Катрин Кер
Магия за кинжал (1)

1060            643             698

Джил            Брангуен        Лийса

Кълин           Герейнт         Таник

Родри           Блейн           Гуеран

Невин           Галрион         Невин

Сериан          Исола           Када

Ловиан          Рода            Кабрила

ПРОЛОГ
ГОДИНА 1045

Хората виждат как животът отива от здрач към мрак. Боговете виждат живота като смърт…

Из Тайната книга на Кадуалон Друида

В лъчезарната зала й напомниха за нейната участ. Там всичко бе светлина, изпълваща вечността — пулсиращо златисто сияние като сред пламъка на свещ. Говорителите бяха огнени колони сред лумналата светлина, а словата им бяха искри. Те, великите Властелини на Уирда, нямаха нито лица, нито гласове, защото животът в лъчезарната зала отдавна бе изпепелил всички техни човешки черти. Тя също нямаше глас и лице, понеже бе слаба — едва потръпващо бледо пламъче. Ала ги чуваше как говорят за съдбата й, за предстоящата тежка задача, за дългия път, за товара, който трябваше да поеме и то по собствено желание.

— Мнозина загинаха, за да застанеш на този кръстопът — казваха те. Време е да поемеш своя Уирд в собствените си ръце. Ти принадлежиш на деомера с цялото си сърце. Ще го запомниш ли?

В лъчезарната зала не съществуват лъжи.

— Ще се помъча да го запомня — отвърна тя. — Ще сторя всичко по силите ми, за да запомня светлината.

Това като че ги развесели.

— Ще ти помогнем да помниш. Върви сега. Време е да умреш и да навлезеш в мрака.

Когато тя понечи да коленичи пред тях, да се просне в нозете им, те се втурнаха напред и не й разрешиха. Знаеха, че са само слуги на единствената истинска светлина, нищожни слуги в сравнение с величието, на което служеха — Светлината, сияеща отвъд всички богове.

Навлизайки в сивата, мъглива страна, тя се разплака от копнеж за светлина. Тук всичко бе само трептяща мъгла, хиляди духове и видения, а говорителите бяха като вихрушки, които я обсипваха с думи. Те ридаха заедно с нея за предстоящото й падение в мрака. Тия вихрени духове имаха лица и тя осъзна, че сега също има лице, защото всички те бяха хора, откъснати от светлината. Когато й заговориха за плътските неща, тя си припомни сладострастието, екстаза на плътта, притисната върху плът.

— Но помни светлината — шепнеха те. — Дръж се за светлината и следвай деомера.

Вятърът я понесе надолу през сивата мъгла. Усети наоколо си сладострастие, избухващо като лятна гръмотевична буря. И изведнъж тя си спомни летните бури, капките дъжд върху лице от плът, хладната влага във въздуха, топлите огньове и вкуса на храна върху езика. Спомените я приютиха в гнездото си като птиченце и я придърпаха все по-надолу. Сетне усети него и неговата страст, онази мъжественост, която някога бе обичала, почувства го близо до себе си, съвсем близо, като пожар. Насладата я тласна надолу и все надолу, завъртя я като сухо листо, хванато в речен въртоп. После си спомни реките, искрящите им води под слънцето. Светлината, каза си тя, помни светлината, на която се закле да служиш. Изведнъж я обзе ужас — задачата бе толкова важна, а тя тъй човечна и крехка. Искаше да се изтръгне и да избяга към Светлината, ала вече бе твърде късно. Сладострастният въртоп я премяташе и премяташе, докато изведнъж се почувства тежка, плътна и осезаема.

Настана мрак, топъл и нежен, сънлив воден мрак — мекият, безопасен затвор на утробата.

 

През ония дни по Елдидския бряг се разстилаха диви ливади, прорязани от малки поточета, където малцината самотни чифликчии пасяха добитъка си, без да им хрумва да претендират за собственост над земите. Тъй като ливадите бяха добро място за попълване на билкарски запаси, старият Невин ходеше там редовно. Той беше дрипав мъж с буйна, вечно несресана бяла коса и мръсни, вечно недозакърпени кафяви дрехи, но нещо във взора на ледено сините му очи вдъхваше уважение дори у господарите от благородно потекло. Всички, които го срещаха, забелязваха и необичайната пъргавина — Невин крачеше като млад принц, макар че лицето му беше по-сбръчкано от вехта кожена кесия, а ръцете му — покрити с кафяви старчески петна. Никога не личеше да се е уморил, докато яздеше миля подир миля, повел подир себе си мулето с билки, за да лекува болежките на сиромасите от областта Елдид. Чудо е той, единодушно твърдяха чифликчиите, дори чудо и половина, като се има предвид, че наближава осемдесетте. Никой не знаеше истинското чудо — че отдавна е надхвърлил четиристотин години и по-голям майстор на деомера кралството никога не е виждало.

В онова лятно утро Невин бе излязъл из ливадите да събере корени от зарасличе и издължените бели цветчета се полюшваха на тънките жилави стъбла, докато той копаеше внимателно наоколо със сребърна лопатка. Слънцето напичаше толкова силно, че старецът приклекна и избърса потта от лицето си с вехтия парцал, който му служеше за кърпичка. Точно тогава зърна поличбата. Със сърцераздирателно нежни трели, които всъщност бяха боен вик, от гъстите треви внезапно излетяха две мъжки лястовици. Те се издигаха, кръжаха, преследваха се. Ала още преди схватката да се разгори истински, въжделената женска лястовица също се издигна над тревата и с безразличие полетя настрани. В студен изблик на деомерско ясновидство Невин осъзна, че скоро ще види как двама мъже се сражават за жена, върху която нито един от тях няма права.

Тя се бе възродила.

Тя беше някъде в кралството — новородено бебе, отпуснато в изнемощелите майчини ръце. Невин видя това в небесното огледало със своето деомерско зрение.

В една огряна от слънцето стая старата акушерка плакнеше ръцете си в леген. Върху ложе от слама и парцали лежеше майката — красиво девойче, чието лице още се къпеше в пот от преживяното, но въпреки всичко се усмихваше на детето до гърдите си. Когато видението на Невин обхвана и бебето — дребно създание, цялото влажно и зачервено — то отвори мътносините си очи и сякаш се вгледа право насреща му.

Обзет от неописуема възбуда, Невин скочи на крака. Властелините на Уирда бяха милосърдни. Този път му изпращаха предупреждение, че тя го чака някъде, за да я поведе към деомера. Някъде из необятните простори на Деверийското кралство. Можеше да я потърси и да я открие, докато е още дете, преди безмилостните обстоятелства да осуетят всяка възможност за разплитане на взаимно обвързаните им съдбини. Може би този път тя щеше да си припомни и да го послуша. Може би. Ако успееше да я намери.