Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (26)

Глава 26

Пътуването до плажа разбърка ума на Мак и сега двамата мъже, които той се опитваше да бъде, воюваха помежду си. Мак Стоун и Мат Харпър — единият кроеше планове, дебнеше и слухтеше, а другият живееше за мига и правеше неща, които никой не му беше позволил да върши. Една сутрин Мак обу туристическите си обувки и изпита удоволствие, истинска радост при мисълта да отиде до тресавищата. Той седна на стола и събу обувките с мрачна решителност, но прекара деня в размотаване в къщата. Когато слънцето залезе, той седна на прага и жената, която живееше през една къща, от другата страна на господин Армстронг, му помаха. Соня го беше запознала с нея в магазина. Мак влезе вътре да вземе някаква книга, излезе и седна да почете. Точно след обяд видя Соня и Грегор да се целуват до колата на младия мъж. Когато отлепиха устни, за да си поемат въздух, те също му помахаха.

Вечерта една кола спря пред къщата точно когато Мак се канеше да тръгне за репетицията. Оказа се, че Лиза беше дошла да го откара.

Той влезе предпазливо в колата. Напоследък двамата бяха навлезли във фаза на шеговито, но крехко приятелство след „инцидента с дюнера“, но Мак се притесняваше, че поканата можеше да бележи началото на нова кампания той да бъде „свален“. Лиза му подаде няколко брошури за водене на лични финанси и на път за залата започна да му задава въпроси за неговите спестявания, банкови сметки и пенсионен план. Тогава той осъзна, че Лиза се интересуваше повече от бизнеса, отколкото от тялото му. Мак се надяваше да успее да запомни всички измислени отговори на нейните въпроси.

— Кажи ми, ако имаш нужда от помощ — каза тя докато паркираше колата. — Аз водя сметките на Джери и Памела. Наистина съм добра, Мат, и мога да ти спестя немалко пари. — При тези думи Лиза му намигна приятелски, без никаква сянка от похот.

Всички обичаха Мат Харпър. А Мат Харпър проявяваше тревожната склонност да им отвръща със същото.

На репетицията той спонтанно беше прегърнал Дъг, когато Финли ги поздрави за добре изиграните сцени. Мак се хвана да се усмихва като глупак, докато гледаше последното действие от репетицията. Все още имаше движения и реплики за изглаждане, но за първи път всичко протичаше гладко, образите се разгръщаха с убедителност и нюанси, актьорите се напасваха, героите придобиваха достоверност. Десет дни преди представлението пиесата вече добиваше завършен вид.

С всеки изминал ден той осъзнаваше с все по-голяма яснота, че беше човек, който се преструваше на друг човек, който пък се преструваше на млад мъж от епохата на кралица Елизабет. И се страхуваше, че ще го разкрият.

Мак рискуваше, че по отношение на Дженифър също щяха да го разкрият. Гледайки я седнала със сценария и репликите в ръце, той не спираше да мисли за онова, което се беше случило на плажа и за извивките на тялото й до неговото. Той усещаше, че тя също мислеше за това. Тя вече не избягваше погледа му както в начало, но беше обгърната в някакво мило смущение, макар че повече не дръзна да му открадне чорапите и обувките.

Мак си каза, че можеше да се справи и се придържаше към това обещание. Той не отбягваше Дженифър, двамата излизаха да пият кафе и сядаха един до друг в пъба. Понякога той приемаше да го закара до вилата и Джен му разказваше забавни истории от Америка: Рори не се отказваше от ухажването, Крес шикалкавеше и плетеше пана на две куки.

На репетицията точно една седмица преди премиерата положението се обърка. Финли поиска той и Джоселин да изиграят сцените си отново. Мак напълно разбираше угрижената физиономия на режисьора. Те двамата бяха смразяваща двойка: Мак не беше способен да прикрие враждебността си, а Джоселин явно долавяше истинските му чувства. Тя на свой ред беше започнала да го нарича „Мъжът с грозните обувки“ (което той намираше за забавно) или „господин Празноглавко“ (което той не намираше за забавно). Освен това Джоселин не пропускаше да каже на всеослушание, че разликата между писателите и драскачите беше само една крачка. Мат Харпър се усмихваше кротко.

Преди, когато трябваше да играят сцените си заедно, Мак си беше създал навика да мисли за Лиза, за да се настрои на любовна вълна. Но когато се опита да извика нейния образ сега и си спомни как беше коленичила пред него, внезапно го скова ужас: главата пред него беше руса.

Кресида трябваше да направи нещо в най-скоро време — да си падне по Рори, да прави див секс с режисьора, да избяга с някой от осветителите, каквото и да е, но да го направи веднага.

Той се опита да повика на помощ Мак Стоун, който да овладее ситуацията и когато Дъг потропа на вратата му в събота и го попита дали ще помогне в подреждането на декорите, умът му го посъветва да стои настрана, но тялото му облече якето, излезе и седна в колата на Дъг. Мак реши, че щеше да остане няколко часа, но изкушен от усещането за общото дело и топлината в залата, той прекара там целия ден, в подреждане на реквизит и декори, докато хората от техническия екип окачваха прожекторите.

Дженифър се появи и той се опита да се държи като добросърдечен глупак, да не забелязва елегантността и грацията в движенията й, да не чува тихия й смях. От напрежение го заболя главата.

На другия ден Мак отскочи до Нюкасъл, за да се обади на О’Дауд, който след като изслуша последните новини, заяви, че мисията му вървеше към своя край. О’Дауд каза, че скоро Кресида щеше да се пусне на Рори и тогава адът щеше да се отприщи. Женен мъж, американска икона — лигите на О’Дауд вече се стичаха.

Мак отиде на репетицията в понеделник, убеден, че вече не го беше грижа дали декорите бяха довършени, или разхвърляни напосоки. Не го интересуваха тези хора, нито пък пиесата. Но щом видя декорите, завършени и достоверно наподобяващи патиото на италиански дворец, с два изящно нарисувани кипариса във високи керамични кашпи, той неволно възкликна „Еха!“.

— Добре стана — присви очи Джери. — Макар че декорите за шотландската пиеса бяха по-красиви. За нея имахме изнесена сцена и машина за пушек.

— Няма значение какви са декорите — предвеща мрачно Дъг, — всичко ще отиде по дяволите, когато ние излезем на сцената.

Четири часа по-късно Мак разбра какво имаше предвид Дъг и внезапно пиесата и хората отново му станаха близки. Те всички бяха в общия кюп, а пиесата беше пълна бъркотия.

Щом се озоваха сред завършените декори, актьорите изпаднаха в колективен нервен срив, започнаха да влизат прекалено рано в сцените и да пропускат други. Ангъс на няколко пъти си забрави репликите и само премигваше срещу прожекторите, Нийл имаше само два тона: шепот и рев, а Дъг и Мак се свлякоха до нивото на тупащи се по гърбовете дръвници.

Дори Джоселин изгуби самообладание и изрече повечето си реплики с превзета самонадеяност. Най-комичен беше моментът, когато Джери се спъна в единия от кипарисите, но тогава вече на никой не му беше до смях. Точно преди спускането на завесата цялата зала потъна в непрогледен мрак.

— Извинявайте — раздаде се разтреперан глас иззад осветителския пулт.

— Няма проблем — каза Дженифър, — това беше нещо като благословия.

Марджъри, която както обикновено беше дошла, единствено, за да изкаже мнение, се беше изсулила на стола, потънала в дълбок сън или кома. Финли стана и размаха дебел куп бележки.

— Не е лошо, никак не е зле — каза той с искрен ентусиазъм и актьорите се спогледаха, питайки се дали Финли не беше гледал някоя друга пиеса. — Харесва ми как пестите силите си, пазите актьорския си талант. Помнете, че в тази пиеса няма нито една сцена, която вече да не сме изиграли блестящо. Сега остава само да ги навържем в едно цяло. Почакайте до генералната репетиция утре… еха. — Финли описа няколко плавни маха с ръце.

Мак видя как хората изправиха рамена и усмивките се завърнаха на лицата им.

Финли продължаваше да кръстосва залата.

— Така, продължаваме напред и нагоре, и не забравяйте, че утре в шест и половина трябва да сте тук, гримирани и в костюми, за да ни снима фотографът от Курант. Добре, написал съм бележки за всеки един от вас. Прочетете ги и ми се обадете довечера, ако не разбирате нещо. — Той размаха тестето в ръката си. — Подредете се в редица.

 

 

Дженифър се питаше как Финли успява да запази спокойствие. На моменти актьорите се отклоняваха от сценария и тя имаше чувството, че гледа как буен поток подмята откъснат клон, без да знае дали трябва да скочи във водите и да го извади. Бедният Мат беше катастрофален — напълно вдървен в сцените с Джоселин, а след това размазан като шут в сцените с Дъг. Когато улови погледа му, Джен извърна очи. Защото споменът за това как висеше с главата надолу, преметната на рамото му и топлината на тялото му не я напускаха. Несъмнено той също го помнеше. Рано или късно искрата щеше да припламне отново. Дженифър беше сигурна в това. И при тази мисъл стомахът й се стягаше във възел.

— Най-важното за Шекспир е… — обади се Марджъри и тръгна олюлявайки се към нея, затова Дженифър побърза да извади телефона си.

— Извинявай, Марджъри, трябва да свърша нещо зад кулисите. Би ли ме извинила? — Тя се измъкна през страничната врата и тръгна по коридора към голямата стая, която по време на представлението щеше да им служи като гримьорна, съблекалня и чакалня. Стойките с костюмите вече бяха преместени тук и бяха поставили два големи паравана, за да се оформят отделни съблекални за мъжете и жените. След няколко дни това място щеше да кипи от напрежение. Сега обаче тук имаше само няколко костюма, няколко кутии с шапки и заплетено кълбо от клинове и трика върху масата.

Дженифър тръгна към женската половина на помещението, остави телефона на масата и се зае да прегледа съдържанието на кутията с гримове, подреди ги на перваза, помириса крадешком една тубичка със сценичен грим и почувства прилива и отлива на спомените от минали представления.

Мислите й бяха прекъснати от блеене на коза. Джен взе телефона и изчака Кресида да заговори. Гласът на братовчедка й прозвуча трескаво. Объркано.

— О, Джен, случи се нещо неочаквано. Настъпи раздвижване.

— Раздвижване?

— Да.

— Това звучи зловещо. Крес, добре ли си?

— Не е зловещо, миличка, извинявай, не исках да те плаша. По-скоро е… непредвидено. — Кресида замълча, после изрече със запъване: — Аз съм потресена.

— Не прибързвай.

— Добре. Нали помниш онази моя червена чанта от Ермес?

— Да…

— Загубих я.

На Дженифър й трябваше малко време, докато осмисли новината.

— Загуби я?

— Да. Безвъзвратно. Тоест, аз неведнъж съм си мислила, че съм я загубила, но се оказваше, че просто съм я забутала някъде. Този път наистина я загубих.

— Просто така?

Няколко седмици преди Кресида да замине за Америка, двете с Дженифър си бяха измислили списък от кодови думи за нещата, които не трябваше да се обсъждат свободно. Алената чанта от Ермес беше кодовото название за сърцето на Кресида.

— Само преди миг чантата беше тук, а в следващия момент вече я нямаше.

— За бога, Крес. Това е голямо нещо… за крадене. Ти не забеляза ли, че… някой се кани да я отмъкне?

— Не. Изобщо не съм допускала, че човекът, който е в основата на… е, нямаше как да очаквам. Бяхме се уговорили да се видим да пием кафе и да поговорим. И тогава БУМ! Чантата вече я нямаше.

— Значи той…

— Моля те, Джен, трябва да обмисля какво се случва… в момента просто седя и не правя нищо. Казах съвсем ясно на човека, който… който взе чантата. Той също няма да се хвали с придобивката — за него това разкритие ще бъде по-лошо, отколкото е за мен. Да, знам, говоря несвързано, но моля те, дай ми няколко дни, за да подредя мислите си.

— Крес, изчакай малко — каза Дженифър, тъй като чу шум в мъжкото отделение. Тя стана и надникна зад паравана. Топката клинове и чорапогащници, която преди малко беше на масата, сега лежеше на пода.

— Извинявай, Крес, давай нататък, просто нещо падна. Виж… — Тя подбра думите си внимателно. — Ти познаваш ли човека, който открадна чантата? Защо смяташ, че е толкова сложно?

Кресида замълча, после каза:

— Джен, кажи ми, че каквото и да се случи, ти ще продължаваш да ме обичаш. — Гласът й прозвуча умолително и любопитството на Дженифър прерасна в тревога.

— Какво? Разбира се, че ще продължа да те обичам, какви ги говориш, за бога?

— Който и да е този човек?

Дженифър подбра внимателно думите, така че да изрази мисълта си с проклетия код.

— Крес, щом ти си щастлива, аз също ще съм щастлива. Просто… се постарай да се увериш, че това не е някаква временна загуба, която преувеличаваш. Само това ми обещай. За бога, говоря като старица.

— Джен, аз трябва да затварям… извинявай, не те попитах нищо за пиесата, за Мат… добре, добре, идвам. Ще се чуем по-късно, Джен. До скоро. Обичам те.

Дженифър погледна телефона в ръката си, сякаш искаше да се увери, че наистина беше провела този разговор, а не си го беше измислила. Тя отдавна приемаше философски върховете и спадовете в любовния живот на Кресида, нейната склонност да оглупява от любов в един момент и да къса любовни писма в следващия, но този път положението изглеждаше различно. Кресида умееше да се контролира, повече се увличаше от идеята да се влюби лудо, отколкото наистина да обезумее от любов. Но този път нейната изповед звучеше така, сякаш тя преживяваше нещо огромно.

 

 

Мак се върна в залата точно когато Финли приключваше с Дъг и държеше в ръката си последния лист с бележки.

— А, ето те и теб, Мат — каза той, — ти се справи добре, много добре.

С разтуптяно сърце Мак се престори, че преглежда записките на Финли, доволен от възможността да потъне в мълчание. Когато се успокои достатъчно, за да може да прочете написаното от режисьора, той се учуди, че не видя думите „безстрастен тъпак с вдървен език и безизразна физиономия“. Коментарите бяха оптимистични, като съвсем леко намекваха за недостатъците.

Ти си хитър негодник, Финли. Сега една част от мен иска да ти се хареса дори още повече, макар че другата ми част се надява да не съм тук за твоята проклета пиеса. Ти си същият ловък манипулатор като О’Дауд, по твоя си начин.

А като стана дума за О’Дауд… съдейки по подслушания разговор, Кресида явно си търсеше белята. Какво беше казала Дженифър? „Това е голямо нещо за крадене.“ Ех, ако проклетите клинове не бяха паднали на пода.

Какъв смисъл влагаше Дженифър в думата „голямо“ — масивно или важно?

Изведнъж го обзе паника. Ами ако някой журналист беше отмъкнал дневника на Кресида или нещо друго с голяма емоционална стойност за нея и се канеше да го публикува във вестниците?

Не, чакай малко. Ти изпреварваш събитията. Кресида се доверява на Дженифър, а не на някакъв дневник. Каквото и да са й откраднали, то не е историята. Дженифър е пазителката на тайните.

Когато трупата тръгна за пъба, Мак изостана под предлог, че ще изчака Дженифър. Може би трябваше да я покани да отидат на друго място? Не. След онази случка на плажа това щеше да изпрати погрешен сигнал.

Когато Дженифър излезе иззад кулисите стана ясно, че смисълът на неговите сигнали беше без значение: тя изглеждаше напълно отнесена. Мак знаеше, че всички опити да я заговори бяха обречени на провал.

— За малко да загубя желание да живея — каза той.

— Ти и без това губиш почти всичко — отговори Дженифър, закопчавайки палтото си.

Той опита отново.

— Знам, че тази вечер не се представих добре, но…

— Така е. — На лицето на Дженифър се изписа раздразнение. — Двамата с Джоселин продължавате да се държите като гипсови фигури. Движиш се като спънат, вижда се, че си нервен, сякаш те е страх, че телата ви могат да се докоснат.

Чак когато той каза, наистина огорчен: „За бога, мислех, че аз съм брутално честният тук“, Дженифър осъзна какво беше изрекла. Тя потърка челото си.

— Извинявай, Мат, не исках да съм толкова груба… виж, тази вечер съм изморена, ще се прибера вкъщи.

Нямаше смисъл да я моли да го откара, тъй като Дженифър вече крачеше бързо към паркинга. Едно беше ясно — каквото и да й беше съобщила Кресида, тя искаше да го обмисли насаме.

Накрая Дъг го закара до къщата, като през целия път му говори за Пам, питайки се дали тя щеше да дойде на премиерата. Мак се престори, че го слуша. Мисията навлизаше в същинската си фаза, затова той беше дошъл тук. Той трябваше да закали сърцето си за последното действие.