Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (46)

Глава 46

Дженифър беше решена да не поглежда към парка, но когато все пак погледна, тя го видя и той й помаха, но не стана от пейката. Тя влезе забързано в библиотеката с разтуптяно сърце, обзета от ярост. Това беше нейният дом, а не неговият. Той беше направил нещо лошо, а не тя.

Дженифър продължи да се измъчва и терзае, споменът за неговите целувки и прегръдки проникваше в мислите й, а тя се опитваше да го затрупа с описи, списъци на книги за прочит и прехвърляне на заглавия от една секция в друга. Ох, защо не се обаждаше Крес?

Малко преди обяд Джен пое дълбоко дъх, облече мантията на лейди Макбет и отиде в парка. Какво странно чувство беше да върви към него, когато би трябвало да бяга от него. Тя се вкопчи в гнева си.

Той скочи от мястото си, списанието, което четеше, падна на земята.

— Да не си се отказал от вестниците? — попита Дженифър, без да го гледа в очите. — Тогава се откажи и от този фарс. Нахален си, аз не те искам тук. Тази жестокост е по-голяма дори от жестокостта на последната ти постъпка.

— Не искам да проявявам жестокост, Джен. Просто не виждам друг начин да те убедя, че съжалявам горчиво за онова, което направих и те обичам. Моля те, позволи ми да ти обясня какво се случи.

— Не си губи времето. Вече чух историята, която разказваш наляво и надясно. Ти ме измами и предаде доверието ми.

— Не, накрая не беше така, аз бях искрен, когато ти казах онези неща. И дори в началото, аз наистина се опитвах да направя каквото ми бяха възложили, без да те нараня… толкова силно исках да те утеша…

— Не се опитвай да ме покровителстваш. — При тези думи Дженифър го погледна, уверена, че гневът й щеше да я предпази. — Всяко твое действие беше пресметнато, за да заблудиш бедната глупачка. Боже, представям си физиономията ти, когато са ти показали моята снимка.

Тя видя как очите му се разшириха и той пристъпи напред, преди да осъзнае, че не биваше да го прави.

— Не, Джен, моля те, недей да мислиш така. Изслушай ме, аз не знаех, че си преживяла автомобилна катастрофа, не те бях виждал преди онази първа вечер в пъба. Моля те, повярвай ми.

Джен му даде няколко точки за брилянтно изиграната покруса, наистина беше убедителен.

— Аз не знаех — повтори тъжно той, — но дори да знаех, това нямаше да промени нищо. Нямаше начин да се откажа от онази задача.

— Трябва ли да се впечатля от бруталната ти честност? Защото извинявай, но това е същата брутална честност, с която ти се отнесе с мен последния път. Не, извинявай, това не е честност, нали? Само бруталност. Прибери си я, качи се в колата и си върви у дома — или на мястото, което тази седмица представяш за твой дом.

— Джен, моля те. Аз не целях да те вкарам в леглото, опитвах се да се държа приятелски, дори си измислих приятелка…

— Така че горката жалка Дженифър да не ти се хвърля на врата?

— Не… тоест, да, но аз не те мислех за жалка, когато те видях… ох, какви ги говоря.

— Лъжа след лъжа, нижат се една след друга — извика Дженифър. — Измисляш си разни хора, после ги убиваш, подведе Лиза, след това я отблъсна, прилъга ме да те съжаля, след това се възползва от мен. Хайде, давай, разкажи ми още, затова си се върнал, нали? Да ми посочиш всички унижения, които трябва да преживея? — Гневът й отново надделя, но когато се върна в библиотеката, Джен не можеше да си намери място. Тя се затвори в тоалетната в опит да се освободи от заседналата в гърлото й емоция, после се върна в салона, напълно неспособна да се съсредоточи.

Няколко минути по-късно тя отново крачеше към парка, този път разтреперана, но изпълнена с решимост.

Той отново скочи на крака, списанието отново падна на земята.

— Искам да си тръгнеш. Не искам да те виждам тук и ако наистина си ме обичал, престани да ми причиняваш болка и си върви.

— Не мога.

Неговото изражение не се промени, а остана напрегнато и умолително.

Тя изпита желание да го удари, но се сдържа, представяйки си заглавието в местния вестник: „Помощник-библиотекарка напада мъж в парка.“

— Джен, аз мога само да продължа да повтарям, че те обичам и те моля да ми позволиш да ти разкажа моята история от самото начало. Как се развиха събитията. Моля те, аз искам да съм напълно честен с теб, знам, че предпочиташ да си отида и че за известно време така ще е по лесно за теб и за мен, но какво ще получим в крайна сметка? Ще живеем живот, който не ни прави щастливи, с хора, с които не сме щастливи.

Дженифър се засмя високо на това нахалство и тръгна с треперещи крака обратно към библиотеката, преди той да може да каже нещо друго.

— Аз ще бъда тук и утре — чу го да вика, затова демонстративно запуши ушите си с ръце.

Дженифър седна на пода в служебната тоалетна, затвори очи и се опита да си представи, че е на някое спокойно място. Не се получаваше, мислите й неизменно отлитаха към пейката в парка. При мъжа, който говореше за живота, който нямаше да я направи щастлива с човек, който нямаше да я направи щастлива. И ако накрая тя направеше някоя глупост и свържеше живота си с Алекс, това щеше да е по вина на Мат Стоун. Тъкмо той й беше казал, че всичко е възможно, а след това й беше показал, че не беше точно така.

Да завърша живота си с Алекс. Тук ключовата дума е „да завърша“. По-добре да остарея като побъркана старица с къща, която вони на котки. Или на овце.

Телефонът й иззвъня и тя го задържа в длан, сякаш за да прецени дали имаше смелост да се обади.

Крес успя да каже само „Здравей, Джен“, след което и двете се разплакаха с шумно подсмърчане и ридания.

— Звучим сякаш сме под вода — каза Дженифър.

— Под вода и не можем да се поемем въздух — съгласи се Кресида, после се отприщи. — Джен, толкова съжалявам, толкова много съжалявам задето имаш чувството, че си ме предала. Аз изобщо не мисля така. И толкова съжалявам, че когато имаше нужда от мен, аз не ти казах нищо за… него. — Последва нов залп от ридания и хлипане. — Но то не беше поради онези причини, които споменаваш в твоето съобщение. А защото… ох… леля Брен ще ме убие, но аз трябва да ти кажа: мълчах, защото тя ме помоли да не го правя.

— Мама?

— Когато дойдох да те видя след… онази ужасна събота, аз попитах леля Брен дали да ти кажа, че се срещнах с Мак… и че той изглеждаше много разстроен, наистина. Виж, аз мислех, че е добре да знаеш, че той не те е лъгал за всичко. Леля Брен едва не ми откъсна главата, каза, че най-добрият начин да се съвземеш, е като не говориш и не мислиш за него.

Много разстроен?

— Аз не искам да знам, Крес. Извинявай, аз не мога… аз…

— Добре, миличка, добре… да не говорим за това… кажи ми, как мога да ти помогна сега? Какво да ти кажа? — Чу се тихо хълцане от другата страна на Атлантическия океан. — О, боже, Джен, толкова много ми липсваше.

Риданията от двете страни се възобновиха.

— След малко трябва да затворя — каза Дженифър, като откъсна парче тоалетна хартия, за да изтрие очите си. — Седя на пода в тоалетната от почти половин час. Ако Шийла ме намери тук и разбере, че говоря по телефона с теб, сигурно ще вземе телефона от ръцете ми и ще поиска да научи всички подробности около историята между теб и Ана Мария.

— Сигурно най-вече интимните? Хората проявяват жив интерес към тях.

— Какво?

— Шегувам се… слушай, мила, трябва да прочистиш ума си. Прекарваш прекалено много време с Алекс.

— Крес… той беше много…

— Задушаващ. Стига сме говорили за този тъпак… но защо седиш на пода в тоалетната? Да не си болна?

Дженифър се замисли.

— Не, не съм болна… просто се разтреперих. Току-що видях… нещо ужасно в парка.

— Да не е онзи проклет ексхибиционист? Божичко, трябва да е прехвърлил осемдесетте, учудвам се, че не го е сковал артритът и още има какво да показва под черния шлифер.

Дженифър се разсмя, после смехът й премина в гърлено хлипане. След което Кресида също се разплака.

Джен откъсна още тоалетна хартия и си издуха носа.

— О, Крес, толкова е хубаво да чуя отново твоите идиотски шеги. Но не, не е старецът, а… той.

Моля те, кажи правилното нещо, Крес. Моля те, подкрепи ме.

— И ти искаш да го убиеш? — попита бавно Кресида.

— Да, Крес. Искам да го убия. Толкова съм му ядосана за всички лъжи — задето се отнесе с мен като с пешка, която можеше да мести, където си поиска, и съм бясна, че има нахалството да смята, че може да се върне, да направи печална физиономия, да каже правилните думи и аз ще му простя.

— Това чувство те плаши, нали?

— Да, аз… аз не знам какво мога да му направя.

— Но гневът е нещо добро, Джен. Искам да кажа, не е лесно, но след ужасната тъга, която беше сковала сърцето ти, е чудесно да си разгневена.

— Да и не, Крес. Ще накарам татко, Дани или някой друг да поговори с полицията, да го държат далеч от мен, но гневът ме кара да отида да го набия. А това означава, че трябва да го видя, за да го направя. Ох, виж, не мога да говоря за това тук, в тоалетната. Извинявай, Крес. Обади ми се довечера. Моето довечера, не твоето, нали?

— Да, добре. Избърши си очите, върни се на работа. Аз ще ти звънна… към осем часа, обещавам.

— Имам да ти разказвам толкова много неща, Крес.

— Да… аз също искам да ти кажа някои неща. Но може би не довечера, нали? Довечера ще бъдем само ти и аз в онова моментно фото.

— Ще се кикотим и ще дърдорим глупости.

— Това ни се отдава най-добре.

Когато Дженифър се върна в библиотеката, образът на седналия в леглото Мак, с разрошена от нейните пръсти коса, се промъкна в ума й. Тя почувства болезнения зов на копнежа, но веднага го заглуши. Нямаше да позволи тялото й да я предаде по такъв начин. Джен се насили да си спомни как той се беше преструвал на смотан и наивен, как беше събудил в нея съчувствие, разказвайки й за своята измислена приятелка, как нарочно беше бъркал името на Кресида и скоро гневът й отново я обви в непробиваема броня.