Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (23)

Глава 23

Дженифър си помисли, че навярно бе време да сложи край на онова, което беше започнало като шеговит, леко нецензурен разговор между нея и Шийла. Лайънъл ги гледаше възмутено иззад монитора на компютъра си, докато се опитваше да поръча някакви книги от интернет. Жената, която колегата им обслужваше, също не изглеждаше доволна от разговора.

— Вие третирате човека като вещ, само това ще ви кажа. — Лайънъл размаха компютърната мишка във въздуха, за да придаде повече тежест на думите си.

— Не е вярно — възрази Шийла. — Ние просто оценяваме хубавите неща в живота.

— Така ли? — натъртено подхвърли Лайънъл, явно неубеден.

— Освен това — продължи Шийла, — ти нали не намекваш, че жените не трябва да признават на глас, че намират някой мъж привлекателен? Ти нали беше защитник на равенството?

Дженифър се извърна, тъй като в нейната лоялност към двамата настъпваше разделение. От една страна, Шийла отново се ядосваше с Рийс, който искаше да отиде на Ибиса при по-големия си брат. От друга страна, Лайънъл беше душица и изглеждаше искрено потресен. Всъщност, той вероятно се дразнеше повече от обекта на техния разговор, отколкото от техните коментари.

— Аз наистина съм защитник на равенството между жените и мъжете — възрази Лайънъл. — Аз съм последният човек, който иска да се върнем във Викторианската епоха, когато жените не трябвало да поглеждат дори своите собствени… — Той погледна смутено жената, която обслужваше. Но вече беше късно. Тя изтръгна билетчето от ръката му и си тръгна.

— Не те е срам да говориш такива неща — изкиска се Шийла. — А ми правиш забележка, задето казах, че дупето на Мат прилича на зряла праскова. Ох, ето го и него. Шшшт, тихо.

Дженифър се обърна, видя Мат да слиза по спираловидната стълба и се запита защо металните стъпала не се бяха стопили под краката му. Грациозните му движения, стаеното леко смутено изражение на лицето му, всичко в него я караше да наруши повечето правила в библиотеката.

— Да, определено прилича на зряла праскова — прошепна Шийла, когато Мат се доближи до бюрото, а Лайънъл изсумтя и се отдалечи.

— Какви праскови? — попита Мат с чаровно озадачено изражение.

— О, не ми обръщай внимание, скъпи. Подготвях си списък с покупките за днес. — Шийла взе един молив и го размаха във въздуха. — Котешка храна, боб, броколи, свежи праскови.

— По това време на годината?

— Ооо, понякога в Нортъмбърланд става много горещо към края на март.

— Ако не от гледна точка на климата, то определено откъм горещи вълни — прошепна едва чуто Дженифър.

Мат доби съвсем объркан вид, после каза:

— Аз съм гладен. Какво ще кажеш да обядваме заедно, Дженифър, ако можеш да излезеш по това време?

— По график Лайънъл трябва да ползва обедната почивка първи. — Шийла се засмя. — Но това няма значение, излизай. Аз трябва да обсъдя с него меките, спихнати плодове и твърдите, зрели…

— Отивам да си взема палтото — прекъсна я Дженифър.

Мат изглеждаше все толкова озадачен, когато Дженифър излезе от библиотеката, и докато чакаха да се освободи маса в кафенето, той каза:

— Какъв е този интерес у Шийла към плодовете?

Дженифър не отговори, а предпочете да се наслади на близостта на тялото му, докато се редяха на опашката, на докосването на рамото му до нейното. Мат повтори въпроса и тя пак не отговори, знаейки, че той щеше да се обърне с лице към нея, за да провери дали го бе чула. Когато той се обърна, срещна погледа й и леко отворените й устни, Джен сведе очи и каза:

— Скорбут, всички в семейството й имат предразположение към това заболяване.

Мощен магарешки рев я спаси от повече обяснения и тя затърси пипнешком телефона си.

— Ще убия Дани. Ъм… нали нямаш нищо против да изляза навън, за да се обадя, това е… няма да се бавя.

 

 

Мак проследи с поглед Дженифър, която излезе и застана в градината на кафенето. Днес беше облечена в прекрасно бледолилаво манто от велур и секси боти до глезена. Брадичката й беше вирната, лицето оживено и той предположи, че й се беше обадила Кресида. Тя се смееше изразително и чоплеше разсеяно мъха по стената със свободната си ръка. Братовчедка й се беше събудила рано, интересно какво ставаше?

Преди малко не си ли помислих „секси боти“?

Той погледна отново Дженифър, като обърна подчертано внимание на белега. Мястото до окото й беше най-отблъскващо, вероятно защото очите й бяха толкова красиви. Тя му обърна гръб и Мак се зае да прецени колко тъжен трябваше да изглежда заради своята скоропостижна раздяла с измислената приятелка.

Това бързо го отегчи и той потърси с очи Дженифър, която продължаваше да говори по телефона, и се замисли за обаждането от Тес по-рано същия ден. Трябваше да изпишат Филида от болницата в края на седмицата и Тес явно беше обнадеждена за състоянието на майка им, която била малко раздразнителна и дезориентирана, но като цяло добре. Това събуди опасенията на Мак и той попита дали не е имала посещение от Стивън Фрай, Стивън Хокинг или професор Брайън Кокс. Това бяха прякори на негодниците, с които Филида пиеше и когато Тес потвърди, за Мак беше ясно, че някой от тях й беше занесъл алкохол. Най-вероятно Стивън Хокинг. Той не каза нищо на Тес, защото предпочиташе да я остави в блажено неведение и да изясни положението лично, след като приключеше с мисията тук.

Мак видя, че Дженифър прибра телефона в джоба си точно когато сервитьорката му посочи една свободна маса и от чист интерес, той проследи какво се случи, щом Джен влезе в кафенето. Сервитьорката, която очевидно я познаваше, каза просто „Здравей, миличка“, двама човека й се усмихнаха със съчувствие, неколцина я погледнаха и веднага извърнаха очи, един мъж я зяпна нахално, а едно малко дете го дръпнаха да седне на мястото си и му зашепнаха нещо ядосано. Как можеше да свикне с това Дженифър? Винаги да привлича вниманието на хората. В известна степен като Кресида.

— Извинявай — каза тя с порозовели от студа бузи и отиде да окачи палтото си на съседната закачалка. Отдолу тя беше облечена с блуза от естествена коприна.

— Вземи — каза Дженифър и извади неговия бележник от чантата си, — намерих го на горния етаж, когато отидох да си взема палтото. С колегите мислим да прихванем с телбод всички твои вещи за якето ти.

Той се опита да прецени дали Джен флиртуваше с него сега и направи учудената физиономия, която си лепваше всеки път когато някой му връщаше нещо, което беше забравил. Или в този случай нещо, което беше пуснал на пода и го беше изритал под една голяма етажерка, оставяйки да се подава само единият край на бележника, колкото да го забележат.

Мъжът, който беше оглеждал нахално Дженифър преди малко, продължаваше да зяпа. Мак улови погледа му и го изгледа многозначително. Мъжът извърна глава.

— Важно телефонно обаждане? — попита той, докато Дженифър преглеждаше менюто.

Тя отговори шепнешком:

— Крес.

— Окей, не казвай нищо повече. — Той вдигна длан. — Сигурно ти е омръзнало от хора, които искат да им разказваш за нея.

— Не, аз се гордея с нея. Никога не ревнувам, когато хората ме питат за нея.

Ура.

— Освен ако не ровят за пикантерии.

Не е чак толкова за ура.

Мак видя, че нахалният мъж отново оглеждаше крадешком Джен. Той пусна бавно ръка и като се увери, че тя не можеше да го види, показа среден пръст на онзи идиот. Малко след това мъжът стана, плати сметката си и излезе.

— Но тя е добре, нали… твоята братовчедка? — попита той.

Сервитьорката дойде на масата и те си поръчаха.

— Ти спомена нещо за ревнива съпруга… — настоя Мак, когато сервитьорката се отдалечи.

Дженифър огледа нервно седящите наоколо хора.

— Имаш ли нещо против да не говорим за това тук? Аз трябва да съм внимателна.

Страхотно, при тези темпове ще останеш тук не само за пиесата, но и за коледната пантомима.

Кафенето беше претъпкано. Той трябваше да я заведе на някое тихо местенце, ако искаше да отбележи някакъв напредък. Тази сутрин беше „направил проучване и водил бележки“ от последната си разходка до гора Килдър. Там определено беше тихо.

Чакай, тя защо те гледа по този начин?

Гузната му съвест, която изобщо не го напускаше, сграбчи сърдито сърцето му.

— Мат — каза Дженифър, сините й очи преливаха от съчувствие, — не е нужно да се преструваш на весел. Как се чувстваш в действителност… след случилото се със Соня?

Отне му известно време, за да си спомни, че Соня беше неговата бивша приятелка, а не похотливата сирена от магазина.

— Аз съм добре, наистина. — Той въздъхна унило и се опита да не мисли за нежния, загрижен поглед на Дженифър.

Тя поклати тъжно глава.

— Не ставай глупав. Как може да си добре след раздяла с човек, с който си имал дълга връзка и когато си толкова далеч от всичките ти приятели и близки? Ти самият ми каза да не крия чувствата си, но същото важи и за теб. Ако искаш да седим и да мълчим, ще те разбера.

— Не, честна дума, Дженифър. Аз наистина съм добре. Нещата между Соня и мен не вървяха отдавна и донякъде изпитвам облекчение, че всичко си дойде на мястото. — Последва пауза, докато сервираха супата на Дженифър и неговия сандвич, и Мак я изчака да загребе малко супа в лъжицата си.

— Освен това — продължи той, — вчера се разходих в гората Килдър и това ми подейства ободряващо. На теб харесва ли ти там?

— Приятно е — отговори Дженифър без много ентусиазъм и преди да добави нещо друго, той знаеше, че тя щеше да направи още една крачка напред, да му довери нещо ценно за нея.

— Всъщност — каза Джен, без да откъсва очи от лъжицата, — моето любимо място в цял Нортъмбърланд е Лоу Нютън. Това е плаж, но не е обикновен плаж. — Тогава тя вдигна глава и очите й бяха пълни с живот. — Ти трябва да отидеш там, Мат, много ще ти хареса.

— Така ли? Така ли мислиш? — прошепна той.

— Да.

— Защо?

— Трудно е да се обясни… светлината, цветовете, атмосферата… всичко там е вълшебно.

— Това е много амбициозно твърдение, Дженифър.

— Защото мястото е много красиво, Мат.

— Докажи го — каза Мак и почувства, че разговорът се изплъзваше от неговия контрол.

Докажи го? Какво стана с „Би ли се съгласила да ми го покажеш?“

Тя продължаваше да го гледа и устата му беше пресъхнала.

— Добре — каза Дженифър толкова бавно, сякаш вдигаше рицарската ръкавица, която той беше хвърлил в краката й. — Ще ти го покажа.

Мак отхапа няколко големи хапки от сандвича си, за да ги избави за известно време от необходимостта да говорят. Дженифър се посвети на яденето на супата. Дори това тя правеше грациозно.

Тя отново остави лъжицата.

— Ако Лоу Нютън не ти хареса, нали няма да го съсечеш с твоята брутална честност? За мен той е много специален, не искам да го видя очернен.

— Дженифър, щом това място е специално за теб, ще го докосвам с кадифени ръкавици — каза той и непонятно защо сложи ръката си върху нейната. Напоследък той постоянно слагаше ръката си върху нейната. Дженифър се изчерви. Когато тя се изчервяваше, белегът изглеждаше по-блед от останалата й кожа.

— Дали дотогава ще са ти останали ръкавици, които да не си загубил? — пошегува се тя и Мак почувства как ръката й под неговата се обърна, така че дланите им се докоснаха.

— Аха! Ето къде си била — изрече някакъв глас и изведнъж ръката на Дженифър вече не беше под неговата.

Алекс се доближи до масата, придърпа си един стол, за да седне при тях, съблече с перчене импрегнираното си яке и нави ръкавите на ризата си.

Откровено подсъзнателно послание, че си готов за бой, Алекс.

Дали беше видял как Мак бе докоснал ръката на Дженифър и как тя я беше отдръпнала?

— Просто излязох в обедна почивка — каза смутено Дженифър и после погледна Мак, сякаш бе осъзнала, че обясняваше очевидното.

— Да, видях те, че тръгна насам. Ало, сервитьорката. — Алекс вдигна ръка във въздуха и направи нещо с пръсти, което много заприлича на щракване и Мак улови сконфузения поглед в очите на Джен. — Едно кафе лате и препечена кифличка със стафиди.

„Без, моля“? „Без, здравей, Мат“?

— Така — каза Алекс, като най-после погледна Мак, — остават само две седмици до твоя звезден час — как вървят репетициите?

Сякаш това те интересува.

— Всъщност, много добре — каза Мак с глас на наивен отличник. — Хората започнаха да се сработват. Сцените с Памела, Джери и Стив са толкова забавни. Невероятно е. Но това до голяма степен е заслуга на Дженифър. — Той видя как по лицето й отново плъзна руменина, дано това да не беше останало незабелязано за Алекс. Алекс явно се чудеше как да го удари в земята.

Ето, сега той щеше да го направи.

— Вчера видях Дани — заговори Алекс, — той ми каза, че си ходил във фермата. Кажи, как ти се видя? Като пълен профан.

Благодаря, това беше много мило… Така, какво би казал добрият стар Мат Харпър?

— Фантастично е. Никога не съм предполагал, че в една ферма може да има толкова много наука. Представяш ли си, те сканират бременните овце, за да видят колко агънца носят.

Алекс поклати глава.

— Това е лесната част, трудното е да се оправиш с всичките проклети разпоредби и ограничителни режими.

— Аз не мисля, че Мак иска да знае за тях — обади се Дженифър.

— Точно в това е проблемът — каза сърдито Алекс, — външните хора не искат да знаят нищо за истинската същност на фермерството, искат само да си купуват евтини пилета в супермаркета.

— Значи ти се занимаваш с пилета? — невинно попита Мак и видя как по лицето на Дженифър пробяга неуловима усмивка.

— Не, разбира се, че не се занимавам с пилета. Каквото и да означава това да се „занимаваш“ с тях. Аз отглеждам овце. Просто дадох пилетата като пример.

— Е, аз винаги си купувам пилета от био птицеферми. — Мак стана отривисто. — Аз трябва да тръгвам. На излизане ще платя моята сметка.

Алекс махна с ръка.

— Няма проблем, ще я добавим към нашата.

Нашата? Изражението на Дженифър не предполага наличието на „ние“.

— И извинявай, ако прекъснах нещо по-рано. — Мак не пропусна бързия кос поглед на Алекс.

— Мат преживява труден момент с неговата приятелка — побърза да каже Дженифър. — Аз просто се опитвах да го разведря.

Труден момент с приятелката ми? Ти пропусна да му кажеш, че приятелката остана в миналото. Както обикновено заглаждаш острите ръбове.

— О, така ли? Нищо, скоро ти ще се върнеш в Бристол. Сигурен съм, че тогава ще оправите отношенията си.

Доволната усмивка на Алекс остави в Мак впечатлението, че го отпращаха.

Излез оттук, преди да захапеш стръвта и да кажеш някоя глупост.

— Всъщност ние се разделихме — изстреля Мак.

Моментното удовлетворение да види пропуканото изражение на Алекс отстъпи място на осъзнаването, че напълно ненужно беше събудил неговата подозрителност и най-лошото, навярно беше накарал Дженифър да се запита защо го дразнеше.

— Трябва да хвана автобуса — каза той, за да ограничи пораженията и остави Джен да се оправя с ответната реакция.