Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (7)

Глава 7

На прибиране от вечерята у семейство Хеншоу Дженифър погледна седналия зад волана Алекс и потърси по-меки думи за онова, което искаше да му каже. Той се опитваше да върне назад времето на тяхната връзка и ако Джен не го спреше сега, щеше да остави впечатлението, че беше съгласна.

Защо не можеше да му каже истината директно?

Защото се страхуваш, че това може да е най-хубавото нещо в живота ти и ако го загубиш, ще останеш съвсем сама? Но още колко такива вечери можеш да понесеш?

Хората, които бяха поканени на вечерята у Хеншоу бяха приятелите на Алекс, които той познаваше от дете.

Джен нямаше нищо общо с тях, когато беше на седемнайсет, и това не се беше променило. Дори техните разговори си бяха останали същите — цените на говеждото и агнешкото, тънкостите на лова, риболова и стрелбата, абсурдният брой закони и нормативни актове, с които трябваше да се съобразяват, и местните клюки.

На няколко пъти Алекс я беше питал шепнешком дали се чувства добре и тя бе положила усилие да се включи в разговора, изказвайки мнение по такива интересни теми като прозорците в новия обществен басейн и вероятността басейнът да е готов за празника на графството.

Струваше й се, че играе роля, въпреки че не беше съвсем сигурна каква точно. Джен имаше неприятното подозрение, че в очите на Алекс това беше ролята на „заблудена приятелка, която се връща в правия път“.

Когато разговорът, вече на градус, тръгна към обсъждане на интимни подробности, Алекс започна да й прави физиономии в смисъл „Нали ги знаеш какви са?“, но по-скоро защото виждаше нейното неудобство, а не защото самият той се чувстваше неудобно. Дженифър се извини и се уедини за малко в тоалетната на долния етаж. Когато се върна, темата беше същата, Алекс се заливаше от смях и тя се запита какво се беше случило с онзи бунтар, който беше постъпил в единайсети клас, тъй като беше отказал да се върне в пансиона и да се дипломира с пълно отличие. Тогава Джен беше прекалено млада, за да осъзнае, че бунтът беше насочен главно срещу неговия надут баща и не увенчаваше разцъфването на свободен дух. По онова време обаче, с неговата руса коса, загоряла кожа, елегантно избелели ризи и износени панталони, Алекс имаше излъчването на непокорен бохем и към средата на първия срок той и Джен станаха гаджета.

Сега кожата му беше обветрена от работата под открито небе, с лека червенина по носа и бузите, беше наедрял, но физически не се беше променил много от някогашния единайсетокласник. Затова Дженифър не можеше да си обясни как през годините след раздялата им Алекс бе започнал да се превръща в не толкова надуто копие на баща си.

Приликата се виждаше в неговите жестове и маниер на говорене, дори в стойката му с леко разкрачени крака, сякаш в главата му някакъв старшина подаваше команда „свободно“.

Дженифър отново започна да репетира наум онова, което искаше да му каже. Във всеки случай тя не трябваше да мисли колко пъти Алекс беше пътувал до Манчестър, за да я види в болницата веднага след катастрофата. За всички мили жестове след това. Тези мисли щяха само да усилят чувството й на вина, задето беше толкова неблагодарна.

Но ако не внимаваш, знаеш къде може да те отведе тази твоя благодарност.

На минаване покрай Бриндли Джен видя, че в къщата до тази на господин Армстронг светеше лампа, но коминът не пушеше. Доста хладно посрещане в Нортъмбърланд.

Когато спряха в двора на фермата и Алекс изключи двигателя, тя знаеше, че сега той щеше да каже „Прибрахме се бързо“, а тя щеше да отговори: „Да, много добре“. Джен видя как той откопча предпазния си колан и плъзна внимателно ръка към коляното й, като я постави наполовина върху полата и наполовина върху крака й. Дано никой в къщата да не беше чул спирането на ланд роувъра.

— Алекс — бързо каза Джен, — беше… интересно да те видя тази вечер, но аз наистина…

— Знам, изморена си. — Той се намръщи, сякаш тази мисъл му причиняваше болка. — Съжалявам. Срещите с хора те напрягат.

— Не, не. Не беше напрежение, в никакъв случай. Аз не се притеснявам от хората, които познавам. От хората, които ме познават.

Ръката му погали коляното й и си намери място, този път извън периметъра на полата.

— Няма проблем, Дженифър, не е нужно да се преструваш пред мен — пред другите може, но не и пред мен. Аз видях, че се чувстваш напрегната.

— Само защото — подхвана тя, опитвайки се да насочи разговора в правилната посока — имах чувството, че хората остават с впечатлението, че ние с теб отново се заедно. А аз не го искам.

Алекс отдръпна ръка от коляното й и включи осветлението в купето.

Не, не. Тези неща се казват по-лесно в тъмното.

— Хъм, аз не съм казал нищо, за да ги наведа на тази идея — оправда се той и премести ръката, която допреди малко бе почивала на крака й, върху волана. Джен я погледна предпазливо, сякаш бе огромно летящо насекомо, което всеки момент можеше отново да се настани на коляното й.

— Аз не те обвинявам, Алекс. Просто се притеснявам, че откакто ти се раздели с Фелисити, което, струва ми се, имаше нещо общо с мен, ти започваш да се надяваш, че ще продължим оттам, откъдето спряхме.

Ето, ръката се отлепи от кормилото, но не се насочи към коляното й. Джен усети как Алекс взе ръката й в своята.

— Дженифър, аз не мога да крия чувствата си към теб.

В очите и гласа му имаше толкова много нежност, че тя се изкуши да прескочи останалата част от речта си — докато не си спомни времето, което беше прекарала в тоалетната у Хеншоу, четейки списание „Кон и хрътка“ и чувствайки се като извънземна.

— Алекс, съжалявам. — Дженифър вложи цялата си деликатност. — Аз не мога да отговоря на твоите чувства и ако продължим да излизаме заедно, ще изглежда сякаш те разигравам. — Тя възнамеряваше да отдръпне ръката си от неговата след тези думи, но мозъкът й сякаш не подаде нужната команда, затова тя продължи нататък: — Ти си последният човек, който искам да нараня. Не и след като се прояви като толкова добър приятел. — Джен видя как изражението му се промени при думата „приятел“, сякаш го беше обидила, но Алекс не пусна ръката й. Обзе я страх, че ако останеха да седят така още известно време, тя щеше да замаже нещата.

— Моите чувства са си все същите, както когато бяхме в гимназията — каза той, без да откъсва очи от нея. — Винаги съм искам да се грижа за теб. Да те пазя. Знам, че преживяваш труден период, Дженифър, не е лесно да приемеш, че животът ти се преобърна. Но за хората, които наистина те обичат, това няма значение. Ние все така те обичаме и искаме да се грижим за теб.

Джен не можеше да изрази с думи защо това признание я накара да се почувства като хваната в капан.

— И… не ме разбирай погрешно — Алекс стисна нежно пръстите й, — но театралният клуб, Финли и дори Кресида, те не ти помагат като ти напомнят какво загуби и какво няма да имаш никога. Докато — той вдигна ръката й до устните си и я целуна — ти можеш да си върнеш нашата връзка.

Тя не знаеше дали целувката или начинът, по който Алекс говореше за Крес и Финли, й даде силата да отдръпне ръката си от неговата.

— Алекс — каза натъртено тя, — знам, че изпитваш дълбоки чувства към мен, но аз не мога да ти отговоря със същото. Не говоря само за сега, а и за бъдещето — ние с теб искаме различни неща. — Тя не обърна внимание на неговия опит да я прекъсне. — Аз знам, че онова, което възнамерявах да направя с живота си, няма да се случи, но за мен това не е достатъчно основателна причина, за да се вкопча в теб.

Дженифър махна предпазния си колан и се опита да отгатне по изражението му как беше приел тези думи. Не можа. Слезе от колата и понечи да затвори вратата, когато той се пресегна и я задържа отворена.

— Дай ми още няколко месеца, Дженифър — каза Алекс, — аз умея да чакам.

Нима всичко казано беше минало покрай ушите му? Веселото махване, с което Алекс я изпрати, преди да подкара колата, не подхождаше на образа на мъж със съкрушено сърце.

Дженифър влезе в къщата, благодарна, че майка й не беше на крак, и когато влезе в спалнята си, мобилният й телефон иззвъня.

— Джен? — Гласът на Кресида звучеше припряно. — Как мина? Не мога да говоря дълго — трябваше да се престоря на примадона, за да сляза от сцената, всички тичат наоколо като мухи без глави, за да приключат до утре. Е, какво стана с Алекс?

— Идеше ми да го фрасна по мутрата.

— Не, ти не знаеш какво означава да си брутална. Трябва да ти давам уроци.

— Той смята, че аз просто трябва да свикна с положението и тогава ще осъзная, че искам да бъда с него. Каза, че иска да се грижи за мен.

От слушалката се чу нетърпеливо пръхтене.

— Чуй ме, Джен. Не се заблуждавай. Вярно, той се показа като истински приятел след катастрофата. Но нали помниш как се цупеше, когато ти постъпи в младежката театрална трупа? Онзи път, когато поиска да не участваш в пиесата, която щеше да се постави в Единбург? Той винаги се е опитвал да те задържи само за себе си.

— Знам, знам.

— О, по дяволите, виж, трябва да затварям, пред мен стои един човек и ми сочи часовника си. Много тактично, няма що. Но ти си постъпила правилно, Джен. В теб има една част, която Алекс никога няма да опознае, защото никога не я е разбирал. Не забравяй това.

Когато Джен си легна малко по-късно, тя се замисли колко беше странно, че Алекс вярваше, че той е единственият, който наистина я разбираше, докато в действителност това беше Кресида. Братовчедка й беше права за онази част, която Алекс не би могъл да разбере, онази част от нея, която копнееше за нещо „друго“. Актьорската игра й го беше давала. Сега, когато с актьорската игра беше свършено, какво чакаше Джен? Казано честно, тя не знаеше, но все пак трябваше да има някакъв път напред, нали? Някакъв начин да се отърси от това чувство, че всичко беше спряло на онзи хлъзгав път в Манчестър. Ако не вярваше в това, Дженифър беше изгубена.

Тя очакваше, че щеше да лежи будна дълго и да се измъчва от чувството на вина заради Алекс, но вече се унасяше в сън, когато майка й влезе и я целуна, както правеше винаги, нежно и предано по обезобразената страна на лицето й.