Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (5)

Глава 5

Дженифър слезе от главния път и подкара по черния коловоз, мина внимателно по решетката за добитъка и спря колата. Кокичетата вече бяха поникнали, но нарцисите още се криеха, едва подали глави от земята. Тя изключи двигателя и се вслуша.

Нищо.

Тук, на този малък път с изглед към възвишенията и реката, тя почувства как смущението и гневът, които не я бяха напускали от вчерашните инциденти с Армстронг и Араминта, се стопиха. Слава богу за свободните полудни. Понякога Дженифър просто имаше нужда да си почине от преструвките, че всичко е наред, от тази нейна нова склонност да замазва неприятностите, сякаш беше виновна тя, а не другите.

Тя посегна за якето си, тъй като знаеше, че яркото слънце създава лъжливо впечатление, че навън е топло, и слезе от колата, за да погледа овцете. Тук бяха тънкорунните овце Лестър, рядка местна порода, които всеки момент трябваше да се оагнят.

Когато беше малка, тя ги намираше за грозни, нахални и с костеливи муцуни. Сега Дженифър настръхваше, ако чуеше някой да ги обижда. Те бяха плод на кръстосването на две знаменити шотландски породи овце, красиви по свой начин и залог за доброто име на фермата и на семейството й.

Освен това какво право имаше тя да се произнася като арбитър по красота?

— Малко остава, момичета — провикна се тя и се засмя на пълната липса на интерес от страна на овцете.

Вятърът подхващаше и развяваше малките снопчета вълна, останали по оградата, а клоните на дърветата край реката се огъваха под напора му. Горе дърветата отдавна се бяха огънали по посока на преобладаващите ветрове и сега създаваха впечатлението, че се канят да тръгнат на разходка, тласкани от вятъра. Лишеите, с които бяха обрасли, им придаваха вид сякаш вече са се покрили с нереален, флуоресцентен цвят.

Тук всичко беше по-просто: овцете, земята, тревата, дърветата, небето. Обикновено Джен можеше да стои тук с часове и да вдишва с пълни гърди, но вятърът беше леден и тя започваше да измръзва дори през якето. Дженифър се върна в колата и включи отоплението.

На минаване покрай едрия овен Съфолк, тя намали ход и свали прозореца. Той беше набит мъжкар, който макар да изглеждаше тромав и рунтав, можеше да строши врата на по-деликатните овни от породата Лестър.

— Здрасти, Уинстън — извика Джен и овенът отстъпи няколко крачки назад, заклати се, после се обърна и побягна.

Знае само да преживя и да опложда.

Тя стигна до разклонението на пътя, поколеба се и сви наляво. Тук черният път беше по-неравен и тесен и я изведе пред малка каменна къща със зелена врата. Вратата се отвори и млада жена изнесе сушилня, отрупана с бебешки дрехи. Когато жената вдигна ръка да помаха на Джен, вятърът подхвана чифт бебешки ританки и ги залепи за лицето й, но тя бързо овладя положението.

— Идеален ден за простиране — каза тя, щом Дженифър слезе от колата, — ако си достатъчно силна да се пребориш с вятъра.

Дженифър знаеше, че в честен бой между вятъра и нейната снаха Брайони, вятърът най-вероятно щеше да загуби. Овенът Съфолк също нямаше никакъв шанс. Брайони беше „чистокръвна“ фермерска дъщеря и беше ненадмината в тази роля. Енергична, отлична ездачка, висока почти колкото брата на Дженифър, който беше снажен мъжага, тя подхождаше към всичко с увлечение и жар, включително и към майчинството. Но днес очите й бяха зачервени и Джен долови, че причината не беше във вятъра.

— Как е Луиз? — попита Дженифър и сякаш по сигнал от къщата се разнесе силен рев.

Брайони завъртя очи към небето.

— Кисела е, защото й никнат зъби. Чуй как реве. — Тя влезе в къщата и се върна с бебето, опаковано в спалната си торба. Луиз риташе сърдито и плачеше, лицето и беше мокро и розово.

— Ах, ти — каза Брайони, като изви главата си назад, за да избегне юмручетата на бебето, — какво ще си помисли леля Джен за теб?

Луиз очевидно нехаеше за мнението на леля си и продължи да се опитва да се измъкне от спалната торба и от ръцете на майка си. Но Брайони беше свикнала да усмирява значително по-едър добитък, така че Луиз си губеше времето.

— О, за бога — въздъхна изморено Брайони след един особено яростен изблик и Дженифър се запита колко по-трудно щеше да стане за снаха й, когато овцете започнеха да се агнят и Дани нямаше да може да й помага с нощното будуване край бебешкото креватче.

— Искаш ли да взема Луиз за няколко часа? — предложи тя. — Мама ще се зарадва, а ти ще можеш да поспиш.

— Не, не. Не мога да го направя. — Нещо в гласа на Брайони подсказваше, че тя щеше да се подаде на убеждаване.

— Хайде, ще взема твоята кола с бебешката седалка, ти ще докараш моята по-късно, когато дойдеш да прибереш Луиз.

Беше забавно да видиш как веднъж взела решение, Брайони натовари бебето в колата с обичайната си енергичност, намести го в столчето и го пристегна сръчно с колана. Луиз се ядоса още повече и се опита да им спука тъпанчетата с възмутения си рев, но когато Дженифър подкара колата, ревът притихна и спря щом стигнаха до разклонението на пътя, като този път свиха на дясно. Джен видя как Луиз вдигна ръчичка към устата си.

Когато Дженифър видя родния си дом в далечината, момиченцето беше заспало.

Дженифър често оприличаваше разположена в гънката на долината и заобиколена от полета от всички страни Лейн Енд Фарм на голям каменен кораб, който беше пуснал котва сред море от зеленина. Самата фермерска къща беше носът, пък макар и заоблен; широкият двор беше палубата, а скупчените в полукръг плевни и навеси в другия край на двора представляваха кърмата. С малко повече въображение човек можеше да си представи, че овцете в пасбищата наоколо бяха бели дантели от морска пяна по гребените на вълните.

Джен паркира колата на двора и изнесе внимателно Луиз. Бебето реагира само с леко потрепване на клепачите и продължи да спи, докато тя мина внимателно покрай струпаните палта и гумени ботуши на верандата.

— Донесох ти подарък — каза Дженифър, отваряйки вратата на кухнята. Майка й, която прибираше една чиния в най-горния рафт на бюфета, отвърна:

— Ако е поредното гърло за хранене, можеш да го върнеш обратно. — След което се обърна и видя, че подаръкът беше нейната внучка. Тя взе нежно Луиз на ръце и усмивката преобрази лицето й. Лице с правилен нос и високи скули, за което Крес обичаше да се шегува, че принадлежеше на херцогиня, но се беше озовало при фермерска съпруга. Осанката на майка й, с изправен гръб и високо вдигната брадичка, подсилваше впечатлението, че тя беше от друго тесто и човек не трябваше да й се пречка в краката. Този маниер беше запазен главно за онези, които предизвикваха нейния гняв; с любимите й хора тя беше сърдечна като всяка румена фермерска съпруга, а с децата беше мека като памук. Близките й трябваше да внимават само когато видеха на лицето й „киселата физиономия“, както казваше Рей, бащата на Дженифър. Тогава беше най-добре да си мълчиш, да си намериш някаква работа по-далеч от нея и да се надяваш, че не ти си причината за нейното недоволство.

Докато майка й люлееше на ръце Луиз, Дженифър съблече якето си и отиде да надникне в кутията за сладкиши. Днес вътре имаше сладкиш с кафе, с плътна глазура, набодена с лъскави орехи.

— Сладкишът изглежда добре — каза тя, отряза си едно парче и го занесе на масата.

— Предполагам, че не си намерила за необходимо да обядваш, преди да излезеш? — попита майка й.

— Напротив, но съжалих горчиво. Мислех да опитам новото заведение зад болницата. Обаче сандвичът имаше странен вкус и не го доядох.

Майка й направи физиономия.

— Канех се да ти кажа да не ходиш там. Нали знаеш Крейг, който помага когато правим силажа?

— Крейг с орловите нокти, който отглежда порове в кухнята си?

Майка й кимна.

— Неговата дъщеря е купила закусвалнята.

Дженифър едва не се задави със сладкиша.

— Чудно, сандвичи с месо от порове.

— Не говори глупости — смъмри я майка й. — Месото на поровете не става за ядене, може дори да е незаконно.

Джен продължи да яде сладкиша, но вече с по-малко удоволствие. Докато дъвчеше, тя гледаше как ръчичката на Луиз се уви около един от пръстите на майка й и отново изпита онова усещане за покой, което я беше обзело на път за дома, макар че засега не можеше да го нарече доволство.

Тук, в кухнята, всичко беше сигурно и познато — часовникът тиктакаше, печката на газ и дърва излъчваше топлина, голямата дървена маса беше пропита със спомени за семейни вечери.

— Алекс пак се обади — каза майка й и усещането за покой се изпари. Тези думи бяха натоварени с най-различни неща: намек за неодобрение, задето Дженифър не беше върнала предишното му обаждане и най-кошмарното, очакването, че тя трябваше да грабне телефона веднага, защото Алекс явно все още се интересуваше от нея и колко дълго смяташе Джен да си играе с горкото момче?

— Той спомена нещо за вечеря с Хеншоу? Нещо за Карлайл в сряда? Каза, че ще те вземе в седем часа.

За Дженифър този кошмарен оптимизъм в очите на майка й беше непоносим.

— Я да видим какво правят малките — каза тя и почти хукна към малкия телевизор, поставен на конзолата до прозореца, макар да беше наясно, че майка й нямаше да се хване на въдицата на тази тромава смяна на темата. Инсталирането на четирите камери в обора за агнене беше нововъведение, което позволяваше на баща й да следи случващото се там. Когато звукът беше включен и усилен достатъчно, човек лесно можеше да чуе характерното блеене на овцата, преди да роди. Овцете обикновено се агнеха нощем и благодарение на технологичното нововъведение баща й можеше да стане през нощта и да види какво става, вместо да ходи до обора в най-тъмните и студени часове.

Дженифър включи монитора, увеличи звука и изчака да се появи образът на екрана, разделен на четири части. Агненето едва бе започнало и тя не очакваше да види нещо особено, но в един от квадратите тя видя баща й и брат й, наведени над една овца. Джейн увеличи звука, но не успя да различи думите им.

— Чух, че са намерили наемател за къщата до тази на господин Армстронг — каза през рамо тя. — Соня спомена нещо за някакъв писател?

Още докато изричаше тези думи Джен знаеше, че допуска грешка.

На лицето на майка й се появи прословутата кисела физиономия.

— Човекът е само писател, мамо, не е журналист — побърза да добави тя, но майка й изсумтя презрително и Дженифър реши, че ще бъде най-разумно да си вземе якето и да отиде да види как се справяха Рей и Дани.

В това настроение майка й приличаше на свирепа лъвица, която бранеше малките си.

Навън светлината изглеждаше немощна и след топлината в кухнята студът я прониза рязко, но в най-малкото помещение на обора лампите за греене на агнетата къпеха всичко в топло сияние. Комбинацията от сладкото ухание на сено и познатата миризма на овце проникна дълбоко в Джен, изпълвайки я с увереност, че тук тя беше в пълна безопасност, както когато беше дете. Когато беше старата Дженифър.

Тя надникна в два от боксовете и новородените агънца с още неукрепнали крачета вдигнаха глави и забляха с високи, тънки гласчета. Гледаха я с онзи съвършено удивен поглед, с който се раждаха всички агнета и се клатушкаха на тънките си крачета, с все още жълта от плацентата вълна.

Баща й и брат й бяха по-навътре, баща й гледаше как Дани се опитваше да насочи едно малко агне под овца със заклещена в дървена скоба глава. Овцата ставаше все по-неспокойна, тъй като не можеше да извие глава и да види какво става.

— Здравей, миличка — каза баща й с топла усмивка. — Много си хубава.

Джен видя как Дани насочи агнето към вимето и се опита да попречи на овцата да го изрита със задните си крака. Това беше деликатна маневра и Джен винаги се възхищаваше на безупречната координация в движенията на нейния едър, често тромав брат. След няколко безуспешни опита агнето засука, размаха доволно опашка, овцата се размърда възмутено, а после притихна. Това беше моментът, в който майката, която бе загубила собственото си агънце, приемаше чуждото като свое.

Дани се изправи и се усмихна, но усмивката почти моментално се трансформира в нещо по-дяволито и Дженифър отгатна, че някой по-рано днес беше станал обект на шеговитите пакости на нейния брат и Дани искаше да й се похвали. Рей открай време обичаше деликатните закачки, а Дани грубоватите. Джен приемаше това като знак за здрава и непресторена връзка между баща и син.

— Казвай — подкани го тя. — Какво си направил този път?

Рей се намръщи.

— Не съм сигурен, че трябва да знаеш, Джен.

Дани наведе глава с пакостлива усмивка.

— Тогава ще попитам мама — каза тя и се престори, че тръгва към къщата, но гласът на баща й я настигна:

— По-добре да си остане между нас тримата.

— Отнася се за госпожа Чамбърс — добави Дани.

Любопитството на Дженифър се разпали. Госпожа Чамбърс беше убийствено ефективна, като някакъв безотказен хербицид, без нея не минаваше нито една църковна сбирка, нито един благотворителен базар, нито една местна инициатива. Когато дамата стана председател на Обедния клуб, майката на Джен и останалите членове на комитета останаха с впечатлението, че до този момент бяха поднасяли на местните пенсионери не храна, а огризки.

— Мама беше поела домакинството на събранието на Обедния клуб — обясни Дани, — затова аз се постарах да стоя по-далеч, докато не си заминаха всички коли, а след това се вмъкнах вкъщи, за да си взема няколко бисквити. Обаче госпожа Чамбърс чакала някой от нейните глупави синове да дойде да я вземе. Аз само влязох и веднага излязох, но чух как госпожата поучаваше мама за правилния начин да се готви говеждо. Трябваше да видиш как мама мачкаше края на покривката. И тогава видях, че мониторът на камерата в обора е включен.

— Аз го бях включил, за да следя какво става, докато закусвах, но без звук. Забравих да го изключа — услужливо добави Рей.

— Госпожа Чамбърс седеше с гръб към екрана, а мама беше заета да усуква края на покривката. — Очите на Дани заблестяха при спомена. — Затова аз дойдох тук и…

— Той… — Рей не можа да довърши изречение, задавен от смях.

— Какво? Какво направи? — попита Дженифър.

— Показах й задника си. — Дани изглеждаше много доволен от себе си.

— Голия си задник — потвърди Рей.

Дженифър вече се тресеше от смях.

— Само наполовина — уточни напълно сериозно Дани, — направих го съвсем бързо.

В този момент Рей се разсмя отново и се наложи да приседне на една бала сено.

Смехът им секна, когато вратата на обора се отвори и се появи майката на Дженифър, с очи, които хвърляха мълнии, и със събудената Луиз на ръце.

Рей се изправи рязко.

— Здравей, скъпа. Джен не каза, че Луиз е тук. — Той вдигна плахо ръка и помаха на момиченцето.

— Не обръщайте внимание на Луиз — каза майката на Дженифър с леден глас, гледайки ту Дани, ту Рей. — Много интересни неща може да научи човек, ако гледа камерата в обора.

— Ох, да му се не види — въздъхна Дани, — екранът в кухнята пак ли е включен?

— Да, и звукът също е усилен докрай.

— Аз съм виновна — обади се Дженифър. — Съжалявам.

— Виж, Брен — започна Рей, — просто се пошегувахме, нищо повече.

— Нищо повече? Тя можеше да ви обвини в сексуален тормоз.

Тримата очакваха киселата физиономия, но тя не се появи. Вместо това се разнесе смях, отначало тих, след това все по-висок и неудържим. Смехът беше заразителен и вече всички се заливаха от смях, дори Луиз.

Джен искаше тази атмосфера на смях и новородени агнета да продължи завинаги.

— Трябва да си благодарен, че госпожа Чамбърс не се е обърнала — каза тя на Дани. — Тя сигурно щеше да намери кусури на бузите ти.

— Да — съгласи се Дани през смях, — но щях да получа първа награда за наденицата.