Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (3)

Глава 3

Дженифър се опита да се съсредоточи върху онова, което казваше господин Армстронг и да се абстрахира от сподавения смях, който долиташе от секцията за поезия. За щастие господин Армстронг беше почти напълно глух и нямаше да се усети, че там се бяха спотаили другите две библиотекарки и се наслаждаваха на неговото класическо изпълнение.

— Слушай, миличка — каза той, облегна се на плота и наплюнчи показалец, — освен неприличния език има и няколко сексуални сцени на страница 34.

Той запрелиства страницата на книгата с наплюнчения за целта пръст, докато стигна до възмутителния пасаж и зачете с треперещ глас:

— И като я притегли до гърдите си, той положи ръката й върху своя твърд като стомана член, очертан дръзко под брича от груб американ, и изведнъж двете обли издутини…

— Да, това определено е секс — прекъсна го Дженифър и погледна към секцията за поезия, където рафтовете с автори от А до В се тресяха неудържимо.

— Да — отбеляза равнодушно господин Армстронг, — възмутително.

Той заби поглед в листа в ръката си, изписан с разкривен старчески почерк, и неволно изпусна бастуна си, затова се облегна още по-силно на плота.

— Искате ли да седнете, господин Армстронг?

— Да, може.

Дженифър донесе един стол и настани стареца в него, вдигна раницата му от пода и я положи внимателно в скута му.

— Така, къде е следващият пасаж? — попита тя, когато се върна зад писалището.

— Страница 184 — богохулство. — Господин Армстронг запрелиства страниците мъчително бавно, допитвайки се до своя списък от време на време и Дженифър погледна стенния часовник, надявайки се някой да влезе и да й даде повод да повика Шийла и Лайънъл да излязат от скривалището си.

Нямаше голяма надежда: беше късно и оставаше само един час до затварянето. Гробарската смяна. Единствените гласове, които се чуваха, бяха на жена и малко момиче и долитаха от раздела за детска литература. Сигурно бяха влезли, докато Дженифър беше в канцеларията. Излизането оттам винаги беше грешка.

Господин Армстронг намери обидната страница и тикна книгата под носа на Дженифър, явно решил, че богохулният пасаж щеше да го омърси още повече, ако го прочетеше отново.

Дженифър прегледа текста.

— Героят казва само „Дяволите да го вземат“, господин Армстронг. Той все пак е пират.

Господин Армстронг смукна въздух през зъби.

— После, на страница 200 има още секс.

Мъчителното плюнчене на пръста и прелистването на страници започна отново, докато старецът не намери онова, което търсеше.

— Лорд Пърсивал Денисън изпиваше с очи съблазнителните извивки на лейди Кранлей, от пищните млечнобели гърди до мястото, където той копнееше да втъкне своя…

Господин Армстронг млъкна, зацъка възмутено и отново засмука въздух през зъби, след което подаде книгата на Дженифър.

— Няма да прочета останалото.

Дженифър прегледа страницата и затвори книгата с категоричен жест.

— Да, вижда се накъде води това… е, има ли друго? — Тя кимна към раницата му, с надеждата там да няма други произведения, в които старецът да е открил неприлични внушения.

— Не, този път няма. Ще изпратите ли писмо до градския съвет?

— Разбира се. Бихте ли искали ли да го видите, преди да го изпратя?

— Не, миличка. Имам ти пълно доверие.

— Добре. Знаете ли, господин Армстронг, последният път аз ви споменах, че навярно трябва да избирате по-внимателно книгите, ако експресивният език и хъм, физическите отношения ви обиждат?

Старецът я погледна изпод вежди и Дженифър продължи, вдигайки книгата, която той току-що беше оставил, като огледа корицата й.

— Например заглавието на тази — „Отвлечена от пирати“ — трябваше да ви подейства като предупреждение да не я взимате.

— Да ми подейства като предупреждение? Че как?

Ако беше някой друг, Дженифър щеше да си помисли, че човекът я вземаше на подбив, но в очите на господин Армстронг нямаше и следа от хумор. Около него витаеше ореол на сапун и паста за зъби.

— Ами „отвлечена“, особено в историческите романи, често се използва вместо описание на акта на… — Дженифър се опита да представи концепцията по-ясно, — когато мъжът взема жената насила.

Господин Армстронг я изгледа внимателно и поклати глава.

— Хъм, смея да кажа, че това е нещо модерно. По мое време нямаше такива неща. Ние бяхме методисти.

Дженифър чу как в секцията за поезия няколко книги паднаха на пода.

— Защо не опитате да почетете поезия, господин Армстронг? — попита високо и отчетливо тя.

— Ооо, не — отвърна старецът с изблещени очи. — Поетите са най-лошите. — Той погледна раницата в скута си, порови вътре и извади още две заемни книги. След още тършуване измъкна и читателската си карта. — Би ли прегледала тези, преди да ги взема?

Дженифър взе книгите: „Сластният зов на Изтока“ и „Скритият свят на викторианските джентълмени“. Може би трябваше да захванат стола с болтове към писалището, така че да е готов за следващото посещение на господин Армстронг.

— Нали ще им кажеш, да адресират отговора директно до мен? На онези в съвета — уточни възрастният господин и се изправи бавно.

Дженифър кимна и му подаде книгите, читателската карта, а след това и бастунът. Питаше се коя ли нещастна душа в съвета на графството, която беше натоварена със задължението да отговаря на оплакванията на господин Армстронг.

— Добре, аз ще тръгвам. — Той запъпли към изхода.

Дженифър го изпрати и натисна големия бутон за автоматично отваряне на вратата, инсталиран за улеснение на възрастните и немощните читатели. Нововъведението не беше безусловен успех, дори във второто си преображение. Първият бутон, който беше най-обикновено кръгло черно копче, беше затруднявал повечето възрастни ползватели, които се опитваха да го завъртят, за да отворят вратата. Съответно, бутонът преживя само няколко дни. Тогава от съвета инсталираха друго устройство с нов бутон, този път квадратен, обозначен с голям червен надпис „Натисни“. Това реши проблема за онези със запазено зрение, но нерядко се случваше някой злочест читател да съзерцава печално вратата и да чака някой друг да я отвори. Господин Армстронг предпочиташе да блъска бутона с бастуна си.

— Забравих да попитам — каза той, като спря на прага и принуди Дженифър да се стрелне към бутона, за да не позволи на вратата да затисне стареца. — Какво прави брат ти Дани?

— Напоследък не си доспива. На Луис й никнат зъбки.

— А баща ти?

— Добре е, надява се, че тази година една от новите овце ще роди хубави агънца.

Господин Армстронг се засмя със старчески хрип.

— Това ще размърда клана на Ламбтънови. — Той стрелна Дженифър с лукав поглед. — Младият Ламбтън поднови ли ухажването?

— Не — почти моментално изстреля Дженифър. Навремето тя се дразнеше от всеобщото убеждение, че тя и Алекс Ламбтън бяха предопределени да се оженят, сякаш за да пренесат стремежа за подобряване на породата от овцевъдството, с което се занимаваха техните семейства, в родовите си връзки. Сега съществуваха нови причини тя да се дразни от намеците за връзка между Алекс и нея.

— Сега сме само приятели, това е всичко, господин Армстронг.

— Ха, добре, обаче не го оставяй да чака прекалено дълго. Не и с твоята… — Дженифър долови, че старецът ровеше в ума си по същия начин, както ровеше пипнешком в раницата си, търсейки нещо, което знаеше, че е там, но не можеше да напипа.

Накрая лицето му се озари.

— … злочестина — каза той, улавяйки търсената дума и изваждайки я на светло.

Дженифър наведе глава, пое дълбоко въздух и погледна стария господин право в очите. Той явно не си даваше сметка каква болка й причиняваха думите му.

Тя се изкушаваше да отмести ръката си от бутона и да го принуди да излезе по-бързо. Вместо това изчака и го изпрати с поглед.

Когато се върна на бюрото си, Шийла се беше появила, заедно със засрамения Лайънъл.

— Благодаря — каза Дженифър, надявайки се те да не забележат колко беше разстроена под маската на шеговита досада.

Шийла обираше заваляните топчета от плетената си жилетка, докато масивната й гръд още се тресеше от смях.

— Извинявай, Джен. Беше прекалено хубаво, за да устоя. Макар че следващия път можеш да го помолиш да чете малко по-високо, нали?

— Следващият път аз ще се крия зад рафтовете с книги и ще се смея с глас, докато ти го слушаш да чете. Лайънъл, ти ме учудваш. Не трябваше ли да дадеш пример?

— Поведението ми беше напълно непрофесионално — тъжно се съгласи той. — Може ли да се реванширам като сервирам последния чай за деня? — Той взе чашите им. — На всички ще ни се отрази добре, ако пийнем нещо топло.

Когато Шийла го нарече пакостлив дявол, Лайънъл доби съкрушен вид и тръгна към кухнята.

— Бедният Лайънъл — каза Дженифър, — сега ще се измъчва, че е казал нещо неприлично.

— Като заговорихме за неприлични приказки, мислиш ли, че старият Армстронг изпитва нечиста радост, четейки тези пасажи?

— Не. Изобщо не би му хрумнало, той възприема това като свой дълг. Мисли си, че той е последният бастион между цивилизацията и опустошителните, изгладнели за секс орди.

— Ако знаех, че наближават, щях да облека по-къса пола — въздъхна Шийла с развълнуван вид.

Дженифър не искаше да си представя пищните бедра на Шийла в нещо по-късо от полата, която носеше сега, затова побърза да се обърне към полицата, където държаха запазените и заявените книги. Тя взе една и се запита защо изобщо някой щеше да я чете, още по-малко да я запазва.

— Господин Армстронг ми се видя малко изморен днес. Ще спомена това на мама и ще я помоля, когато му носи обяда от социалната кухня, да го попита дали си почива достатъчно.

Шийла взе един куп сортирани книги и ги опря до гърдите си.

— Не му обръщай внимание. Виждам, че Кресида си е паднала по момчето, което поддържа басейна й.

Изражението на Шийла беше почти равнодушно, но Дженифър не беше вчерашна. От време на време нейната колежка подмяташе подобни уж невинни забележки, които тя тайно наричаше „лов на трюфели“.

— Така ли? — Дженифър наподоби невинното изражение на Шийла. — Момчето, което й поддържа басейна? Не е споменавала.

— Ти пък сякаш щеше да ни кажеш. Мълчиш като риба.

— Не всички риби са мълчаливи.

— Не се опитвай да ме отклониш от темата. Каква полза от това, че имам пряк достъп до Холивуд, когато ти не споделяш никакви пикантерии?

Дженифър взе една от книгите на господин Армстронг и я закрепи внимателно върху купа в ръцете на Шийла.

— Ето, споделям една пикантна история. Господин Армстронг каза, че я намира за неприлична и напълно…

Физиономията на Шийла я накара да замълчи.

Жената и малкото момиченце в секцията за детска литература спореха. Дженифър се изви леко, за да види какво ставаше.

— Не, няма да вземем дивиди, Араминта, никакво дивиди — каза жената, като дръпна кутията с диска, която момиченцето беше взело под мишница. — Можеш да вземеш колкото книги искаш. Но никакво дивиди.

— Искам, искам, искам.

— Не. — Жената измъкна диска с рязко дръпване, отиде решително до стелажите с филми и го остави на най-горния рафт, така че дъщеря й да не може да го достигне. — Не знам защо изобщо ги държат в библиотеката. Същото е като стелажите с десерти и бонбони на касите в супермаркета. — Последното изречение беше произнесено достатъчно високо, за да стигне до ушите на библиотекарките, при това с много строг тон.

— Нови хора — процеди едва чуто Шийла. — Нанесоха се в преустроената плевня на Джонсънови. — Тя намести купа книги до гръдта си и добави: — Южняци, какво искаме.

— Ах — усмихна се Дженифър. Шийла обичаше да лепи етикети на хората, така че всички с поддържана външност бяха „южняци“, несговорчивите мъже бяха „сексуално неудовлетворени“ и почти всички останали бяха „комплексари“. Нейните превзети изпълнения на областните курсове за поддържане на квалификацията под надслов „Отворени книги, отворени умове“ бях част от библиотекарския фолклор в съседните графства.

Лайънъл се върна с чая и те се заеха да подреждат извадените книги, като се преструваха, че не забелязват ескалирането на спора в раздела за детска литература. Малкото момиче сега се опитваше да замъкне един стол до стелажа, явно за да вземе отново бленувания диск, докато старателно поддържания разумен тон на жената се пропукваше, откривайки отдолу стоманена арматура.

Дженифър отпи глътка чай и застана така, че да вижда, без да я виждат. Схватката се ожесточи, тъй като жената седна на стола, преди момиченцето да може да се качи на него.

Лайънъл завъртя очи.

— Горкото дете е взело предостатъчно книги. Какво пречи да изгледа един филм? Ние винаги позволявахме на децата ни да гледат анимационни и игрални филмчета.

Шийла го сбута лекичко.

— Върви й го кажи, Лайънъл. Кажи й, че двете ти деца учат в Кеймбридж и че гледането на филми не им е навредило.

Той се поколеба.

— Съжалявам. Думите ми бяха продиктувани от стереотипи и предразсъдъци.

Лайънъл винаги се връщаше от обученията „Отворени книги, отворени умове“ с похвали от организаторите и колегите.

— Стига толкова, Араминта. Престани веднага. Ще кажа на баща ти, когато се прибере вкъщи. Той много ще се ядоса. Ще ти отнеме привилегиите. Ще те накаже, Араминта.

Лайънъл свали очилата си и се зае да ги почиства с края на вратовръзката си.

— Автократичното родителско отношение е гаранция за проблеми в бъдеще — мрачно отбеляза той.

Те продължиха да наблюдават крадешком, докато момиченцето се опитваше да избута майка си от стола. То щеше да успее, ако майката не се беше вкопчила в седалката. Сцената можеше да е комична, ако не беше толкова груба в емоционален план.

— О, до гуша ми дойде — каза Шийла и остави книгите върху малката маса за четене в раздела за детска литература. Майката и детето замръзнаха на местата си.

— Така, Араминта — каза жената, — госпожата дойде да те изгони, защото си непослушна.

— Не, дойдох да ви помоля да не седите на този стол. — Шийла скръсти ръце пред гърдите си, което беше сложна маневра предвид размера на бюста й. — Това са детски столчета и често се оказва, че дори най-леките възрастни — паузата на практика крещеше „а вие определено не сте от тях“, — дори най-леките възрастни разкривяват краката.

— О, боже — промълви Дженифър. Лайънъл се залови да прихваща някакви листове с телбода.

Настъпи временен смут, но жената бързо се окопити. Тя стана, хвана момиченцето за ръката в мига, когато то отново се опита да се покатери на стола, и каза:

— Може ли само да отбележа, че не е много уместно да излагате дивидита в библиотеката. Не и за хората, които вярват в благотворното влияние на четенето на книги.

Тонът беше надменен и с претенция за културно превъзходство.

— Сигурно ще откриете — не остана длъжна Шийла, — че балансираното подаване на различни форми на стимулация развива по-богат речник в децата в предучилищна възраст и ги подготвя за разнообразни мултимедийни учебни ситуации.

— О, виж ти — каза Лайънъл, — значи тя все пак е слушала лекциите на квалификационните обучения. И използва вербални разсъждения вместо нагнетена агресия. Това е добър знак.

— Възможно е. Но забележи позата, Лайънъл. Виждаш ли характерно издадената брадичка?

— Ох — промълви Лайънъл и отново се съсредоточи върху телбода.

Шийла взе спорния диск.

— Ах, „Банани в пижами“ — каза тя и се усмихна на момиченцето. — Моите деца ги обожаваха, когато бяха на твоята възраст.

— Така ли — сопна се майката, измъкна дивидито от ръката на библиотекарката и го върна на рафта, — не ми казвайте, че сега са неврохирурзи.

В първия момент Дженифър помисли, че Шийла щеше да излъже, но когато се осмели да погледне, тя видя нейното поражение.

— Имате право — каза библиотекарката. Наведе се на нивото на малкото момиче, след което извика: — Винаги слушай майка ти и прави точно каквото ти казва! — После Шийла отново взе купа книги и тръгна бързо към кухнята.

Лайънъл се скри зад гърба на Дженифър.

— Насрочиха ли дата за делото на малкия Рийс? — прошепна той.

— В петък. Шийла е убедена, че този път ще му дадат ефективна присъда, дори тя отново да свидетелства като умоляваща майка.

Шийла повече не излезе от кухнята.

В отделението за детска литература също настъпи затишие — сега момиченцето държеше ръката на майка си и се оглеждаше смутено, сякаш се боеше, че страшната жена щеше да се върне и да му се развика отново.

Лайънъл се качи в галерията по спираловидната стълба от вито желязо и Дженифър го чу да сумти при вида на хаоса, в който гимназистите бяха превърнали тихата зона за учене. Тя преброи парите от глоби за просрочени заемни книги и прибра върнатите сидита в специалния шкаф, когато часовникът удари шест и половина, а после видя, че наконтената жена стоеше точно пред нея. Жената беше навела глава и търсеше нещо в чантата си.

Най-лошият възможен сценарий.

Щом жената вдигнеше глава, тя щеше да види Дженифър за първи път. Неподготвена, Дженифър знаеше какъв сценарий щеше да последва: две секунди мълчание, обичайният откровено шокиран поглед, а после решителен, отчаян опит за директен контакт с очи и весел, непринуден тон.

— Само тези книги… — каза жената, вдигна очи и всичко се разви точно както предполагаше Дженифър.

Жената прояви забележително самообладание, само след миг шокираното изражение отстъпи място на маска на пресилена ведрост. Тя старателно прикова поглед в очите на Дженифър.

Странно как пресилената преструвка, че всичко е наред, беше по-болезнена от безсрамното любопитство.

Дженифър постъпи както обикновено в такива случаи, усмихна се разсеяно и си представи, че се намира на някое от високите поля около дома й и съзерцава реката. Ако се съсредоточеше достатъчно, тя можеше да си представи проблясъка на преливащите нюанси на синьото рибарче.

Вдишай. Издишай. Това е проблем на другите хора. Не е твой проблем. Ти преживя достатъчно. Те само те гледат.

— Това е добра поредица — каза тя, пресегна се и взе една от книгите.

— Да. Да. Много добра. О, да. Харесват ни. Абсолютно. Обожаваме ги. — Жената почти се задъхваше от усилието да не откъсва поглед от очите на Дженифър.

Отново мълчание.

— Ще ми трябва вашата читателска карта — подсети я Дженифър.

Последва трескаво оживление и отчаяно тършуване в чантата.

Малкото момиченце се доближи.

О, боже.

— Знам, че е някъде тук, преди малко я видях. Не знам къде се е дянала.

В очите на момиченцето обаче нямаше следа от преструвка.

Започваше се.

— Мамо, мамо, тази госпожа има ужасен…

— Неее — извика жената, обръщайки се към детето. — Не, не, не. Никакви приказки, Араминта. Не. — Тя хвана момиченцето над лакътя. — Трябва да помогнеш на мама да намери картата. Хайде. Ела.

Жената почти натика главата на дъщеря си в дълбините на чантата.

— Но мамо…

— Араминта — сопна се жената. — Няма да ти повтарям. Днес ти не беше послушна. Държа се лошо.

— Но какво е това на лицето й?

— Не, това вече е прекалено — изсъска жената с почервеняло лице. — Днес няма да има книги. Никакви книги. Непослушно дете. Никакви книги.

Дженифър донякъде се изкушаваше да се облегне на плота и да обясни всичко. Децата бяха прозорливи, задаваха разумни въпроси, понякога искаха да пипнат, а после губеха интерес и продължаваха нататък. Но моментът за откровен разговор с Араминта беше отминал, тя вече плачеше.

— Не е честно. Ти каза, че ако не разбирам нещо…

Дженифър не можа да чуе по-нататъшните аргументи на Араминта, тъй като майка й я помъкна към изхода на библиотеката, като не спираше да рови в чантата и да се кара на детето. Последва финална конфузна сцена до бутона за отваряне на вратата, когато в салона отекна разплаканият и треперещ глас на детето:

— Но тя има ужасен белег, по-страшен от този на Хари Потър. Много е грозен, минава през цялото й лице.

Вратата се затвори и настъпи тишина.

Дженифър вдиша дълбоко и издиша бавно, после взе книгите, които момиченцето си беше избрало и ги върна в раздела за детска литература. Намирането на правилните им места на лавиците, Роулинг след Рийв, Хигсън преди Ибътсън запълни мислите й и успокои пулса й.

Когато тя се върна в приемната Шийла вече беше там и стоеше съвсем близо до Лайънъл. Шийла се покашля.

— Виж, ние с Лайънъл мислим да отидем да пийнем нещо след работа.

Дженифър погледна малкия обединен фронт за взаимна подкрепа.

— Никак не ви бива да лъжете — каза тя. — Добре съм. Наистина.

— Да, а аз съм Анджелина Джоли. Наистина — каза Шийла и въпреки бушуващите в нея емоции, Дженифър се засмя.

— Хайде, ела с нас — подкани я Лайънъл. — Вземи си нещата, ще се видим навън. Аз ще заключа.

— Освен това — продължи Шийла, — ако ти нямаш нужда от питие, аз имам. Синът ми се подвизава някъде на Ибиса и не може да каже две свързани думи, когато ми се обажда по телефона… всъщност той ми се обажда от дъжд на вятър. А другото ми синче, Рийс, не може да види кола, без да изпита непреодолимо желание да я подкара. Дори ако това е полицейска кола.

Дженифър отстъпи. Алкохолът щеше да заглади острите ръбове на този кошмарен ден.

Първо господин Армстронг, после Араминта, Боже, дано това да не беше едва първата буква от азбуката на мъчителните инциденти, които я очакваха до края на седмицата.

Тя отиде в служебната тоалетна (твърде грандиозно име за малката стаичка, използвана от всички служителки в библиотеката) и среса косата си. Докато растеше, Дженифър тайно завиждаше за разкошната къдрава коса на братовчедка си, която винаги изглеждаше небрежно разпиляна, но сега тя беше доволна от своята: гъста завеса от руси коси, зад която можеше да се скрие просто като наклони глава.

Без да поглежда в голямото огледало зад гърба й, Дженифър извади малко огледалце от несесера си и нанесе на устните си малко блясък. После остави несесера на перваза на прозореца до дезодоранта на Шийла и едно списание за живота на знаменитостите. По силата на някаква прищявка тя го взе и прелисти, клатейки глава на глупостите, които бяха написали за Кресида. Но снимката беше хубава. Дженифър връщаше списанието на мястото му, когато телефонът в чантата й звънна и тя подскочи. Това беше сигналът, който тя беше избрала за новия номер на Кресида и й се стори, че беше предизвикала обаждането гледайки снимката на братовчедка си.

— Казвай, какви са новините? — попита направо. Не последва отговор и Дженифър замълча, заслушана в дишането.

— Ако искаш, може да поговорим за времето — каза тя след малко. — Тук е кански студ и тази сутрин имаше скреж по колата. Там сигурно е топло?

Вместо отговор се чу глухо „ъхъ“.

— Крес — заговори тихо Дженифър, — какво има? Носталгията ли те мъчи?

Отново се чу сподавено „ъхъ“.

— Предполагам, че се притесняваш за онази трудна сцена в лагуната утре?

Когато този път не последва никакъв отговор, Дженифър се облегна на стената и каза отчетливо:

— Добре, чуй ме. Приеми го като безплатна психотерапия. Ти правиш това, което обичаш. И го правиш блестящо, това е факт. За бога, дадоха ти няколко кошмарни статуетки от метал и плексиглас. Това, което ти предстои, не е нищо особено, просто още една тънкост на занаята, която трябва да овладееш. Не, не, не ме прекъсвай, Крес, още не съм свършила. Сега ще повтаряш след мен, докато прогоним страха. — Дженифър погледна вратата, тъй като се чувстваше леко глупаво, но продължи: — Повтаряй след мен — аз съм талантлива, умна и красива и ще им взема ума с изпълнението си. Хайде, искам да те чуя.

Последва пауза, след което Крес каза:

— Не мога да го запомня цялото.

Дженифър изсумтя.

— Ти кого заблуждаваш? Естествено, че можеш да запомниш едно просто изречение. На всичкото отгоре съм сигурна, че стоиш пред огледало и можеш да се гледаш, докато го казваш.

От другия край се разнесе тихо скимтене.

— Да, и аз така си мислех — каза Дженифър и премести телефона от другата си страна. — Също както онзи път, когато трябваше да кажеш онова ужасно нещо на Майк Игън и ти изигра цялата сцена.

— Човек не може да те заблуди.

— Не, сега дай да чуем репликата… аз съм талантлива и…

Дженифър затвори очи и заслуша как Кресида повтаряше дума по дума онова, което й беше казала. Отначало гласът на братовчедка й леко потреперваше, но скоро се появи старата, уверена в себе си Кресида.

— Добре, добре, стига толкова — каза накрая Дженифър, — иначе шапките ти ще ти омалеят.

Както говореше, Дженифър чу наближаващите стъпки на Шийла, затова пристъпи до вратата и побърза да я отвори. Криейки телефона зад гърба си, тя каза:

— Излизам след минута. Извинявай, не си дадох сметка, че съм се забавила толкова. — Шийла изсумтя нещо в смисъл че Дженифър трябваше да яде повече целулозна храна, че навън е кучешки студ и дали може да побърза? Когато Шийла се отдалечи, Дженифър каза на братовчедка си: — Трябва да затварям, Крес, по-добре ли се чувстваш сега?

— Много по-добре. Благодаря ти, Джен, просто имах нужда да ме свалиш от перваза на прозореца.

— За теб винаги. Сега давай… давай смело напред. И ако се случи отново, знаеш къде да ме намериш. Чао, миличка. — Тя се канеше да прекъсне разговора, но Кресида заговори отново.

— А ти добре ли си, Джен? Всичко наред ли е?

— Разбира се — отговори весело Дженифър. — Аз съм добре, съвсем добре. Аз винаги съм добре, няма нужда да питаш. Изчезвай.

Когато Дженифър прибра телефона в чантата си и остана облегната на стената още мъничко, с мисли зареяни от другата страна на Атлантическия океан, но после уговорката с Лайънъл и Шийла я пришпори и тя се отлепи от стената. Смяната на позата сякаш пропъди Кресида от мислите й и на нейно място изникнаха Араминта и майка й.

Тя вирна брадичка.

— Стига, това е техен проблем, не твой. — Но колкото и да ги повтаряше, тези думи й звучаха като лъскавите, бодри думи на някой психоаналитик. Проблемът беше само и единствено неин.

Дженифър наведе леко глава, така че косата й да падне напред, и отвори вратата.