в двете огнища. Дуен и Герейнт седяха с халби в ръце върху разкошно резбовани столове край по-голямото огнище, а по сламата около нозете им дремеха хрътки за лов на елени. Герейнт се изправи да поздрави Галрион, но Дуен остана седнал, сякаш прикован за стола — едър червендалест мъжага, чиито възпалени очи надничаха иззад подпухнали, сбръчкани клепачи. Трудно бе да се повярва, че на младини навярно е бил досущ като сина си, този снажен рус боец с могъщи рамене и надменно вирната глава.

— Добър ден, принце — каза Герейнт. — Сестра ми е в покоите си. Ще пратя пажа да я повика.

— Благодаря. — Галрион се поклони на Дуен. — Милорд.

— Сядай, момко, сядай да пийнеш.

При тия думи Дуен захъхри, разкашля се и едва не се задави. Галрион усети студена тръпка и косъмчетата по тила му настръхнаха, сякаш отнякъде ставаше течение. Макар Дуен да боледуваше от години без някакво съществено влошаване или подобрение, Галрион изведнъж бе пронизан от изблик на деомерско прозрение, че този човек скоро ще умре. Пажът дотича с халба пиво и Галрион радостно посрещна този повод да отклони мислите си от болестта на Дуен. Когато вдигна халбата към Герейнт в дружеска наздравица, младежът отсреща се усмихна насила — всъщност само едва подви крайчеца на устните си. Нямаше нужда от деомер, за да се разбере, че Герейнт го ненавижда. Въпросът бе само един — защо?

Вратата в другия край на залата се отвори и Брангуен влезе, придружена от прислужницата си. Висока и стройна като върба в тъмнозелената си рокля, тя носеше дългите си руси коси отметнати зад гърба и пристегнати с простичка панделка, както подобава на неомъжена млада жена. Очите й бяха дълбоки и сини като зимна река. Най-красивата девойка в цялото кралство, твърдяха мъжете, всеки, който има поне капка разсъдък, не би пожелал друга зестра, освен лицето й. Привлечен от любовта, която допреди малко бе смятал за изгаснала, Галрион се изправи, пристъпи насреща и хвана ръцете й.

— Не очаквах да те видя тъй скоро, принце мой — каза Брангуен. — Изненадата радва сърцето ми.

— Моето също се радва, милейди.

Галрион я настани на своя стол, после взе от слугинята нисичка табуретка и я подложи отпред, за да опази нозете на Брангуен от влажната слама по пода. Седна на крайчеца на табуретката и се усмихна когато звънкият й смях сякаш озари със слънчев лъч мрачната зала.

— Ще ме удостои ли негово височество с честта да излезем утре на лов? — запита Герейнт.

— Не, ако нямаш нищо против — отвърна Галрион. — Трябва да обсъдя някои важни въпроси с моята лейди.

— Още не е твоя.

С тия думи Герейнт се завъртя и напусна залата. Когато затръшна вратата зад гърба си, Дуен за миг се събуди от дрямката, хвърли поглед наоколо и отново заспа.

— О, Гуени — прошепна Галрион. — Дано да не съм обидил брат ти, че не желая утре да ловувам с него.

— А, Геро напоследък е все в такова настроение. Не мога да му налея и капка разум в главата. Е, обич моя, не смяташ ли, че му е крайно време да се ожени? Ужасно дълго отлага. В края на лятото ще навърши двайсет години.

— Вярно. — Галрион отново си припомни деомерското предупреждение за близката смърт на Дуен. — В края на краищата някой ден именно той ще стане Ястреб. Допада ли му някоя жена?

— Не съвсем. Вие, мъжете, понякога сте такива гадини. — Брангуен се изкиска в шепа. — Както и да е, Геро редовно ходи на лов с лорд Блейн от Глиганите, а сестрата на Блейн направо се е побъркала по него. Опитах се да му кажа някоя добра дума за нея, обаче той не ще да слуша.

— Виждал съм лейди Исола в двореца. Тя е чудесна девойка, но бледнее пред теб, разбира се.

При този комплимент Брангуен пламна като божур и отново се изкиска. Понякога тя изглеждаше мъничка и безпомощна, за разлика от придворните дами, които още от детство се обучаваха да споделят бремето на властта. Някога Галрион с нетърпение очакваше възможността да изглади и дооформи характера на съпругата си; днес почваше да мисли, че това ще му отнема твърде много време.

— Знаеш ли какво ми каза Исола? — запита Брангуен. — Казва, че Блейн ревнува от теб.

— Тъй ли? Ако е вярно, работата става сериозна.

— Защо?

— О, богове, помисли малко! Родът на Свирепия глиган е бил замесен в редица заговори срещу предишната династия. Любовното съперничество се превръща в политически въпрос, когато единият от съперниците е принц.

— Прав си, съжалявам.

Тя извърна глава и изглеждаше тъй опечалена от острата му забележка, че Галрион я потупа по ръката. Брангуен тутакси разцъфна отново и му поднесе бузата си за целувка.

Обстоятелствата сякаш нарочно пречеха на принца да проведе наложителния разговор със своята годеница. През цялата вечер навъсеният Герейнт не ги остави насаме. На следващото ясно и слънчево утро Брангуен изведе баща си на двора, после седна да бродира край него. За голяма досада на Галрион, старецът изобщо не задряма. Най-сетне, когато Герейнт намина да се обади преди лова, Галрион реши, че след като скоро ще става по-голям брат на момъка, би могъл да използва изгодната си позиция.

— Хей, Геро — подвикна той. — Знаеш ли, май все пак ще пояздя с теб.

— Много добре — отвърна Герейнт, макар че погледът му говореше точно обратното. — Паж, бягай да оседлаеш коня на принца.

Предвождани от цяла глутница кучета и следвани от двама слуги, Галрион и Герейнт препуснаха към гората. Ястребовият клан живееше самотно в покрайнините на кралството. На север обработваемите земи граничеха с тия на Глигана — единствения им близък съсед. На изток и юг нямаше нищо, освен безстопанствени земи, ливади и вековни гори. На Галрион му мина през ума, че Брангуен навярно очаква с нетърпение великолепния придворен живот, който той вече не можеше да й осигури.

— Е, млади братко — каза най-сетне той. — Заради доброто на своя клан вече е време да се ожениш. Старейшината на клана се нуждае от наследници.

— Вярно. Знам дълга си пред клана.

— Тогава? Блейн ти е заклет приятел. Добре ще си подхождате с невястата.

— Гуени ли те подучи на тия приказки?

— Да.

Герейнт хвърли мрачен поглед към него.

— И сестра ми знае дълга си пред клана.

Докато яздеха, Герейнт се замисли, отпуснал ръка върху дръжката на меча. Галрион се зачуди какво ли щеше да стори този горделив младеж, когато научеше, че ще водят сестра му не в двореца, а в горска колиба. Отново изпита гняв към собствената си глупост да се сгоди тъкмо когато бе открил деомера.

— Мисли ли Гуени, че Исола ме иска? — запита Герейнт.

— Иска те. И добра зестра ще донесе.

Още няколко минути яздиха мълчаливо, докато Герейнт разсъждаваше, мърдайки устни, сякаш мисълта да се ожени за красива и богата девойка му причиняваше болка. Накрая той сви рамене, като че отхвърляше тежък товар от гърба си.

— Изпълни ми една молба, братко — каза Герейнт. — Би ли дошъл заедно с мен при Блейн, да помолиш за годежа?

— На драго сърце. Скоро ли ще е?

— Защо не? Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Тази вечер трапезата беше празнична. Макар че владенията на Ястреба бяха обширни и процъфтяващи, през последните поколения в клана се раждаха все по-малко момчета. Ако Герейнт умреше без наследник, кланът щеше да умре заедно с него, а земите щяха да отидат в ръцете на върховния крал, за да бъдат разпределени отново. От време на време Галрион забелязваше как режейки ястията, Герейнт се вглежда в острието на кинжала си, върху което бе изобразен ястреб — символ не само на клана, но и на целия му живот, на властта и дълга.

След като Брангуен тръгна да изпроводи баща си до спалнята, Галрион издебна възможност да поговори насаме с Герейнт.

— Милейди Брангуен ме подкачаше снощи — каза Галрион. — Твърди, че Блейн ревнувал от мен. Не са ли това само празни женски приказки?

— Вярно е — неохотно призна Герейнт. — Но тя го преувеличава от суета. Блейн скоро ще я забрави. В нашето положение мъжът се жени по необходимост, а не за удоволствие.

Галрион усети как по гръбнака му плъзва като студена ръка предупреждението на деомера. Това предупреждение за опасност никога не го бе лъгало — още от първия път, когато като хлапе се изкатери на едно дърво и без сам да знае откъде, разбра, че клонът под него ще се прекърши.

До дъна на Глигана имаше цели три дни път на север. Триетажният каменен брох се извисяваше над покрития с плочки двор и спретнатите дървени къщички за по-важните слуги. Отстрани имаше конюшня с надстройка за дванайсетте рицари. Празничната зала на лорд Блейн беше широка четирийсет фута, с под от дялан камък. От двете страни на голямото огнище висяха гоблени, а наоколо имаше изобилие от изящни мебели. Докато влизаше, Галрион си помисли, че Брангуен би била далеч по-щастлива в този дън, отколкото сред пущинака.

Блейн ги посрещна лично и им предложи места на почетната маса. Той беше строен, с пепеляворуса коса и симпатично, но доста невзрачно лице, върху което две сини очи сякаш непрестанно се подсмиваха на някаква тайна шега.

— Добър ден, принце — каза Блейн. — На какво дължа честта да те посрещна в дома си?

— Брат ми и аз дойдохме да помолим за една огромна услуга. Брат ми реши, че му е време за женене.

— О, тъй ли било? — широко се усмихна Блейн на Герейнт. — Мъдро решение, както нямате наследници в клана.

— Щом е толкова мъдро — сопна се Герейнт, — защо сам не си го взел досега?

Блейн застина като елен, дочул ловджийските кучета.

— Имам двама братя.

Неудобният миг се проточи. Герейнт се взираше в огнището; Блейн зяпаше принца; Галрион се чудеше накъде да гледа.

— Ах, пусто да остане! — избухна Блейн. — Не може ли да прескочим всички тия преструвки? Геро, искаш ли сестра ми или не?

— Искам я. И извинявай.

Когато Галрион се престраши да погледне Блейн в очите, зърна само човек, който желае да бъде негов приятел — може би напук на съдбата, но все пак приятел. Ала деомерското предупреждение плъзна по гръбнака му като късче лед.

В своята роля на сватовник, Галрион отиде до женските покои — полукръгла стая над голямата зала. Подът беше покрит с бардекски килими в цветовете на клана: синьо, зелено и златно; върху масичка с изящна дърворезба блестяха два сребърни свещника. Вдовицата Рода седеше на тапициран стол край прозореца, а Исола се бе настанила на табуретка до майка си. Наоколо им се валяха късчета вълна, но чекрък не се виждаше никъде, явно го бяха прибрали още при идването на принца. Рода беше яка жена с дълбоко хлътнали сиви очи и твърдо лице, разведрено от любезна усмивка. Исола беше красива шестнайсетгодишна девойка — стройна, руса, с големи и дяволити очи.

— Идвам със смирена молба, милейди — изрече Галрион, коленичейки пред двете жени. — Лорд Герейнт от клана на Ястреба би желал лейди Исола да се омъжи за него.

Когато Исола ахна, Рода я погледна накриво.

— Това е сериозна работа — обяви вдовицата. — Двете с дъщеря ми трябва да я обсъдим внимателно.

— Но мамо!

— Милейди — обърна се Галрион към Рода, — имате ли нещо против лорд Герейнт?

— Не, обаче не съм съгласна дъщеря ми да скача като прегладняло пале за кокал. Кажете на Герейнт, че ще помислим, но синът ми може да ви разкаже за зестрата — просто за в случай, че Исола се съгласи.

Блейн се впусна в най-подробно описание на зестрата. Разбира се, Исола от години пълнела сандъка си с чеиз от бродирани покривки, дрехи и везана сватбена риза за бъдещия съпруг. Покрай това Блейн щял да й даде десет коня, пет бели крави и личен жребец за Исола.

— Геро — подхвърли Галрион, — това е невероятно щедро.

— Какво? — Герейнт трепна и се озърна. — О, както сметнеш за добре.

Ала вечерта Герейнт се държа като идеален годеник, безкрайно щастлив най-сетне да се добере до любимата. На трапезата двамата с Исола ядоха от едно блюдо, Герейнт режеше късчета месо и ги поднасяше с пръсти към устните й, сякаш вече отдавна бяха женени, а Исола сияеше от щастие. Галрион и Рода, които седяха един до друг, гледаха младата двойка и от време на време се споглеждаха замислено. Тъй като бардът пееше, а Блейн се кикотеше с брат си Камлан, Галрион и Рода можеха да си шушукат незабелязано.

— Кажете — запита вдовицата, — смятате ли, че Герейнт някой ден ще обикне дъщеря ми?

— Голям глупак би бил, ако не го стори.

— Кой ви знае вас, мъжете…

Галрион разчупи резен хляб и й подаде половината.

— Така по-добре ли е, отколкото без хляб?

— Мъдър сте за годините си, принце. — Рода пое хляба. — От придворния живот ли е?

— Да, защото ако един принц иска да доживее до старини, трябва да държи под око всяко трепване на нечия ръка и да се вслушва във всяко изречено слово.

— Тъй казвах и аз на малката Гуени. Отначало ще й е трудничко да живее в двореца. Има късмет, че е намерила мъж като вас, който да бди над нейните интереси.

Галрион усети как го бодва чувството за вина. Не съм по-добър от Геро, помисли си той. Ще трябва да предложа на Гуени поне половин резен хляб… освен ако открия мъж, който да й поднесе цялата погача.

Светските правила повеляваха Галрион и Герейнт да останат в гостоприемния дом на Глигана поне за няколко дни. Галрион откри, че колкото по-добре опознава домакина, толкова по-силно почва да го харесва — Блейн се оказа културен и щедър, опитен ценител на песните на своя бард и ненадминат познавач на народните мъдрости и предания. Още по-силно го възхищаваше Рода, която с достойнство и такт носеше задълженията си на вдовица. От нея би излязла чудесна свекърва за Брангуен. Понякога Галрион си припомняше настояването на Регор за свободен избор, но се съмняваше дали Гуени, невинната малка Гуени е способна да вземе сама толкова важно решение.

Към края на втория ден принцът съпроводи вдовицата на разходка из градината. Топлото пролетно слънце блестеше по младите листа и първите плахи розови пъпки.

— Много съм впечатлен от вашия син — каза Галрион. — Истинското му място би било в двореца.

— Благодаря, принце. — Рода се поколеба, навярно обмисляйки какво може да донесе на сина й тази ненадейна похвала. — Дълбоко съм ви признателна, че го оценявате.

— Има само една дреболия. Ако ми простите за неуместния въпрос, кълна се, че един честен отговор не ще навреди на Блейн. Доколко е огорчен заради Гуени?

— Моят син знае дълга си към трона, независимо накъде го влече сърцето.

— Друго не бих и помислил. Просто се питах доколко е докачлив в сърдечните дела. Позволете ми още една дързост. Да речем, че Брангуен вече не е моя годеница. Би ли я презрял като отхвърлена жена?

За миг Рода зяпна като смаяно селско девойче, ала веднага си възвърна учтивата сдържаност.

— Мисля, че принцът говори тъй от дълбоко душевно терзание.

— Права сте, но принцът ви моли да не питате защо. Само едно ще сподели: терзае го бъдещето на Брангуен. Придворните ласкатели ще я налетят като мухи върху разсипан мед.

— Не само мухи, принце. И осите налитат на мед, а Гуени е твърде красива.

— Така е. — Разкъсван от внезапно колебание, Галрион се запита дали изобщо би могъл да я напусне. — И някога я обичах.

— Но вече не? — Рода недоумяващо надигна вежди.

Галрион избърза няколко крачки напред и спря да я изчака в сянката на една липа. Придърпа най-ниския клон, откъсна няколко листенца и ги разтърка в шепа, после разтвори пръсти.

— Моят принц е дълбоко смутен — каза Рода.

— Безпокойствата на принца са си негова работа, милейди. Но вие не ми отговорихте. Би ли се оженил Блейн за Гуени, ако имаше тази възможност?

— О, моментално! Горкото ми момче, кълна се, че е омаян от сините очи на Гуени. Все отлагаше сватбата, чакаше я да порасне, а после…

— После принцът се изпречи на пътя му, давайки на Глигана още един повод за недоволство под властта на върховния крал. А как би приел Глигана един намек от майка си, че принцът се отдръпва в името на по-висши цели?

— Не се съмнявам, че той винаги ще почита принца.

Усмихнат, Галрион ниско се поклони пред вдовицата. Може да стане, каза си той. Ала при мисълта, че Брангуен ще лежи в прегръдките на друг, сърцето му пламна от ярост.

 

Когато настана време принц Галрион да се връща в двореца, Герейнт го придружи по първите няколко мили, просто защото така се полагаше. Принцът се усмихваше и бъбреше оживено, а Герейнт изгаряше от желание да го убие и да захвърли трупа му в крайпътната канавка. Най-сетне стигнаха до кръстопътя и Герейнт спря коня, гледайки как алено-белият плащ на принца бавно чезне в далечината. След три седмици, само след три кратки седмици принцът щеше да се завърне от Дън Девери, за да отведе Брангуен. И заедно с нея щеше да отнесе разбитото сърце на Герейнт.

Когато се върна в дъна, Герейнт завари Брангуен да бродира отвън на припек. Предаде коня на пажа си Бриту и седна край нозете й като хрътка. Прекрасните й коси искряха под слънцето като златни нишки покрай нежните, пухкави бузи. Когато тя го погледна, усмивката й прониза сърцето му.

— Какво бродираш? — запита Герейнт. — Нещо за чеиза ли?

— Не, риза за теб. Последната, но не се безпокой. Исола е майсторка на иглата. Обзалагам се, че ще имаш много по-хубава сватбена риза от горкия ми Галрион.

Герейнт скочи на крака, поколеба се, после отново седна, заклещен в капана на старата мъка, че тази красива сестра, единственият светъл лъч в неговия свят, би го превърнала в нещо нечисто и грозно, презирано от богове и хора, ако само узнаят греховната му тайна. Изведнъж Брангуен извика. Още преди да разбере какво става, Герейнт се озова на крака.

— Убодох се с тая проклета игла — усмихна се Брангуен. — Няма нищо страшно, Геро. Ох, само че капнах кръв върху ризата ти. Пусто да остане!

Червеното петънце бе капнало сред мрежа от червени преплетени спирали.

— Никой няма да забележи — каза Герейнт.

— Прав си стига да не е лоша поличба. Сигурно и бездруго ще я опръскаш с още кръв. Толкова се цапаш по време на лов, Геро.

— Няма да я нося на лов, додето не овехтее. Това ще е най-хубавата ми риза — последната, ушита от теб. — Герейнт хвана ръката й и целуна кървавата капчица.

Късно през нощта Герейнт излезе на мрачния, стихнал двор и неспокойно закрачи напред-назад. Под лунната светлина виждаше как отрязаната глава на стария Саморик го зяпа с празните си очни кухини. Някога всеки дън можеше да се гордее с подобни трофеи, но през последните години жреците бяха почнали да сънуват видения, че отрязаните глави дразнят великия Бел. От всички благородници в кралството само Дуен все още се противеше на промяната. Герейнт си спомни деня, когато жреците дойдоха при баща му с молба да свали трофея. Тогава Герейнт бе още невръстно хлапе и скрит зад майчините поли слушаше как Дуен отказа категорично, а после добави с гръмовен смях, че ако боговете чак толкова искат да свалят проклетата глава, ще се погрижат да изгние по-скоро. Разочарованите жреци си тръгнаха, напявайки ритуално проклятие.

— Аз съм проклятието — изрече Герейнт към Саморик. — Аз съм проклятието, пратено от боговете над нашия клан.

Той седна на земята и зарида.

Дните минаваха бавно — безкрайни дни на страдания и мъки, докато най-сетне Герейнт избяга от сестра си и замина при Блейн, уж да види своята годеница. С Блейн бяха нещо повече от приятели; когато преди година тръгнаха на война, двамата се заклеха, че ще се сражават заедно до смърт или победа и скрепиха клетвата с кръв.

В безметежния дом на своя кръвен брат Герейнт прекара два приятни дни — заедно пиеха край огнището, ловуваха из горите или просто бродеха през равнината, водейки подир себе си група рицари. Герейнт завиждаше на Блейн за малката му армия. Твърдо бе решил да си събере бойци; десетте коня от зестрата на Исола щяха да бъдат чудесно начало, а скоро и кралската сватба на Брангуен щеше да донесе в клана богат откуп… ала богатствата биха били само жалка утеха за непоносимата раздяла.

В късния следобед на третия ден Герейнт и Блейн излязоха да пояздят сами. Доволни просто да бъдат заедно и да мълчат, те скитаха безцелно през орните земи, докато наближиха невисока могилка над ливадите. Долу кротко пасяха белите крави на Блейн, пазени от две момчета и куче.

— Дано това лято да няма война — подхвърли Блейн.

— Какво? На врачка ли взе да се правиш?

— Още не съм изкуфял чак дотам, но ще ти кажа нещо, което не бих споделил с никой друг. Понякога съжалявам, че не съм се родил бард, та да възпявам битките, вместо да се сражавам.

Изпървом Герейнт сметна това за шега и щеше да се разсмее, но гласът му секна, когато видя спокойната увереност в очите на Блейн. По целия обратен път той озадачено размишляваше върху това, припомняше си непреклонната храброст на Блейн в сраженията и се питаше как е възможно човек да предпочете съдбата на бард пред славната участ на рицаря. Привечер се завърнаха в дъна. Докато слизаха от конете, насреща им дотича Бриту.

— Милорд! — задъхано викна момчето. — Току-що пристигнах. Баща ви умира.

— Вземи най-добрия кон от конюшнята ми — каза Блейн. — Пришпорвай го до смърт, ако трябва.

За да не губи време, Герейнт потегли без пажа. Препускаше в здрача, от време на време забавяше ход и отново препускаше, без да обръща внимание на падащата нощ, макар че пътят беше неравен и опасен под бледите лунни лъчи. Нито за миг не му хрумна, че може да падне от коня. Сега можеше да мисли само за баща си, който умираше, без да е видял своя син… и за Брангуен, останала сама да се грижи за смъртника. Когато конят започнеше да се препъва, той го оставяше да повърви малко по-бавно, после отново забиваше шпори в хълбоците на изтощеното животно. Най-сетне достигна първото селце в покрайнините на владенията си. Скочи пред кръчмата и заблъска по вратата, додето кръчмарят дотича по нощна риза с фенер в ръката.

— Можеш ли да смениш коня ми? — запита Герейнт.

— Сивият жребец ви чака, милорд, лейди Брангуен го прати.

Сивият жребец беше най-бързият от всички коне на Ястреба. Герейнт смени седлото и юздите, подхвърли на кръчмаря дребна монета, после пришпори коня и изхвръкна от светлия кръг към обвития в мрак път. Най-после видя отпред да се извисява дънът, засенчващ звездното небе с черната си ограда. Пришпори жребеца за последно и прелетя през отворената порта. Докато скачаше от седлото, шамбеланът дотича откъм броха.

— Още е жив — извика Драуд. — Аз ще се погрижа за коня.

Герейнт изтича нагоре по спиралното стълбище и се втурна по коридора към стаята на баща си. Подпрян върху възглавници, Дуен лежеше в постелята с посивяло лице и провиснала челюст, борейки се отчаяно за всяка глътка въздух. Седнала до него, Брангуен стискаше десницата му с две ръце.

— Дойде си, тате — каза тя. — Геро си дойде.

Докато Герейнт пристъпваше напред, Дуен вдигна глава и го потърси с влажните си, възпалени очи. Помъчи се да каже нещо, закашля и изплю кървава храчка, която бавно плъзна по устните му, после безсилно отпусна глава. Беше мъртъв. Герейнт избърса храчката с ръба на одеялото, сетне затвори очите на мъртвеца и скръсти ръцете му върху гърдите. Шамбеланът влезе, хвърли поглед към леглото и рухна на колене в нозете на Герейнт — в нозете на новия Ястреб, предводител и едничка надежда на клана.

— Милорд, най-добре ще е незабавно да пратя някой от пажовете при краля. Ще трябва да отменим сватбената церемония, преди да са тръгнали оттам.

— Така и ще сторим. Нека потегли призори.

Щяха да са потребни три дни, за да узнаят в Дън Девери, че сватбата на Брангуен трябва да се отложи до края на траура. Взрял се в лицето на мъртвеца, Герейнт изведнъж изпита смазваща ненавист към самия себе си. Всичко би дал, за да отложи сватбата — всичко, освен това. Той отметна глава и закрещя протяжно, сякаш можеше с безсловесния вой да прогони ужасните мисли.

На разсъмване жреците на Бел дойдоха от храма за погребението. Под техен надзор Брангуен и слугинята й измиха тялото, облякоха Дуен с празнични дрехи и го положиха на носилка. Докато слугите копаеха гроба, Герейнт оседла най-добрия кон на баща си. Шествието се събра в двора на крепостта — най-отпред бяха слугите с носилката, веднага след тях идваха жреците и Герейнт, който водеше коня. Брангуен крачеше най-отзад, подкрепяна от шамбелана и слугинята си. Главният жрец погледна Герейнт с хладна усмивка, после посочи към трегера над вратата.

— Оная глава ще се махне оттам още днес, инак няма да погреба баща ти.

Тъй като не искаше да натоварва нито един от слугите с тъй ужасна задача, Герейнт се изкатери по грубите камъни на броха, докато жрецът чакаше отдолу с подложена кошница. Когато стигна над вратата, Герейнт се вкопчи в трегера и огледа главата. По черепа не бе останало кой знае какво — късчета почерняла кожа, кичури коса, няколко разклатени зъба.

— Е, добре, Саморик. Днес ще бъдеш погребан заедно със стария си враг.

Герейнт измъкна кинжала си и се зае да разклаща ръждивите пирони, додето главата тупна в кошницата с ужасяващ глух звук. Слугинята изпищя; после над двора се възцари тишина, нарушавана само от потропването и пръхтенето на неспокойния кон.

Жреците поведоха шествието надолу по хълма към горичката, където бе гробището на Ястребовия клан. Брангуен зърна гроба на майка си и заплака. В съседство зееше пресен изкоп, десет фута на дължина и шест на ширина. Докато Герейнт пристъпваше към него, конят дръпна юздите и заподскача изплашено, сякаш знаеше какъв Уирд го очаква. Младежът хвърли поводите на слугата. Когато конят отметна глава, Герейнт изтегли меча си, замахна и уби животното с безпогрешен удар в гърлото. Сред кървав фонтан конят подгъна нозе и рухна в гроба с главата напред. Герейнт отстъпи и разсеяно избърса окървавеното острие в бригите си. До края на церемонията остана да стои с меч в ръката, защото дори не му хрумна да го прибере.

Отначало Герейнт успя да запази спокойствие, както се полага на воин, дори и когато разплаканата Брангуен обливаше тялото на баща им с мляко и мед. Но първата лопата пръст и калните буци върху лицето на мъртвеца го прекършиха. С див вой той рухна на колене, отметна глава и зарида, повтаряйки отново и отново жалния рев като някаква странна песен. Смътно усети, че Брангуен го хваща за рамото.

— Геро! Геро, Геро, моля те, спри, моля те.

Герейнт покорно я остави да го отведе, дирейки в нея опора, сякаш тя бе боецът, а той — девойката. В залата Брангуен го настани на стол край огнището. Той видя как жреците влязоха и взеха да се суетят около сестра му, шушукайки тихичко. След малко тя пристъпи към него с халба пиво в ръка. Герейнт разсеяно отпи и едва не плисна халбата в лицето й. Пивото вонеше на билки.

— Изпий го! — строго нареди Брангуен. — Изпий го, Геро. Трябва да спиш.

Заради нея Герейнт изгълта горчивата течност. Брангуен подхвана празната халба тъкмо навреме — той вече заспиваше на стола с чувството, че потъва сред топло слънчево сияние. Когато се събуди, лежеше в постелята си, а в желязната халка на стената пламтеше факла. Блейн седеше на пода и го гледаше.

— Ах, богове — промърмори Герейнт. — Колко време съм спал?

— Слънцето току-що залезе. Пристигнахме преди около час. Майка ми и годеницата ти решиха да останат при Гуени.

Блейн стана и му наля чаша вода от глинената кана на прозореца. Герейнт отпи жадно, за да прогони от устата си горчивия вкус на билки.

— Какъв срок ще определиш за траура? — запита Блейн.

— Ако беше само до мен, щях да кажа година, но това би било жестоко спрямо сестрите ни, нали? Мога да продължа с траура и след като се омъжат.

— Тогава до есента, какво ще речеш?

Герейнт кимна, мислейки, че още едно лято Гуени ще бъде само негова. После си спомни защо разполага с това лято. Изстена и запокити чашата с такава сила, че тя се пръсна в стената. Блейн седна до него и го стисна за рамото.

— Хайде, хайде, отиде си вече — каза Блейн. — Нищо не можем да сторим.

Герейнт отпусна глава върху гърдите му и заплака. Обичам го като брат, помисли той. Благодаря на всички богове, че Гуени няма да се омъжи за него.

 

Първата седмица след завръщането на принц Галрион в двореца бе нескончаем низ от разочарования, без нито една възможност да поговори с баща си насаме, далеч от формалностите на тържествените аудиенции. Знаеше, че вината е и негова, че пропуска един или друг случай, защото сърцето му се тресе като териер в схватка с плъх пред въпроса дали да се ожени за Брангуен или да я отстъпи на Блейн. Най-сетне реши да подири помощ от единствения съюзник, на когото можеше да разчита — от майка си. През един следобед, тъй топъл и ароматен, че напомняше за наближаващите Белтански празници, Галрион напусна града и потърси кралицата, която бе тръгнала на лов със соколи край Лок Гуерконид — голямото езеро западно от Дън Девери, в което се вливаха три големи реки.

Завари кралицата да обядва със свитата си на южния бряг. В пъстрите си рокли прислужничките и компаньонките приличаха на разпръснат по тревата букет. Кралица Илейна седеше в средата; до нея млад паж с бели одежди държеше върху китката си любимия й сокол. Малко по-настрани неколцина слуги се грижеха за конете и останалите соколи. Когато Галрион скочи от седлото, кралицата нетърпеливо му махна с ръка.

— Почти не съм те виждала откакто пристигна — каза Илейна. — Добре ли си?

— Напълно. Какво те кара да мислиш, че не е тъй?

— Нещо те тревожи. Винаги усещам. — Кралицата се обърна към жените. — Вървете да се поразходите край езерото или където желаете. Оставете ни насаме.

Жените наскачаха като литнало ято и побягнаха със смях и весели викове. Пажът ги последва малко по-бавно, цъкайки с език, за да успокои сокола. Илейна се загледа подир тях и доволно кимна. Макар че имаше четирима пораснали синове, тя все още беше красавица с големи тъмни очи, изящно лице и само няколко бели нишки в кестенявата си коса. Посегна към кошницата до себе си, извади парче сладък хляб и го подаде на Галрион.

— Благодаря. Кажи ми нещо, майко. Когато дойде за пръв път в двореца, завиждаха ли ти другите жени за красотата?

— Разбира се. За годеницата си ли мислиш?

— Точно така. Започвам да мисля, че ти имаше право да се усъмниш в избора ми.

— Навреме се сещаш — след като вече даде дума на горкото дете.

— Та кой син слуша майка си, преди да е станало късно?

Илейна му се усмихна снизходително. Галрион дъвчеше хляба и обмисляше тактиката си.

— Знаеш ли — каза Илейна, — няма на този свят девойка, която не би желала да я признаят за най-красивата жена в Девери, ала подобен Уирд съвсем не е лек. А отгоре на всичко твоята малка Гуени не е възпитана като мен. Тя е тъй доверчива душица.

— Точно така. Разговарях по въпроса с лейди Рода от Глиганите, когато я посетих за годежа на Герейнт. Лорд Блейн от Глигановия клан е дълбоко влюбен в девойката.

— Тъй ли? Значи ще си имаме неприятности?

— Не, но само защото Блейн е доблестен мъж. Странно, наистина. Повечето владетели не дават пукната пара за съпругите си, стига само да раждат момчета.

— Голямата хубост може да покори като деомер и най-безсърдечния владетел. — Илейна се усмихна за миг. — Или принц.

Галрион се навъси болезнено от непреднамерения удар.

— Какво кроиш? — продължи Илейна. — Да отстъпиш Гуени на Блейн и да си намериш нова съпруга ли?

— Е, нещо подобно. Но има една малка пречка. Все още я обичам, макар и по своему.

— Обичта може да се окаже недостъпен разкош за един принц. Не си спомням добре Блейн, той само няколко пъти е посещавал двореца. Прилича ли на баща си?

— Колкото медовина прилича на кал.

— Слава на боговете. Сигурна съм, че ако баща му не бе загинал по време на лов, още щеше да заговорничи срещу краля.

Дълбоко обезпокоена, Илейна се озърна. Кралската власт над Девери криеше много рискове. Местните лордове и тиерини помнеха, че в древните времена на Зората кралете са били избирани измежду всички благородници и един род е държал престола само докато се радва на всеобща почит. Покрай бурните промени при колонизирането на новото кралство, този обичай бе изчезнал преди векове, ала нерядко се случваше знатните съсловия да се вдигнат на бунт, за да свалят някой омразен крал и да го заменят с по-добър.

— Лейди Рода ме уверява, че Блейн ще остане предан на краля — каза Галрион.

— Тъй ли? Е, аз ценя нейното мнение. Но всъщност не ти се иска да отстъпиш Брангуен, нали?

— Не знам. — Галрион захвърли недоядения хляб в тревата. — Наистина не знам.

— Ето ти и още един повод за размисъл. По-големият ти брат винаги е страдал от прекалена склонност към дамските прелести.

Изведнъж Галрион се озова на крака, с ръка върху дръжката на меча.

— Само да е пипнал с пръст моята Гуени, ще го убия. Прости ми, майко, но ще го убия.

Пребледняла, Илейна се изправи и го хвана за ръката. Галрион пусна меча и се успокои.

— Помисли много сериозно за тази сватба — изрече Илейна с треперещ глас. — Умолявам те… много сериозно.

— Обещавам. Приеми моите извинения.

Разговорът с принца навярно бе прогонил ловното настроение на кралицата, защото тя повика свитата и обяви, че се връща в града.

По онова време Дън Девери заемаше малко възвишение на около миля от блатистите брегове на Лок Гуерконид. Обкръжен от крепостна стена, градът се разполагаше по двата бряга на буйна река, над която минаваха два каменни моста, както и две отбранителни арки, свързани със стената. Около криволичещите улички вътре бяха струпани плътно една до друга кръгли каменни къщурки, подслонили двайсетина хиляди души. В двата края на града се издигаха невисоки хълмове. Сред дъбовата горичка върху южния бяха изградени големият храм на Бел и дворецът на върховния жрец. Над северния от шест века насам се издигаха кралските палати.

Кланът на Змея, към който принадлежеше Галрион, живееше върху кралския хълм едва от четирийсет и осем години. Дядото на Галрион, Адорик Първи, бе сложил край на дългата анархия, спечелвайки най-сетне войната между клановете, борещи се за кралската власт. Макар че Змейовете бяха преки потомци на боец от древната армия на крал Бран, което им даваше право да обявят клана си за велик, Адорик Първи бе сключил съюз с по-дребните кланове, търговците и всички други, които биха подкрепили претенциите му за престола. И въпреки че мнозина му се присмиваха задето е паднал толкова ниско, той в крайна сметка постигна победа.

Докато свитата на кралицата яздеше по улиците, гражданите я посрещаха с поклони и радостни възгласи. Каквото и да си мислеха за нейния съпруг, те искрено обичаха Илейна, която бе задължила храмовете да подпомагат бедняците и често използваше влиянието си пред краля, за да защити някой сиромах. Въпреки цялото си упорство, кралят отлично знаеше какво съкровище е съпругата му. Тя бе единствената, чийто съвет би приел без колебание — поне когато му отърваше. Именно затова Галрион от все сърце се надяваше, че по неин съвет кралят ще позволи на третия си син да напусне двореца и да се посвети на деомера. Знаеше, че скоро ще трябва да разкрие пред майка си цялата истина.

Висока каменна стена с обковани порти ограждаше подножието на кралския хълм. Зад нея имаше градини и ливади, където пасяха кралските коне и стада бели крави с рижави уши. Близо до върха се издигаше втора стена, отделяща вътрешния град — кралският палат, къщи за слугите, складове, обори, навеси и тъй нататък. Сред тия хаотично нахвърляни постройки се извисяваше големият брох на Змея.

Самата кула имаше шест етажа; до нея като пилета под крилото на квачка се гушеха две двуетажни пристройки. При сражение брохът би се превърнал в кланица за неподозиращия враг, защото пътят към двете странични кули минаваше през централната сграда. Освен краля и неговото семейство, брохът подслоняваше и всички благородници от свитата, като по този начин се бе превърнал в същински лабиринт от коридори и тесни триъгълни стаички, където непрестанните интриги и борби за власт и кралско благоволение бяха станали ежедневие не само за придворните, но и за принцовете и техните съпруги. Колкото до Галрион, за него открай време върховната цел бе една — да се измъкне завинаги от този брох.

Както подобава на принц, Галрион разполагаше с няколко стаи на втория етаж на главната кула. Приемната му заемаше солидна част от етажа и имаше висок таван от масивни греди, каменно огнище и полиран дървен под. Дъсчените стени бяха покрити с разкошни гоблени от далечната страна Бардек — дарове от търговци, поднесени с надеждата, че принцът може да каже някоя добра дума на баща си. И Галрион не пропускаше да го стори, тъй като държеше на почтеността при взимането на подкупи. Освен това приемната беше обзаведена с изящно резбовани ракли, тапицирано кресло и маса, върху която между два бронзови змея лежеше най-голямото му съкровище — седем книги. Когато преди четири години Галрион се научи да чете, кралят отначало изпадна в ярост, твърдейки, че подобни занимания са недостойни за истински мъж, но с типичното си упорство принцът продължи да се занимава и днес умееше да чете не по-зле от кралските писари.

За да избегне глъчката и суматохата на церемониалната вечеря в голямата зала, Галрион поръча да му сервират в стаята. Все пак след вечеря той покани на чаша медовина един гост — гуербрет Мадок от Гласлок, под чиято власт попадаха земите на Ястреба и Глигана. Гуербрет беше най-високата титла в цялото кралство — разбира се, извън рамките на кралското семейство — и произхождаше от дълбоката древност. В някогашната галска родина, по времето на Зората, племената си избираха управници, наричани вергобрети, които да прилагат законите и да взимат участие във военните съвещания. Обикновено вергобретите имаха благороден произход и горе-долу по времето, когато в новите земи титлата се промени на гуербрет, започна и наследственото й прехвърляне от баща на син. Тъй като тълкуването на законите и разпределянето на военната плячка създаваше добри позиции за присвояване на властта, след време гуербретите станаха могъщи и богати предводители на цели армии, чрез които да налагат своята воля на тиерините и по-дребните благородници. От времето на Зората обаче все още се бе съхранил съветът на избирателите, които да определят наследник от нов клан, ако някой гуербрет умре, без да остави потомство.

Без съмнение, всеки гуербрет в кралството представляваше внушителна сила и Галрион прие госта си с хиляди любезности, сякаш самият Мадок бе принц — настани го в тапицираното кресло, собственоръчно му наля медовина в сребърен бокал и отпрати пажа, за да поговорят на четири очи. Обектът на всички тия старания се усмихваше благодушно. Едър, с прошарена черна коса, Мадок предпочиташе добрите коне и сраженията пред почестите и званията. Тази вечер бе настроен шеговито и с притворна тържественост вдигна бокала си срещу принца.

— За вашата сватба, принце! Голям хитрец се оказахте, макар че не приказвате много. Додето ви усетим, докопахте най-красивата девойка в цялото кралство.

— Признавам, доста се изненадах, когато тя ме прие. Никой не би могъл да рече, че съм пръв хубавец.

— О, не се подценявайте. За разлика от повечето девойки, Брангуен вижда какво се крие зад мъжкото лице. — Мадок отпи огромна глътка медовина, която би изгорила гърлото на всеки обикновен пияч. — Не бих крил, че през брачната нощ всеки мъж в кралството ще ви завижда. Или може би вече сте побързал да вземете от годеницата каквото ви се полага?

— Не съм. Нямах желание да настройвам нейния брат срещу себе си само заради една нощ в леглото й.

Макар че Галрион се стараеше да говори небрежно, Мадок стреснато се извърна и го огледа над ръба на бокала.

— Е? — продължи принцът. — Според вас как би се държал Герейнт, ако бях легнал със сестра му под собствения им покрив?

— Той е странен момък. — Мадок разсеяно се загледа настрани. — Прекалено дълго е бродил самичък из покрайнините на оная прокълната гора, но всъщност има добро сърце. Двамата бяхме заедно в онзи последен бунт срещу баща ви. Кълна се в адските ледове, нашият Геро умее да се сражава. Никога не съм виждал някой да върти меча по-добре от него и това не е празна похвала, принце, а искреното ми мнение.

— Което се превръща във върховна похвала, след като идва от вас.

Мадок кимна небрежно и отпи нова глътка. Когато пак заговори, вече бе сменил темата и упорито се придържаше към правните дела в своето гуербретство.

Късно вечерта, доста време след като Мадок си тръгна, един паж дотича да повика принца при краля. Тъй като Адорик смяташе лукса за нещо неподобаващо на боец, дори когато този боец е кралска особа, просторната му приемна зала беше съвсем гола и по каменните стени нямаше нищо, освен железни халки за факлите. Кралят се бе настанил на прост дървен стол край огнището, в което малък огън се бореше с пролетната прохлада, а до него кралица Илейна седеше на табуретка. Когато Галрион влезе, баща му се изправи с ръце на кръста. Адорик Втори беше едър, висок и широкоплещест мъж с биволски врат и вечно намусено лице. В побелялата му коса и гъстите мустаци все още личаха златисти нишки.

— Ето те и теб, пале такова! Имам да ти кажа нещо.

— Тъй ли, господарю?

— Тъй. В името на всички преизподни, какво си дирил в гората при онзи смахнат старец?

Онемял от изненада, Галрион гледаше краля с широко разтворени очи.

— Не си ли помисли, че ще заръчам да те следят? — продължи Адорик. — Ти може и да си толкова глупав, че да яздиш сам, обаче аз не съм изкуфял чак дотам, че да ти го позволя.

— Проклета да е душата ти! — избухна Галрион. — Значи си ме следил.

— Я го чуй, нахалното му младо псе! — Адорик се озърна към Илейна. — Ще проклина собствения си баща. Хайде, момко, отговори. Какво правеше там? Селяните са казали на моите хора, че тоя Регор е смахнат стар билкар. Ако принцът е хванал цирей на височайшия си задник или нещо подобно, мога да му намеря свестен аптекар.

Галрион разбра, че е настанал мигът на истината, макар че никога през живота си не бе изпитвал по-малко желание да я разкрие пред краля.

— Да, той си изкарва прехраната като билкар, но всъщност е майстор на деомера.

Илейна ахна.

— Я стига с тия фъшкии! — озъби се Адорик. — Да не мислиш, че вярвам на подобни брътвежи? Искам да знам какво си правил и защо прекарваш при него толкова много време, докато би трябвало да си в Ястребовия дън?

— Уча се от него. Защо един принц да не изучава деомера?

— Ах, богове! — избухна Илейна. — Знаех си, че това ще те откъсне от мен!

Адорик мълчаливо се втренчи в съпругата си.

— Защо не? — изрече кралят. — Защо ли? Защото ти забранявам.

— Е, хайде сега, нали преди малко сам заяви, че това са фъшкии. Защо се ядосваш?

С неуловимо бързо движение Адорик зашлеви сина си през лицето. Когато Илейна изпищя, кралят се завъртя към нея.

— Излизай оттук, жено! Веднага.

Илейна изтича към сводестата врата и изчезна зад завесата, отделяща женските покои. Адорик извади кинжала си и го заби в облегалката на стола с такава сила, че когато отдръпна ръка, острието продължи да трепти. Галрион го гледаше, без да мигне.

— Искам да ми дадеш клетва — каза Адорик. — Тържествена клетва, че вече никога няма да се занимаваш с тия глупости.

— За нищо на света не бих излъгал баща си. Затова няма да се закълна.

Този път Адорик го зашлеви с опакото на ръката.

— В името на всички богове, татко! Какво толкова те ядосва?

— Каквото би ядосало всеки нормален мъж. Кой не ще се отврати от мисълта за нещо нечестиво?

— Няма нищо нечестиво. Това са празни приказки, измисляни от жреците, за да плашат жените и да ги отблъскват от магията.

В тия думи имаше истина. Адорик направи усилие да се успокои.

— Не мога да се откажа — продължи Галрион. — Вече е твърде късно. Знам толкова много, че спра ли, никога не ще намеря покой.

Когато Адорик рязко отстъпи назад, Галрион най-сетне разбра, че баща му се страхува — самият крал, който без колебание би се втурнал в най-безнадеждната битка и не би молил за милост ни хора, ни богове.

— А какво всъщност знаеш? — прошепна кралят.

Галрион бе получил от Регор разрешение да използва някоя дреболия, за да убеди баща си. Вдигна ръка и си представи, че цялата е обгърната в синкав пламък. Едва когато представата стана независима от разсъдъка му, той призова Дивите от Ейтир, които се втурнаха да изпълнят волята му и да пренесат синята светлина до реалния свят, където тя изведнъж лумна около пръстите му. Адорик се отметна като ударен, закривайки с лакът лицето си.

— Престани! — изрева кралят. — Престани, казвам ти!

Галрион прогони пламъка тъкмо в мига, когато кралските стражници отвориха вратата и нахълтаха в залата с изтеглени мечове. Адорик успя да се овладее — по сила на волята той почти не отстъпваше на сина си.

— Можете да си вървите. — Кралят завъртя глава и се усмихна на всички. — Благодаря ви, но само спорех с най-упоритото от всичките ми палета.

Капитанът на стражата се поклони, хвърляйки лукав поглед към Галрион. Щом бойците излязоха и затвориха вратата, Адорик дръпна кинжала от облегалката.

— Изкушавам се да ти прережа гърлото и да сложа почтен край на цялата история — небрежно подхвърли той. — Повече да не си ми погодил подобно нещо!

— Няма, макар че може да се окаже доста полезно в тъмна нощ, когато си изтървеш факела.

— Дръж си езика зад зъбите! — Адорик стисна кинжала с всичка сила. — Като си помисля само, че собственият ми син… и то съвсем хладнокръвно!

— О, богове! Не разбираш ли татко? Късно е да се връщам. Искам да напусна двореца и да уча. Друг път няма за мен.

Адорик надигна кинжала и острието заблестя в светлината на факлите.

— Вън — прошепна той. — Махай се от очите ми, преди да съм сторил нещо безчестно.

Галрион се завъртя и бавно тръгна към вратата. По гръбнака му лазеха тръпки. Когато благополучно излезе навън, той въздъхна дълбоко от облекчение, че кинжалът бе останал в бащината ръка, вместо да се забие в гърба му.

Рано на следващата сутрин Галрион потърси майка си, но я завари улисана в разговор с жените от свитата. За да убие времето, докато тя остане сама, принцът реши да се поразходи из парка. Слизайки надолу към първата порта, той си помисли, че не би трябвало да е изненадан от страха на краля пред възможността някой принц да овладее деомера — Адорик се боеше от всеки вероятен претендент за трона. Ако Галрион имаше склонност към интриги, магията несъмнено би го поставила в твърде изгодна позиция.

На портата двама стражи пристъпиха напред и преградиха пътя му.

— Смирено се извинявам, принце. Кралят издаде заповед да не ви пускаме оттук.

— О, така ли? И нима ще вдигнеш ръка, за да ме спреш?

— Моите извинения, принце. — Пазачът нервно облиза устни. — Но щом кралят е наредил, ще го сторя.

Галрион бавно се отправи назад към броха с твърдото решение да поговори сериозно с баща си за тази обида, каквото и да му струва това. Докато крачеше по коридора, слугите се разбягваха пред него като подплашени птици. Той нахълта в приемната зала, блъсна настрани пажа, който се опита да го спре, и завари краля да стои до прозореца, разговаряйки с някакво прашно, изпоцапано от дълъг път момче, което бе коленичило пред него.

— Добре — изрече Адорик. — Утре можеш да се върнеш при лорд Герейнт с нашите съболезнования. Сърцето ни скърби за Ястреба.

Едва сега Галрион разпозна пажа от дъна на Ястреба. Ах, богове, помисли той. Дуен е мъртъв! Изведнъж усети как всичките му хитроумни планове започват да се разпадат, сякаш бе дете, което гради кула от парчета дърво, само за да я види рухнала при първия полъх на вятъра.

— Ето го и принца — каза Адорик. — Пратил ли е твоят господар някакво важно известие за него?

— Да, ваше височество. Благородни принце, лорд Герейнт е насрочил траур до началото на есента. Той смирено моли да го разберете по този въпрос.

— Напълно го разбирам. Намини при мен, преди да потеглиш обратно. Ще ти предам вест за моята лейди.

Адорик освободи пажа и заръча да се погрижат за него. Когато останаха насаме, кралят захвърли любезната маска.

— Тъй. Ти май знаеш доста добре какво става. Да не би твоят гнусен деомер да ти е показал смъртта на Дуен?

— Показа ми я, но не очаквах да е толкова скоро.

Лицето на краля отначало пребледня, после пламна, но Галрион се довери на първото.

— Защо си казал на стражите да не ме пускат навън?

— А ти как мислиш? Не искам тайничко да избягаш при онзи проклет дърт отшелник. Впрочем, печалната вест за лорд Дуен ми напомни за твоята годеница. Какво смяташе да направиш? Да се ожениш за нея и да я отведеш в някоя горска колиба, докато си играеш на заклинания?

— Точно така, стига да пожелае.

— Вонящо псе! — Адорик беззвучно размърда устни, търсейки подходяща ругатня. — Високомерно дребно…

— Я стига, от кого ще съм взел това високомерие, ако не от теб? Защо една жена да не последва съпруга си навсякъде, където отиде?

— О, няма никаква пречка… освен ако е благородна девойка от велик клан. — Адорик пристъпи към принца. — Грознико тъп, не си ли помисли какво оскърбление ще е за Ястреба? Чичото на Герейнт загина за нашия трон, а сега ти дръзваш да постъпиш така с неговите роднини! Към бунт ли искаш да ги тласнеш? — Той зашлеви Галрион с опакото на китката си. — Махай се от очите ми. Не искам да те виждам, додето не вкараш поне мъничко разум в тъпата си кратуна.

Галрион изтича в стаята си, затръшна вратата и се отпусна на стола, за да размисли. Вече не му оставаше нищо друго, освен да развали годежа… но кралят никога не би разрешил подобна обида спрямо Ястреба. Мога да се измъкна някак, помисли Галрион, да се спусна по стените през нощта, да изчезна в гората преди да ме усетят… и да разбия сърцето на Гуени, като я изоставя без никакво обяснение. Мъчеше го ужасното чувство, че Регор ще бъде недоволен от начина, по който урежда нещата. Имаш време докато свърши траурът, каза си той. При тази мисъл предупреждението на деомера припламна толкова силно, че го побиха тръпки. По някаква причина, която деомерът не можеше да му обясни, времето беше на привършване. Галрион стана и пристъпи към прозореца. Когато погледна надолу, зърна двама въоръжени пазачи да стоят в подножието на кулата. Изтича към вратата, отвори я и откри други четирима в коридора. Старшият се усмихна измъчено.

— Моите извинения, принце. Кралят заповядва да останете в стаята си. Разрешено ни е да пускаме само пажа ви.

Галрион затръшна вратата и се върна на стола. Питаше се колко ли време ще трябва да чака, преди кралят да го повика отново.

Оказаха се четири дни — четири мъчителни дни без никаква компания, освен книгите и пажа, който му носеше храна и отнасяше остатъците безмълвно и крадешком, тъй като слугите на изпаднал в немилост господар често биваха сполетени от твърде печална участ. От време на време Галрион отваряше вратата да си побъбри с пазачите, които се държаха сравнително дружелюбно, защото съдбата им не зависеше от неговата. Веднъж Галрион изпрати до кралицата молба да го посети. Получи отговор, че тя не смее да наруши кралската заповед.

Най-сетне на четвъртата вечер пазачите обявиха, че ще го отведат при краля. Когато го въведоха в кралските покои, Адорик им нареди да излязат. От Илейна нямаше и помен.

— Много добре. Стигна ли ти времето да размислиш за онази клетва? Зарежи тия глупави брътвежи за деомера и всичко ще бъде както преди.

— Татко, повярвай ми… нямам друг избор, освен да откажа. Не мога да изоставя деомера, защото той няма да ме изостави. Това не е като да строшиш меча си и да се оттеглиш в някой храм.

— Тъй… значи имаш цял куп префърцунени приказки, за да оправдаеш неподчинението си, нали? Заради майка ти ще ти дам един последен шанс. Ще видим дали Брангуен не може да те вразуми.

— Да не си решил да ме държиш до есента като прасе в кочина?

— Заръчах да я доведат в двореца. Не ме интересува никакъв траур! Утре пращам при лорд Герейнт най-бързия вестоносец. Извинявам му се от все сърце, но искам и двамата да пристигнат тук час по-скоро. Ще кажа на лейди Брангуен какво е замислил нейният твърдоглав годеник и ще й заповядам да те вразуми.

— А ако не успее?

— Тогава и двамата няма да напуснете двореца. Никога.

Галрион едва не се разплака. Никога вече да не излезе… никога да не язди из любимите си гори… никога да не види голите клони, натежали от сняг или придошлите пролетни реки… никога? И Брангуен също да бъде затворена за дълги години заради вината на своя съпруг. Едва сега, когато вече бе твърде късно и за двама им, той осъзна, че наистина я обича — не заради проклетата й красота, а заради самата нея.

Тази нощ Галрион не можа да мигне. Крачеше напред-назад из стаята, а в главата му кипеше вихър от страх, угризения и нелепи планове за бягство. Даже най-бързият куриер се нуждаеше поне от три дни, за да стигне до Ястреба, после Брангуен и Герейнт щяха да пътуват още пет дни до Дън Девери. Ще трябва да ги пресрещна по пътя, помисли той, стига само да успея да се измъкна… от най-добре охраняваната крепост в цялото кралство. Деомерът не можеше да му помогне. Той беше прост чирак и владееше само най-простичките чирашки трикове. Само откъслечни знания и няколко жалки билки, упрекна се Галрион. За нищо не те бива, досущ като невежа бабичка, която се прави на вещица! Изведнъж му хрумна нещо и той се разсмя на глас. Но щеше да се нуждае от помощ. Колкото и да не искаше да я подлага на риск, нямаше към кого да се обърне, освен към кралицата.

На сутринта Галрион прати пажа си при Илейна с настоятелна молба да го посети. Тя отговори, че ще се опита, но всичко зависело от настроението на краля. Наложи му се да чака още три дни, отброявайки мислено всяка миля, с която кралският куриер се приближаваше до Ястребовите владения. Най-сетне изпрати пажа да отнесе чифт скъсани бриги с молба слугините на майка му да ги закърпят. Такава поръчка би успокоила подозренията на краля, ако изобщо му съобщяха за нещо толкова обикновено. Хитрината успя. На следващата сутрин кралицата се вмъкна в стаята му като плаха слугиня, носейки закърпените бриги.

— Майко — каза Галрион, — знаеш ли какво е замислил кралят?

— Знам и оплаквам както теб, така и малката Брангуен.

— Тя заслужава да я оплакваш, защото съм недостоен за нея. Би ли ми помогнала заради Брангуен? Моля те само за едно. Ако ти дам дрехи за кърпене, би ли ги взела и би ли заръчала на слугините да ги оставят в женското отделение? Кажи им да ги сложат на масата до вратата.

— Ще го сторя. — Илейна потръпна. — Не смея да питам за нищо.

След пладне, когато стражите в коридора почваха да скучаят, Галрион отвори вратата да си побъбри. Имаше късмет — войниците седяха на пода и хвърляха зарове.

— Може ли и аз да поиграя? Ако седна отсам вратата, няма да нарушим кралската заповед.

Пазачите охотно се преместиха. Обикновено Галрион избягваше да играе на зарове, защото деомерското зрение винаги му подсказваше как ще паднат. Но сега, за да спечели благоразположението на пазачите, той прибягна към тази способност, като залагаше така, че да губи.

— Кълна се във всички богове и жените им — каза накрая старшият. — Днес нямате късмет, принце.

— Че как иначе? От седмици насам все наопаки ми върви. Ако някога сте завиждали на принцовете, нека това да ви бъде за урок. Тежко е да изпаднеш в немилост пред собствения си баща.

Старшият печално кимна.

— Право да ви кажа принце, на ваше място щях да се побъркам между тия четири стени.

— Натам е тръгнало, а пък нощите са най-лоши, защото не мога да спя. Слушай, знам, че кралят разрешава да ми носите каквото поискам. Дали се отнася и до жените?

— Защо пък не? — Старшият ухилено се спогледа със своите хора. — Допада ли ви някое от момичетата при майка ви?

— Познаваш ли Мей, онази със златните коси? И друг път сме си играли на прескочи-кобила.

— Много добре. Довечера, като затихне дворецът, ще се постараем да я вмъкнем при вас.

За вечеря Галрион поръча на пажа да му донесе кана медовина и два бокала. Разрови се из сандъчето си и откри пакетчетата с изсушени билки. Регор го учеше на най-просто билкарство и той бе донесъл пособията си като спомен за приятните дни в гората. Сега обаче наистина се нуждаеше от пакетчето валериан — най-мощното приспивателно в запасите на всеки билкар. Смля съвсем малко. Не искаше да разболее Мей с прекомерна доза, а освен това тежкият вкус на билката можеше да издаде целия му план.

Към полунощ Галрион чу как Мей се киска в коридора, после гласът на старшия й заръча да си затваря устата. Отвори вратата и видя, че тя е наметната с плащ и крие лицето си под качулката, точно както се бе надявал.

— Здравей, сладка моя. Колко си мила към един нещастен затворник.

Когато Мей се изкиска, Галрион захлупи устата й с притворна уплаха.

— Бъди така добър, не й давай да вдига шум на връщане — обърна се той към старшия.

— Чу ли, моме? — запита старшият. — Да не си гъкнала, като излезеш оттук.

Мей кимна и големите й сини очи станаха тържествено сериозни като на дете, посветено във важна тайна. Галрион я въведе в стаята и дръпна резето. Мей свали плаща, разкривайки широка, свободна рокля — достатъчно свободна по негова преценка, за да не го стяга в раменете. Нарочно бе избрал едно от най-високите момичета.

— Заръчах на пажа да ни донесе медовина. Седни да пийнем по малко.

— Винаги сте бил толкова галантен, принце. Сърцето ми се къса, като ви виждам в немилост.

— Благодаря. А какво ще речеш за сватбата? И от нея ли ти се къса сърцето?

Мей само сви рамене и го последва в спалнята. Галрион й подаде бокала с приспивателното, после отпи от своя, което я накара да последва примера му. Седнаха на ръба на леглото.

— Е, добре си поживяхме навремето, а един принц трябва да се жени според кралската воля. — Мей се ухили и му намигна. — Само се надявам съпругата ви да не узнае за мен.

— Охо, какво великодушие! Май си си намерила някой друг.

Мей отпи още една глътка медовина и отново намигна.

— Може да съм си намерила, може и да не съм, обаче никой няма да узнае къде съм била тази нощ, пък и да узнае, какво толкова? Бас държа, че няма да вземе да се кара с принца, дори и да сте в немилост. — Тя отпи нова глътка. — Лошите времена ще отминат, принце. Майка ви много се тревожи, но все някак ще умилостиви краля.

— Надявам се.

Мей се прозина, тръсна глава и пак надигна бокала.

— Колко сладка медовина — промърмори тя. — Страхотна е.

— За теб само най-доброто. Изпий това и ще си налеем още.

Но не се оказа необходимо. Още към края на първия бокал Мей вече се прозяваше и едва удържаше очите си отворени. Когато се приведе да остави бокала върху нощната масичка, пръстите й не успяха да го удържат. Галрион я прихвана в прегръдките си тъкмо навреме.

Съблече я, грижливо я настани в леглото си, после извади пакета билки и го сложи край чашата, та да проличи, че е била приспана, за да стане неволна съучастница. Нетърпеливо закрачи напред-назад, изчаквайки да мине достатъчно време. Накрая не издържа, преоблече се в нейните дрехи, придърпа качулката на плаща пред лицето си и тихичко се измъкна навън. Неподозиращите стражи го посрещнаха с многозначителни усмивки, после го поведоха по мрачните коридори. Пред входа на женските покои старшият дружелюбно го плесна по задника, каза му, че е добро момиче и галантно отвори вратата.

През прозореца на безмълвната стая проникваха бледи лунни лъчи. Галрион откри масата, където лежаха дрехите му, а под бригите имаше и кинжал в ножница. Мислено благодари на майка си от все сърце, преоблече се и пъхна кинжала под ризата. Когато погледна навън, дворът долу беше пуст. Предпазливо се измъкна на перваза, завъртя се и започна да слиза по грубата каменна зидария. Молейки се да не мине случайно някой, той продължи да се спуска с ожулени и разкървавени ръце, докато най-сетне стъпи на двора.

С притичване между навеси и бараки успя незабелязано да се добере до конюшните. Точно под крепостната стена беше плевнята, върху която лесно можеше да се изкачи. От покрива се изкатери върху стената, после запълзя по корем, докато стигна до един висок дъб, растящ от външната страна. Бързо пролази по клоните, спусна се и изчака малко, укрит в сянката. Ясно виждаше парка и дългия склон, слизащ към външната стена, покрай която обикаляха тъмните силуети на нощната стража. Тепърва му предстоеше най-опасната част от плана за бягство.

Галрион заобиколи вътрешната стена, докато наближи пътя към външната порта. Пропълзя надолу през високата трева, за да не го забележи стражата откъм двореца, после се изправи и безгрижно закрачи по пътя. Когато наближи външната врата, започна да тича.

— Хей! — провикна се той неуверено и пискливо като хлапе. — Отворете! Готвачът ме праща.

— Чакай, момче. — Един от пазачите пристъпи напред и го огледа в тъмното. — Каква е тая история?

— Нерда ще ражда — обясни Галрион. — И нещо не е наред. Акушерката иска да повикам аптекаря. По-бързо, моля ви.

— А, кухненската прислужница — подвикна друг пазач. — Вече цяла седмица я чакат.

Без да смее да повярва на късмета си, Галрион се втурна през малката портичка и продължи да тича докато навлезе далече навътре в стихналия град. Зад една кръчма приклекна между празните бъчви, за да си поеме дъх и да обмисли следващия ход. Никаква хитрина на света не би му помогнала пред стражата край градската порта, но реката минаваше под арките, без да иска разрешение от когото и да било. Надигна се предпазливо и започна да се промъква по задните улички. Вече бе минал половината път до реката, когато чу зад гърба си стъпки. Хвърли се в най-близкия вход и приклекнал в сянката изчака да минат двама пияни рицари от кралската войска. Само на три-четири крачки от него единият запя колкото му глас държи. Галрион го изруга и мислено отправи молитва към боговете да не дотича градската стража.

Най-сетне рицарите се отдалечиха и уличката отново притихна. Като се озърташе тревожно, Галрион се добра до ръба на канала и нагази в реката. Докато се отпускаше в течението, той зърна високо над себе си как стражите крачат напред-назад по градската стена. Наблизо, все по-наблизо — реката бързо го носеше към мястото, където биха могли да погледнат надолу и да го видят. Той пое въздух и се гмурна в дълбините. Сред мътната вода не се виждаше почти нищо, но му се стори, че зърна как отгоре прелитат тъмните камъни на арката. Гърдите го боляха, пареха като огън, но той се застави да остане под водата докато непоносимата болка го тласна към повърхността. Изтощен и задъхан, Галрион се отпусна по гръб като видра и остана почти неподвижен, дишайки благословения въздух. Стражите и градската стена бяха останали далече назад, а по речния бряг нямаше жива душа.

Галрион заплува към брега и се измъкна в сянката на върбите. Свободен съм, помисли той. Сега трябва само да се добера до Брангуен. Той изстиска водата от дрехите си и отново ги навлече. Небето му подсказа, че до разсъмване има около пет часа. Докато пажът му открие Мей, щеше да мине поне още час, а след това щеше да има най-малкото още час суматоха, преди кралската войска да препусне по дирите му. Преднината не беше голяма, но ако успееше да се добере до горските дебри, никога нямаше да го открият. Той познаваше пътеките, а рицарите щяха да се лутат напосоки и толкова шумно, че всичко живо да ги чува отдалече.

Галрион пое през ливадите към близкия чифлик, откъдето възнамеряваше да открадне кон. Кражбата нямаше да е трудно; често бе яздил по тия места и бе спирал, за да се възхити на един строен дорест жребец, който помнеше милувките и добрите му думи. Когато усети кой идва, конят веднага се приближи и го остави да хване оглавника. Тъй като нямаше юзда, Галрион откъсна ивица платно от долния край на ризата си, като се молеше да издържи. Дорестият бе обучен добре и реагираше на най-лекото трепване на импровизираната юзда върху шията му. Галрион се отправи в галоп по пътя на изток. Ако кралският пратеник още не бе стигнал при Герейнт, най-късно утре сутринта щеше да бъде в Ястребовия дън.

След няколко минути той забави ход, за да не изтощава коня. Ту в тръс, ту ходом, продължиха цяла нощ и призори достигнаха границата на личните кралски владения. Галрион зави на юг към пущинака, за да избегне оживения път. По този заобиколен маршрут щеше да стигне по-бавно до гората, но нямаше избор. Към пладне измореният кон взе да залита. Галрион скочи от седлото и го поведе, докато наближиха една горичка край пасищата. Намери поток и напои коня. Едва когато пусна животното да пасе по тревистия бряг, Галрион разбра, че умира от глад. В бързината бе забравил за парите и не носеше дори медна монета. Вече не можеше да отиде в дома на някой благородник и да очаква, че ще го нахранят просто защото е принц.

— Не съм чак толкова хитър, колкото трябва — сподели той с коня. — Е, интересно как ли се краде храна от селяните?

Конят се нуждаеше от почивка, а и самият Галрион едва се държеше на крака. Тъй като нямаше с какво да спъне животното, той остави импровизираната юзда да се влачи по тревата и седна под едно дърво. Макар да си каза, че ще дремне само час-два, когато се събуди, вече бе късен следобед и нейде наблизо звучаха гласове. Той скочи на крака и измъкна кинжала от пазвата си.

— Не знам чий е — говореше някакъв мъж. — Като гледам това парче плат, май ще излезе краден.

Галрион се промъкна между дърветата и излезе срещу един селянин и хлапе, което държеше коня за юздите. Когато видя принца, дорестият изцвили приветствено. Селянинът се завъртя и надигна тежката си тояга.

— Хей! — викна той. — Твой ли е този кон?

Галрион пристъпи напред.

— Мой е.

Хлапето боязливо задърпа коня настрани, без да изпуска от поглед баща си и този мръсен, опасен чужденец. Когато Галрион пристъпи отново, селянинът се приведе, готов за бой. Принцът направи още една крачка, после още една… и изведнъж селянинът се разсмя, пусна тоягата и коленичи в нозете му.

— Кълна се в слънцето и лъчите му, господарю! Значи се измъкнахте от двореца. Не ви познах веднага.

— Да, измъкнах се. Откъде знаеш толкова много?

— Че има ли по-добра клюка от кралските дела? Истина казвам, принце, вестта за бедите ви се е разнесла навсякъде. Всички скърбят за вас, а най-вече за майка ви, дето е толкова добра жена и прочие.

— Така е. Би ли ми помогнал заради нея? Моля те само за парче въже и малко храна.

— Оставете въжето, намира ми се излишна юзда. — Селянинът се изправи, отупвайки шумата от коленете си. — Днес кралските рицари минаха по източния път. Щерката на шивача ги видяла като ходила да бере теменужки.

Селянинът направи много повече, отколкото бе обещал. Не само донесе юздата и топъл обяд, но и настоя да напълни една торба с хляб, сушени ябълки и овес за коня — без съмнение късаше от собствения си залък. Когато потегли по здрач, Галрион бе уверен, че от този добър човек кралските съгледвачи не ще чуят друго, освен лъжи.

Всъщност нямаше значение какво би казал селянинът, ако изобщо някой се сетеше да го разпита, защото на следващата сутрин измореният кон навлезе в девствените гори. Галрион намери вода, даде на животното оскъдна порция овес и седна да поразмисли. Изкушаваше се просто да отиде при Регор, без да се вълнува какво ще си помисли Брангуен, но имаше неприятното чувство, че това ще вбеси стареца. За пръв път в своя живот Галрион разбираше какво е провал. Беше се оказал наивен, безчестен, непредвидлив и просто глупав — не си спестяваше нито една ругатня, която можеше да му дойде на ум. Наоколо се простираше безмълвната гора, изпъстрена със слънчеви петна; тя нехаеше за него и мимолетните човешки грижи.

Пестейки всеки залък, за да отдели повече за коня, Галрион продължи още два дни на изток през гората. Не се отдалечаваше много от пътя и се мъчеше да прецени къде могат да бъдат пътниците от Ястребовия дън, защото вече бе решил да ги пресрещне. В късния следобед на третия ден той рискува да излезе на пътя и да се изкачи до билото на един нисък хълм. В далечината зърна блед облак прах — задаваха се конници. Галрион бързо се укри в гората и зачака, но пътниците не идваха. Тъй като водеха Брангуен и нейните слугини, сигурно спираха на бивак по-рано, за да пестят силите на жените. Когато се стъмни, Галрион поведе коня през гората към лагера. От върха на следващия хълм го видя — не само лорд Герейнт със свитата си, но и цялата кралска войска.

— Проклети да са от всички богове — прошепна Галрион. — Знаят, че тя ще е най-добрата примамка за мен.

Той завърза коня в гората, после изтича през пътя и предпазливо започна да се промъква към бивака. Всяко пропукване на вейка под нозете му го караше да изчаква неподвижно. Към средата на склона дърветата оредяха и той различи ясно разхвърляния, безреден лагер. На полянката край потока пасяха спънати коне; наблизо войниците бяха насядали около два огъня. Малко по-настрани между дърветата стърчеше островърха шатра, несъмнено издигната, за да осигури на Брангуен уединение от невъзпитаните рицари.

Разбира се, най-важният и най-опасен въпрос бе къде може да е Герейнт. В мътната светлина на огньовете долу не се различаваха лица. Галрион се просна по корем в храстите и продължи да наблюдава, додето след около час един рус младеж излезе от шатрата и се отправи към огъня. Едва ли биха допуснали вътре друг мъж, освен брата на Брангуен. Щом Герейнт се зае с вечерята си, Галрион стана на крака, измъкна кинжала и бавно заобиколи през храстите, слизайки постепенно към шатрата. За щастие смехът и шумните разговори на войниците заглушаваха стъпките му.

С тихо пращене кинжалът разцепи задната стена на шатрата. Галрион чу как някой се раздвижи вътре.

— Галрион? — прошепна Брангуен.

— Аз съм.

Той отстъпи назад към храстите. Само по нощна риза, с разпилени по раменете златисти коси, Брангуен прекрачи през процепа и се промъкна към него.

— Знаех, че ще дойдеш да ме вземеш — прошепна тя. — Трябва да бягаме незабавно.

— Ах, богове! Ще дойдеш ли с мен?

— Нима си се съмнявал? Ще те последвам където и да било. Не ме интересува какво си направил.

— Но ти нямаш дори дрехи.

— Мислиш ли, че това ме вълнува?

Изведнъж му се стори, че никога не я е поглеждал истински — клетата, слаба девойка, сега се усмихваше като освирепял боец при мисълта, че ще избяга с един изгнаник.

— Прости ми — каза Галрион. — Ела… конят ми е наблизо.

В този миг чу звука — едва доловимо пращене на сух клон.

— Бягай! — изкрещя Брангуен.

Галрион се завъртя… но вече бе твърде късно. Пазачите бяха наскачали от дърветата и го обкръжаваха като хрътки около елен. Принцът зае бойна стойка, вдигна кинжала и мислено си обеща да отнесе поне един от тях, преди да загине. Някакъв едър мъж си проправи път през тълпата от стражи.

— Това няма да ти помогне, хлапе — каза Адорик.

Галрион се изправи — не можеше да убие собствения си баща. Когато захвърли кинжала пред нозете на краля, Адорик се наведе и го вдигна, а усмивката му бе по-студена от зимен вихър. Галрион чу зад гърба си задавените ридания на Брангуен и шепота на Герейнт, който се мъчеше да я утеши.

— Щом работата опре до кучка, и най-лютото псе омеква — подхвърли Адорик. — Отведете го при огъня. Искам да огледам добре това мое пале.

Стражите поведоха Галрион покрай шатрата към по-големия лагерен огън, където кралят вече бе застанал с разкрачени нозе и с ръце на кръста. Някой донесе плаща на Брангуен, тя се загърна и впи отчаян поглед в принца. Герейнт несръчно положи ръка върху рамото й и я притисна към себе си.

— Е, кутренце — изрече Адорик. — Какво можеш да кажеш в своя защита?

— Нищо, татко. Имам само една молба.

Преди да отговори, Адорик измъкна своя кинжал и взе небрежно да си играе с него.

— И откъде ти хрумна, че имаш правото да молиш за каквото и да било?

— Не претендирам за право, а моля заради дамата. Отпрати я настрани, преди да ме убиеш.

— Разумно. Приемам молбата.

Брангуен изпищя и блъсна Герейнт тъй силно, че той залитна, после изтича напред и се хвърли в нозете на краля.

— Моля ви, господарю, моля ви. Умолявам ви заради майка му. Ако трябва да пролеете кръв, вземете моята.

Тя вкопчи пръсти в ризата на краля и изпъна гърлото си нагоре. С разпиляната по раменете коса и просълзеното си лице изглеждаше тъй красива, че дори кралските рицари шумно почнаха да въздишат от жалост.

— Ах, богове — промърмори Адорик. — Толкова ли обичаш този мой непрокопсаник?

— Да. Бих отишла с него където и да било, дори в Отвъдните земи.

Адорик огледа кинжала си, после въздъхна и го прибра.

— Герейнт! — изрева той.

Герейнт пристъпи към краля, хвана Брангуен за раменете и се опита да я издърпа назад, но тя се изтръгна от ръцете му. Галрион усети, че му прилошава и едва се удържа на крака. Чувстваше се недостоен за нея и този втори провал просто го смазваше.

— Е, кълна се във всички адове — кротко изрече Адорик. — Щом не мога да ти прережа гърлото, Галрион, как да уредим този дребен въпрос?

— Можеш да ме изпратиш в изгнание заедно с моята лейди. Така ще спестиш куп неприятности за всички ни.

— Ах, дребно копеле! — Адорик пристъпи напред и го зашлеви през лицето. — Как смееш?

Галрион се олюля от жестокия удар, но остана на място.

— Искаш ли да разкажа на всички за какво е цялата караница между нас? Искаш ли, татко? Готов съм да го сторя.

Адорик застина като звяр, дочул лая на кучетата.

— Или просто да си замина в изгнание? — продължи Галрион. — И никой не ще узнае причината.

— Копеле — прошепна Адорик тъй тихо, че Галрион едва го чу. — Не, всъщност не си копеле, защото от всичките ми синове най-много приличаш на мен. — Той повиши глас. — Не е необходимо да се знае причината, но обявяваме, че от днес нашият син Галрион се лишава от почести и звания като изгнаник от нашия дворец и владенията ни во веки веков. Под страх от смъртно наказание му забраняваме да пристъпва в нашите земи и нека никой от верните ни поданици не му дава хляб и подслон. — Кралят помълча и се изсмя през зъби. — Освен това от днес нататък му отнемаме името, което получи при безславното си раждане. Обявяваме, че новото му име е Невин. Чу ли ме, хлапако? Невин — никой, съвсем никой — това ти е името.

— Приемам! Ще го нося с гордост.

Брангуен се изтръгна от ръцете на Герейнт. Усмихвайки се горделиво като принцеса, каквато би могла да бъде, тя тръгна към изгнаника. Галрион й протегна ръка.

— Стойте! — Герейнт се хвърли между тях. — Повелителю, господарю мой, какво е това? Нима ще позволите да омъжа единствената си сестра за изгнаник?

— Тя вече е моя годеница — отсече Галрион. — Получих я от баща ти, а не от теб.

Адорик отново го зашлеви.

— Затваряй си устата, Невин! Милорд Герейнт, имате нашето разрешение да говорите.

— Господарю. — Разтреперан, Герейнт коленичи пред краля. — Вярно, баща ми я сгоди и като негов син мога само да съблюдавам свято дадената дума. Но баща ми я обрече на хубав живот, на удобства и почести. Той обичаше дъщеря си. А какво я очаква сега?

Адорик се замисли и Галрион усети по гръбнака си ледените тръпки на деомерското предупреждение. Пристъпи напред.

— Татко!

— Никога вече не ме наричай така. — Адорик кимна на стражите. — Накарайте този никаквец да млъкне.

Преди Галрион да помръдне, двама войници го сграбчиха и извиха ръцете му зад гърба. Единият грубо притисна устата му с длан. Брангуен стоеше застинала и тъй бледа, че Галрион се изплаши да не би да припадне.

— Умолявам ви, господарю — продължи Герейнт. — Що за брат ще съм, ако разреша подобен брак? Как мога да претендирам за власт над клана си след такова безчестие? Господарю, ако смятате, че Ястреба ви е служил вярно, умолявам… не позволявайте това да се случи.

— Е, добре — каза Адорик. — С кралска повеля те освобождаваме от дадената дума.

— Геро! — проплака Брангуен. — Недей! Искам да ида с него, Геро, пусни ме.

— Млъкни. — Герейнт стана, завъртя се и я сграбчи в прегръдката си. — Ти не разбираш. Не знаеш какъв живот те чака. Ще бродите из горите като просяци.

— Не ме интересува. — Брангуен опита да се отскубне. — Геро, Геро, как можеш да ми причиниш такава болка? Пусни ме.

Герейнт сякаш омекна за миг; после вирна глава.

— Няма! Не искам някой ден да умреш при раждане само защото мъжът ти няма пари за акушерка, или пък да загинеш от студ и глад нейде по пътищата. Само през трупа ми.

Беше трогателно и печално, но Галрион знаеше, че Герейнт лъже, че всички тия прекрасни слова всъщност са жестоки, отровни, убийствени лъжи. Деомерът го разтърсваше с такава сила, че дъхът му спря. Той захапа ръката на пазача, но не спечели нищо, освен удар по главата и светът се завъртя пред очите му.

— Грешиш, Геро. — Брангуен се дърпаше като дива котка. — Знам, че правиш ужасна грешка. Искам да тръгна с него.

— Греша или не, аз съм новият Ястреб и ще ми се подчиниш.

Брангуен направи последен опит да се изтръгне, но той бе много по-силен от нея. Докато я влачеше настрани, тя се разплака истерично и когато Герейнт я блъсна в шатрата, отвътре долетяха безпомощните й ридания. Адорик кимна на пазачите да пуснат Галрион.

— Прогонете завинаги този Невин от взора ми. — Кралят подаде на Галрион кинжала си. — Ето единственото оръжие, разрешено за изгнаници. Кон сигурно имаш, иначе нямаше да си тук. — Той развърза кесията на пояса си и измъкна една монета. — А ето и сребърника на прокудения.

С тия думи той пъхна монетата в ръката на принца. Галрион погледна сребърника и го захвърли в лицето на баща си.

— По-скоро бих умрял от глад.

Войниците бързо пристъпиха пред него. Галрион им обърна гръб и напусна лагера. От върха на хълма хвърли последен поглед към шатрата на Брангуен. После побягна с трясък през храстите, прекоси пътя и най-сетне рухна безсилно на колене край дорестия кон. Заплака, но не за себе си, а за Брангуен.

* * *

Женското помещение беше слънчево и Брангуен виждаше през прозорците ябълкови дървета — тъй отрупани с благоуханни бели цветове, сякаш небесните облаци бяха се спуснали в клоните им. До нея Рода и Исола шиеха и разговаряха, но Брангуен бе отпуснала ръкоделието в скута си. Плачеше й се, но бе прекалено досадно да плаче през цялото време. Молеше се принц Галрион да е добре и се питаше къде ли язди сега по самотните пътища на изгнанието.

— Гуени — обади се Рода. — Искаш ли след пладне да се разходим из ливадите?

— Ако така ви харесва, милейди.

— Е, ако предпочиташ, Гуени — подхвърли Исола, — можем и да пояздим.

— Както решите.

— Хайде, детето ми — каза Рода. — Вече наистина е време да спреш да се цупиш. Брат ти го стори за твое добро.

— Щом казвате, милейди.

— Би било ужасно — намеси се Исола. — Да яздиш с изгнаник. Как можеш дори да си го помислиш? Това е позор. Никой да не ви приема под покрива си.

— Позорът би бил за тях, не за нас.

Рода въздъхна и заби иглата в ръкоделието.

— Ами ако ти беше направил дете?

— Галрион никога не би оставил детето ни да гладува. Вие не разбирате. Трябваше да тръгна с него. Всичко щеше да е добре. Просто знам, че така щеше да стане.

— Гуени, агънце мое, сега не си в състояние да разсъждаваш — въздъхна Рода.

— Мога и то много добре — повиши глас Брангуен. — О! Простете, милейди. Но вие не разбирате. Знам, че трябваше да замина.

Искрено разтревожени, двете й приятелки я гледаха с присвити очи. Смятат ме за обезумяла, помисли Брангуен, и може да са прави, но аз наистина знам.

— Е, в кралството мъже колкото искаш — каза Исола, явно опитвайки да я утеши. — Обзалагам се, че лесно ще си намериш друг. И че ще е по-добър от Галрион. Трябва да е сторил нещо ужасно, за да си заслужи изгнанието.

— В двореца човек може да изпадне в немилост и за най-дребното нещо — каза Рода. — Все ще се намери кой да му подлее вода. Е, агънце, не бих позволила да се изрече лоша дума за Галрион под моя покрив. Може и да се е провалил, но от мен да го знаеш, Гуени, опита се да ти спести страданията. Намекна ми, че го чакат неприятности и се надява да успее да те освободи от дадената дума, преди да дойде най-лошото. — Тя печално поклати глава. — Кралят е много упорит човек.

— Не вярвам — кресна Брангуен. — Той никога не би ме опозорил с отказ от годежа. Знам, че ме обича. Говорете каквото си искате.

— Разбира се, че те обичаше, дете мое — търпеливо изрече Рода. — Но ти казвам истината — искаше да те освободи от годежа по такъв начин, че да останеш чиста. Когато не успя, опита се да те отведе.

— Геро е виновен — каза Брангуен.

Рода и Исола се спогледаха безмълвно. Разговорът отново бе описал пълен кръг по вече отдавна познатия и досаден начин. Брангуен гледаше през прозореца към разцъфналите ябълкови дървета и се питаше защо всичко в живота й се струва тъй безсмислено.

От няколко дни гостуваше заедно с брат си в дъна на Глигана и знаеше, че Герейнт е уредил посещението заради нея. Тази вечер, седнала на масата, Брангуен се загледа разсеяно в Герейнт, който седеше отсреща и пиеше от един бокал с Исола. Е, да, той все още си има годеница, помисли тя. Би било истинско облекчение да го намрази, но знаеше, че е сторил само онова, което смяташе най-подходящо за нея, независимо дали наистина бе така или не. Нейният любим брат. Родителите им, всички лели и чичовци вечно глезеха Герейнт, скъпоценния син и наследник, а непотребната дъщеря Брангуен почти винаги оставаше пренебрегната. Но самият Герейнт я обичаше, играеше с нея, помагаше й във всичко и навсякъде я водеше със себе си — нещо невероятно за момче. Тя си спомни как той я учеше да стреля с лък, да строи крепост от камъчета и как я спасяваше от опасностите — от свирепо куче, от коварния речен бряг… и от мъжа, когото смяташе недостоен за нея.

През цялата вечеря Герейнт се озърташе към сестра си, срещаше нейния поглед и се усмихваше плахо. Накрая Брангуен усети, че не издържа повече в тая претъпкана зала и избяга в прохладния сумрак на градината. Розовите храсти бяха натегнали от кървавочервени цветове. Тя откъсна един, стисна го в шепа и си припомни как Галрион й бе казал, че е единствената му истинска роза.

— Милейди. Мъчи ли ви нещо?

Блейн се задаваше с бързи крачки през градината. Брангуен отлично знаеше, че той е влюбен в нея. Всеки негов нежен поглед, всяка копнееща усмивка я пронизваха като с нож.

— Как би могло да не ме мъчи нищо, милорд?

— Е, права сте. Но всяка болка си има край.

— Милорд, съмнявам се дали моята някога ще свърши.

— О, хайде де, животът никога не е чак толкова черен.

Блейн й се усмихна като плах юноша. Брангуен се зачуди защо ли изобщо си прави труда да спори с него. Независимо дали искаше да се омъжи или не, рано или късно Герейнт щеше да връчи ръката й на своя кръвен брат.

— Много сте любезен, милорд. Напоследък просто не се чувам какви ги говоря.

Блейн също откъсна роза и я поднесе към нея. За да не го оскърби, Брангуен пое цветето.

— Позволете да бъда прям, милейди — каза Блейн. — Сигурно знаете, че сърцето ми изгаря от копнеж да се оженя за вас, но разбирам вашата болка. Дали ще си спомните за мен догодина по същото време, когато отново разцъфнат розите? Само за това ви моля.

— Да, ще си спомня, ако още сме живи.

Блейн я погледна втренчено, стреснат от нейните думи, макар това да бе най-обикновен израз, благочестиво напомняне, че боговете са по-могъщи от хората. Докато Брангуен се чудеше какво още да каже, за да разсее обгърналия ги хлад, Герейнт излезе в градината.

— Проверяваш дали се държа прилично със сестра ти, а? — ухили се Блейн.

— О, не се и съмнявам в твоята почтеност. Просто се питах какво ли прави Гуени.

Герейнт я придружи до женските покои. Тъй като Рода и Исола още бяха на масата, Брангуен му позволи да влезе заедно с нея. Той приседна неловко върху перваза на прозореца, докато слугинята палеше стенните свещници. Сетне двамата останаха насаме, да се гледат през празната стая. Брангуен нервно извърна глава и видя една пеперудка да пърха в опасна близост до пламъка на свещта. Внимателно я хвана в шепи и я пусна навън през прозореца.

— Ти имаш най-доброто сърце в целия свят — каза Герейнт.

— Е, клетите създания са толкова глупави, че не разбират какво ги заплашва.

Герейнт сграбчи ръцете й.

— Мразиш ли ме, Гуени?

— Никога не бих могла да те намразя. Никога.

За момент й се стори, че той ще заплаче.

— Знам, че за една девойка бракът е всичко. Но ще ти намерим по-добър мъж от онзи изгнаник. Блейн направи ли ти предложение?

— Да, но моля те, в момента не бих понесла разговори за сватба.

— Гуени, тържествено ще ти обещая нещо. Независимо от цялата си власт над клана, никога не ще те принудя да се омъжиш, преди сама да го пожелаеш.

Брангуен метна ръце около шията му и се разплака. Докато той я галеше по косата, тя усети, че цялото му тяло трепери.

— Отведи ме у дома, Геро. Моля те, искам да се прибера.

— Добре тогава, така и ще сторим.

Ала когато се завърнаха в Ястребовия дън, Брангуен започна горчиво да съжалява, че е напуснала компанията на Рода и Исола. Всичко, което виждаше у дома, пораждаше спомени или за баща й, или за принца — и двамата безвъзвратно загубени. В спалнята си имаше дървено ковчеже, пълно с подаръци от Галрион — брошки, пръстени и сребърна чаша с нейното име. Той се канеше след сватбата да гравира там и своето. Макар че не можеше да чете, Брангуен понякога вадеше чашата и ридаеше, плъзгайки пръст по надписа.

Постепенно всекидневните грижи я изтръгнаха от отчаянието. Трябваше да наглежда прислужниците, да търси съвети от шамбелана, да се грижи и сама да взима участие в преденето и тъкането. Заедно с личната си прислужничка Лъда тя по цели дни се занимаваше с дрехите на домочадието, като двете се редуваха да пеят стари песни и балади. А скоро я налегнаха и тревоги за Герейнт. Често го заварваше да плаче над гроба на баща им а вечер той ставаше странно мълчалив. Седнал на бащиния стол — не, вече неговия стол — Герейнт пиеше упорито, гледайки играта на пламъците в огнището. Макар че Брангуен седеше край него от сестрински дълг, той рядко разменяше с нея повече от една-две думи.

Един ден, докато Герейнт беше на лов, гуербрет Мадок дойде да ги посети, придружен от шестима свои рицари. Брангуен забеляза как я зяпат мъжете — с лукави очи, с хитри усмивчици, с неприкрита похот, каквато бе виждала хиляди пъти по мъжките лица. Ненавиждаше ги.

— Приемете моите поздрави, милейди — каза Мадок. — Дойдох да се поклоня пред гроба на баща ви.

След като изпрати слугите да се погрижат за рицарите, Брангуен въведе Мадок в залата и собственоръчно му наля пиво, после седна срещу него на почетната маса. Гуербретът любезно надигна чашата.

— Благодаря, Брангуен. Всъщност исках да видя как си.

— Добре, доколкото е възможно, ваше превъзходителство.

— А брат ти?

— Той все още е в траур за баща ни. Мога само да се надявам, че скоро ще превъзмогне скръбта. — Брангуен забеляза, че Мадок не демонстрира фалшива любезност, а наистина е разтревожен и това разбуди собствените й страхове. — Напоследък Геро не е на себе си. Не знам какво му става.

— И аз това се питам. Е, знаеш, че двамата с брат ти сте под моя закрила. Ако някога ти потрябва помощ, незабавно прати някой от пажовете при мен. И това не са празни приказки. Мъжете понякога изпадат в такова униние, че не е по силите на една девойка да ги утеши. Стане ли нещо подобно, прати ми вест и ще дойда да поразсея Геро.

— О, благодаря ви от все сърце. Това ме радва, ваше превъзходителство.

Скоро Герейнт се завърна от лов с току-що убита сърна и я предаде на готвача. Тъй като двамата мъже имаха да обсъждат важни дела, Брангуен ги напусна и излезе навън да потърси Лъда. Край крепостната стена Бриту помагаше на готвача да одере сърната. Бяха хвърлили отрязаната глава на кучетата, които с ръмжене и лай си оспорваха правата над нея. Макар още от малка да бе свикнала с гледката на изкормен дивеч, Брангуен усети, че й прилошава. Мъртвите кадифени очи гледаха право към нея; после едно куче отмъкна главата. Брангуен изтича обратно към броха.

Рано на следващия ден Мадок си тръгна. Когато седнаха да обядват Герейнт спомена пред Брангуен за какво е говорил негово превъзходителство. Изглежда, се задаваха неприятности по западната граница, където няколко клана все още недоволстваха от управлението на краля.

— Направо не ми се мисли, че толкова скоро пак ще тръгнеш на война — каза Брангуен.

— Защо?

— Ти си ми всичко на този свят.

Внезапно унесен в някакви мисли, Герейнт кимна и отряза с кинжала си парче от печената кокошка. После отчупи с пръсти малко късче и го поднесе към устните й.

— Е, сестричке, мъча се да не забравям дълга си към теб.

Въпреки добродушния му тон, Брангуен изведнъж усети по гърба си ледени тръпки, сякаш нещо искаше да я предупреди за наближаваща заплаха.

Ала когато най-сетне заплахата връхлетя наистина, това стана без никакво предупреждение. В един слънчев следобед двамата излязоха да пояздят из дивите ливади на изток — просторна хълмиста област, за която нито Ястреба, нито Глигана разполагаха с достатъчно хора, та да я култивират и отбраняват. Край едно поточе спряха да напоят конете. Когато бяха деца, това поточе бележеше границата, до която им се разрешаваше да скитат сами. Брангуен си помисли колко е странно, че сега може да отиде където си поиска, но изобщо не изпитва желание да се отдалечава от къщи. Докато Герейнт се грижеше за конете, тя седна на тревата и се огледа за маргаритки, но ръцете й не се вдигаха да откъснат тия невинни символи на първата девича любов. Бе намерила своя любим, после го бе изгубила и се съмняваше дали някога ще намери друг — не просто съпруг, а любим. След малко Герейнт седна до нея.

— Венец ли ще виеш? — подхвърли той.

— Не. Късно ми е за такива игри.

Герейнт рязко извърна глава настрани.

— Гуени, има нещо, за което трябва да те питам. Макар и с болка на сърце, налага се да бъда недискретен, защото ще е важно някой ден, когато уговарям годежа ти.

Брангуен отлично разбираше какво има предвид.

— Не съм лягала с него. Изобщо не се безпокой за това.

Герейнт се усмихна с тъй свирепо, злорадо задоволство, че изведнъж й заприлича на ястреб, увиснал високо в небето, привидно неподвижен, макар всъщност да се бори с насрещния вятър. Сетне ястребът връхлетя — сграбчи я за раменете и я целуна, преди да успее да го отблъсне.

— Геро!

Брангуен опита да се изтръгне но той бе прекалено силен за нея. Удържа я в прегръдките си, целуна я, после я прикова по гръб в тревата за нова, дълга и жадна целувка, която накара сърцето й да заподскача не само от страх. Изведнъж той пусна Брангуен също тъй безмълвно, както я бе сграбчил, отдръпна се и седна на тревата, а по лицето му протекоха сълзи. Раменете я боляха от тези алчни ръце, братовите й ръце, докато се надигаше, хвърляйки боязливи погледи към него. Герейнт извади кинжала си и го протегна към нея с дръжката напред.

— Вземи го и прережи гърлото ми. Ще стоя на колене и няма да ти попреча.

— Никога.

— Тогава сам ще го сторя. Върви си. Вземи Лъда и бягай при Мадок. Докато той пристигне, вече ще бъда мъртъв.

Брангуен имаше чувството, че се превръща в метална жичка, разпъвана между инструментите на златар, додето изтънее като косъм. Тази последна загуба бе непоносима — брат й, нейният любим брат, да коленичи в нозете й като просяк. Ако се самоубиеше, никой нямаше да узнае истината, щяха да го смятат за обезумял от скръб, а не за нечестивец, който е нарушил божествените закони. Ала тя щеше да знае. И вече никога нямаше да го види. Нишката изтъняваше все повече и повече.

— Ще ми простиш ли, преди да умра? — запита Герейнт.

Тя искаше да говори, но от устата й не излизаше нито дума. Герейнт изтълкува погрешно мълчанието и в очите му бликнаха нови сълзи.

— Е, добре. Глупаво бе да се надявам.

Нишката се скъса. Обляна в сълзи, Брангуен се хвърли към него.

— Геро, Геро, Геро, не бива да умреш.

Герейнт изтърва кинжала и бавно, колебливо сложи ръце на кръста й, сякаш искаше да я отблъсне, после с всичка сила я стисна в прегръдките си.

— Геро, моля те, живей заради мен.

— Как бих могъл? Нима трябва да живея с ненавист към най-добрия си приятел, когато се омъжиш за Блейн? Всеки път, когато ме поглеждаш, ще знам, че помниш греха ми.

— Ами кланът? Умреш ли, кланът умира заедно с теб. Ах, кълна се в Лунната богиня, ако се самоубиеш, може и аз да сторя същото. Какво друго би ми останало?

Той се отдръпна леко и докато двамата се гледаха в очите, тя почти осезаемо долови че Смъртта е застанала между тях.

— Нима моята девственост означава толкова много за теб?

Вместо отговор Герейнт мълчаливо сви рамене.

— Вземи я тогава. Няма да е насила, сама ще ти я дам.

Той я гледаше като пиян. Брангуен се зачуди как не разбира онова, което бе тъй ясно за нея: щом бяха обречени, можеха да поживеят още час в прегръдките си. Тя обхвана лицето му с длани и го придърпа за целувка. Ръцете му се впиха до болка в раменете й, но тя го остави да я целува. Страстта му избухна с ужасяваща сила, обгърна я, изпепели я като вейка в пожарище. Докато се отпускаше в ръцете му, Брангуен се почувства не като любовница, а като жрица. Усещаше само неговата сила, тежестта му, а съзнанието й бе нейде далече и гледаше любовната игра като насън.

Когато свършиха, той легна до нея и отпусна глава върху голите й гърди, движейки устни по кожата й в нежна, неосъзната целувка на благодарност. Тя плъзна пръсти в косата му и си помисли че кинжалът лежи наблизо и чака. Никога не съм искала да умра девствена, каза си тя, а кой би бил по-подходящ от Геро? Той надигна глава и я погледна с мека, опиянена усмивка на наслада и обич.

— Ще ме убиеш ли сега? — запита Брангуен.

— Защо? Още не, обич моя, не и след всичко това. Ще имаме предостатъчно време да умрем. Знам, че ни чака смърт, боговете също го знаят и това им стига. Но първо ще изживеем нашето лято.

Брангуен вдигна очи към чистото синьо небе, блестящо като огнения упрек на боговете. Пипнешком подири кинжала.

— Не сега!

Герейнт я хвана за ръката, тежките мазолести пръсти стиснаха китката й, овладяха я и изтръгнаха оръжието. Той се надигна и захвърли кинжала. Острието проблесна из въздуха и изчезна в потока. Брангуен искаше да възрази, но изведнъж красотата му я омая — жестока, огнена красота като пламъците на гневно слънце. Той плъзна ръка по снагата й, после легна до нея и я целуна. Този път тя усети как в отговор на неговото желание из тялото й се надига сладко-горчива страст, родена от отчаянието.

Когато вечерта се прибраха, Брангуен бе изненадана, че всички се отнасят към тях съвсем нормално. Очакваше хората да виждат ако не безчестието им, то поне предстоящата гибел, сякаш смъртта би трябвало да ги обгърне в сияние, видимо чак до хоризонта. Но Бриту просто се поклони и отведе конете; шамбеланът дотича при Герейнт с някакви досадни вести от селото; Лъда посрещна Брангуен и запита дали да заръча на слугинята да сложи масата. Вечерта се оказа тъй обикновена,, че на Брангуен й се искаше да закрещи.

След вечеря слугите се настаниха край своето огнище, а Герейнт седна на господарското място с халба в ръка. Голямата зала бе сумрачна, само тук-там се кръстосваха отблясъци от двата огъня. Брангуен гледаше засенченото лице на брат си и се питаше дали е щастлив. Колкото до нея — сама не знаеше какво изпитва. От година насам се готвеше за сватбата, когато щеше да даде клетва на своя съпруг и да се покори на неговата воля. Ала вместо това бе дала кървава клетва, подчинявайки волята си на един смъртоносен обет. Не й оставаше нищо друго, освен да съсредоточи цялото си битие около Герейнт, нейния брат и нейния пръв мъж, също както бе възнамерявала да стори с принца. Докато дойдеше мигът да подложи гърло под кинжала на Герейнт, щеше да му служи като на свой господар. Това решение й донесе покой, макар и крехък, сякаш бе затворила отминалата трагедия зад дебела врата в дъното на съзнанието си. Галрион бе изчезнал, а заедно с него и всички обещания за един по-различен живот.

— За какво си мислиш, Геро?

— За онзи бунт. Ако това лято има война, обещавам ти, че няма да замина… ще намеря начин да се измъкна.

Брангуен се усмихна, а сърцето й преливаше от обич. Той принасяше най-голямата саможертва за човек като него — отказваше се от славата, за да изживеят заедно това лято и да умрат наесен.

Брангуен би искала да спи в леглото му, където й беше мястото, но, разбира се, това бе твърде рисковано с толкова много слуги наоколо. Ако жреците в селото узнаеха за техния грях, незабавно щяха да ги разкъсат на парчета. През следващите седмици двамата често яздеха надалече от дъна, за да легнат върху меката трева. Обгърната в прегръдките му, Брангуен можеше да мисли за Герейнт като за свой съпруг. Спокойствието не я напускаше и настроението й оставаше ведро, а прекрасните летни дни се нижеха един подир друг като пълноводен и тих, кристално гладък поток. Нищо не бе в състояние да наруши покоя й, дори и редките мисли за Исола, чийто годеник бе отнела. Отначало й се струваше, че Герейнт също е щастлив, но мрачното настроение и изблиците на ярост постепенно се завърнаха.

Герейнт все повече заприличваше на баща им. Когато нямаше работа, ставаше мрачен като буреносен облак и седеше загледан в огъня или неспокойно обикаляше из двора. Една вечер, докато му носеше пиво, Бриту се препъна и разля халбата. Герейнт скочи и го удари толкова силно, че хлапето падна на колене.

— Копеле непохватно!

Докато момчето се свиваше на пода, ръката на Герейнт сякаш сама плъзна към кинжала. Брангуен се хвърли между двамата.

— Удръж си десницата, Геро! Сториш ли нещо на детето, само след пет минути ще плачеш от угризения.

Разплаканият Бриту избяга от залата. Брангуен видя как останалите слуги гледат към тях с пребледнели лица и ужасени очи. Сграбчи Герейнт за раменете и го разтърси с всичка сила.

— О, мътните да го вземат — промърмори Герейнт. — Благодаря ти.

Брангуен собственоръчно му донесе още пиво, после отиде в конюшнята и както бе очаквала, завари Бриту да хълца върху сеното. Закачи фенера си на един гвоздей, после седна до него и го погали по рамото. Хлапето беше едва на дванайсет години — дребно и костеливо за възрастта си.

— Хайде, хайде — каза Брангуен. — Дай да те видя.

Бриту избърса сълзите с ръкав и обърна лице към нея. На бузата му се издуваше грозно червено петно, но окото не беше засегнато.

— Лорд Герейнт вече съжалява за това. Няма да се повтори.

— Благодаря, милейди — избъбри хлапето. — Какво му става на лорд Герейнт напоследък?

— Обезумял е от скръб за баща ни, това е.

Бриту се позамисли, опипвайки подпухналата си буза.

— Ако не бяхте вие, щеше да ме заколи. Поискате ли някога нещо от мен, кълна се, че ще го сторя.

По-късно тази нощ, когато всички бяха заспали, Брангуен се измъкна от стаята си и отиде при Герейнт, който спеше в бащините покои върху голямото легло с изваяни колони и тежки завеси с бродирани по тях ястреби като символ на клана. Вмъкна се под завивките, разбуди го с целувки и му се отдаде, за да съхрани спокойствието на дома. Сетне, когато той лежеше замаян в прегръдките й, отпуснат до последното мускулче, тя за пръв път усети единствената власт, която й бе отредена като на жена — властта да използва красотата и тялото си, за да отведе своя мъж там, където ще слуша нея, а не само собствените си капризи. С моя принц би било другояче, помисли тя. По бузите й бликнаха сълзи, ала за щастие мракът ги криеше от Герейнт.

Макар че Брангуен предвидливо побърза да напусне леглото му и да се завърне в своето, на следващата сутрин за пръв път усети, че другите в къщата почват да подозират. Мъжете очевидно не забелязваха нищо, но понякога Брангуен зърваше как Лъда я гледа със страх и недоумение. Издебна Герейнт насаме и му заръча да отиде на лов и да я остави на мира.

През следващите няколко дни той наистина по цели часове не й обръщаше внимание, ловуваше или яздеше из имението; дори се накани да посети Мадок или Блейн. Но всеки път щом попаднеха в една и съща стая, тя усещаше как зорко се вглежда в нея, сякаш я пазеше като безценно съкровище. Колкото и да го отблъскваше, най-сетне той настоя да излязат сред хълмовете.

Този следобед се любиха в малка върбова горичка. Никога не го бе виждала тъй страстен — обладаваше я с такава жар, сякаш всеки път само разпалваше похотта си, вместо да я утоли. Накрая заспа в прегръдките й. Тя го подпираше и галеше косите му, но се чувстваше изморена, толкова изтощена, че искаше да потъне в земята и никога вече да не види небето. Когато се събуди, Герейнт седна, протегна се и я погледна с усмивка. Кинжалът лежеше сред разхвърляните му дрехи.

— Геро, убий ме сега.

— Няма. Не още.

Изведнъж Брангуен разбра, че е време да умрат, че трябва да умрат сега, още този следобед. Надигна се и го стисна за ръката.

— Убий ме сега. Умолявам те.

Герейнт замахна и за пръв път й удари плесница. Когато тя се разплака, той я грабна в прегръдките си, целуна я и замоли за прошка. Брангуен му прости, защото нямаше друг избор — за нея той беше нещо повече от живота; беше и нейната смърт. Докато яздеха обратно, тя през цялото време усещаше до болка как нещо в нея отчаяно настоява, че трябва да умрат. Когато навлязоха в двора, видя вързаните коне. Лорд Блейн им бе дошъл на гости.

Блейн остана три дни, през които двамата с Герейнт ходеха на лов, а Брангуен се спотайваше и гледаше да ги избягва. Само веднъж й се наложи да разговаря с Блейн насаме, но той удържа на думата си и не спомена нищо за сватбата.

През последната вечер обаче Блейн настоя Брангуен да остане на масата. Герейнт мрачно се взираше в огъня и пиеше без да продума, сякаш бе забравил, че имат гост. Когато Блейн заговори на Брангуен за майка си, тя можеше само унило да слуша, почти неспособна да вземе участие в разговора, защото се питаше какво ли би рекла Рода, ако узнаеше истината. Блейн очевидно изтълкува погрешно мълчанието й.

— Е, хайде, милейди — каза той. — Обещах ви, че до пролетта няма да говоря за сватба и както виждате, спазвам обещанието си.

Герейнт рязко се завъртя на стола си.

— Това пък какво е?

— Нали разговаряхме, преди да почна да ухажвам сестра ти.

— Да, прав си — усмихна се Герейнт. — Разбираш ли, обещал съм й нещо. Казах й, че никога няма да я омъжа без нейно съгласие.

— Тъй ли? Дори ако трябва да остане при теб до края на живота си?

— Точно така.

Блейн се замисли и очите му потъмняха.

— Е, милейди — обърна се той към Брангуен. — Вие сте щастлива с брат си, нали?

— Мисля, че да. Почитам го.

Блейн се усмихна, но изведнъж Брангуен изпита страх. Сиянието на димящия огън танцуваше наоколо, ала й се струваше, че пламъците идват откъм Герейнт, сякаш въпреки волята и на тримата, дълги огнени пипала се протягаха към Блейн.

 

Лятото бе в разгара си, жаркото слънце висеше над прашния път и лъчите му бяха също тъй златни, както зреещите жита из близките ниви. Невин, когото някога наричаха принц Галрион, навлезе във владенията на Ястреба, повел муле, натоварено с билки. През цялото време се озърташе дали случайно Герейнт няма да се зададе в галоп по пътя. Не му се вярваше някой друг да разпознае принца в облика на прашния бродещ търговец с дрипави дрехи, чорлава коса и престаряло муле. Беше се научил, че и без могъщите чудеса на деомера човек може да стане невидим просто като върши неочаквани постъпки на неочаквани места. А никой не би очаквал от принца да дръзне отново да припари в земите на Ястреба.

На минаване през селото Невин дори рискува да купи халба пиво от кръчмаря, който изобщо не го погледна, след като прибра медната монета. Настани се в ъгъла до една старица и взе да задава глупави въпроси за областта, като че идваше отдалече. Когато си тръгна, никой не му обърна внимание.

Едва привечер се добра до целта си — дървена колиба в покрайнините на горските дебри. Отпред две кози пасяха жилавата трева, а Ина клечеше и ги гледаше. Тя бе стара, мършава като вейка, с дълги костеливи пръсти, изкривени от десетилетия тежък труд. Бялата й коса беше небрежно пристегната с мръсна забрадка. Като билкарка и акушерка, местните хора я смятаха за вещица, но всъщност тя просто обичаше уединението.

— Добър ти ден, момко — каза Ина. — Старият Регор май ми е пратил нещо хубавичко.

— Така е. Тия запаси би трябвало да ти стигнат до пролетта.

Невин разтовари мулето и внесе билките вътре, после напои добичето и го пусна да пасе при козите. Върна се в колибата и завари Ина да слага хляб и сирене върху клатушкаща се масичка. Когато тя му подаде вода в дървена чаша и го покани да седне, Невин нетърпеливо намаза резен черен хляб с ароматно козе сирене. Ина разсеяно дъвчеше залъка си и го гледаше тъй любопитно, че той се зачуди дали знае какъв е бил преди време.

— Много неприятно, че старият Регор напусна нашата гора — каза Ина. — И то тъй неочаквано — просто дойде един ден и рече, че ще си върви. Казвал ли ти е защо?

— Е, добра жено, аз върша каквото ми нареди учителят и си държа езика зад зъбите.

— Да, така е най-добре с чудаци като стария Регор. Нищо де, все някак ще се оправя, стига да ми праща билки от време на време.

Ина отряза още няколко парчета хляб и ги сложи пред Невин.

— Обаче без него не е същото. Винаги можех да разчитам на съвета му, ако се случеше нещо тревожно.

Невин усети по гръбнака си тръпките на деомерското предупреждение.

— А как е лорд Герейнт напоследък?

— Умен си като своя учител, нали, момко? Е, ще ти кажа какво да предадеш на Регор от мен. Той все държеше под око горката Брангуен.

— Тъй ли? Не знаех.

— О, тъй си беше, ама отдалече, по бащински дето се вика. Та, ето какво му речи. Преди около месец трябва да е било, пажът в дъна хвана треска, и то от най-упоритите. Поне пет пъти ходих дотам, додето вдигнах момчето на крака. И лорд Герейнт ми даде цял еленов бут за тая работа. Имаш ли, Ина, вика, билка против безумие? Шега трябва да е било, ама тъй се усмихваше, че ми смрази душата. А пък последния път като ходих нагоре, видях Герейнт да ридае на бащиния си гроб.

— Бъди уверена, че ще разкажа на Регор за това. А как търпи Брангуен да живее затворена с такъв брат?

— Е, тъкмо туй ми е най-чудно. Човек би си рекъл, че ще да е съкрушена, обаче тя броди като насън. Щях да река, че чака дете, ама от кого да го има? Замаяна ми се види, като да е надула корема, обаче онзи неин годеник отдавна не се е мяркал. Добре де, това предай на Регор от мен.

По обратния път Невин изстиска от упоритото муле цялата бързина, на която бе способно, ала въпреки това му бяха необходими два дни, за да достигне новия си дом. В дивата гора на север от Глигановите владения двамата с Регор бяха разчистили голямо парче земя край един поток. От дънерите си построиха кръгла къща, а земята засяха с боб, ряпа и други зеленчуци. Тъй като лечителската слава на Регор се движеше на север заедно с него, скоро разполагаха с изобилие от храна и дори няколко монети, защото местните селяни, били те свободни или крепостни, охотно разменяха пилета и сирене срещу неговите билки. Сега, когато бе твърде късно, Невин разбираше, че е могъл да осигури на Брангуен скромен, но приятен живот сред гората. Само да не беше такова говедо, проклинаше се той, такъв безнадежден глупец!

Пред къщата Регор лекуваше възпаленото око на някакво момченце, докато майката клечеше наблизо. По парцаливата кафява туника Невин разбра, че е крепостна. Гледаше съвършено безизразно, сякаш изобщо не я интересуваше дали детето ще оздравее или не, въпреки че го бе довела чак дотук. На лицето й имаше старо клеймо, едва различимо върху мръсната кожа. Макар едва тригодишно, хлапето вече също бе жигосано и белегът го превръщаше в доживотна собственост на лорд Блейн. Регор го бе настанил върху един пън и бършеше възпаленото око с парцалче, натопено в билков мехлем.

Невин отиде да върже мулето при дорестия кон. Когато се върна, крепостната го огледа с привидно безразличие. Дори и от десет крачки се усещаше миризмата на неизмита плът и мръсни дрипи. Регор я повика, даде й гърненце с мехлем и обясни как да го използва. Тя го изслуша и по лицето й трепна искрица надежда.

— Не мога да ви платя много, милорд — каза жената. — Донесох малко ранни ябълки.

— Изяж ги с детето, като се приберете.

— Благодаря. — Тя се загледа в земята. — Чух, че лекувате бедните хора, но отначало не вярвах.

— Вярно е. Така казвай на всички.

— Толкова се страхувах. — Тя продължаваше да гледа надолу. — Ослепее ли детето, няма да става за работа и ще го убият.

— Какво? — намеси се Невин. — Лорд Блейн никога не би сторил подобно нещо.

— Лорд Блейн ли? — Тя го погледна с измъчена усмивка. — Е, да, не би го сторил. Той не знае, че живеем, та камо ли да ни убие. Надзирателят, милорд, той щеше да се погрижи.

Невин си помисли, че навярно това е самата истина. Като принц много по-често се бе тревожил за конете, отколкото за крепостните. Благодарение на Регор започваше да вижда света по друг начин.

След като жената си тръгна, Регор и Невин влязоха в колибата — светло, проветриво помещение, ухаещо на прясно отсечен бор. Благодарните селяни им бяха донесли и мебели: маса, скамейка, етажерка за кухненски съдове. Отстрани беше недовършеното огнище, с което Невин влагаше своя дял в строежа. Той наля от бъчвата пиво в две нащърбени халби и седна на масата срещу Регор.

— Как беше пътуването? — запита Регор. — Как я кара старата Ина?

— Не е зле, учителю. Но ми разказа нещо странно за Ястреба. Ах, богове, клетата ми Брангуен! Трябваше да сторите каквото би сторил баща ми — да ме пребиете до смърт заради глупостта!

— С това не бих постигнал нищо, освен да ти внуша погрешното чувство, че си изкупил греха си. — Регор се бореше с гнева. — Добре де, каквото било — било. Разкажи ми сега.

Докато Невин разказваше, Регор го слушаше с привидно спокойствие, но пръстите му се стягаха все по-силно около халбата. Накрая той тихичко изруга.

— Най-добре ще е да понадникнем в тая история. Между нас казано, старата Ина направо надушва кога една девойка чака дете. Не може да е от теб, така ли?

— Не, освен ако жените забременяват и от копнежа по тях.

Регор се усмихна, макар че погледът му оставаше мрачен.

— А какво би си помислил за твоята Гуени, ако чака дете от друг мъж?

— Ако е добър мъж, нека отиде при него. Ако ли не, бих я взел заедно с детето.

— Много добре. Първо ще трябва да видим дали детето е от Блейн. Ако е негово, ще има сватба и толкоз. Ако не, все още има надежда да оправим нещата.

— Но, учителю, защо сте толкова загрижен за Брангуен? Само въпрос на чест ли е?

— Точно това все още не мога да ти кажа.

Невин чакаше с надеждата за поне още една дума, но Регор мълчаливо извърна глава и се замисли.

— Утре рано отивам до Глигана — каза най-сетне старецът. — Не е учтиво да оставям лейди Рода в неведение, че наблизо се е заселил билкар. Ти оставаш тук. Блейн никак не би искал да те убие, но ако те види, честта ще го принуди да изпълни кралската воля. Към пладне сигурно ще съм в дъна, тъй че запали огън и виж дали можеш да ме откриеш по този начин.

На следващото утро Невин изгаряше от нетърпение, докато вадеше от малката нива камъни за огнището. Досега почти цялото му обучение се състоеше единствено от тежък труд в лятната жега. Това често го огорчаваше — откъде накъде един принц трябваше да се поти като въшлив крепостен? Но дълбоко в сърцето си знаеше, че истинската му задача е да пречупи гордостта чрез смирение. Има само един ключ за тайните на деомера: искам да знам, за да помогна на света. Всеки, който желае властта заради самата власт, получава единствено огризки — трудно спечелени, още по-трудно запазвани и съвършено ненужни.

Ала от време на време Регор му възлагаше задачи, свързани по-пряко с деомера. Макар че Невин открай време притежаваше второто зрение, виденията идваха и си отиваха когато пожелаят, показваха му каквото си искат и нищо повече. Сега се учеше да ги призовава по своя воля.

Невин подреди пред къщата каменен кръг и запали малък огън както би го сторил всеки обикновен човек — с прахан и кремък. Остави го да догори, докато дървата се превърнаха в пещери от пламтяща жарава. Сетне се просна на земята, подпря брада върху лактите си и впи поглед право в глъбините на огъня. Забави дъха си до необходимия ритъм и помисли за Регор. Най-сетне огнената пещера взе да расте на ширина и дълбочина, додето се превърна в слънчево сияние, огряващо зала от полирано дърво. Сред пламъците зърна дребния силует на Регор. Невин покори цялата си воля на мисълта за стареца, представи си го пределно ясно и тласна съзнанието си към него. Видението започна да расте, придоби реалност, продължи да расте и стана съвсем отчетливо, сякаш надничаше през прозореца на женските покои. С последно усилие на волята Невин проникна вътре, при което долови тихо, забързано съскане, усети как стомахът му се свива на топка като при падане и ето че стоеше на пода до Регор.

Лейди Рода беше на стола си, а до нея Исола седеше на табуретка. Един от пажовете коленичеше на пода пред Регор със смъкната риза, за да разкрие няколко ужасяващи цирея.

— Налага се да ги разрежа — каза Регор. — Тъй като не си нося инструментите, ще трябва утре да дойда пак, ако нямате нищо против, милейди.

Предчувствайки страданията, момчето жално изстена.

— Не ставай глупак, момко — каза Рода. — Мъчат те вече от седмици насам, а ако билкарят ги среже, всичко ще свърши веднъж завинаги. Гледай утре да не се укриеш в гората за цял ден.

Хлапето грабна ризата си от пода, поклони се на Рода и без повече церемонии хукна навън. Вдовицата с усмивка поклати глава, после кимна към близкия стол.

— Седнете да си починете, добри ми сър — каза тя. — Значи казвате, че сте от юга. Носите ли интересни новини?

— Благодаря. — Регор се поклони и седна. — Е, чак новини не бих го нарекъл, но е плъзнала лоша мълва.

— Тъй ли? — неуверено изрече Рода. — А как е лорд Герейнт от Ястребовия клан?

— Виждам, че мълвата е стигнала и до вашите уши, милейди. Уви, негова светлост е зле и разбира се, местните селяни упорито си шушукат за магия.

Исола се приведе напред и обгърна с ръце коленете си, а в очите й заблестяха сълзи. Когато си припомни щастливата вечер на нейния годеж, Невин изпита тъй болезнено състрадание, че видението изчезна. Възстанови го едва след дълги усилия.

— Скръбта му е разбираема — говореше Регор. — Но в края на краищата това е в реда на нещата — синът рано или късно загубва баща си. — Той се озърна към Исола. — Без съмнение мрачното настроение ще се разсее, щом вие застанете до него.

— Ако изобщо се ожени за мен — избухна Исола.

— Дръж си езика, агънце — каза Рода.

— Как бих могла? — кресна Исола. — След онова, което разправи Блейн…

Рода надигна ръка, като че искаше да я удари. Исола млъкна.

— Любезно ви моля да простите на дъщеря ми, драги сър — каза Рода. — Сърцето й се къса от тревоги при мисълта, че може да я сполети каквото се случи с клетата Брангуен.

— Печално, много печално — въздъхна Регор. — Нека се надяваме, че скоро ще си намери по-добър мъж. В селото ми казаха, че синът ви се надява скоро да обяви своя годеж с лейди Брангуен.

— Ами… — Гласът на Рода стана безизразен. — Моля се това да стане.

Тъй, помисли си Невин, значи бебето не е от Блейн. Вярно, отвърна му Регор, а толкова се надявах на това! Невин бе тъй поразен, че този път окончателно изтърва видението.

Регор се завърна по залез слънце. Погрижи се за мулето, после влезе в колибата, където Невин приготвяше вечеря, изгарящ от нетърпение. Регор извади от джоба на бригите си сребърна монета и я хвърли на масата.

— Нашата лейди Рода е щедра — отбеляза той. — Не знае кого ще нахрани с това, но ако знаеше, би се зарадвала. След като ти ни напусна, поговорихме още малко и разбрах, че тя все още те почита, принц Галрион.

— Принцът е мъртъв.

Регор се усмихна, седна и сложи сирене и масло върху резен хляб.

— Мисля утре да подложа на риск ученика си Невин. Лорд Блейн ще е на лов, тъй че можеш да дойдеш с мен в дъна, когато се върна да излекувам циреите на онова хлапе.

— Много добре, учителю. А защо се надявахте детето да е от Блейн?

— Размисли, момко. Ако вината не е на Блейн, то кой ни остава? Колко мъже живеят в Ястребовия дън? Две-три дванайсетгодишни хлапета, един мърляв коняр и престарелият шамбелан, дето едва има сили да опипа някоя слугиня, камо ли да стори нещо повече. Е, кой остава?

— Ами… никой?

— Никой ли?

— О, проклятие. — Невин се насили да го изрече. — Герейнт.

— Точно така, проклятие. Това е ужасяващо, мрачно обвинение срещу когото и да било, затова не ще сторя нищо, преди да бъда напълно сигурен.

Невин вдигна от масата кухненския нож и започна да го върти между пръстите си, търсейки успокоение в хладния допир на метала.

— Ако е вярно — каза той, — ще го убия.

— Я се виж! Същински бащичко.

Невин яростно заби ножа в масата и го остави да трепти.

— Нима би било толкова лошо да го убия?

— Да… за теб. — Регор спокойно отхапа от хляба. — Забранявам ти даже да мислиш за това.

— Добре тогава. Не ще пролея кръвта му.

Регор го огледа внимателно. Невин взе резен хляб, после с яд го захвърли в огнището.

— Ти обеща да я вземеш заедно с детето — каза Регор. — Още ли държиш на това, дори ако носи незаконна рожба от собствения си брат?

— Не друг, а аз я изоставих. Разбира се, че държа.

— Не си лош по душа, момко. Вярвай ми, все още можеш да изкупиш грешката.

На следващия ден ниско прихлупената качулка помогна на Невин да остане неразпознат от слугите в Глигановия дън. Когато двамата с Регор се изкачиха в женските покои, той не повдигна качулката и се престори на улисан с билките и инструментите. За щастие Исола беше нейде навън, а Рода имаше достатъчно грижи с Регор и един от пажовете.

— Как тъй да не знаеш къде е Марик? — скара се Рода. — Заръчах му да е тук, когато дойде билкарят.

— Страхува се, милейди. Мога да го потърся. Но ще ми трябва доста време.

— Бягай тогава и го открий час по-скоро.

Щом пажът изчезна, Невин смъкна плаща и го захвърли на пода. Рода смаяно го погледна и в очите й бликнаха сълзи.

— Галрион! О, слава на светите богове! Сърцето ми прелива от радост, че ви виждам жив и здрав.

— Смирено благодаря, милейди, но името ми е Никой.

— Знам всичко за бащината ви жестокост. Трябва да си тръгнете, преди синът ми да се прибере.

— Не можех да не дойда. Умолявам ви, кажете как е скъпата ми Брангуен.

Рода извърна глава и лицето й се изкриви.

— Бедната малка Гуени! Тъй скърбя, че боговете не й разрешиха да се омъжи за вас. Кълна се, че сигурно щеше да ви последва в изгнанието. — Тя се озърна към Регор. — Е, добри ми сър, мога да ви се доверя, ако не за друго, то поне защото доведохте моя принц, тъй че ще говоря свободно. Неотдавна Блейн отскочи до Ястреба и се завърна побеснял от гняв. Каза, че Гуени със сигурност нямало да го вземе за мъж. Бродела като полумъртва и почти не говорела. Опитах се да я поканя тук, но тя отказа. Сигурно още скърби за принца… поне така се надявам.

— На това се надяваме всички — сухо отвърна Регор. — Често ли идва Герейнт да навести годеницата си?

Рода отчаяно стрелна поглед насам-натам като подгонен елен.

— Всичко това са глупости — избухна тя. — Не вярвам, че биха сторили подобно нещо. Не Гуени! Не Геро! Блейн и Исола просто се измъчват с нелепи подозрения, защото са разочаровани и нетърпеливи. За нищо на света не бих го повярвала!

— Кое? — запита Регор. — Кажете, милейди. Свалете от сърцето си товара на тия мрачни страхове.

За момент Рода се поколеба, после успя да се пребори със себе си.

— Всички слуги на Ястреба казват, че само Брангуен стои между тях и яростта на лорд Герейнт… сякаш е негова съпруга. А Исола, собствената ми дъщеря непрестанно жили брат си като скорпион. Геро винаги е бил толкова нежен към Гуени, казва тя, не е честно — Гуени открадна мъжа, когото желая. Гуени това, Гуени онова и то само защото горката Исола винаги е завиждала на малката Брангуен за окаяната й хубост.

— Да, окаяна, наистина. Казвате, че не можете да повярвате… но наистина ли? Или просто искате да се извърнете от нещо нечисто? О, богове, не бих могъл да ви упрекна.

Рода избухна в ридания и закри лицето си с длани.

— Той винаги я е обичал прекалено силно. Защо мислите, че настоявах толкова пред лорд Дуен да омъжи Брангуен съвсем млада? Тя трябваше да се измъкне от онзи прокълнат дом.

— Да, прокълнат. И то дважди.

Докато Регор помагаше на вдовицата да се настани на стола, Невин неспокойно крачеше напред-назад.

— Кажете ми нещо, милейди — запита той. — Ще ме упрекнете ли, ако я отвлека от брат й?

— Никога! Но ако го сторите, Герейнт ще свика всичките си приятели и ще ви преследват из горите като елен.

— С радост бих умрял за нея, а и съм доста по-умен от елен.

Същата вечер Невин взе дорестия кон и се отправи на юг към Ястребовия дън. Трябваше да хитрува. Дори и в отсъствието на Герейнт беше недопустим риск да влезе направо в крепостта. С нищо не би помогнал на Брангуен, ако Герейнт се завърнеше внезапно и го убиеше пред нозете й. Макар че като принц Галрион никога не бе проявявал особена сръчност в боя с мечове, сега Невин разполагаше с няколко деомерски трика. Беше уверен, че ако остане само няколко минути насаме с Брангуен, лесно ще я убеди да се измъкне потайно от дъна и да избяга с него. А тръгнеха ли веднъж, Герейнт никога нямаше да ги открие.

Когато стигна до колибата на Ина, Невин й каза, че Регор го праща да държи нещата под око. Както бе очаквал, старицата толкова се зарадва, че му предложи да се подслони при нея.

— Жените от селото вече взеха да си шушукат, че Брангуен носи в утробата си незаконно дете — каза му тя.

— Тъй ли? Е, онзи неин годеник се е заклел да я вземе час по-скоро. Регор заръча да ти кажа, че младият лорд честичко се промъквал по тия места.

Когато Ина вдигна вежди и се усмихна, Невин разбра, че пикантната клюка скоро ще обиколи цялото село. Можеше само да се надява, че това ще потули истината за известно време.

През следващите три дни Невин зорко наблюдаваше Ястребовия дън. В покрайнините на гората, близо до пътя, бе открил грамаден клонест дъб. Укрит високо в короната му, можеше да наблюдава крепостта отвъд ливадите. Напрягайки цялата си воля, той отпращаше мислите си нататък и се опитваше да достигне съзнанието на Брангуен, да я повика, да й внуши, че трябва да се разходи из гората. Веднъж усети, че я е достигнал… и усети как тя небрежно отхвърля нелепото хрумване. Продължи да опитва, умоляваше я, ала всеки път се проваляше, докато най-сетне изпадна в такова отчаяние, че реши да се промъкне в дъна при следващото ловуване на Герейнт.

След пладне на четвъртия ден, докато лежеше в скривалището си върху клоните, Невин зърна един мъж и едно момче да яздят бавно нагоре към дъна. Разпозна коня и широките плещи на мъжа. Блейн. Бързо се спусна долу и хукна към колибата.

— Ина, в името на всички богове, трябва да ми помогнеш. Можеш ли да ми осигуриш повод да се вмъкна в Ястребовия дън? Да отнеса някаква вест, да кажа нещо на слугите…

— Ами… — Ина се замисли и Невин едва не побесня от нейната мудност. — Виж какво, приготвила съм любовно биле за Лъда, прислужницата на Брангуен. Хвърлила е око на един момък от селото. Можеш да й го занесеш.

Докато Ина търсеше пакетчето с билки, Невин размаза кал по лицето и косата си — твърде примитивна маскировка, но пък от друга страна всички бяха виждали принца само спретнат и чистичък. Наметна се с плаща, нахлупи качулката и препусна нагоре към дъна. Щом влезе в двора, зърна пажа на Блейн да води конете към обора. Бриту дотича и недружелюбно огледа Невин.

— Ти пък какво искаш?

— Да поговоря с Лъда, ако обичате. Ина ми даде нещо за нея.

— Ще ида да я питам. Ти стой тук и да не си посмял да влезеш.

След малко Лъда излезе и нервно огледа мръсния скитник.

— Нося ви билки от Ина. Тя каза, че може и да почерпите един клетник с малко пиво.

Щом чу гласа му, Лъда пребледня и вдигна ръка към устата си.

— Принце! — прошепна тя. — Слава на Богинята! — После повиши глас. — Е, така и ще сторя, задето ми спести в тая жега ходенето чак до колибата.

Невин върза коня си край вратата, сетне последва Лъда до огнището на слугите в голямата зала. Седна върху куп слама в ъгъла, за да не се пречка на останалите слуги, които бързаха да приготвят вечерята. Те почти не го поглеждаха; Лъда имаше привилегията да бъде щедра към скитниците, ако й се харесваха. Седнали на почетната маса в отсрещния край на залата, Блейн и Герейнт пиеха и разговаряха. Гласовете им бяха тихи и от това разстояние Невин не можеше да долови нито дума, но Блейн очевидно бе разгневен — яростно се привеждаше напред и стискаше халбата си като оръжие. Когато се върна, пажът му го огледа плахо и седна на сламата край нозете на господаря си. Лъда донесе пиво за Невин, озърна се тревожно към лордовете и коленичи до него.

— Къде е господарката ти? — прошепна Невин.

— Крие се от лорд Блейн. Но рано или късно трябва да слезе, инак лорд Герейнт ще се разлюти.

— Няма съмнение. О, няма никакво съмнение.

Лъда болезнено стисна устни и се разтрепера.

— Знам истината — каза Невин. — И не ме е грижа. Дойдох да я отведа.

От очите на Лъда безмълвно прокапаха сълзи.

— Ще ви помогна, ако ми е по силите. Но не знам дали вече нещо може да се поправи.

Уж за да не се пречка на готвача, Невин мина малко по-близо до двамата владетели. Най-сетне Брангуен плахо влезе в залата, като се притискаше до стената и не откъсваше поглед от брат си. Невин бе потресен от промяната в нея. Бузите й бяха бледи и хлътнали, под очите й тъмнееха сенки и с цялото си държание напомняше кошута, готова за бягство. Тя хвърли поглед към него и намери сили за кратка, измъчена усмивка. Невин бавно се изправи, потискайки желанието да изтича към нея. И в този миг Брангуен се сви до стената.

Невин бе забравил за Блейн и Герейнт, които се гледаха яростно, приведени един срещу друг. Блейн се изправи бавно и решително, с ръка върху дръжката на меча.

— Проклет да си от боговете — изрече той. — Вярно е, нали?

Герейнт застана насреща му с ръце на кръста и се усмихна тъй спокойно, че кръвта на Невин застина в жилите.

— Отговори ми — прокънтя в залата гласът на Блейн. — Лягал си със сестра си, нали?

Герейнт измъкна меча, острието проблесна, завъртя се и нанесе удар още преди Блейн да изтегли своя меч наполовина от ножницата. Пронизителният писък на Брангуен литна под свода и секна, докато Блейн бавно залиташе напред с бликнал от гърдите кървав поток. Той смаяно погледна Герейнт, после рухна в нозете му. Пажът взе да се отдръпва към вратата. Герейнт се завъртя и тръгна към него.

— Геро! — Брангуен се втурна между тях. — Недей! Не момчето!

Герейнт се поколеба и този кратък миг спаси живота на пажа. Момчето хукна навън, без да се озърта. Когато Невин изтича до вратата, то вече бе яхнало дорестия кон. С ридания и писъци слугите побягнаха от залата. Стиснал здраво окървавения меч, Герейнт избухна в смях, после зърна трупа на Блейн и се опомни. Невин видя как разумът се завръща в очите му, докато падаше на колене с отчаян вой. Без да губи нито миг, хвана Брангуен за ръката.

— Трябва веднага да се измъкнем оттук.

— Не мога. — Усмивката на Брангуен бе също тъй безумна, като тази на брат й. — Заклех се да умра заедно с него.

— Ни бог, ни човек би те задължил да изпълниш подобна нечестива клетва.

— Аз самата се задължавам, принце.

Той сграбчи Брангуен и я помъкна към вратата, но Герейнт скочи на крака и с готов за бой меч се хвърли да му прегради пътя. Значи тук ще умра, помисли Невин.

— В името на всички богове, та това бил принц Галрион — изсъска Герейнт.

— Да, аз съм. Хайде. Добави и моята кръв към кръвта на верния си приятел.

— Не убивай и него, Геро! — изкрещя Брангуен. — Убий мен и да свършим веднъж завинаги.

— Не ще вдигна меч нито срещу теб, нито срещу него. Бихте ли я отвел, принце?

Брангуен го погледна смаяно, сякаш не вярваше на ушите си.

— Геро! Ти ми обеща. Закле се да убиеш първо мен, после и себе си.

В очите на Герейнт пламна ярост. Той сграбчи сестра си за рамото и я тласна в ръцете на Невин.

— Махай се, малка кучко! Заради теб убих единствения човек на този свят, когото обичах. — Той я удари през лицето. — Гнус ме е да те гледам. С Ястребовия клан е свършено и то само заради теб!

Лъжата бе тъй съвършена, че Невин му повярва, но когато Брангуен зарида, притисната към гърдите му, той зърна истината в очите на Герейнт — неподправена любов, не просто похот, а безнадеждната болка на мъж, прогонващ единствената си истинска обич.

— Вземи от обора сивия кон — каза Герейнт. — И бездруго ти се полагаше със зестрата.

Той им обърна гръб, запокити меча си през голямата зала и се просна край трупа на Блейн. Бавно, стъпка по стъпка, Невин изведе, или по-скоро изнесе Брангуен от залата. Само веднъж се озърна и видя Герейнт сгушен до гърба на Блейн, също като войник, който лежи на бойното поле до убития си другар и отказва да повярва в смъртта му, независимо от всички опити да го отведат настрани.

Навън последните лъчи на залеза се бореха с гъстеещите сенки. С факла в ръка Бриту изведе сивия кон от обора. Лъда дотича от броха с дисаги и няколко навити одеяла. Над пустия двор бе натегнала зловеща тишина.

— Простете ми, принце — каза Бриту. — Одеве не успях да ви разпозная.

— Адски се радвам, че не успя! Лъда, има ли още някой в дъна? Най-добре ще е всички да избягате при роднини. Съвсем скоро кланът на Глигана ще дойде да опожари дъна заради Блейн.

— Тогава напускаме още сега, принце. Вземете, донесох храна и дрехи за господарката.

Невин вдигна Брангуен върху седлото като дете, после се метна зад нея. Потегли бавно, оставяйки натоварения кон сам да избира хода си. В подножието на хълма Невин извърна глава за сетен поглед към дъна, който се чернееше върху фона на залеза. Стори му се, че с деомерското зрение вече различава танца на пламъците по каменните стени.

Тази вечер пътуваха само няколко часа, докато се отдалечиха на безопасно разстояние сред хълмовете. Невин избра място за лагер в горичката край един поток. След като се погрижи за коня, той събра сухи съчки и запали огън. Брангуен мълчаливо се взираше в пламъците.

— Сигурно знаеш — изрече тя най-сетне.

— Знам. Искам те заедно с детето.

— Позволи ми да ти спестя това. Искам да умра. Невъзможно е още да ме обичаш. Нося дете от собствения си брат.

— Позорът е колкото твой, толкова и мой. Аз те изоставих сама с него.

— Не си ме тласнал в леглото му. — Брангуен се усмихна колебливо, с трогателно усилие да се престори на хладнокръвна. — Все едно, вече не те обичам.

— Лъжеш по-зле от брат си.

Брангуен въздъхна и се загледа в огъня.

— Знам си, че върху детето ще тегне проклятие. Защо просто не ме убиеш? Геро обеща, че ще загинем и двамата, а ме е лъгал през цялото време. Обеща ми. — Тя се разплака. — О, богове, обеща ми.

Невин я прегърна и я остави да плаче. Най-сетне тя замълча и се отпусна тъй тиха, че го обзе страх, но за щастие просто бе заспала от пълно изтощение. Той я събуди само колкото да подложи под нея одеяло.

На сутринта Брангуен изпадна във вцепенение. Не говореше, отказваше да яде, въртейки глава като капризно дете и Невин трябваше насила да я качи върху коня. През цялата сутрин пътуваха бавно, като избягваха пътищата и пестяха силите на животното, доколкото бе възможно. Ако не отиваха при Регор, Невин би загубил всяка надежда. Брангуен беше съсипана, смазана като сребърна чаша под ботуша на войник, докато армията му плячкосва превзета крепост. Регор можеше да й помогне — Невин се вкопчваше в тази последна надежда — но до Регор имаше още цял ден път.

От време на време Невин си мислеше за войската на Глигана, която в този момент препускаше да дири отмъщение. Без съмнение пажът бе пристигнал преди разсъмване; и без съмнение бойците вече бяха на път, водени от по-малкия брат на Блейн, Камлан — вече лорд Камлан. Навярно Герейнт щеше да избяга от тях в безславно изгнание.

Привечер Невин и Брангуен стигнаха до реката, която на следващия ден щеше да ги отведе при Регор. След като подготви бивака, Невин се помъчи да накара Брангуен да проговори, или поне да хапне нещо. Не постигна нито едното, нито другото. Изведнъж осъзна, че тя е решила да умре от глад, за да изпълни своята клетва пред боговете. Макар и с болка на сърце, той използва единственото оръжие, с което разполагаше.

— И какво правиш всъщност? Убиваш детето в утробата си. Бедното същество наистина е прокълнато, щом собствената му майка отказва да го храни.

С просълзени очи Брангуен надигна глава. Погледна го, после взе къшей хляб и отхапа. Когато Невин й поднесе сирене и ябълка, тя покорно изяде всичко, но не изрече нито дума. Той събра още дърва за огъня, после я сложи да легне на топло край пламъците. Когато прегледа оскъдните запаси, за да види какво им остава, Невин откри в платнено вързопче всички подаръци, които й бе поднасял. Лъда се бе погрижила и за това. Погледът му задълго спря върху една скъпоценна брошка с формата на ястреб и той се замисли за Герейнт.

Когато се спусна мрак и Брангуен заспа дълбоко, Невин най-сетне не устоя на любопитството и разпали огъня, за да потърси видението. Подхранвано от толкова много ужас и болка, то дойде бързо и му разкри голямата зала в Ястребовия дън. Тялото на Блейн бе положено край огнището с възглавница под главата и меч върху гърдите. Когато Невин насочи съзнанието си към Герейнт, видението се промени. Стиснал здраво меча си, Герейнт крачеше напред-назад из двора. Бе отказал да избяга от своя Уирд.

Невин така и не разбра колко дълго е споделял с Герейнт тази последна стража. По някое време огънят догоря и видението изчезна, но щом хвърли нови дърва, незабавно съзря как Герейнт крачи, крачи, крачи и мечът му се люшка, проблесвайки в светлината на факлите. Най-сетне Невин дочу звук — Герейнт също го чу и отметна глава като стреснат елен. Конски копита трополяха нагоре по склона. Герейнт се отправи напред с широка крачка и спря насред портата, вдигнал меча за бой. Следван от рицарите си, лорд Камлан навлезе в осветения кръг и спря пред неподвижния, усмихнат Герейнт. Когато Камлан изтегли меча си, всички бойци сториха същото.

— Къде е трупът на брат ми?

— До огнището. Би ли погребал с него един от моите коне?

С тревога върху младежкото си лице Камлан се приведе в седлото, за да огледа приятеля, който бе станал негов враг. После тревогата изчезна, прогонена от студения, праведен гняв на отмъстителя. Той размаха меча, изкрещя и пришпори коня си. Бойците препуснаха напред и обкръжиха врага. Под светлината на факлите Невин видя меча на Герейнт да излита над тълпата, обагрен с прясна кръв. Изцвили кон, хората закрещяха, после тълпата се отдръпна назад. Герейнт лежеше мъртъв. Без да обръща внимание на кръвта, бликаща от разсечената му буза, Камлан скочи от седлото, пристъпи напред и коленичи до него. Вдигна меча си с две ръце и отсече главата на Герейнт. Изправи се, стиснал косите й, сетне замахна и с яростен вой я запокити към стената.

Писък разкъса видението — писъкът на Брангуен. Невин тромаво се надигна и изтича към нея, докато тя се изправяше с ридания.

— Геро! Мъртъв е. Геро, Геро, Геро! — Гласът й изтъня до писък. — Камлан… ах, богове… той отсече… той… ах, богове! Геро!

Невин я стисна с всичка сила в прегръдките си. Брангуен се бореше, блъскаше се в ръцете му, оплаквайки своя брат и баща на детето й. С мрачна решителност Невин продължи да стиска, докато тя най-после замлъкна.

— Как разбра? Гуени, кажи ми! Как разбра?

Брангуен само хълцаше, треперейки безсилно с цялото си тяло. Невин продължи да я прегръща и да я гали по косата, докато му се стори, че почва да се успокоява. Когато я пусна, тя отметна глава и отново закрещя.

Тъй продължи с часове. Тъкмо успяваше да я успокои, спомените й се завръщаха и тя пак почваше да пищи и да се мята. Но силите й постепенно се изчерпаха. Той я положи върху сгънатите плащове, после легна до нея и я остави да ридае в прегръдките му. Когато най-сетне Брангуен заспа, Невин се загледа в догарящия огън, докато също задряма от изтощение.

Но след по-малко от час се събуди и откри, че тя е изчезнала. Скочи на крака и хукна към речния бряг. На фона на нощното небе смътно различи тъмен силует досами водата.

— Гуени!

Тя не извърна глава, дори не се поколеба и политна в реката, преди Невин да я достигне. Преметна се, влачена от дългата рокля и изчезна. Невин се хвърли след нея. Мрак… сблъсък с ледената вода… нищо не виждаше, дъхът му спря. Течението го повлече, но когато изплува на повърхността, не видя пред себе си нищо, освен черни води. Ако Брангуен бе потънала, можеше неусетно да мине над нея.

И макар да знаеше, че е безсмислено, той продължи да се гмурка, да плува напред-назад из реката като куче, гонещо ранена патица. Изведнъж течението го завъртя сред мрака и жестоко го блъсна в нещо остро. Скала. С изгарящо от болка рамо, Невин се добра до брега и изпълзя навън само миг, преди да загуби сетни сили. Дълго лежа там, задъхан и разплакан.

Когато из небето плъзнаха първите бледи лъчи, Невин се изправи и тръгна надолу по течението. Беше обезумял от скръб и не знаеше какво върши; просто вървеше и я търсеше. По изгрев слънце я откри, изхвърлена от течението на песъчливите плитчини. Лежеше по гръб с мокри и оплетени златисти коси, с широко отворени сини очи, втренчени безжизнено към небето. Бе изпълнила клетвата си пред боговете. Невин я вдигна, преметна тялото й върху здравото си рамо и тръгна назад към бивака. Можеше да мисли само за едно — че трябва да отнесе Гуени у дома. Загърна тялото й в двата плаща и го завърза върху седлото.

Нощта вече наближаваше, когато Невин се добра до горската колиба. Регор изтича навън и застина, виждайки товара върху седлото.

— Закъснял си.

— Било е късно още от мига, в който той е легнал при нея.

Невин свали мъртвата, внесе я при огнището и седна до нея. Докато колибата бавно потъваше в мрак, той просто седеше и я гледаше, сякаш очакваше да надигне глава и да му се усмихне. По някое време Регор влезе с фенер в ръката.

— Погрижих се за коня.

— Благодаря.

Бавно, откъслечно, дума по дума, Невин разказа цялата история. Регор слушаше и кимаше от време на време.

— Горката девойка — промълви той накрая. — В нея имаше повече чест, отколкото в теб и брат й.

— Така е. Зле ли ще постъпя, ако подиря смъртта върху нейния гроб?

— Да. Забранявам ти.

Невин кимна разсеяно и се запита защо е тъй спокоен. Смътно усети, че учителят се привежда над него.

— Момко, тя е мъртва. Трябва да го приемеш. Можем само да се молим на боговете да й дадат по-добро бъдеще.

— Къде? — яростно запита Невин. — В сенките на Отвъдното ли? Как може да има богове, щом я оставиха да умре, а не убиха негодник като мен?

— Е, хайде, момко, ти си обезумял от скръб и искрено се боя, че ще останеш в това състояние, ако продължиш да се терзаеш. Боговете нямат нищо общо. Това е истината. — Регор кротко положи длан върху рамото на Невин. — Хайде, ела да седнем на масата. Остави клетата Гуени да почива.

Послушанието, с което вече бе свикнал, спаси Невин. Той покорно се изправи на крака, последва Регор до масата, седна на посоченото от учителя място и пое халбата с пиво просто защото така му бе наредено.

— Сега изпий това, без да се бавиш. Точно така. Браво, момко. Мислиш, че си е отишла завинаги, нали? Навеки откъсната от света — тя, клетата девойка, която толкова обичаше живота.

— А какво друго да мисля?

— Мисли за истината, която ще ти кажа. В деомера се крие велика тайна и не бива да я разкриваш никому, освен ако те запита за нея. А никой не пита, без да е белязан от самия деомер. Ето каква е тайната: всеки, бил той мъж или жена, живее не веднъж, а много пъти, отново и отново, снове между този свят и отвъдния. Това, което тук ни се струва смърт, момко, е само раждане в другия свят. Да, тя изчезна, но отиде в онзи друг свят и се кълна пред теб, че там някой ще я посрещне.

— Никога не бях допускал, че ще ме лъжеш! За какво ме мислиш? За дете, което не може да устои на скръбта без някаква сладка приказка?

— Не те лъжа. И скоро, когато напреднеш в обучението, ще извършиш и видиш неща, които ще ти го докажат. А засега просто ми вярвай.

Невин се колебаеше на ръба на доверието.

— А подир време — продължи учителят — тя ще умре за онзи друг свят и пак ще се роди в нашия. Не мога да знам дали пътищата ви ще се кръстосат отново. Не ти и аз ще решим това, а Великите, Властелините на Уирда. Би ли се усъмнил в клетвата ми?

— Никога.

— Давам ти я тогава. — Регор въздъхна морно. — И тъй като човек по-лесно вярва на горчивото, отколкото на сладкото, ще ти кажа още нещо. Ако пак се срещнете, било то в този живот или в другия, ще имаш голям дълг пред нея. Ти я предаде, момко. Иска ми се да те прогоня, ала това би означавало, че и аз съм те предал. Ще трябва да изкупиш греха си и товарът няма да е лек. Може да ти звучи красиво, че пак ще се срещнете, но помисли само какво й дължиш. Трябваше да прозреш коя е, глупецо! Мислеше за нея като за скъпоценност или за породист кон, а тя бе най-прекрасната жена в живота ти, по-скъпа от всичко на света. О, богове, под проклетата хубост се криеше жена с деомер, равен на твоя. Как мислиш, защо непрекъснато се навъртах около Ястребовите владения? По какъв начин би получила разрешение да изучава деомера, освен чрез подходящия мъж? Нима баща й би я пуснал сама да дири онова, което й се полага по рождение? Да не би случайно да си се влюбил в нея още от пръв поглед? Ти го знаеше, глупецо, или поне трябваше да го знаеш — бяхте двойка и се привличахте! — Регор стовари длан върху масата. — Но сега вече я няма.

Невин изтръпна, вледенен от болка и срам.

— И някой ден тя ще трябва да започне всичко отначало — безмилостно продължи Регор. — Като бебе, сляпо, невежо, на което му трябват години, за да проговори и да почне самичко да се храни. Пак ще трябва да порасне, а междувременно кралството отчаяно се нуждае от майстори на деомера! Глупецо! Знае ли някой къде ще си ти дотогава?

Невин не издържа, захлупи лице върху масата и зарида. Регор бързо се изправи и го потупа по рамото.

— Е, хайде, извинявай, момко. Ще имаме време за разговори, когато превъзмогнеш скръбта. Излишно е да наливаш оцет в раните си. Хайде, прости ми.

Ала Невин още дълго не спря да плаче.

На сутринта двамата отнесоха Брангуен в гората. Докато помагаше на Регор да изкопае гроба, Невин усети как го обзема ледено спокойствие. Вдигна мъртвата за последен път, положи я и подреди до нея всичките си подаръци. Независимо къде, в този живот или в отвъдния, искаше тя да има накити като за принцеса, каквато трябваше да стане. После двамата засипаха гроба и натрупаха отгоре каменна могилка, за да попречат на дивите зверове да я изровят. Гората се простираше наоколо пуста и безмълвна. Брангуен щеше да лежи далече от своите прадеди. Когато положиха последния камък, Регор вдигна ръце към слънцето.

— Свърши се — извика той. — Нека почива в мир.

Невин падна на колене до каменния куп.

— Брангуен, любов моя, прости ми! Ако някога пак се срещнем, кълна се да изкупя греха. Кълна ти се — не ще намеря покой, додето не го изкупя.

— Дръж си езика! Не знаеш какво говориш.

— Не ме е грижа… все едно, кълна се. Не ще намеря покой, додето не изкупя греха си.

От ясното небе долетя грохотът на гръмотевица, после още една и още една — трикратен глух тътен мощно се затъркаля над гората. С пребледняло лице Регор се отдръпна от гроба.

— Великите приеха твоето жертвоприношение.

След гръмотевиците тишината изглеждаше оглушителна, непоносима. Невин се изправи, треперейки като в треска. Регор сви рамене и вдигна лопатата.

— Е, свърши се, момко. Обетът си е обет.

 

Когато горите се обгърнаха в пурпур и злато, а откъм север повяха студени ветрове, гуербрет Мадок намина към тях. Като се прибра от гората с товар съчки, Невин завари пред колибата коня на негово превъзходителство със закачен на седлото щит. Захвърли съчките под навеса и изтича в колибата, където Мадок и Регор седяха на масата с халби пиво пред тях.

— Ето го и чирака ми, ваше превъзходителство. Щом толкова се интересувате да го видите…

— Да ме убиете ли дойдохте? — запита Невин.

— Не ставай глупав, момко. Дойдох да предложа помощта си на Брангуен, ала узнах, че съм закъснял.

Невин седна и усети как скръбта отново стяга сърцето му.

— Как ме открихте?

— Поразпитах тук-там. Когато те прогониха, аз останах в двореца и се опитах да убедя негово височество да промени решението си. Вятър работа — все едно да изстискаш от ряпата медовина. Тогава благородната ти майка ми подхвърли, че си тръгнал да изучаваш деомера и няма никаква надежда да се откажеш. А когато след убийството на Блейн отидох при лейди Рода, подочух от слугите клюки за някакъв странен билкар и неговия чирак. Я да ги видя, рекох си, но досега все не намирах време.

— Достойно за похвала — каза Регор. — Негово превъзходителство има много по-зорко око от обикновените хора.

Мадок трепна като ударен.

— Простете, ваше превъзходителство, може би не съм избрал най-точната дума.

— Сам не знаеш колко точно улучи — каза Мадок. — Герейнт и неговата богопротивна страст. Видях я и като последен глупец си държах езика зад зъбите с надеждата, че греша.

— Ако това може да бъде утеха, никой в кралството не би помислил да ви упрекне.

— Няма утеха, когато човек сам се упреква. Но после чух, че нашият принц е успял да я отведе в последния момент. Е, рекох си, поне да намеря клетницата преди да е дошла зимата и да се погрижа за нея и детето. — Гласът му затрепера. — Късно било. Никога не ще си простя.

В колибата настана ледена тишина.

— Как е лейди Рода? — запита най-сетне Регор. — Скърбя за нея, ала не посмях да отида нататък.

— Е, тя е войнишка съпруга и майка на войници. След време сърцето й ще зарасне. Кълна се във всички небесни богове, грешен съм и пред Блейн! Калпаво подобие на мъж съм аз — да приема верността на един човек, а сетне да го изоставя на смъртоносната участ.

— И Ястреба вече не ще полети. Тежка гледка е гибелта на един клан.

— Да, пълна гибел. Кралят предаде Ястребовите владения на Глигана като кръвен откуп за убийството на Блейн. Кой ли владетел някога отново ще вземе прокълнатия герб?

— Прав сте — обади се Невин. — А междувременно бардовете ще пеят балади за Брангуен и Герейнт. Чудя се какво ли ще съчинят.

Регор изсумтя.

— Нещо далеч по-добро, отколкото би трябвало. О, без съмнение.